Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La metáfora, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe(2011 г.)
Корекция
NomaD(2011 г.)

Издание:

Хорхе Луис Борхес. История на вечността. Есета и разкази

Аржентинска

Съставителство и превод от испански: Румен Стоянов

Редактор: Нели Нешкова

Издателски редактор: Люба Никифорова

Художник: Цвятко Остоич

Фотограф: Николай Кулев

Печат „Образование и наука“ ЕАД

Издателство „Парадокс“, София, 1994 г.

ISBN: 954-553-024-3

История

  1. —Добавяне

Историкът Снори Стурлусон, който в своя заплетен живот е направил толкова неща, съставил в началото на XIII век речник на традиционните фигури на исландската поезия, в който се чете например, че чайка на омразата, сокол на кръвта, кървав лебед или червен лебед означават гарван; а покрив на кита или верига на островите — морето; дом на зъбите — устата. Преплетени в стиха и носени от него, тези метафори отреждат (или отреждали) приятно учудване; после усещаме, че няма чувство, което да ги оправдае, и ни се виждат трудоемки и безполезни. Установил съм, че същото нещо става с фигурите на символизма и на маринизма.

В „съкровена студенина“ и в „неостроумно остроумие“ можа да обвини Бенедето Кроче бароковите поети и оратори от XVII век; в перифразите, събрани от Снори, виждам нещо като довеждане до безсмислица на всяко намерение за изработване на нови метафори. Лугонес или Бодлер, подозирал съм го, са се провалили не по-малко, отколкото придворните поети на Исландия.

В книга трета на Реторика Аристотел забелязал, че всяка метафора възниква от интуицията за аналогия между сходни неща; Мидълтън Мъри изисква аналогията да бъде действителна и дотогава да не е била забелязана (Области на съзнанието, II, 4). Аристотел, както се вижда, основава метафората върху нещата и не върху езика; тропите, запазени от Снори, са (или изглеждат) резултат от умствен процес, който не долавя аналогии, а съчетава думи; някоя може да направи впечатление (червен лебед, сокол на кръвта), ала нищо не разкрива или съобщава. Те са, за да го кажем по някакъв начин, словесни предмети, чисти и независими като кристал или като сребърен пръстен. Успоредно, граматикът Ликофрон нарекъл лъв на тройната нощ бога Херкулес, понеже нощта, в която бил породен от Зевс, траела колкото три; фразата е паметна, отвъд тълкуването на речникарите, ала не упражнява функцията, която предписва Аристотел[1].

В И Дзин едно от имената на всемира е Десет хиляди същества. Навярно преди тридесет години моето поколение се удиви от това, че поетите презираха многото съчетания, на които това решение е способно, и маниакално се ограничиха до няколко групи: звездите и очите, жената и цветето, времето и водата, старостта и привечеряването, сънят и смъртта. Оповестени или оголени така, тези групи са чисто и просто изтърканости, но да видим някои конкретни примери.

В Стария завет се чете (III Царе 2:10): „И Давид почина при отците си и биде погребан в Давидовия град.“ При корабокрушение, щом потъвал корабът, моряците по Дунава се молели: „Спя, после пак греба.“[2] Брат на смъртта, казал за Съня Омир в Илиадата; свидетелство за това братство са различни погребални паметници, според Лесинг. Маймуна на смъртта я нарича Вилхелм Клем, който писал също тъй: Смъртта е първата спокойна нощ. Преди Хайне бе писал: Смъртта е свежата нощ; животът — бурният ден… Сън на земята — рекъл на смъртта Вини; стар стол-люлка казват блусовете на смъртта: тя става последният сън, последната следобедна почивка на негрите. Шопенхауер в творчеството си повтаря уравнението смърт-сън; нека ми е достатъчно да препиша тези редове: Каквото за индивида е сънят, това за вида е смъртта. (Светът като воля, II, 41) Читателят ще да си е припомнил вече думите на Хамлет: Да умра, да заспя, може би да сънувам и страха му да не бъдат жестоки сънищата на съня на смъртта.

Приравняването на жени с цветя е друга вечност или износеност; ето няколко примера. Аз, саронски нарцис, долински крин, казва в Песен на песните Суламит. В историята за Мат, която е четвъртият „клон“ на келтския Мабиногион, княз изисква жена, която да не е от този свят, и един вълшебник, „посредством заклинания и илюзия“, я прави с цветовете на дъба и с цветовете на жълтурчето, и с цветовете на отвратниче. В петото „приключение“ на Песен за нибелунгите Зигфрид вижда Кримхилда, веднъж завинаги, и първото, което ни казва, е, че цветът на кожата й блести като цвета на розите. Ариосто, вдъхновен от Катул, сравнява девицата с тайно цвете (Орландо, I, 42); в градината на Армида птица с пурпурен клюн призовава любовниците да не оставят това цвете да повехне (Йерусалим, XVI, 13–15). В края на XVI век Малерб иска да утеши един приятел за смъртта на дъщеря му и в утехата са прочутите думи: И, бидейки роза, тя живя колкото живеят розите. Шекспир в една градина се възторгва от дълбоко аленото на розите и белотата на перуниките, но тези прекрасности за него не са друго нещо освен сенки на отсъстващата му любов (Сонети, XCVIII). Бог, когато правил рози, направил моя лик, казва Самотракската царица в една страница от Суинбърн. Това изброяване би могло да няма край[3]; достатъчно ще ми е да припомня онази сцена от Хермистонският бент — последната Стивънсънова книга, — в която героят иска да узнае дали у Кристина има душа „или не е нищо друго освен животно с багрите на цветята“.

Десет примера от първата група и девет от втората събрах; понякога същественото единство не е тъй очевидно, колкото различителните черти. Кой предварително би подозирал, че „стол-люлка“ и „Давид почина при отците си“ произтичат от един и същ корен?

Първият паметник на западните литератури — Илиадата — бе съставен преди три хиляди години; правдоподобно е да се изкаже догадката, че в този огромен срок всички съкровени, необходими сродства (блян-живот, сън-смърт, реки и животи, които текат, и така нататък) са били забелязани и писани някой път. Това не означава, естествено, че е изчерпан броят на метафорите; начините да бъдат посочвани тези тайни симпатии на схващанията или да бъде намеквано за тях се оказват фактически неограничени. Тяхната добродетел или слабост е в думите; любопитният стих, в който Данте (Чистилище, 1,13), за да определи източното небе, възкресява в ума един източен камък, един скъпоценен камък, чието име по щастлива случайност е Изтокът: На източен сапфир цветът прекрасен е, без съмнение, възхитителен; не такъв е стихът на Гонгора (Самота, 1,6). В сапфирени поля пасе звезди, който, ако не греша, е чиста простащина, чиста приповдигнатост[4].

Някой ден ще се напише историята на метафората и ще узнаем истината и погрешността, които тези догадки крият.

Бележки

[1] Казвам същото за „трикрил орел“, което е метафоричното име на стрелата в персийската книжнина (Браун, Литературна история на Персия, III, 262).

[2] Също тъй, пази се последната молитва на финикийските моряци: „Майко на Картаген, връщам греблото.“ Съдейки по монети от II век преди Исус Христос, трябва да разбираме Сидон вместо Майка на Картаген.

[3] Също там е и, с изящество, образът в прочутите стихове на Милтън (Изгубеният рай. IV, 263–271) за отвличането на Прозерпина, и тия на Дарио:

Мимо инатливото време

моята жад за любов

е безкрайна: сивокос

аз отивам до розите млади.

[4] И двата стиха произтичат от Писанието: „И видяха /местостоенето на /Бога Израилев; и под нозете му имаше нещо като изделие от чист сапфир и ясно като самото небе.“ (Изход, 24; 10).

Край