Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (91) (Новели, разкази, миниатюри)

ГЛОБУСИТЕ

Някога имах малък глобус, който никога няма да изчезне от паметта ми. Неизброими часове съм зяпал тази синкава, шарена топка и с помощта на учителите си представях как нейният оригинал от някъде изглежда така. Не ми беше лесно да повярвам. Имах вътрешна дълбока, дива съпротива, която не е напълно мъртва и днес. (Кой да ти каже тогава, че ще бъдеш съвременник на Гагарин и че ще видиш с очите си как Армстронг подскача върху прашната лунна повърхност?) Заедно с мекотата на астрономическите си блянове имах и едно друго, костеливо съпротивление — не исках да приема, че България е толкова малка. Та тя нямаше място дори за толкова ситните букви на едничката дума „София“ — „я“-то се беше разкрачило върху Черно море. Къде е Велико Търново на този глобус? Пловдив, Варна и Бургас? Русе и Плевен?

Къде е, моля, гара Левски и прозорчето с отвесните железа на приземната стая, пълна с вретенната песен и приказките на баба ми Дона?

Имаше някаква измама, разбира се. Цялата вселена беше в тази стая, край огнището, а не някъде си по небесата. Винаги можех да се закълна в това, да се бия за него. И тъй оригиналът на синкавата шарена топка се въртеше, да отброява дните, нощите и годините, аз крачех по него, без да имам чувство, че съм невидим или пък че ми е толкова тясно — миналата седмица изведнъж се озовах пред витрината на една книжарница, зазяпан в голям, привлекателен глобус. Сигурно баща ми тъй е спрял пред някоя книжарница преди четиресет години. Влязъл е вътре и ми е купил стария глобус. Ето тъй — както сега влизам аз и купувам новия за сина ми.

— Татко, не е ли прекалено голяма земята? — попита ме момчето, след като дълго го беше въртяло и озяпвало.

То излезе по-деликатно от мен. Не питаше пряко дали не е прекалено малка България. Виж ти — имало е смисъл от тази щафета смърт-раждане и от тези повторения на сценки пред книжарски витрини през четирисет години.

— Какво й е толкова голямо? — казах спокойно, защото у дома никое друго състояние не убеждава.

— Гледам континентите, държавите, териториите — продължи момчето.

— Навсякъде по тези континенти, държави и територии са ставали на крак и са слушали нашия химн — казах.

— А?

— И по колко пъти. Помниш ли скоро щангистите.

Синът ми ме погледна и се освободи от магията на синкавата шарена топка. Каза:

— Ами момичетата?

— Кои момичета?

— Нашите. Художествената гимнастика например. А?

О, урокът свършваше още в самото начало. Момчето беше разбрало всичко изведнъж.

— Ами волейболистките, татко? Помниш ли? Аз ли, сине? А и който и да е — всичко се беше случило скоро, все тази хиляда деветстотин осемдесет и първа година. И не за пръв път, разбира се. Ами Дан Колов, а, татко? Ами Никола Петров. Чакай, чакай, ами Спартак и Орфей? А? Слушай, още две земни кълбета да има такива, нашата ръченица ще ги опаше като гердан и във викове и сълзи ще ръкопляскат. Всички! Разбира се, всички. И в операта ще ръкопляскат, и край игрището, и за толкова много още неща по земята, която страшната десница на Аспарух закова за племето ни във вековете и край която тих бял Дунав все тъй се вълнува. Така, сине, така. Не е голяма Земята — никак. Не е малка България — никак. Нямало било място за градовете и селата ни. За полянките, където лежим с тебе по гръб и пушките лежат край нас, съвсем не строшени, и дивите патици чертаят в небето своите вечно загадъчни пътища. Ако нямаше място, къде щяхме да окачим камбаните, които ни донесоха децата на целия истински глобус — да пеят за най-красивата и най-силната от всички родени идеи? Толкова сила наистина, толкова красота, както набързо ги изброихме в очите си — къде са се родили те, щом нямало място? Все тук, където отново и отново поглеждаш и където внимателно се насочва нокътят на малкия ти пръст. Все тук. Усмихваш се полека. Мълчиш и мислиш. Не те тревожат континентите, държавите и териториите — виждам, Така, сине, така…