Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (74) (Новели, разкази, миниатюри)

НИЕ НЕ ПРОПАДАМЕ

Дядо Цоньо, ние с теб не сме се виждали никога, но, мисля, така добре се познаваме, че можем да си говорим за всичко. Аз съм (сигурно питаш) млад, здрав и прав. Приличам на тебе, на сина ти и на внука ти. Работите ми вървят както трябва. Вече не съм беден между богати, каквито сте били вие. Даже от време на време се случват и неща, с които бих те зарадвал.

Баща ми Стефан (твоят най-малък внук) ми е разправял за теб сума истории и по сто пъти. Най-често все онзи случай, когато ти и баба Никула („баба ти Цонюйца“ — викаше той) сте отишли да крадете шума от нивата на хаджи Станя. Всичко знам наизуст за тогава: как от студ се пукало дърво и камък, как вълците виели досами плета на старата ни къща, как вече шумка не останала за добитъка и една сутрин в тъмно, след като си ритнал чергата, под която сте се топлели с баба, си рекъл: „Никуло, впрягай в шейната воловете!“ А сам си отишъл да вземеш наджака.

Бавно се люлеели нашите два вола. Дъхът им още във въздуха ставал на скреж и се ръсел по пътя. Скриптял сухият дебел сняг под петалата, цървулите, мислите — вие с баба сте крачели отпред мълчаливи.

Стигнали сте до нивата на хаджи Станя, отбили сте вътре. Спрели сте шейната край големия дъб, в чийто чатал била складена на листница шумата. Ти си замахнал с наджака.

Виждам те тъй ясно, мой вечно жив дядо — ето те пак пред очите ми: висок два метра и нещо, мустакат, сърдит, страшен, тежкият наджак като совалка шета между тебе и дървото — два столетника с грапави груби стъбла, прави във васильовденския сняг и в юлските балкански бури, прави винаги, навсякъде, всякак, — бели трески хвъркат високо във въздуха и падат укротени, засмени на всички страни; пак вият вълците, макар че вече е съмнало, ей таме вият, на десетина крачки от теб, дето започва горичката; не, това не е вой — край тебе може само да се скимти!

Сечеш дъба и — като падне — направо ще го натовариш. С шумата в чатала му. Но ето че хаджи Станьовите са забелязали крадец сред нивата си. А те са много. Силни и богати.

Идат!

Водят и чираците!

Какво ще правиш сам срещу им — ти, воловете и баба?

В гората вече няма вълци. Тихо е. Един по един, един след Друг, на пръсти, чорбаджийските синове и ратаите те обсаждат. Ти си в кръга им. Вече виждаш как пълзят техните брадви, закони, тояги, закани. Наедряват в снега и в превъзходството си. Зъзнат в омраза и злоба — имоти, пари, купена сила. И все по-страшно става за теб — гладния крадец на шума. Прабаба ми е дребна — зная. На пръсти се дига да бучне жеглите, права целува ръката ти по Заговезни, волът гали косата й с дъх — толкова дребна. А ето първият от хаджи Станьовите, най-смелият, вече е достатъчно близо, за да те познае.

И като те вижда и те познава, той мигом хвърля сопата в снега, накъдето завърне, и виква колкото му глас държи:

„Бягайте брееей! Той бил Цончоолууу! Бягайте че от сиромаха и лудият бяга!“

… И все виждам всичко това тъй ясно, чувам, зная как те наистина избягали в паника, как ти си продължил да сечеш — сумтейки в белите от скреж мустаци;

как паднал дъбът, с шумата в чатала му; и все тъй бедни: хруп, хруп, хруп — петалата, стъпките, мислите по снега; все тъй гладни, но сгърбените наши пет овце, облещени в кошарата, ще издържат и тази зима.

И ние издържахме. Много тежки зими са зад нас, а доста още чакат. И вълци тракат зъби, приклекнали край пътя ни напред, чуваме ги, знаем.

Но ние никога не ще пропаднем, защото никнем върху вашите гробове — бедни дядовци, незабравими…