Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (39) (Новели, разкази, миниатюри)

ПИАНОТО

Нашите къщи огражда неголям двор, покрит със сгурия. Приличат на хора, насядали в кръг да обсъдят нещата. Каквото стане в една — чуват го всички останали. Но от разнообразните звуци най-ярко се откроява пианото. Жената е пенсионирана артистка и свири в различни часове на деня. Радостно и тъжно, бързо и бавно — ту сладък смях на момиче, ту скрито страдание, ту вик и въздишка на мъж. Все едно, всички

Старата артистка умря и пианото млъкна.

Прозорците престанаха да изглеждат като очи на човеци, застанали в кръг нещо да обсъждат. Въздухът между тях натежа. Крясъците на децата станаха грозни, котките диво мяукаха нощем. Никой не споменаваше за пианото — всички си мислеха за това.

Една неделна утрин внезапно и плахо от друг прозорец се чу: до-ре-ми-фа-сол-ла…

Художникът подскочи пръв и подаде глава от тавана. Поетът извика силно: „А!“ Хлебарят излезе и погледна нагоре. Децата спряха играта за миг.

От прозореца все тъй излитаха несръчните звуци, а след като утихнаха, едно малко момиченце подаде глава. То държеше нещо в ръка, хвърли го.

Във въздуха между къщите една книжна лястовичка красиво и дълго летя.