Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (114) (Новели, разкази, миниатюри)

ПРЕЗ РЕКАТА

Вървим през гората без пътека, прибираме се към лагера. И този дълъг геоложки ден в Родопите е свършил. Не вярваме, че друг е имал толкова сила, колкото усещаме в себе си. Можем да работим и през нощта. Като на шега можем да минем през още девет баира. И все тъй да се смеем, да ни къпе дъждът колкото иска и толкова да ни суши слънцето. Все тъй — с безкрайна радостна енергия — да прескочим рова, да прецапаме с обувките през реката и…

И изведнъж забелязвам, че Мая е спряла на брега. Гледа ме и мига. Другите вече са минали — чуват се гласовете им далече напред.

— Какво? — питам я.

— Как какво? — усмихва се тя. — Трябва да ме пренесеш.

Мая е със сандали. С нежни, бели крака, с красива тънка пола и страшна блузка. Тя не е от нашите. Дошла е на гости на сестра си. А всъщност е годеница на един от моите приятели тук. Наоколо — на много, много километри — такива като Мая няма. Може би само понякога — в редките, щастливи сънища.

— Хайде де, какво чакаш? — Тя пристъпва към мен, да я взема на ръце.

Представям си това — как я вземам в ръце — и я гледам… Безумната вечна гора тътне зад нас. Върховете на смърчовете тихо стенат.

Пускам торбата и чука на земята, И започвам да нареждам камъни през реката. Големи, плоски, наблизо един до Друг. Да може Мая да мине спокойно по тях.

Тридесет години оттогава. Мая и моят приятел имат големи деца. И аз имам големи деца. Дъщеря ми е геолог — някъде из горите и планините. Край реките, които не може самичка да прекоси.

Двадесет и девет години аз благославям мига, в който достойнството ми не остана оттатък реката, забило копита в дивия бряг;