Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (96) (Новели, разкази, миниатюри)

ЗА РОДНИЯ КРАЙ

Поривът много пъти е идвал наистина сам и аз съм се питал: защо не седнеш да напишеш нещо за родния си край, непрокопсанико? Понякога си отговарям: че нали пиша. Нали от пет разказа поне в два се споменава гара Левски. Или пък някой тамошен човек, пейзаж, животно, случка. Далечни във времето и близки в душата ми. Че нали често изпитвам една тъничка, радостна гордост, когато колегите ми се шегуват:

„Всеки има родно село или роден град, само Дончо Цончев има родна гара.“ А има даже и куплетче — от големия съветски комедиограф Григорий Горин:

Дончо Цончев из гара Левски жизнь ведет по королевски.

Малко ли е това?

Гарата, свързана с моя милост, е прочута и в Полша — една известна кинозвезда, когато прочела къде съм роден, възкликнала съчувствено: „Горкият, какъв късмет, да се роди на самата гара!“ (Добре, че кинозвездата не знае точно каква е гарата, навалицата, мургавите ми съграждани, юрдечките, пуйките, пачниците — да си представи как сред тях, в някой ъгъл или пък между самите релси на Свищовската линия, надавам първия си врясък в живота.)

Друг път, малко унило зазяпан към нищото, което досега съм написал за родния си край, млъквам.

А и какво да каже човек? Най-хубавото място, разбира се. Най-важното. Всичко, всичко, каквото е щяло после да се случва, нали там е покълнало? Ах, как обичам тази песен, която чух за пръв път по време на дългите си и дълбоки командировки на геолог в Южна България:

Има на светот земи богати, ала като тебе нема убава…

Нямам какво да прибавя. Видях много гари, градове и държави. Живея в София и в Нови хан. По-удобно ми е, отколкото в родното място — тук е семейството, работата, колегите. Добре ми е тук, така мисля да остана. И когато отида на лов със старите си приятели от гара Левски — в Шаварна, Узунбас, Бежана, Карамандол, където и да е там — и когато спра, да изпуша цигара, забравил за момента и зайци, и фазани, и пушка, или пък легна по гръб на някой скрит припек покрай горите и гьоловете, тази страхотна песен със сладка подлост тръгва в мене сама, колкото и да не мога да пея:

Ала като тебе нема убава…

Любопитно е, че се връщам с удоволствие. Няма носталгия, нито тъга. Напротив — по-весел съм от обикновено. И трябваше да минат толкова години, за да разбера, че тази веселост идва оттам. Впрочем първо другите го откриха, начело с жена ми. С добра интонация на познавач тя казва, когато се върна оттам:

„Сега си съвсем друг човек.“ Това значи всъщност:

„Сега си много хубав човек.“ А аз дори не се сещам да се обидя и разказвам възбудено кого съм срещнал, какво съм видял, кое се е случило — докато открия, че всичко това интересува само мене. И че аз просто съм се напил от моя пръв извор, като от единствен в света. Очите ми са светнали, движенията са станали красиво категорични и изразителни, гласът е добил сила. И новите ми идеи са размахали крилата си като същински орли.

Може би се лъжа за всички тези неща, но има факти, които са абсолютни. Например никъде няма такова грозде. Нито кайсии, нито мед. яйца, кокошки, пуйки… За дините и за пъпешите въобще да не говорим. Понякога съм мислил — без да се смеете — да дам хранителни продукти от гара Левски в химическа лаборатория на изследване. Да изследват тях, да изследват и други, отвсякъде, та най-сетне да се разбере откъде ми идва тази ясна, млада, страшна сила, когато ям от тях? Нещо в почвата ли има? Или къде? Все едно — важното е да има ясна, млада и страшна сила.

Ей тъй, всичко е толкова мило и хубаво в душата ми, когато мисля за своето родно място, че понякога се питам дали не си досъчинявам цялата тази красота и дали не оцветявам обикновените житейски истини със сантименталните розови краски на естествената човешка носталгия. Може би — да. А може би — не, защото дълбоко в себе си зная, че досега съм длъжник на моята любима Гара Левски и вероятно длъжник ще си остана. Тъй бива с нас, хората. И само малцина „достойни те за тебе, майко, бяха“ — както се казва във великолепния стих. Например Иво Андрич не остана длъжен на своя Травник. И Никос Казандзакис не остана длъжен на своя Крит. И Уйлям Шекспир съвсем не остана длъжен на своя Страдфорд на Ейвън. Бях по всичките тези места — селата и градчетата — видях с очите си и чух с ушите си красивата и оправдана гордост от техните големи синове.

Разбира се, че това не ме кара да свия байрака. Напротив, ще продължавам да търся смисъла в историята назад и в бъдещето напред, взирайки се все по-остро в самата чиста истина под купищата от всякакви приказки. Ще продължавам да очаквам този смисъл, който трябва насъщно на всички ни — ясен и чист смисъл, — та да изпълня с него страниците на моите книги. Така си мечтая. И тогава вече, ако успея… Тогава вече пак ще трябва да застана чинно пред моето родно място, тъй както вечно ще заставам чинно пред буренясалите гробове на моите роднини там.

Защото само глупакът и вътрешно пустият човек някога може да сметне, че е по-голям от майка си.

А колкото до онази песен, в която е казано всичко, тя продължава така:

Мой роден край, райска градина, тежка е со тебе мойта разделба.

И този път вече наистина няма какво да добавя. Освен пожеланието да направим по-бързо хубавите пътища и да поддържаме мощни автомобили. И — разбира се — така да се трудим, че да си осигуряваме повече свободно време.

Това е май единствената практична рецепта за мен, а може би и за този днешен свят, пълен и препълнен с рядко развеселяващи се Антеевци.