Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (94) (Новели, разкази, миниатюри)

ГРИФОН КОРТАЛ

Седим в колата, защото е студено и трябва да чакаме другите ловци. Без тях не можем да отидем, където искаме. По Струма днес до обед нямаше патици — нямаше и настроение, разбира се. Поне по радиото да имаше хубава музика.

Нищо няма днес, е, биват и такива дни. Гледам как едно от кучетата десет пъти мина под бодливата тел на земята, без да се убоде. То после ляга в сухата зимна трева и се въргаля с голямо удоволствие.

— Тоя барак не се спря на едно място — казвам повече на себе си.

— Студено му е — обажда се от задната седалка Анастас. — И не се казва „барак“, а „дратхар“. Какви са тези селски понятия от тебе?

— Какъв драхтар? — с тон на роден инспектор по кучетата или по каквото и да е било друго се намесва Йордан.

— Дратхар като дратхар! — постановява Анастас твърдо.

Както уж спи, Стефан се разсмива силно.

— Има дратхар и дратхар, драги ми Анастасе — въздиша с отегчение Йордан. — Този тук е германски дратхар, ако искаш да си повишиш малко ловната култура.

— Да добие ловна култура — пояснявам аз. — Защото той няма такава.

Стефан се смее, като дете.

— Кучето е грифон — тихо и с неудобство казва синът ми. — Грифон кортал. Четох случайно. Някой си французин от холандски произход, на име Кортал, е кръстосвал породата барбет с някои бракове.

Настава неудобно мълчание. Хлапето ни е шамаросало леко и елегантно. С извинение в гласа и в изражението на лицето си.

— Чувал е чичо ти Анастас за грифони, колкото аз мога да чета китайски йероглифи — крие се зад находчивите си думи Йордан, както винаги. — А на баща ти познанията стигат до „барак“ и „копой“. На гара Левски повече породи няма.

Стефан се киска, та се превива.

Кипва ми, както се усмихвам и аз. Келеш с келеш. Всичко в ловното изкуство е научил от мен. Още брада не му е покарала, а се опитва да установява превъзходство.

Глупаво положение, наистина. Добре, че другите ловци дойдоха, та неприятната тема бе изоставена.

Но аз и после мислех за това — кучето все беше из краката ми. Намерихме патиците и… хлапакът свали повече от всички ни.

— Страхотни патрони излязоха, чичо Йордане — въздъхна момчето и този път с неудобство. — Ти дето ми ги даде. Ама страхотни.

Похвалихме го и тримата, както му е редът. Но — то се знае — всеки от нас би предпочел другояче да се развият събитията. Колкото до „страхотните“ патрони, ние стреляхме със същите.

Неприятен ден — изобщо.

И чак вечерта късно, след душа, който освен умората измива и още неща, седнал до камината и загледан спокойно в чашката пред себе си, успях да се попитам с истинска, макар и съвсем малка усмивка:

Какъв е всъщност нашият смисъл, ако хлапаците не носят това деликатно превъзходство над нас?