Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (93) (Новели, разкази, миниатюри)

СКРОМНО — НО КОЕ?

Дълго време мислих, че съм разрешил окончателно кръга от въпроси, свързани със старомодните неща. Светът около мен тогава беше нов, всичко миришеше на боя — под нея останаха хрисимите канони на възпитанието, завещано от буржоазията, и преклонените главици-от страх, бедност и срам. „Равен с равни“ — нещо подобно беше загнездил духът на новото време в съзнанието ми. „Долу всичко, каквото е било!“ — съзирах в онези действия, намерения и постъпки наоколо, които тогава се сочеха за еталон. И аз наистина (сега разбирам) не съм бил скромен младеж.

Наистина, нима е скромност от моя страна толкова дълго (ако не и маниакално) да упорствувам на ударите, с които съдбата беше решила да ме оформя? Нима не е чисто и грубо нахалство все пак да завърша (с отличие) геология в Софийския университет, след като седем пъти бях изключван и след като тези осем семестъра ми „отнеха“ девет години? А как ли да окачествя това мое писане на разкази, които в продължение (пак на седем) на години бяха още по-упорито връщани от всички възможни редакции?

Сега да пиша пък за скромността… Тъкмо аз. Не-е ли смешно?

Мисля, че изборът е добър. (Ето още една нескромност от моя страна — изглежда, това е в природата ми). Мисля, че и да не кажа нещо особено важно, ще предизвикам други умове и от общите усилия все нещо ще излезе.

Но откъде да започна? Може би от факта: сега не мисля, а зная, че не съм разрешил тези въпроси и за тях думата всъщност не е „старомодни“, а „вечни“. И не „глупости“, а „устои“ на човешкото поведение.

Какво се е случило с мен? — често се питам. И си отговарям: ами нищо особено освен това, че с годините много неща са се открили пред очите ми истински.

Това е думата. Истински. Защото сега например познанията на двайсетгодишната ми дъщеря (също умен човек, също студентка по геология, също отличник — боже, колко прекрасно е това „също. също, също“…), та познанията на дъщеря ми сега са лъжовни. Имам предвид познанията й за живота, а не тези, които се добиват в училище.

Тя също сега мисли: „Долу всичко, каквото е било!“ Чувствувам това верую в приятелките и в приятелите й, то ги обединява яко. Открих с огромен интерес същото нещо у един нов, млад автор, за чиято първа книга писах почти възторжен предговор.

Аз нямам право да кажа на днешната младеж: „Нямате право да мислите така!“ (И всъщност кой има право да казва на другите, че нямат право?) Но бих могъл — и го правя с дълбоко убеждение — да кажа на децата си: „Не си губете времето да откривате телефона и велосипеда, това е вече направено.“

Младите винаги биха могли да почнат оттам, докъдето техните предходници вече са стигнали — ето какво трябва да им припомним. И ако сега — когато маниакалните ми амбиции са угаснали и са отстъпили място на кроткото съзерцание — с радост хващам перото, то е, защото човешките ни надежди, свързани с децата, просто никога не угасват.

Какъв преамбюл, за да закова след него лозунга:

„Деца, бъдете скромни, така ще успеете!“

А аз няма да го направя. Дали бившият „буен младеж“ в мен е толкова жив все още. или пък сегашният „улегнал човек“ в мен все тъй не иска никога да се предаде? Не зная — колкото и да ми е интересно. Но зная със сигурност, че трябва да бъде верен на порива си и че съм длъжен — когато пиша — да бъда пределно откровен. И заради всичко това, ето какво бих препоръчал на следващите след нас.

Скромността на поведението наистина е красива.

Но скромността на идеите е готово поражение.