Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (76) (Новели, разкази, миниатюри)

КИРО

Идеята да диктувам по време на път не ме беше напуснала след случая с Гюнтер. Един ден отново си избрах лице от веригата аутостопьори, спрях и то влезе.

— Докъде? — викам.

— Към морето — каза момчето. — Докъдето на вас ви е удобно, разбира се.

— Как се казваш?

— Киро.

— Слушай, Киро, имаш ли нещо против, ако ти диктувам, а ти просто записваш ей в тая тетрадка пред тебе, а?

— Готово — каза той. — Моливче…

— Има и молив, може да почваш: „Литературата-никога не е била благосклонна към насилниците и-към…“

— Може ли малко по-бавно?

— Да.

— Насилниците и към?…

— „Към насилниците и към ласкателите. Тя, както например жените, предпочита онези, които посягат към нея честно, спокойно и едновременно с цялото си сърце. Впрочем… едва ли някоя жена е толкова мила и с най-парфюмирания ласкател, колкото със сериозния, обикновен и добросърдечен мъж. Така, както…“

— Само секунда…

Момчето пишеше бързо и настървено, лицето му, скрито наполовината в рядка брадица, сега изглеждаше светло въпреки слънчевия загар, а профилът — тънък като рисунка от стенопис.

— Готово.

— „Така, както насилниците никога не са получавали толкова, колкото, да речем, един кротък приятел.“

— „Кротък приятел“… Извинете, какво е това? Киро се обърна към мен и ме погледна в очите.,

— Кое?

— Това, което пиша.

— Мисли.

— На кого?

— Как на кого? Мои.

— Вие… философ ли сте?

— Слушай, аз те взех да ми пишеш, да не ми задаваш въпроси.

— Да, добре. Готов съм.

— Пиши сега: „Да се ругае това, което се върши сега скоба, понятието «сега» всъщност разбирам като «винаги», затвори скобата), е много стар. може би най-старият патент на обидените от живота или на обикновените мошеници, които искат да заложат всичко върху картата на човешките несъвършенства. Лесно е да се ругае. Лесно е да се каже: това не е добре, онова не е добре. Както е лесно да се ръкопляска подир опашката на вече извършеното. Най-лесно, естествено, е да се вика ура. Но работата вършат всъщност онези, които не спекулират нито с едното, нито пък с другото. Работата върши онази ръка, която нито бие, нито гали — ръката, която просто пипа както трябва.“

— Това не е вярно.

— Моля?

— Казах, че това не е вярно. Пък и не е казано точно.

— Аз изреченията после ще си ги оправям, важното е сега да се набележи общият смисъл. . — А… за кое казваш, че не било вярно?

— Ами например не е вярно това, че които ругаят и които викат ура, не са свършили никаква работа. Ако, да речем, Ботев не беше ругал робството и изобщо порядките на своето време и ако опълченците на Шипка, а после и партизаните не бяха викали ура, какво щеше да стане?

Аз помълчах малко, после го попитах на колко е години.

— Това няма значение.

— Има. Кажи все пак, навърши ли двадесет?

— Почти.

— Така. Аз съм двойно по-стар от тебе, затова слушай какво ти говоря.

— Аз слушам, разбира се, само ви казвам, че не съм съгласен.

Карах така, отново разгледах лицето му, дрехите, малката спортна торба между краката, от която се подаваше пуловер. Рядка брадица, шарена риза, каубойски панталони с широк кожен колан.

— Значи така — викам, — ти не си съгласен. И повече няма да пишеш или какво? Той се усмихна.

— Ще пиша, не съм казал, че няма да пиша. Само казвам моето мнение.

— Че кой те пита за него? Аз ти казах моето условие: вземам те, возя те, диктувам, а ти пишеш. Кой те е питал за мнение?

— Добре, аз пък ви казвам моето условие: пиша, слушам и чувам, но ще си казвам мнението. Иначе.

— Иначе мога да те оставя на пътя, откъдето те взех, и да си взема някой друг, нали?

— Разбира се. Колата е ваша, можете да ме оставите още сега.

— Не — викам, — няма да те оставя сега, а, напротив, ти мен ме остави малко на мира.

— В какъв смисъл?

— В такъв смисъл, че аз ще изпуша сега една цигара и ще си помълча, а ти, щом искаш да си кажеш мнението, ще пишеш сам. Бива, нали?

Киро ме погледна. Аз бях напълно сериозен. Извадих си цигарата и я запалих. Когато предложих и на него, той взе. Продължих си така и след малко го забелязах, че пише, като тегли две бели черти под диктувания от мен текст, за да отдели неговия.

Цигарите бяха изпушени мълчаливо, моторът тихо пърпореше. Киро си пишеше на коляно. Когато дойде време да се разделяме, той ми даде листа, взе си торбата и слезе.

Ето му текста:

„Виж какво, другарю философ или писател, или изобщо какъвто и да си. Ти, който си два пъти по-стар от мене, обърни внимание на една особена важна дреболия. Ние — аз или някой друг от моите връстници, все едно — сме общо взето, малко по-иначе расли и възпитани. Вие — ти или някой друг от твоите връстници, — общо взето, сте по-силни от нас поради простата причина, че сте по-възрастни и във ваши ръце са по-голяма част от благата. От авторитета, от властта, от умението, образованието, културата. Затова е естествено ние да вдигаме ръка край пътя, за да ни вземете в колите си, и когато се случите благосклонни, за нас е добре. По силата на всичко това ние можем да бъдем наети (говоря изобщо) да свършим някаква работа. Но това става само тогава, когато споразумението се постига без насилие. Една от най-големите грешки на човечеството, другарю философ или писател, не ви познавам, но ми е все едно, може да сте всякакъв, една от най-големите грешки, казах, се крие в опитите за насилие. А като помислиш, никой никого не може въобще да насили, затова казвам «опити». Някой може да смачка някого, да го унищожи, но той не може да го насили. Мисля, че и вие сте чели някъде това разсъждение. Колкото до конкретния случай сега, с нас двамата, аз мога да пиша всякакви глупости дори, каквито ми се диктуват, но това не значи, че съм съгласен с тях. В случая аз давам само простия труд на ръката си, но не и себе си, личността си. Един съвет във връзка с мен. Помислете (всички вие, по-старите) какво бихте предпочели да наемете — простия труд на ръката си, но не и себе си, личността си.

с това, когато ви остане време, по-старите Киро“