Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (43) (Новели, разкази, миниатюри)

ЗА РЪЖТА И ЗА КОЗАТА

Хълм с бозово чело, набраздено от пороища и години. Отгоре му ръжена нива — мека, светлозелена, развята като перчем. Една коза се катери в сливака, стъпва по надгробните камъни — за какво Друго ли служат? — опъва колкото може краката, шията; острото й виме щръкнало напред, полунагоре. Може да се направи картина. И ако се случи художникът да е надарен, следите от неговата четка ще ни разкажат почти всичко за мига. Ще пълнят очите ни с юни — затворен в рамка, окачен на стената. Може би ще успеят да ни загатнат дори за причините, поради които кичестите маргаритки се усмихват на зеленината тъй бяло и от време на време на жълти точки без, разбира се, тези подробности да се превърнат в липса на вкус.

Филм става. Ако се случи режисьорът да е умен и досетлив, връхчетата на гробищните сливаци с мокър шепот ще тръгнат към залюляното виме, ще чуем унесен звън на хлопка, мек врясък на ярета, ръжта ще почне да се полюшва.

Някои умеят да го превръщат в музика. Например флейта, разтреперана високо в синьото, като крилете на чучулигата. Или медни тръби, леко докоснати струни, силно ударени. Може би глас на жена — грозна, с голямо сърце, нещастна жена, провикваща се рядко, понякога, никога, изведнъж, само сега.

Разбира се, всичко това може да се опише. И ако се случи писателят да е майстор, ние ще разберем още много неща за ръжта и за козата. В нас ще почнат да се проявяват снетите отпреди, но досега невидими истини за нещата, ще ни бъде прошепнато тихо защо малкото зелено море се вълнува и как жилави са стеблата на тънката ръж, а класовете все искат да бягат, гонени от зърното, да тръгнат с вятъра искат — къде да е, но не вече тук — и както са много, си пречат, всеки изнемогва между съседите, а пада без тях, блъска ги, за да се издигне по-нагоре, но им протяга осили, да го спасят, и твърде малко от милионите ще могат да се върнат пак в земята, та да повторят там единствената смислена игра — играта на обикновения живот, — всички други в хамбара, затуй са ги торили. Майстор само да е разказвачът: в изядените връхчета на клонките ще зърнем шарките на козяк, свещеното безумство в пръч, ще чуем приказки за бедността, скръбта и гордостта на мъртъвците, над чиито кости пият сила корените на сливаците. И още много мъдри думи, думи, думи — и звуци, пози и петна — за ръжта и за козата.

Но кое изкуство, приятелю мой, освен собственото ни просто, обикновено съществуване би могло да ни предложи дъх и вкус на топло козе мляко?

Парче от ръжената питка?

Или само тази бликнала и луда радост, че в момента си жив. Седиш си на един хълм. Дишаш! Пече те слънцето. На всичкото отгоре около теб е светлозелената ръж, а там някъде някаква коза тъй хубаво се катери по плетищата…