Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Дневникът на един геолог
Новели, разкази, миниатюри - Година
- 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Victor(2002)
Източник: http://bezmonitor.com
Издание:
Дончо Цончев — ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ГЕОЛОГ
Първо издание
Редактор Христиана Василева
Художествен редактор Антон Радевски
Технически редактор Светла Петрова
Коректор Ива Динева
(Прочее, към нея трябва да се обърнем за думата, отбелязана със звездичка от мен. Виктор)
Тираж 25112
Поръчка N 36/1988 ГОДИНА на изд. „БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ“
Дадена за набор НА 20. IX. 1988 Г. излязла от печат на 25. I. 1989 г.
ДП „ДИМИТЪР НАЙДЕНОВ“ — В. ТЪРНОВО Цена 1,33 лв.
(C) Дончо Цончев, 1989 c/o Jusautor, Sofia
История
- —Добавяне
ЗЮМБЮЛЪТ
Един ми даде луковици и каза, че ако ги посадя, ще има да се радвам на много красиви лалета. Аз дадох луковиците на децата и им обясних как да ги посадят. Това се случи през декември (луковиците бяха форсирани), моето семейство очакваше никненето така, както и новогодишните празници. А може би още по-трепетно.
Една прекрасна снежна сутрин децата извикаха:
„Татко! Пониква!“ Отидох при саксиите — над пръста тържествуваше зеленото връхче. „Прилича на пламъче“ — каза едното от децата. „На пирамида и на крем върху торта“ — каза другото.
След седмица нашето любимо очаквано нещо се оказа не лале, а зюмбюл. Това не ни огорчи никак. Той цъфна — син — и напълни стаята с мирис. Къщата ни напълни. Квартала и града.
Зюмбюлът стана най-милата точка у дома. В края на декември той беше достоен съперник на стройната, толкоз голяма и украсена елха. Частици от тихата му-и естествена красота бяха проникнали в думите, жестовете и очите на всички ни.
И ето, тъй дойде онази сутрин, когато жена ми се наведе по обичайния начин над него и каза: „Той не мирише сега.“
Изживяхме го лошо. Още по-зле се почувствувахме, когато нашият зюмбюл се наведе полека и опря чело в прозореца. „Умира“ — каза едно от децата. „Не, той се стреми към светлината“ — каза другото.
Завъртяхме саксията. Зюмбюлът си остана, както си беше — не можа да се устреми към светлината.
Трябваше ли с мълчанието сега да заплатим нашата радост? Защо да се радва човек, щом непременно след радостта идва тъгата?
И тъй — тихо прощавайки се с красивия мирис от всичко, който изпрати една стара година и посрещна една нова — дочакахме третата паметна сутрин. Жена ми, както бършеше прах около саксиите, извика изведнъж: „Елате!“
Изтичахме. В основата на зюмбюла, между пръстта и стеблото му, сред дългите листа, издигнати като пръсти, се беше сгушило малкото следващо пламъче. Зеленото. Пирамидката. Кремчето върху торта. Същият мъничък грозд, от който преди беше дошъл разкошният син цвят и незабравимият мирис на къщата.
Старият зюмбюл се беше наклонил да му направи път.