Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (17) (Новели, разкази, миниатюри)

КЕМАНЕ

Пета седмица Траянчо върви с мен из гората. Така ние много се сприятелихме. Вече знаех всичко за него — сигурно за мен знаеше и той. Само не можех Да разбера: болен ли е от нещо, или такъв си му е нравът — нищо, съвсем нищо на този свят не беше в състояние да го раздвижи.

Един ден заваля пороен дъжд. Двамата се крихме тук-там. опитахме да палим огън — накрая се довлякохме до изоставена кошара и влязохме вътре. Тук нямаше нищо; само на една клечка в зида висеше стара гъдулка.

— Кемане! — извика Траянчо с глас, който ме накара да подскоча.

Грабна гъдулката момчето, стъкми я и започна да свири. Запя. Лицето му се измени по най-неподозиран начин, в очите му плувнаха непознати светове и прекрасни видения. Не бях го виждал такъв. Това кемане се оказа секретът на неговата душа, над който напразно бях изгубил толкова време и усилия.

Тъй пя и тъй свири тогава това четиринадесетгодишно момче (което не знаеше добре буквите и едва ли някога щеше да ги научи), че сравнен с него, се видях нищожен и празен човек. От моя факултет и отличията в науките, от моите камъни, дори от книгите и от моята любов, аз не бях си измайсторил още такъв магически ключ.

А вие? И вие ли си нямате кемане?