Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (106) (Новели, разкази, миниатюри)

ЧЕРНОТО КУЧЕ

Елхата, край която ние, забързаните възрастни хора, спирахме, да вземем малко светло и шарено за очите си, бе махната. Просто новогодишните празници отминаха и тя си отиде с тях. Стана много студено. Наваля дебел сняг. Ние отново наведохме глави пред краката си и хукнахме по своите вечни работи-работи.

Тогава се появи Черното куче.

То лежеше сплескано върху железния кръгъл капак на канала — точно в средата на две оживени пресечки. На пръв поглед изглеждаше умряло. После, когато се загледаш, виждаш, че това не е така. И решаваш: болно е.

В течение на няколко дни се установи, че и това не е така. Кучето просто бе намерило в дебелия сняг едничкото място, където можеше да се топли, и не искаше да го напусне. Дремеше си и около него, от малките отвори на капака, излизаше пара.

Всяка сутрин, като отиваха на училище, децата спираха при черното куче и разговаряха. Ние, възрастните, редовно обръщахме очи към него още щом наближим тази пресечка. Шофьорите на колите намаляваха скоростта и внимателно го обикаляха.

Една сутрин видяхме на железния капак чердже — някой го беше оставил. На другия ден до капака се появи пластмасова кутийка — пълна с отпадъци от кухнята. „Здравей — казваха очите на всички от квартала, когато минаваха оттук. — Студено, а?“

Появи се ново чердже. Вече се слагаха толкова отпадъци от кухнята, че някой донесе съндъче, да ги събира.

Една прекрасна сутрин гълъбите от изгрев надуха гушите и припряно започнаха да се перчат по покривите, Котките цяла нощ бяха мяукали — жално и продължително. Когато децата тръгнаха за училище и бързаха към ъгъла на черното куче, да вземат малко топлина за очите си, то не беше там.

Пролетта беше поела към нас, която — вярно — всички очаквахме. Но заедно с лютия мраз и с дебелия сняг нещо си беше отишло.

Наистина, какво беше това, та ние, възрастните, отново вперихме очи пред себе си — забързани и сами към своите вечни възрастни работи-работи?