Джералд Даръл
Диви кинозвезди (9)

Седми епизод

Колекционирал съм диви животни от цял свят, но винаги съм се учудвал на голямото им разнообразие в един обикновен жив плет, характерен за земеделските райони на Англия.

Той е служил повече от хиляда години за защита на добитъка и посевите в тази страна. Когато саксонците нахлули в Британия, най-напред се заели да секат горите, или, както ги наричали, „самораслите гори“, за да разчистят площ за пасища и ниви. Вместо синори на нивите и огради за добитъка започнали масово да садят жив плет, за който попаднали на идеалното растение — глога. Лесен за отглеждане чрез отводи или просто чрез засаждане на клонки, той бързо се превръща в солидна бодлива стена, непроходима за добитъка, надеждна закрила от ветрове и мъничка „гора“ за доста диви животни на мястото на отнетите им вековни дъбрави. Изчислено е, че около осемстотин хиляди километра жив плет очертават като шахматна дъска незалесената площ на земеделска Англия. Пазител на реколтата и добитъка, убежище за дивеча, той е бил истинска аптека за средновековния англичанин. Осигурявал му е растения за лекуване на всякакви болести — от главоболие до херния, помагал му е за пропъждане на вещиците, които по онова време доста смущавали хората. С красивата, бяла като снежинка мишовка лекували „мушкания“ в лявата и дясната страна, с хладните месести листа на лапада облекчавали болки от ужилвания, особено от коприва, усойчето използвали за лекуване на рани или порязано, а очеболеца — за възпаления на устата и на други по-нежни части по тялото. Средновековният англичанин се е отнасял със страхопочитание към живия плет, защото там е било свърталище на феи, самодиви и духове. В него се спотайвали не само лоши магии (който откъсне горва, ще го ухапе пепелянка, береш ли невинното синьо великденче, ще се извие буря, или още по-лошо птица ще долети и ще ти изкълве очите), но и добри вълшебства — натриеш ли вимето на крава с лютичета, млякото й ще се увеличи, а окачиш ли стръкче коприва в мандрата, магьосниците няма да ти пресичат млякото.

Едно време живият плет бе жизнено необходим и се стопанисваше много грижливо в интерес на хората и дивите животни. Сега обаче земеделците изобщо не разбират вековната му полезна роля и го изкореняват с булдозери, за да разширяват обработваемата земя, макар и вече изложена на ерозия от вятър и дъжд.

В нашия филм искахме да представим красотата и значението на стародавния жив плет в Англия, понеже, както е тръгнало, съвсем ще изчезне в миналото и ще се разделим завинаги с това неоценимо британско наследство. Намерението ни бе да покажем на зрителите малко парче земя в някой затънтен край на страната, съхранил белезите на хилядолетията. Решихме да използваме три архаични или полуархаични превозни средства. Джонатан бе намерил великолепен жив плет в Съсекс, който, побелял от снежинките на цъфналия глог, заслоняваше потънал в зеленина и цветя дълбок коларски път, непохабен с чакълена или друга настилка — запазен тъй, както е бил по времето на Шекспир и на върволиците от поклонници към Кентърбъри. До това очарователно кътче пътувахме за мое щастие с влак, теглен от парен локомотив.

В някои райони на британските острови приятели на железницата много сполучливо възстановяват стари парни локомотиви и имат право да превозват пътници по определени железопътни отсечки. Машинистът, кондукторът и началникът на влака са всъщност учители, съдържатели на магазини, аптекари или просто старчета — пенсионери от железниците, които доброволно и безплатно посвещават време и сили на идеята днешното поколение да изпита удоволствието от едно пътуване с истински влак, да вдиша вълшебната остра миризма на въглища, пушек и пара, да потрепне от напомнящата крясък на бухал свирка на локомотива, да се захласне по тракането, дрънченето и свистенето на влака и накрая — да се унесе в ритмичното трака-трак, трака-трак и да усети пулса на самия влак. Много се зарадвах ме, че ще пътуваме по една такава железопътна линия с прелестното име „Камбанка“.

През целия си тридесет и три годишен живот, Лий никога не беше се качвала на влак, теглен от парен локомотив — факт, от който аз, ревностният почитател на традиционната железница, останах дълбоко изненадан. Пристигнахме на гарата, където ни чакаше влак, потънал в блясък, преметнал през рамо „моден шал“ от пара, с елегантни вагони, съвсем правилно разпределени на първа, втора и трета класа. При затръшване тежките им врати успокояващо щракваха, а под прозореца на всяка от тях се клатушкаше дебел ремък за смъкване на стъклото — да може да влезе искра в окото ви или сажда в носа ви, — преживявания, които правят пътуването с влак истинско пътуване с влак. Джонатан, обърнал гръб на икономиите и на бюджета, ни беше осигурил цял първокласен вагон с широки, красиво тапицирани седалки, прихванати с пухкави като гъби копчета. По стените му имаше шарени плакати — изгледи на морски курорти от 1920 година с такъв син цвят на морето, че да се чуди човек защо хората изобщо ходят да летуват в Средиземноморието. Рафтовете за багаж бяха огромни, широки и достатъчно здрави, за да поемат товара на неограничен брой пътнически чанти, кутии за шапки, кошници с лакомства за пикник и разни други пакети. Лий и аз седнахме до прозореца, а Крис и Брайън се навряха с магнетофона и камерата в най-далечния ъгъл, понеже серията трябваше да започне с мен, и то с „глас в камера“, докато влакът пуфти из равнините на Англия. По технически причини трябваше да снимаме епизода няколко пъти, което за нас беше истинско удоволствие, понеже се возихме на влака още веднъж насам и натам, и насладата от чудесното ни пътуване по линията „Камбанка“ се удвои.

Накрая филмовата лента с въвеждащия епизод бе грижливо поставена в кутията и ние с неохота слязохме от влака, спрял на откъснато от целия свят място край малък дървен перон и голяма бяла табела: „Спирка Росна поляна. Моля дайте знак, ако желаете да слезете от влака.“ Отидохме по паянтовия перон до фургона и смъкнахме нашето превозно средство за следващия етап от пътешествието — голям, лъскав велосипед тандем.

Автор на тази гениална идея бе пак Джонатан. Както винаги, той твърдеше, че било съвсем лесна работа, макар и да не бях се качвал на такъв велосипед от 1939 година. Лий и аз решихме да го опитаме в предния двор на хотела. Стартът ни бе доста несигурен, понеже Лий упорстваше, че знаела да върти педалите по-добре от мен. Велосипедът беше много лек и не биваше да извиваме рязко предното колело, за да не полетим в канавката. Скоро, овладели това изкуство, се понесохме с бясна скорост из двора. За беда точно тогава три стари дами, придружавани от някакъв господин с вид на запасен генерал, излязоха от хотела и се закандилкаха право срещу нас. Натиснах спирачката с всички сили, тандемът се занесе по чакълената настилка, предното колело рязко се извъртя и двамата с Лий паднахме свити на кълбо, заплетено по най-сложен начин с велосипеда. Трите дами изпищяха, кавалерът им рече нещо като „Боже опази“, а ние с Лий след порядъчно търкаляне по чакъла успяхме да се откопчим от тандема и да станем. Генералът закрепи нервно монокъла на окото си и педантично ни огледа от главата до петите. Бяхме съвсем раздърпани, в работни облекла, след цял ден снимки на дъжда.

— Скитници! — отсече той, след като мълчаливо ни стрелна с очи, и в тази дума събра цялото презрение, с което благоприличният среден англичанин все още се отнася към пролетариата. После покровителствено обгърна дамите и ги отведе надалеч от „заразата“. Такова начало не предвещаваше нищо добро.

И така, на спирка Росна поляна, след като Черният рицар се отдалечи с пуфтене и пронизителни изсвирвания за раздяла, лъчезарният пролетен небосвод ни обсипа с уханията и звуците на майската природа. Наоколо високо и упорито кукаха кукувици, а въздухът беше наситен с аромата на стотици пролетни цветя. Със сложни маневри смъкнахме Маргаритка (тъй кръстихме нашия велосипед) от рампата върху пътека, настлана със сгурия, спуснахме се по един хлъзгав наклон и излязохме на тесен път между високи брегове, покрити с бляскава армия от лютичета в шафраненожълто и залесени с жив плет от глог, разцъфтял на кълбести облаци. Яхнахме Маргаритка и със запотени от слънцето гърбове тръгнахме под звуците на симфония от птичи песни да дирим древна Англия.

Нямаше по-подходяща, а през този сезон и по-красива местност от тази, която бе избрал Джонатан. Високите рътлини и живият плет сияеха в многобагрената бродерия на цветята — яркожълти лютичета, червени плюскавчета, мишовката с белите си звезди, воал от камбанки и светлолилави теменужки, странни плоски китки от цветове на девисил, приличащи на лек дим. Тучни ливади зеленееха в рамката на живия плет, „напръскани“ с лютичета, Тук-там се издигаха по няколко големи дъба или бука и хвърляха едри сенки с новоразлистените си корони. Вили и къщи се гушеха в пояси от дървета и малки горички, за да не се натрапват на окото. Създаваше се впечатление, че местността е безлюдна.

Стигнахме до хлътналия, обрасъл със зеленина и жив плет коларски път. От едната му страна гъста, почти непроницаема стена от глог вплиташе клони в самотен дъб, чиито корени бяха обвити в бръшлян. Тук се срещнахме с Дейв Стрийтър, нашия водач из живите плетове, който се справи отлично със задачата си. Строен, чернокос, с тъмни очи и с любознателен клюноподобен нос, той притежаваше живостта на птица. Нямаше жив плет, с който да не се гордее — сякаш го бе садил собственоръчно и познаваше всяко птиче, насекомо и растение, приютило се там. С негова помощ разбрахме тайните на старата „зелена“ стена.

В повечето случаи живият плет „празнува“ рождения си ден от век на век и естествениците са изнамерили доста лесен метод за определяне на приблизителната му възраст. Измервате тридесет крачки покрай плета и преброявате дървесните растения в тази отсечка. Всяко от тях се равнява на едно столетие. Колкото и невероятно да изглежда, това е плод на дългогодишни наблюдения. Когато първоначално се сади жив плет, стопанинът използва един или два вида растения. С течение на времето поникват и други видове от семена, попаднали тук с курешки на птици или донесени и заровени от лалугери и мишки, а после забравени. При изследване на жив плет, чиято възраст е известна, се установило, че дървесните растения в него се развиват устойчиво с темп един растителен вид за сто години.

Лий и аз измерихме тридесет крачки от нашия жив плет и взехме образци от всички видове дървесни растения. Излязоха десет. С други думи, плетът е бил посаден, когато Уестминстърското абатство и Лондонската кула са били още в строеж. За голямо учудване и двете сгради се ползват със статут на изключителна културна ценност, докато английският жив плет, който над хиляда години е бил толкова полезен за човека и природата, се изкоренява безогледно. Едва се долавя съвсем слабичък глас на протест против тази антибиологична бруталност. Ако обаче някой предложи да се събори Уестминстърското абатство, за да се вдигне на негово място ведомствен блок, или да се разруши Лондонската кула, за да се отвори място за нов „Хилтън“, ще се нададе фантастичен вой, макар че за хиляда години тези две сгради са дали много по-малко на човечеството, отколкото скромният жив плет.

Освен големия брой растения, които се развиват в основата му или пълзят по бодливия му балдахин, в него намират подслон разнообразни влечуги, птици и бозайници. Някои от тях успяхме да заснемем. Мишката джудже, една от много привлекателните „киноактриси“, е най-мъничкият бозайник на Британските острови, и се ползва със славата, че е открита от бележития Гилбърт Уайт. В прекрасната си книга „Естествена история на Селборн“ той описва появата на мишката джудже в научния свят по следния начин:

От мишките, за които стана реч в предишните ми писма, запазих в стъкленица с ракия един млад мишок и женска с него. Съдейки по неговия цвят, форма и размер, по начина на изграждането на гнездото, съм сигурен, че този вид не е описан. Значително е по-дребен и по-слаб от Mus domesticus medius на Рей, а по цвят се приближава до лалугера и съсела. Коремчето му е бяло, права линия от двете страни на тялото разделя цветовете на корема и на гърба. Никога не влиза в къща. Среща се в изобилие по жътва. Пренасят го със снопите в хамбари или в копи слама и той прави гнездото си между стъблата на житни растения, а понякога и на магарешки бодили. Женската ражда до осем малки в топчесто гнездо, направено от листа на трева или на жито.

Тази есен попаднах на тяхно гнездо, изработено много изкусно от пшеничени листа, идеално кръгло, като топка за крикет. Бе невъзможно да се открие остроумно замаскираният му отвор. Стегнато и закръглено, то можеше да се търкаля по масата с осемте голи слепи мишленца, без да се разпадне. Как в това препълнено гнездо влиза майката, за да подаде по една цицка на всяка от своите рожби? Вероятно отваря гнездото на различни места и отново го затваря, след като се насучат малките. Изключено бе да се побере в „топката“ заедно с децата си, които растат с всеки изминат ден. Тази великолепна люлка за продължение на рода — много хубав пример за силата на инстинкта — бе намерена в една нива, на горната част на сноп от житни класове.

Мишката джудже, както много примати в Новия свят, се е приспособила към катерене. Има ловки крачка, с които захваща стъблата на тревата, и е развила изумително силна хватателна опашка, с чиято помощ може да виси на стръкчето трева, докато си прави гнездото. То прилича на топка за тенис и в повечето случаи е оплетено от пресни листа и трева, понякога подсилени със сдъвкани листенца. Тези „ясли“ (в тях женската отглежда малките) имат два входа и са подплатени с фино сдъвкани листенца за осигуряване на меко легло за мишленцата. Новороденото тежи около един грам, или, както отбелязва Гилбърт, две тежат общо колкото монета от половин пени. За всяко поколение се прави ново гнездо. При благоприятна година мишката джудже може да роди пет пъти по пет-шест мишлета. Невероятен демографски взрив за нашите човешки мащаби. Хищниците, които се хранят с нея — лисици, невестулки, белки, сови и други, не изпущат възможността за богат лов и от своя страна значително увеличават рода си. При неблагоприятна за мишката джудже година настъпват тежки дни и за хищниците — броят им намалява в зависимост от „снабдяването“ с мишката джудже. За съжаление сега единственият хищник, който застрашава човечеството, е самият човек. Населението в света обаче се увеличава толкова бързо, че той, за разлика от природата не успява да поддържа необходимото равновесие в собствения си род.

Друг постоянен обитател на живия плет е таралежът, мое любимо животно още от детството ми в Гърция. Тогава си отгледах четири таралежчета подарък от един селянин, попаднал на леговището им, когато копаел покрай синора на нивата си. Новородените таралежчета са кадифено бели, с меки като каучук бодли. Любимите ми питомци пораснаха, кожата им стана кафява, а бодлите — твърди и остри. Разбрах, че са много умни животни, дори успях да науча моите четири храненичета да се изправят на задни крака и да си искат храна. Извеждах ги на дълги разходки из околността и те в индийска нишка послушно ме следваха по петите. Имаха невероятно бързи рефлекси. Вдигнех ли пън или камък да търся някои от по-редките насекоми за колекцията си, трябваше да бъда нащрек, защото иначе можеха да се стрелнат и да излапат находката ми. Веднъж бяха се улисали да търсят храна около няколко стари лозови корена и аз реших да поседна на сянка в маслиновата горичка на тридесетина метра от тях. Можех да ги наблюдавам, без те да ме виждат. След малко разбраха, че ме няма, и изпаднаха в ужас. Започнаха да тичат в кръг и да писукат жално едно на друго. После едно от тях, „залепило“ като куче муцунка в земята, откри миризмата ми и се понесе по следите ми в бърз тръс, следвано от останалите три. Нямаше никакво съмнение, че вървят по стъпките ми, защото се бях мотал насам-натам, докато избера сянка, и те минаха точно по същия маршрут. Вълнението им нямаше граници, когато ме намериха — покатериха се в скута ми с радостно писукане и сумтене.

Спомням си, че когато живеехме в Хемпшир, една есен огромната стара ябълка в двора роди изключително много. След като майка ми свари тонове чътни^[1] и мармалад, решихме да оставим необраните ябълки да опадат и да наторят почвата под дървото. В една лунна нощ ме събудиха звуци, напомнящи ухажване между котки. Наведох се през прозореца да ги пропъдя, но за голяма изненада видях два таралежа. Когато нахлузих пантофите и изтичах на двора, се изясни, че те след славен пир с полугнилите ферментиращи ябълки са се напили „до козирката“. Обикаляха, залитайки около дървото, блъскаха се о най-различни неща, хълцукаха, караха се помежду си, изобщо поведението им бе повече от осъдително. Принудих се за тяхно добро да ги затворя в гаража, докато изтрезнеят. Когато на сутринта ги пуснах, двамата насекомоядци, съвсем жалки и унили, се изнизаха пред очите ми, пресякоха задния двори гузно се скриха в гората.

Имахме късмет да снимаме невестулки — най-малките и най-очарователни хищници на Британските острови. Дълги около двадесет и осем сантиметра заедно с опашката, красиви, бързи и елегантни, те ни показаха какво значи скорост, когато започнахме снимките. За да направим кадри в „близък план“ на нашия „лов на невестулки“, измайсторихме от клонки много сполучливо подобие на жив плет. Филмът се снима със скорост двадесет и четири кадъра в секунда, тоест кинокамерата прави двадесет и четири снимки за това време. А нашата невестулка минаваше от единия до другия край на декора за части от секундата, просто между две снимки — изключително постижение за бързина.

През студентските си години, когато работех като надзирател в Уипснейд^[2], ходех с велосипед в музея Тринг^[3] да уча препариране. Минавах край изоставен фургон, в който живееше старият циганин Джетро, и често се отбивах при него, защото имаше непрекъснато увеличаваща се колония от животинчета. Най-напред старецът привлече вниманието ми, когато пътьом забелязах пет-шест невестулки да припкат около колелата на фургона. Слязох от велосипеда и ги загледах в захлас как играят кеч^[4] с жилавите си тела като змии в козина. Джетро, нарамил пушка, излезе от гората с два убити заека в ръце. Изсвири с уста някаква мелодия и невестулките светкавично се спуснаха нататък през тревата, и спряха пред него. Изправиха се на задни крачета и започнаха да издават гърлени, мъркащи звуци. Той им хвърли зайците, а невестулките с ръмжене и боричкане завлякоха плячката под фургона и започнаха да се хранят. Много мечтаех да купя тези пъргави чаровни създания, но старият Джетро не склони да ми ги продаде, макар че му предложих цялото си седмично възнаграждение — три лири стерлинги и половина.

— Ами, няма да разделям тях, момче! — отговори той, гледайки разнежено невестулките с блестящите си черни очи. — Много грижа ми сторили да ги отглеждам. Не, няма да давам за всичкото чай на Китай! Но ще те взема на лов с тях. Да ги виждаш храбрите малките ловци.

Една лятна нощ, след като изгря бяла като магнолиев цвят луна, яхнах велосипеда и отидох при Джетро. Глътнахме по халба домашна бира и порция вкусно задушено месо, и потеглихме заедно с невестулките, които се стрелкаха пред нас покрай живия плет окъпани от лунната светлина, сякаш беше ден. Те имали свой метод на лов, ми обясни Джетро. Една или понякога две от тях се вмъквали в дупката на заека, а другите чакали навън пред нея. Изпаднал в паника от невестулките, заекът тутакси изхвръквал от дупката и попадал в лапите на другите три. Те се хвърляли отгоре му като светкавици. Една го захапвала за тила по характерния за невестулките начин — долните зъби се забиват нагоре, а горните, кучешките, се впиват в мозъка. Смъртта е мигновена. Беше фантастично преживяване да гледаш как невестулките се вият като змии на лунната светлина, с проблясващи очи, изпълняващи задачата си пъргаво и тихо, като добре обучена команда. Не се знае дали дивите невестулки ловуват по същия начин, но тези домашни хищничета бяха възприели много сполучливия и сигурен „колективен лов“. За два часа в бракониерската торба на Джетро имаше седем едри заека. Няколко щяха да отидат за храна на невестулките и на другите месоядни питомци на циганина (сови, ястреби, язовец, белка и други), а останалите щеше да си ги сготви или да ги продаде в близкото село.

Старецът използваше живия плет до своя фургон като средновековен англичанин: за храна — лов на зайци и яребици, и за подправки — разни билки и корени. От други билки правеше лекарства и мехлеми, и ги продаваше на пазарите в околните селища. Познавах няколко души, които не признаваха никакви лекари и ходеха при Джетро да търсят цяр. Имах приятелка с много неприятно страдание — получаваше периодично много силен и дразнещ обрив на челото и на лявата си длан. Заведох я при стария Джетро, въпреки протестите и неверието й. Той ни даде мехлем, с който насила я карах да се маже. След три намазвания обривът изчезна завинаги.

Джонатан искаше да покаже в един от последните кадри на филма стара ливада, закриляна векове наред от живия плат. Неговият избор ни възхити — огромен килим трева, заграден от трите страни с висок жив плет, а от четвъртата — с тъмна гора, осеяна със зеленеещи се пролетни листенца. В ливадата, изложена на припек, тук-там се издигаха вековни дъбове и хвърляха дебела синкава сянка. Багрите бяха истинска прелест. Лютичета блещукаха като скъпоценни камъни из високата тучна трева, сякаш някакъв небесен рог на изобилието бе изсипал разтопено злато. Трябваше да отидем до средата на златистия килим и там да направим нашия пикник. Струваше ни се светотатство да газим до пояс през лютичетата и да оставим пътека от полегнала трева в този непокътнат губер на природата.

Джонатан реши, че трябва да се качим на един балон, за да покажем с последните кадри на филма сложната паяжина от жив плет, разположена нашир и надлъж из цялата страна. Желанието да опитам този чудесен архаичен транспорт ме беше спохождало често, но малко се притесних заради световъртежа си. Съдбата ми предоставяше рядка възможност и никак не ми се искаше да я пропусна. Реших да не се поддавам на нелепото си страдание и да литна във въздуха. Всичко се подготвяше като за военна операция. Предстояха ни два полета. Първия ден щеше да ни придружава Крис с кинокамерата си, за да снима всички кадри в близък план от гондолата на балона, а екипът щеше да ни следва с автомобил, за да ни „хване“ от земята. На другия ден Крис с камерата си трябваше да лети след нас в хеликоптер с капитан Джон Крудсън, който е пилотирал при всички сложни и рисковани снимки на филмите на Джеймс Бонд. А командир на нашия „въздушен кораб“ бе Джеф Уесли, изкусен въздухоплавател, който можеше да приземява своя балон върху монета от шест пени. Според Джонатан щеше да бъде идеално да се издигнем с балона от средата на ливадата с лютичета, но имаше опасност да изпотъпчем хубавия цветен килим и затова избрахме съвсем плебейско пасище, оскубано до корен от добитъка.

Рано на другата сутрин балонът вече ни чакаше там. Разкошен колос, много по-голям, отколкото си го представях, весело оцветен на червени, жълти и сини райета. На земята под него се мъдреше гондолата, подобна на старомоден кош за пране с гигантски размери, в който бяха поставени бутилките с необходимия за полета газ — бутан. Представиха ни на Джеф — набит рус мъж с игриви сини очи, вдъхващ много голямо доверие. Той ни каза, че прогнозата за времето била чудесна и се надявал да ни осигури великолепен полет. Крис щеше да пътува с нас в гондолата, за да направи необходимите снимки в „близък план“. За снимки с широкоъгълен обектив се наложи да закрепим камерата на дълго алуминиево рамо с приспособление за дистанционно управление. Джонатан много държеше да се създаде впечатление, че Лий и аз „пилотираме“ балона, и предложи на Джеф при всяка снимка да кляка на дъното на коша, а ние да го покриваме с голямо одеяло. Той съвсем добродушно, като на шега, се съгласи да изтърпи тези малко обидни стойки. И така, след последните указания на Джонатан се изкатерихме в гондолата, за да полетим с балон за пръв път в живота си. Откачиха котвените въжета, гондолата се поотмести, Джеф дръпна шнура за газ и над главите ни блъвна гигантски син пламък, който с гръм изчезна в балона. Сякаш пуснаха дракон на свобода. Под напора на оглушителни тътнежи гондолата се издигаше плавно като асансьор — десет метра, двадесет метра, и после се понесохме високо над дърветата.

Обзе ни приказно чувство. Цареше пълна тишина, нарушавана единствено от оглушителния пукот на синия пламък, вятърът плавно ни отнасяше напред, а на около триста метра под нас се чуваше ясно разговор на хора, тракане на влак, лай на куче, мучене на добитък. Струваше ми се, че съм се гмурнал с шнорхел над някой риф в тропично море и лека вълна ме носи над кораловите градини. Далеч под нас, докъдето ни стигаше погледът, се простираше карираният от жив плет юрган на нивите, а тук-там се появяваше „тъмен риф“ на горичка или къщички, приличащи на детски играчки. Сянката на балона се плъзгаше по земята подобно на голяма синя гъба и плашеше добитъка, а конете започваха да препускат като на родео. Макар че балонът е подвластен на вятъра, човек има доста възможности да го управлява и Джеф ни показа това изкуство. На едно място скоростта на вятъра падна и той смъкна балона на около десетина метра над земята. Носехме се безшумно и леко като мъгла, дори дъното на гондолата закачи върха на гигантски дъб. Мярна се див заек, а множество питомни зайци се разбягаха, уплашени от нашето „шишкаво“, ярко оцветено превозно средство. На една горска поляна зърнахме две сърни, наострили уши в напрегнато очакване. Ято врани ни посрещна със силни крясъци на протест, че сме нарушили въздушното пространство над „тяхната територия“.

Божествено преживяване бе да летим на петнадесетина метра над селца, чифлици и вили, да надникнем в грижливо подредените задни дворчета, обсипани с цветя. Гърмежите на балона караха кучетата да изпадат в истеричен лай, а хората излизаха тичешком от къщите си и ни махаха за поздрав. Разбрали, че се чува доста добре и че можем да разменяме по някоя дума, те ни питаха накъде летим, и нашият отговор „не знаем“ им се струваше доста смешен. Минахме над селско училище и всички ученици, а подире им и учителят се юрнаха презглава да ни гледат. Те, естествено, се провикваха и ни питаха накъде летим. Ние, естествено, отговаряхме, че не знаем. Толкова им се видя смешно, че едно дете от смях дори се преметна презглава. Прелетяхме над изящно „замъче“ от червени тухли и с красив покрив от розови вълнообразни керемиди, с хубава градина от цветя и храсти — като в приказките. Дочули ревовете на нашия „дракон“, собственикът и съпругата му излязоха тичешком на двора.

— Колко е хубава вашата къща! — викнах на стопанката.

— А колко е хубав вашият балон! — любезно възкликна тя.

Горивото ни свършваше и се налагаше да кацнем. Обикновено, ако решите да се приземявате с балон, под вас има километри надалеч изкласили ниви с ечемик или пшеница, а дори и да се покажат ливади, там пасат стада истерични крави или овце, които получават колективно нервно разстройство, щом кацнете при тях. И стопаните им от своя страна изпадат в същото състояние. Най-сетне пред очите ни лъсна гола поляна — не ни пречеше нито жито, нито добитък. Трябваше да прелетим над голяма нива с ечемик и над един залесителен пояс и с майсторска маневра да се приземим на съвсем малката поляна. Вятърът обаче ни изигра лоша шега — внезапно спря и вместо да преминем ниско над нивата, умело да прехвърлим пояса от дървета и да кацнем едва ли не отвесно, балонът се устреми към земята. След безуспешния опит на Джеф да го издигне с по мощта на пламъка, гондолата ни се стовари в ечемика, направи гигантски подскоци като кенгуру един, два, три ужасни, умопобъркващи удара о земята, — после вятърът пое отново балона и безмилостно покосявайки хубавата реколта, в бръснещ полет ние се насочихме към застрашително надигащия се пред нас залесителен пояс. На Джеф не му оставаше нищо друго, освен да дръпне въжето за изпускане на горещия въздух. Нашият голям, лъскав и красив балон се сви и „предаде богу дух“, но в предсмъртните си гърчове кандилна гондолата настрани и ни натрупа на камара върху нещастния Крис. В агонията си балонът влачи гондолата още двадесетина метра, а ние продължавахме да се търкаляме, заплетени в живо кълбо, и да треперим от страх да не си счупим крак или ръка. Накрая „драконът“ спря и ние, изпонатъртени и бездиханни, изпълзяхме навън. Алуминиевото рамо за дистанционно управление бе изпокривено като тирбушон, но за щастие камерата и ние самите останахме здрави и читави, което, разбира се, беше най-важното. Джонатан, Пола и другите от екипа, които бяха следвали едва с автомобила нашия вихрен полет, с тревожни физиономии се затириха презглава към нас.

— Здрави ли сте? — крещеше Джонатан, почти сигурен, че талантите са вече с изпотрошени крака.

— Разбира се, нищо ни няма! — викнах аз. — Беше от лесно по-лесно, като търкаляне на бъчва по нанадолнище.

За наша радост те носеха обичайната бутилка шампанско, която се изпива по традиция за ознаменуване на първия полет с балон. Пресушихме я с голяма наслада, застанали в изпотъпкания ечемик пред нашия шарен небесен вихрогон.

Въпреки че се поуплашихме от „твърдото“ кацане, очаквахме с голям интерес второто пътешествие с балона на другия ден. Щеше да ни ескортира и вертолетът. На сутринта времето за съжаление беше лошо, но към обед се оправи и ние отново се издигнахме в небесата. Вертолетът ни следваше отблизо, естествено, с Крис, увиснал на въжена стълбичка под него.

Беше хубав топъл ден. Златистата омара чезнеше в простора, избледнял като незабравка. Неговото сияние откриваше величествени гледки. Нивите се разстилаха пред погледа ни в най-различни багри — смарагдовозелени или позлатени от лютичета, сиво-бежови, с цвета на зреещо жито или вече преорани, напомнящи червеникавокафяво рипсено кадифе. Щом по джобната радиостанция получихме съобщение от вертолета, че Крис е свършил със снимането, измъкнахме клетия Джеф изпод одеялото, за да се полюбува на пейзажа. А Лий толкова се запали по „балонолетенето“, че настоя да й купя балон още на другия ден. Да си призная, аз също се поддадох на изкушението, но си наложих да охладя моя и нейния ентусиазъм.

Залязващото слънце обсипваше цялата околност с нежни зеленикаво златисти лъчи, а ние летяхме като глухарче, безшумно, напосоки и се кълняхме, че няма нищо по-хубаво от пътуване с балон.