Джералд Даръл
Диви кинозвезди (6)

Четвърти епизод

Пътувахме половин час през Панамския канал до остров Баро Колорадо и още тогава получихме първи впечатления за гората, в която щяхме да снимаме нашия филм. Корабчето ни плуваше запъхтяно в тъмнокафявата вода покрай стена от дървета, които, вплели корони от зелени, червени и кафяви листа, приличаха на груба старовремска тъкан. Над нея тук-там бяха разперили сребристобели клони рехави резедави дървета, обсипани с алени и смарагдово — зелени епифити и с рошави китки от пурпурно розови орхидеи. Двойка тукани с бананово жълти човки излетя тромаво и лениво пред корабчето. Отбихме към брега да заобиколим плитчините и от тук съгледахме колибри, които като опалови топчици подскачаха в листака. В ранната утрин небето светлееше с яркосин цвят, а от топлите слънчеви лъчи вече се стичаха струйки пот по гърбовете ни. Разнасяше се сладостно ухание на милиони цветове, на десетки хиляди гъби и плодове и на милиарди бавно гниещи листа в кипящата, постоянно променяща се, постоянно умираща и постоянно растяща гора.

След малко се показа и островът. Гористи хълмове като равнобедрени триъгълници се оглеждаха със замъглени пастелни очертания в кафявата вода. Докато наближавахме пристана, една пеперуда морфо, едра като лястовичка, направи няколко пируета около нас, сякаш бе къс живо небе, и литна да озари някой тъмнозелен кът в гората. Щом разтоварихме апаратурата, се оказа, че ни предстои почти алпинистко катерене по тесни циментови стъпала. Спомних си как преди няколко години в Мексико, Лий и аз едва пълзяхме по още по-стръмни ацтекски паметници. Покрай стъпалата се движеше нещо като еднорелсово вагонче платформа, което отиваше до върха. Натрупахме багажа си на платформата и погледнахме нагоре към далечните къщи, криещи се в дърветата.

— Е, добре — казах навъсен. — Веднъж ще се изкача пеша, да се знае, че съм „покорил“ върха, но после не мърдам без „Ориент-експреса“!

Рядко ми се е случвало да вземам толкова погрешно решение. На половината път вече не можех да си поема дъх и плувах в пот. А когато се добрах до последното стъпало, имах сили само да се примъкна до един стол и да се хвана за халбата бира, която Пола съвсем предвидливо ми подаваше. Излишно е да казвам, че щях да се пукна от яд, когато забелязах, че Лий беше стигнала до върха преди мен в съвсем изискан вид и без никакви признаци на задъхване.

Екипът се зае да търси подходящи снимачни площадки и обекти. Тук животните, общо взето, бяха свикнали с развихрилите се из целия остров учени, тъй че любопитството на още една тайфа нямаше да ги изненада.

— Напипахме добър материал за снимки! Е, казвам „добър“… може би… в монтажната лаборатория обаче… ммм, изглежда, да, някои от онези… ревящи неща… маймуни, нали, маймуни ревачи и милион от онези огромни дървета с епитети! — докладва Аластър, нашият режисьор с характерните си половин изречения без връзка между тях.

— Епитети ли? — попитах учуден да не би в Баро Колорадо да се е появила нова, непозната за мен форма на паразитно растение.

— Да — рече той. — Нали с шипчета като орхидеи.

— Искаш да кажеш епифити?

— Да де, точно така! — потвърди Аластър малко по-уверено… — А имаше и от ония с дългите… ммм… носове и странно име…

— Тапири?

— Не, дълги носове, трепкащи, едни такива смешни… — обясняваше Аластър с нотка на раздразнение от недосетливостта ми при такова подробно биологично описание.

— Мравояди?

— Не, бе, не… вървят по земята!

— Мравоядите също! — казах аз.

— Май им викат „коки“ или нещо подобно — допълни той.

Потънах в размисъл. Да се разговаря с Аластър беше винаги трудна задача, но ако не можеше да си спомни някое име или го възприемеше погрешно, той поставяше човек в положение да разгадава древни египетски папируси с помощта на португало-ескимоски речник.

— Да не би случайно да искаш да кажеш коати^[1]? — попитах в изблик на досетливост.

— Така де, точно така! — възкликна победоносно Аластър. — Дълъг нос, треперлив, изкатерва се по дървета.

Без да губим повече време, предприехме първия си набег на острова, за да се запознаем с местата, които бе избрал Аластър, и да се опитаме да зърнем някое животинче. Колкото и да е посещавал тропиците, човек пристъпва със същото вълнение покрай гигантските дървета в тъмите пазви на гората. След обляната в слънце полянка очите трябва най-напред да привикнат с мрака. Първо се усеща хлад, хладната влага на гъбата масленица, но скоро илюзията изчезва — потенето продължава. Огромното богатство от растения и дървета е зашеметяващо. На всяка крачка нови видове и форми на живот и въпреки множеството храсти, забили корени в земята, човек има чувството за неспирно движение. Високи над тридесет метра дървета великани с подобни на аркбутани^[2] на средновековна катедрала разклонени корени подпори, омотани в пълзящи растения и лиани, се издигаха като мачти на безброй разбити и изоставени шхуни, от чиито зелени платна бяха останали само висящи парцали.

На места земята изглеждаше като жива, като движещ се зелен килим. Безброй мравки листорези, нарамили плячката си — парче лист, голямо колкото нокът, — бързаха към жилището си. То беше на стотина метра от подложеното на щателна дисекция дърво, но въпреки разстоянието зелените върволици неуморно пъплеха по черната земя през пънове и храсти като лилипутска регата само със зелени платноходки.

Продължихме към вътрешността на гората и все по-ясно чувахме дълбокия, вибриращ звук, който излизаше от устата на маймуните ревачи и се носеше из цялата гора — нещо подобно на рев, вой и дрезгав стон. Скоро открихме и малобройното семейство от маймуни с козина като черен кехлибар. Някои от членовете му равнодушно се прехвърляха от клон на клон, други се изтягаха на слънце и тъпчеха в устата си листа и филизи, а трети просто висяха на отлично приспособените си за хващане опашки и съзерцаваха своята „въздушна“ градина. Щом ни забелязаха, ги обзе неспокойствие и те втренчиха подозрителни погледи в нас. А когато стигнахме под тях, се наежиха и започнаха войнствено да ни замерят с клонки, листа и с други доста неприемливи амуниции.

— Ама това вече е прекалено! — викна Аластър, когато дълго парче маймунски изпражнения шумно падна през листата на около метър от главата му.

— Без нерви, Аластър! — обади се Пола. — Маймуните просто правят онова, за което хората постоянно се заканват на режисьора.

Разбрали, че „преградният огън“ от клонки и изпражнения е безрезултатен, маймуните ревнаха в оглушителен хор, протестирайки, че сме навлезли в тяхна територия. Сякаш се намирахме в дълбокия край на празен плувен басейн и слушахме армейски хор, но всеки пееше различна мелодия, и то — на китайски.

— Накарахме ги да излязат от кожата си! — изрева Пола, пуснала глас, за да надвика маймунската врява.

— Ние трябва, разбираш… реване, нали… някъде високо… дървета! — обади се Аластър.

— Казаха ми, че в гората има висока кула, откъдето изследват горните етажи на гората — намеси се в почти синхронен превод Пола.

— Точно така! — потвърди Аластър.

— Висока към петдесет метра! — въодушевено добави Пола.

— Ах, каква прелест! — рекох аз. — Ще имам удоволствието да наблюдавам как Аластър ще се катери по нея.

— О, душицо, бях забравила, че не понасяш височини! — каза Пола. — Нищо, екипът ще се качи на кулата, а ти и Лий ще останете долу.

— Колко мил директор си имаме! — зарадвах се аз. Продължихме нататък, внимателно прескачайки колоните на мравките листорези. Фантастичното им множество будеше учудване как не са унищожили цялата гора. Работата им е истинско градинарство — пренасят листата в дълги подземни ходове (понякога с площ около един декар), оставят ги да изгният и в тази плодородна среда отглеждат храната си — гъбичките. Интересно, но мравките успяват някак да „проумеят“, че ако обезлистят всички дървета около мравуняка, ще загинат от глад, и затова грижливо подбират дърветата и смъкват от всяко само определено количество листа.

На другия ден попаднахме на полянка в гората, образувана от огромно паднало дърво. Било израснало на склона, но поройни дъждове постепенно отмили най-горния пласт земя, в който се държали корените му, а после вихрушка го измъкнала с лекотата на зъболекар, който вади разклатен зъб. То свидетелстваше за неустойчивия характер на тропичната гора. Повърхностният слой на почвата е толкова тънък, че дърветата трябва да пускат големи външни корени като аркбутани, за да се задържат прави. Всъщност тези гиганти сами осигуряват храната си — хумуса, който се получава от гниене на падналите им листа. Цикълът е толкова интензивен, че се задържа само незначителен горен пласт на почвата. При изсичането на горите, което в целия свят се извършва с ужасяваща скорост, се открива този пласт и хората го използват за засаждане на земеделски култури или за пасища. Животът му е твърде кратък и после настъпва царството на ерозията. Повалянето на дърветата по естествен път обаче е истинска благодат за гората. Падащият великан сваля малки дървета и прави просека в непристъпния гъстак. Животворните слънчеви лъчи огряват храсти, пълзящи растения и фиданки, които са водили дълга борба с мрака на тропичната гора и сега избуяват. При настъпването на това търпеливо очаквано събитие заспалите от много години семена в хумуса бързо покълват и израстват към небето, преди други растения да са затулили просеката. Тъй смъртта на един от тези горски мамути е сигнал за нов живот и растеж около огромния му труп.

Откъм склона, издигащ се над падналото дърво, дочухме пискане, бръщолевене и шумолене. Кривнахме нагоре и се натъкнахме на група паяковидни маймуни коати, които си играеха по дърветата и си хапваха някакви розови цветни пъпки. Маймуните напълно оправдаваха името си. С дългите космати тъмни крайници и опашки (хватателни до такава степен, че ги използват умело и често като още един крайник) приличаха на странни гигантски паяци, заловили се да плетат паяжини между клоните. За разлика от маймуните ревачи техните посестрими ни посрещнаха дружелюбно — полюлявайки се на опашка от клон на клон, те се смъкваха към нас. А една от тях не можеше да откъсне очи от Лий, сигурно защото тя си белеше портокал. Кандилкайки се на опашката си, маймунката слезе по клоните, спря на около четири — пет метра от Лий и се вторачи в нея със сериозността на антрополог, решил да наблюдава как се храни една туземка. Лий й подаде парче портокал. За наше учудване маймуната слезе без колебание, сграбчи го и бързо го налапа. После всички маймуни от стадото ни преследваха с жадни погледи, докато не се убедиха, че портокалите са се свършили, и тръгнаха по пътя си. Аластър бе уговорил с един ловец от станцията да ни намери подходящи за снимане обекти и на следващия ден ни доведоха първия „актьор“ — едно от любимите ми животни: двупръст ленивец. Наистина очарователно създание с малка главичка, космато тяло, кръгли, леко изпъкнали златисти очи и с постоянна, замечтана и дружелюбна усмивка. Бавен и кротък, той се оставя да го окачвате, където си изберете, като старо палто. Чак след около половин час дълбоко съзерцание се придвижва на около два метра, и то съвсем мудно. Ленивецът е фантастично създание, отлично приспособено за необикновения си, „опак“ начин на живот. Понеже прекарва повечето време надолу с главата и се храни с трудносмилаеми листа, вътрешните му органи се различават в сравнение с другите бозайници. При него обмяната на веществата е бавна както движенията му и… бюрокрацията. Може да не уринира цяла седмица.

Козината на ленивеца расте по съвсем различен начин. При другите бозайници пониква „на път“ — от гръбнака към корема. При ленивеца, обратно — „пътят“ е на корема, а космите растат към гръбнака, тъй че, когато животното виси надолу с главата, дъждовните капки лесно се стичат на земята. Много интересна е окраската му. Съвсем тънки пластове клетки са разположени диагонално през космите и образуват ивици, в които много добре виреят два вида синьо-зелени водорасли. Те придават на ленивеца зеленикава отсянка, която му служи за прикритие в листака. Тъй че самият ленивец е нещо като „висяща“ градина.

Още по-любопитно е, че в козината му се „разквартируват“ няколко вида бръмбари и кърлежи, включително една особена нощна пеперуда. В света съществуват около дванадесет хиляди различни вида от нея, някои от които твърде странни. Едни имат например тъй наречения тимпанен слухов орган в основата на корема и могат да улавят ултразвуковите писъци, с които прилепите „засичат“ и хващат жертвите си, затова не се боят от хищното животинче. Някои от гъсениците им живеят върху водни растения и в много случаи се превръщат във водни животни, а един от видовете дори развива хриле. Такива пеперуди имат много интересно съжителство с ленивеца. Снасят яйцата си в козината му и след излюпването си ларвите се хранят с водораслите в бръчките на кожата и дори в козината на ленивеца. Тъй че освен „висяща градина“ ленивецът е подвижна „детска ясла“ и космат „хотел“.

Следващата филмова звезда, която ни донесоха, за да я изправим пред камерата, бе очарователно малко създание — мравояд пигмей. Този най-малък представител на мравоядите съвсем спокойно се побира в шепата ми, оставяйки още доста свободно място. Преди много години в Гвиана се бях сдобил с няколко екземпляра, но оттогава не ми се беше удавал случай да попадна на подобно животинче. То като ленивеца чудесно се е пригодило към условията на своя горски живот. Козината му е късичка, гъста, гладка като коприна и с кехлибаренокафяв цвят. Хватателната му опашчица е оголена на върха, за да може да се залавя по-здраво за клона. Има къса, тръбообразна и леко изкривена зурличка, малки очички и ушички, скрити в козината. Най-интересни са краката му. Предните лапички са пухкави като розови възглавнички, „въоръжени“ с три дълги тънки остри нокътя, средният от които е най-дълъг. Могат да се сгъват към дланта подобно на джобно ножче. По задните ходила, на „петите“, има по една мускулеста възглавничка с формата на обърната чашчица, което му помага да се закрепва плътно за клона. Пръстите на краката му завършват с остри нокти и възглавнички под тях. Заедно с мускулестата „смукателна чашчица“ на петата, те са удивителен прикрепващ механизъм, в който ноктите нямат непосредствено участие. При опасност мравоядът пигмей усуква опашчицата около клона, плътно захваща ходилата си в него (така образува триъгълник с двата крака и опашката), изправя предни лапички над главата си, готов, щом противникът наближи, да се спусне бързо напред и да започне да „сече“ с острите си, подобни на бръснач нокти. За разлика от ленивеца, който има тъпи като клечици зъби без емайл, за да могат да растат през целия му живот, мравоядът пигмей разполага само с дълъг лепкав език и с мускулест стомах, който смила на прах дървесните мравки — основната му храна.

Нашият „актьор“ съвсем хладнокръвно запази присъствие на духа по време на снимките и тъй свикна с нас, че в почивките кротко стоеше на показалеца на Лий, грижливо усукал опашчица около палеца или китката й. Когато трябваше да го пуснем на свобода, той неохотно слезе от ръката на Лий, спря се в храсталака и дълго ни гледа, замислен и тъжен, преди да изчезне в гората.

Въпреки че имахме вече километри филм за мравките листорези — сваляне и пренасяне на листата в ходовете им, почистване на „складовете“ и натрупване на боклука на големи купчини, — „подземният“ им свят оставаше скрит за нас. Факт, който Аластър не можеше да преглътне.

— Искам… нали… мисля… да, градини — каза той с наклонена глава, извъртайки се бавно като будещ състрадание труп на обесен. — Лехи от гъби… нали… под земята?

— Единственият начин да ги снимаш, душичко, е да изровиш сладурчетата! — съвсем практично обясни Пола.

— Да — съгласи се Аластър, потънал в размисъл, стъпвайки точно над една мравешка градина, голяма колкото малка танцова площадка.

— Възможно ли? — изненада се нашият френски оператор Роже. — Значи не много дълбоко?

— Е, понякога лехите с гъбички са на плитко обадих се аз, — но мравките никак не ще се зарадват на подобни похождения.

— Пола, ти вземаш прави лопати, ние копаем, а? — въодушеви се Роже. — Изкопаваме малка „жарден дьо шампиньон“!

— Да, прави лопати! — възкликна Аластър, развълнуван от новата идея. — Донеси няколко.

Пола пое обратно през гората до изследователската станция и след малко отново се появи с наръч прави лопати под мишница. „Директор на филм“ означава точно това. Той трябва да осигури на часа всевъзможни неща — от камион с двойно предаване, богато ядене, моторна лодка до бутилка уиски.

— Това се иска! — рече Аластър.

Той и Роже пипнаха по една лопата и започнаха да обръщат повърхностния слой на почвата. Имах известен опит с мравките листорези и затова хванах под ръка Лий и Пола и ги отведох от „работната площадка“. Мравките листорези са много активни същества. Царицата основава цялата колония. По време на брачния полет тя носи в нещо като торбичка кичур плесен на нишки — храна за бъдещата колония, подобно на американските заселници, които винаги пътували с пълни чували жито, за да го засеят там, където се установят. След брачния полет царицата засажда плесента в люпилната камера, грижи се за плантацията с всеотдайността на градинар и я тори с изпражненията си. Ако плесента загине, всичко пропада. Оцелее ли обаче, тя осигурява развитие на колонията, която може да достигне един милион мравки в границите на съществуващата градина. Току-що бях обяснил това на Пола, когато половин милион обитатели на нашия мравуняк решиха, че действията на Роже и Аластър застрашават живота на колонията, и тръгнаха на протестен поход. В първата минута Роже и Аластър имаха вид на усърдни градинари, които обръщат лехи за нова реколта от аспержи, но след това започнаха да изпълняват скокове, пируети и „па-де-дьо“, на които би завидял и най-добрият балетист. Странният танец бе придружен от диви, неистови викове на агония, изпъстрени през неравни интервали с хули и сквернословия, свързани с продължението на рода.

— Исусе Христе! — крещеше Аластър и валсираше очевидно не по свое желание. — Ай, ай, как хапят! Ох, мръсни твари!

— Оле, ох, merde alors!^[3] — пищеше Роже, също пристъпваше в кръг и пляскаше по панталоните си. — Те хапи!

Трагедията беше в това, че Аластър носеше къси панталонки и старовремски гуменки за бейзбол. Мравките се катереха по голите му крака, убедени, че имат пред себе си стъбла на дървета, и решени да ги превърнат в трески. Роже се оказа в по-тежко положение с елегантните си прилепнали панталони, по които мравките можеха да пълзят много бързо и целеустремено. Пълчищата, които лазеха от външната страна на панталона му, хапеха на месо през тънкия плат, а посестримите им, наврели се под крачолите, се изкатерваха колкото може по-високо, и тогава започваха атака — хапеха Роже по най-интимните и нежни анатомични детайли. За мравките, които са в състояние да скълцат с челюсти твърдите листа, панталоните му изглеждаха като цигарена книжка и скоро се изпъстриха с червени точици кръв, както вече бяха нашарени краката на Аластър. Измъкнахме двамата герои от „театъра на бойните действия“ и ги „демравирахме“. После Пола им оказа първа помощ с антибиотици, но цялата спасителна операция ни отне доста време.

— Видяхте ли? — задъхано попита Аластър със замътен от вълнение поглед. — Искаха да ме обезлистят гадовете!

— Ами мен? — обади се Роже. — Мен нападат срамни части: те искат мен става евнух.

После, опаковани в няколко ката дрехи и стъкмени за приключения като Туидълдъм и Туидълди^[4], Аластър и Роже успяха да разровят и да снимат едно ъгълче от градината на побеснелите от яд мравки.

Едно от най-удивителните чудеса на природата в гората, което ни създаде не по-малко снимачни трудности от градината на мравките, бе невероятната взаимна зависимост между гигантската смокиня и незабележимата оса бластофага. Това явление, открито съвсем наскоро, свидетелства за сложните взаимовръзки в тропичната гора, където отделното растение или животно може да бъде значителен елемент на цялата екосистема. Без огромните смокинови дървета, осата бластофага ще загине, а без нея смокините изобщо няма да могат да се размножават и също ще изчезнат от лицето на Земята. Преди да завърже, цветът на смокинята има много интересно устройство — прилича повече на плод. Бъдещата смокиня има на единия си край дръжчица, а на другия — незначително отворче, почти затулено от люспици. Всяка бъдеща смокиня съдържа мъжки и женски цветове и опрашването им става по много интересен и респектиращ начин.

Първо разцъфват женските цветчета и ароматът им привлича женските оси бластофаги, които носят цветен прашец от други смокинови дървета в гората. За да достигне цветчетата, осата се провира през малкото отворче на единия край на бъдещата смокиня, проправяйки си път с „рамена“ през „вратата“ от люспици. Трудна задача, защото често осичката остава без крилца и пипала.

Щом проникне до женските цветчета, осичката започва да пробива плодниковите им стълбчета с дългото си яйцеполагало — действие, напомнящо сондиране за петрол. Цветчетата са два вида — с дълги и с къси стълбчета. Яйцеполагалото на осичката може да стигне семепъпките само на втория вид и там да снесе яйцата. Но за да се ориентира, тя пробва и първия вид цветчета — в тях не снася, но неизбежно ги опрашва. Така в едните се развиват ларвите на осата бластофага, а в другите — семенцата. Макар и дотук всичко да изглежда съвсем невероятно, по-нататък като че ли се преминава границата на вълшебството.

На следващия етап ларвите се превръщат в какавиди и явно изпускат някакво вещество, което задържа развитието на бъдещата смокиня, понеже, ако през този период тя узрее, тяхната „люпилна камера“ може да бъде изядена заедно с цялата колония. След като какавидите се развият напълно, първо се излюпват мъжките и започват да обикалят неизлюпените още женски, за да ги оплождат. До този момент бъдещата смокиня е херметически затворена и въздухът в нея съдържа до десет на сто въглероден двуокис (навън е само 0,03 на сто), което никак не тревожи мъжките осички. Но след оплождането те пробиват стените на „люпилната си камера“ и съдържанието на въглеродния двуокис в нея рязко намалява. Това ускорява излюпването на женските осички и развитието на мъжките цветчета, които покриват крилцата им с цветен прашец. После мъжките и женските оси заедно изгризват „вратата“ от люспици на единия край на бъдещата смокиня. Женските излитат, отнасяйки със себе си цветен прашец и сперма, за да търсят в друго смокиново дърво своя колония, намираща се на „женския“ етап. Мъжките са безкрили и остават, за да умрат, изпълнили добросъвестно житейския си дълг. Истината, че това е само едно от многото чудеса на тропичните гори, ни кара да се замислим колко сложен е нашият свят и как грубото ни вмешателство може да накърни деликатното равновесие на екосистемите.

Тропичните гори са ценен дар на природата, но като че ние се боим от тях и обръщаме гръб на това огромно самовъзобновяващо се находище на лекарства, хартия, храни, дървен материал, бои, подправки и десетки други полезни неща. Още нямаме пълна представа за всичките блага, които тропичните гори могат да осигурят на човечеството, а вече ги унищожаваме с такава бързина, че много видове растения и животни изчезват завинаги, преди да им е направено дори описание. Изчислено е, че тази бясна самоубийствена атака всяка година ни лишава от сто и десет хиляди квадратни километра тропични гори. Според „оптимистичната“ прогноза при сегашните темпове на унищожаване всички такива гори ще изчезнат напълно през следващите седемдесет и пет години. Ако това стане — а няма никакви признаци, че човечеството изведнъж ще се откаже от глупостта си и ще започне да се вслушва в гласа на здравия разум — промяната на климата може да доведе до катастрофални последици. Без горите, осигуряващи благоприятни условия за живот, плодородните райони за много кратко време ще се превърнат в пустини. Да не говорим за вече откритите или за още неоткритите блага на горите. Досегашните ни знания за огромната екосистема — тропичната гора, или джунглата, са съвсем повърхностни. Нямаме представа за неоценимата полза, спотайваща се между дърветата, и въпреки това в пристъп на почти маниакална разюзданост рушим една ценност от огромно значение за човечеството, която никога не бихме могли да създадем, но която, от друга страна, при грижливо стопанисване сама се възобновява. При сегашните темпове е съвсем възможно след по-малко от сто години с появата на много повече милиони гладни гърла да превърнем Земята в пустиня само заради алчността и нечовешкото си, себично отношение. Това се отнася до всеки, независимо от цвета на кожата, вярата и политическите възгледи. Ако не вземем незабавни мерки, децата ни няма никога да видят тропични гори и да се порадват на благата, които носи този прелестен и особено важен биологичен район на планетата.