Джералд Даръл
Диви кинозвезди (5)

Трети епизод

Камарг се слави с горещини и изобилие на дива природа в обширните мочурища, но отстъпва на растителното и животинското богатство на тропиците. Панамският провлак „прищипва“ американския материк по средата и го разделя на две половини — южна и северна — като пясъчен часовник. През тясната, подобна на плитка коса панамска земя тропиците на Бразилия се измъкват от Южна Америка към Еквадор, Хондурас и Мексико, а после постепенно преминават на север и се губят в по-умерените климатични зони на Съединените щати.

Панама е приказна страна, мечта за естественика. Сутрин той може да изследва неописуемото богатство и разнообразие на тропичната гора, а след обед — да плува около кипящ от оживление прелестен риф. Избрахме Панама, защото бюджетът ни не позволяваше да кръстосваме цялата планета, а тази малка страна ни осигуряваше достъп до удобно съчетание на гора и море. Искахме да покажем голямото сходство между структурите на кораловия риф и тропичната гора — приликата между двете екосистеми изпъква при съпоставяне на коралите и водораслите с дърветата, на рибите, раците и другите морски животни с горските птици, бозайници и влечуги.

А за нас Панама имаше още едно предимство. След нахлуване на водата при изграждането на канала се е образувал остров Баро Колорадо, който Смитсъновият институт отдавна използва за тропична изследователска станция. В архипелага Сан Блас^[1], на около час път със самолет от град Панама, същият институт има и станция за изследване на рифове. Стара истина е, че където се съберат за по-дълго време учени, всеки лист от всяко дърво се подлага на изследване и получените сведения са от неоценимо значение за хора като нас, заели се да правят филм в съкратени срокове.

Лий и аз пристигнахме в Панама, съсипани от изтощителното пътуване. Бяхме прелетели над Атлантическия океан до Ню Йорк и от там — направо за Панама. Умората не можеше да засенчи радостта ни, че сме отново в района на тропиците и гледаме през прозореца върху отсрещните недовършени жилищни блокове парада на гаргите с опашки, подобни на ладии, черни и сериозни като собственици на погребални бюра, или разкошни колибри и едри като човешка длан пеперуди в градината на хотела. И най-важното — дишаме влажния топъл въздух, ухаещ на току-що изваден от фурната кекс със стафиди, който ни напомня, че отново сме в най-богатия район на Земята — тропиците.

На другия ден, вече отпочинали, се събрахме с Пола и Аластър да уточним програмата. Аластър общуваше с хората по много странен начин. Дори аз, който се гордея с умението да се разбирам с най-различни представители на човешкия род, бях принуден да използвам Пола за преводачка. Нашият режисьор обикновено подмяташе половин изречение или още по-лошо — половинките на две изречения, между които нямаше връзка, и оставяше на събеседника си да „попълва“ липсващите думички, за да налучка мисълта му. Нещо като решаване на ребус от в. „Таймс“ без обяснителния текст. Ликуващ, че отново сме заедно, той каза:

— Мина ли умората? Браво! Мислех… знаеш… първо Сан Блас. Рифовете като… или по като… гори, риби наистина птици, но без крила. Нали? Така островите хубави… понеже няма… видим щом стигнем. Значи ние, ъъъ, Баро Колорадо, нали?

Отпих голяма глътка от чашата си. Бяха минали няколко месеца от съвместната ни работа с Аластър на остров Мавриций — достатъчно време, за да забравя някои мои още по-трагични опити да го разбера. Отправих умоляващ поглед към Пола, която с успокоителен тон обясни:

— Аластър иска да каже, че ако ще правим сравнение между гората и рифа, в морето ще ни бъде по-трудно, защото трябва да снимаме под вода, и предлага първо да идем на островите Сан Блас. Може ли?

— Може, нямам нищо против.

— Добре. Значи утре тръгваме. Деца, съгласни ли сте?

— Разбира се! — отвърна Лий и допусна грешката да пита Аластър за повече подробности. — Как изглеждат островите Сан Блас?

— Покрити с… нали… хубави работи, палми, в смисъл острови… хъм, много от тях индианци, правителството е безпомощно… жени… злато в нос и други. Риф, едни големи! — размахваше разпалено ръце Аластър. Ще му го харесаш… положително на… Конрад.

Лий трябваше да се обърне към Пола, изпълнена с по-голяма надежда:

— Нямаш ли някаква книга за тези острови?

Въпреки очевидния си ентусиазъм Аластър не беше никак убедителен като гид. Често си мисля, че ако някога на Земята долетят марсианци, ще имат късмет да попаднат точно на такива най-любезни, най-толерантни и най-неразбираеми представители на човешкия род.

 

 

Сборният ни пункт на следващия ден бе малкото летище в края на града. Кинооператорът за тази филмова серия беше Роже Морид, висок, хубав французин, който по външност и глас приличаше на Морис Шевалие. Знаеше безброй забавни истории и очите му бяха все в дамите.

Натъпкахме апаратурата и багажа в дванадесетместния самолет, и се настанихме в креслата. След нас влязоха няколко напети индианци и индианки. Мъжете носеха ризи, панталони и меки шапки, а жените — ярки поли, шалове и блузи, красиво извезани с разни фигурки. Една възрастна жена имаше на блузата си голям тукан^[2] с дяволит поглед, друга индианка — две големи червени риби, обърнати една срещу друга с ококорени очи, на фона на тъмносиньо море, трета — композиция от няколко дребни черни рибари в кану, които хвърлят миниатюрна въдичка, за да уловят стадо риби, големи колкото кашалоти. Индианките, весели и пищни като огромни хвърчила в очарователните си премени, имаха допълнителна украса — златни халки, „присадени“ в основата на носа между двете ноздри, а бузите им бяха разкошно начервени с цикламено розов руж. Чаровните ни спътници бяха островитяни от архипелага Сан Блас.

Излетяхме с леки подрусвания над центъра на град Панама и бързо наближихме карибския бряг. Под нас рифовете и прозрачните морски води приличаха на чудновати морски змии, инкрустирани в син кехлибар. Стотиците островчета на Сан Блас всяко с изящен пръстен от рифове около бели плажове и рошави палмови горички — изглеждаха като макет във витрина за детски играчки. Изведнъж за мой ужас пилотът спусна самолета съвсем ниско над морето и го насочи към островче с микроскопични размери, които позволяваха кацане само при крайна необходимост. Почти докосвахме водната повърхност. Клетият Аластър, който обичаше малките самолети толкова, колкото аз височините, съвсем се умълча. Тъкмо когато вече чувствахме, че се забиваме в морето, прелетяхме над плажна ивица от снежнобял пясък, след която започваше асфалтова писта. Кацнахме с подскоци, вибрации, рязко удряне на спирачки и остро свирене на гуми. От прозорчетата на вече спрелия самолет съвсем ясно се виждаше какво налагаше този начин на приземяване. Пистата беше голяма колкото острова, а той — колкото пистата. Недопустима беше каквато и да е грешка. Ако пилотът не улучи началото на пистата, стига края и се гмурка в морето. Бях почти сигурен, че не само Аластър искаше да напусне час по-скоро самолета.

Но трябваше да изчакаме на местата си. Планината от нашия багаж тлееше на слънцето, обсипана с кафяви и зелени скакалци, които явно не можеха да издържат на изкушението да гледат отстрани. Канута посрещнаха нашите спътници и те вече се губеха като точици в искрящото море на път към пръснатите по хоризонта островчета. На кейчето пристана голямо кану и от него скочи нисък набит мъж с дъговидно изкривени, с формата на буквата „о“ крака. Приличаше на тибетчанин, дошъл направо от Лхаса. Това беше Изрейъл, собственикът на хотела, където щяхме да отседнем, който идваше да ни посрещне.

Плиткото море бе топло като кръв и бистро като джин, малки стада разноцветни рибки мърдаха опашки и трепкаха над пясъчното дъно. Потеглихме с кануто по тихите води към едно островче — беше около един-два хектара, — гъсто обрасло с палми. Заобиколихме малък нос и се насочихме към циментово кейче. Зад него се намираше хотелът. Ахнах от изненада.

— Виж, истинска прелест! — възхити се Лий. — Не съм срещала подобно нещо в живота си!

— Най-оригиналният от всички хотели, които съм посещавал по света! — възкликнах аз. — Отличен „шест“, Аластър! Много ми харесва.

— Приятничък, нали? — рече сияещ Аластър. В късите изречения нямаше равен на себе си.

Хотелът бе наистина очарователен. Беше на два етажа, с покрив от палмови листа и с корпус под формата на буква „Г“ само от бамбукови пръти, свързани по много сложен начин с лико. Две веранди опасваха постройката и от тях се влизаше в стаите на партера и първия етаж. Цялата конструкция бе „кацнала“ върху дълбок циментов басейн, в който плуваха безброй цветни рибки и две едри водни костенурки. До хотела се виждаше друга несиметрична постройка също в стил „бамбук — палмови листа“ с очукана табела „Бар“. Наоколо високи палмови дървета, изкривени като лъкове за стрелба, докосваха зелените си корони и шепнеха на тихия ветрец. В ниското навсякъде цъфтяха хибискус и други тропични храсти. Всичко това, обляно от слънчевите лъчи, ни се струваше като видение. Можеше да се сравни с холивудски декор на някаква епична филмова продукция за великото Южно море. Имахме чувството, че ще видим (и се оглеждахме наоколо) вкиснатата физиономия на Съмърсет Моъм, който в снежнобели дочени панталони изкачва неустойчивата бамбукова стълба. А най-близо до нея бяха двете костенурки със забележително еднакъв презрителен поглед.

Стаята ни имаше, меко казано, доста необичаен вид. Не беше необходим прозорец, понеже светлината струеше през бамбуковите стени, а някои пролуки предлагаха великолепна гледка към морето и островчетата. Огромните легла, хлътнали в средата, очевидно страдаха от някаква странна херния. Пясъкът на пода хрускаше при всяка стъпка и създаваше илюзията, че сме на плажа. „Апартаментът за младоженци“ бе свързан с тясна кабина, голяма колкото изправен ковчег. Беше „скроена“ от изчукани газени тенекии и покрита със стара, излющена мушама за маса. В тази шотландска^[3] конструкция стърчеше къса тръбичка, която при отваряне на едно кранче изхвърляше струя морска вода право в очите (проверено лично). Не беше хотел „Риц“, но за него дори не ни идваше на ум в тази идилична обстановка.

Настанихме се в стаята, подредихме дрехите по столовете и излязохме на верандата. Откъм морето се задаваше кану с двама млади гребци — блондинка и мъж с хубав златистокафяв цвят на кожата. Той се наричаше Марк и се занимаваше със специални изследвания върху рибите в този район по договор с изследователската станция на Смитсъновия институт — няколко сгради, разхвърляни върху един риф на около пет-шестстотин метра от нас. Марк бе определен за наш водач и съветник. Имаше много приятна външност и малко ориенталски вид — после разбрах, че майка му била японка. С необикновените си познания и компетентност той веднага стана наш ръководител и приятел заедно с помощничката си студентката Кати. Същия ден след обяд Марк ни заведе на около километър и половина в морето, за да ни покаже рифа, който изследваше. Убедихме се, че познава тук всяка рибка, дори с малкото й име. Закотвихме лодката на дълбочина около два метра край рифа, надянахме маските и влязохме в топлата вода.

Никога няма да забравя вълшебния миг, в който се гмурнах под диамантено светлата повърхност на тропичното море. Маската бе като магическо прозорче, през което можех да гледам във водата ясно, без да ми пречат нейните вълнички и дипли. Движех се с много лекота в приказен свят на фантастична красота. Отначало плувахме над златистия пясък, покрит с вечно мърдащата се ризница, образувана при отражението на ярките, преминаващи през водата слънчеви лъчи. Подобни на странни петнисти тигани, риби скатове плавно се отдалечаваха от нас. Тук-там проблясваха като грамадни скъпоценни камъни коралови островчета, накичени с разноцветни водорасли, гъби и асцидии. Всяко островче си имаше свита от риби — оранжеви, червени, сини, като небе в лятна нощ, жълти като глухарче, в причудливи шарки, на ивици, на петна, „плисирани“, вълнообразни и други. След малко пред нас изведнъж се издигна рифът. Странен свят от пещери, тунели, потайни градини с гъби и заплетени корали, големи коралови дворци с водорасли, развяващи се като знамена от назъбените им „крепостни“ стени. Мозъчни корали напомняха огромни черепи на загинали в битки гиганти, вградили костите си тук. Още по-интересно бе в един от тунелите на рифа, особено в змиевидните му извивки. Водорасли галеха рамената ни отвсякъде. Подобни на обвивка на див кестен, морски таралежи красяха многобагрените стени, риби се стрелваха пред нас и ни мамеха да ги последваме. Тесният тунел изведнъж излизаше на малка „полянка“ от искрящ, като че украсен с филигран пясък, покрит с охранени черни морски охлюви^[4] — сякаш от камион за колбаси се бяха изсипали няколко каси с наденички. После тунелът извеждаше в просторна, пълна с риби долина и тук усетихме пулса на морето. То ни полюшваше нагоре-надолу, повдигаше и отпускаше телата ни и имахме чувството, че се носим като птици, политнали от стената на рифа. А под нас мигновено зейваше тайнствена страховита пропаст и основите на рифа чезнеха в кадифената й тъмнина.

Марк познаваше на пръсти този и други рифове. Можеше да ни обясни как да влезем в еди-кой си тунел, да хванем първото разклонение вляво, второто — вдясно, да завием наляво при големия мозъчен корал и шест метра надолу да намерим гъбата, корала или рибата, от която се интересувахме. Развеждаше ни из рифа, сякаш се намираше в родния си град, и, естествено, без неговите напътствия и опит щяхме да пропуснем много неща. Езикът на птиците, бозайниците и до известна степен на влечугите се свежда в много случаи до едва забележими движения и пози. Необходимо е време те да се разберат, за да се обясни например какво иска да каже вълкът с опашката си. В подводния свят се налага изучаването на съвършено нов език, свързан с много въпроси. Защо онази риба лежи настрани? Или защо се изправя на главата си? Какво защищава толкова ревностно друга риба? А защо някоя риба, както минувач на улицата, се опитва да „заговори“ риба от друг вид? Без помощта на Марк нямаше да разберем една милионна част от това, което видяхме.

Ето например пълничката кадифеночерна риба девойка е усърден градинар. Всяка си избира определена „територия“ от корала и там много грижливо отглежда разни водорасли. И това е не само стопанство, а и килер на рибата. Тя храбро защищава градинката си от различни врагове. Наблюдавахме и снимахме една от тях — „стопанка“ на „зелени насаждения“ върху площ метър и половина на три метра върху голям мозъчен корал. По необясними за нас причини тя енергично нападаше един морски таралеж, черен, обсипан с бодли като възглавничка за игли, който невинно се разхождаше. При по-внимателно наблюдение се оказа, че ако продължеше в същата посока, той неминуемо щеше да „преоре“ предния двор на „стопанството“. Една сутрин заварихме същата рибка побесняла от яд. В любимата й градинка бяха нахлули риби папагали — големи, ярко оцветени в зелено, синьо и червено, с уста като човка на папагал. Те обикаляха най-нахално като шайка бандити, облечени в шарени дрехи, и стържеха коралите с острите си човки — шум, който се чуваше много надалеч. Клетата „стопанка“ действително се беше объркала с кого от „бандитите“ да започне. Те също си имаха стратегия. Един нахълтваше в градинката и си откъсваше водорасло, а ядосаната „стопанка“, макар и двадесет пъти по-малка, веднага се спускаше да го гони. И тогава в „двора“ се вмъкваха другите риби папагали. Тя се връщаше, разпръскваше ги, а после всичко се повтаряше отначало. За наша радост пристигнахме, преди да са успели да нанесат сериозни вреди на „насажденията“, уплашиха се и изчезнаха. Въпреки нашата помощ рибката „стопанка“ не ни гласува доверие. Напротив енергично атакуваше Лий. Очевидно я подозираше, че е на строга водораслова диета и крои планове да „глътне“ градинката.

Най-любопитното и изумително от всички чудеса на рифа, които ни показа Марк, бе половият живот на рибката зеленушка. Независимо от схващането си, че половият живот на обикновения човек е много сложен, Фройд би припаднал, ако направеше психоанализа на зеленушката. Първо щеше да се затрудни в обръщението — господин или госпожа зеленушка. Сериозно основание за размисъл.

Нека бъда точен: младата синьоглава зеленушка не е синьоглава, а жълта и изобщо няма вид на синьоглава зеленушка. Но не се отчайвайте! Щом порасне, тя изненадващо бързо променя цвета си става тъмна, кадифено синьо със светлосиня глава. Тогава мъжкият определя своя „територия“ в кораловите „планински вериги“, до която не допуска никакви пришълци, и чака „дамите“. Той е голям, привлекателен и може да се съешава със сто женски на ден — факт, пред който бледнее и най-големият любовник в историята на човечеството. Примамени от жизнеността му, женските са неудържими и влизат с дузини в кораловия му „апартамент“. Тогава възникват трудностите. Младите мъжки, твърде млади, за да притежават и да отбраняват „ергенска квартира“, се тълпят пред „двора“ на възрастния и причакват „дамите“. Група младоци принуждават женската да се стрелне отвесно нагоре и да снесе яйцата си във водата, а те изхвърлят сперма и ги оплождат. Но все пак това са неудовлетворяващи и явно несигурни усилия, нещо като изстрели нахалос. Идеалното е мъжките да се сдобият със „собствена“ територия, за да разполагат напълно с женските и да оплождат много повече от тях. Стратегията на мъжкия е да навърши „пълнолетие“, да промени цвета си и да си осигури „брачно ложе“.

А какво може да се каже за женската зеленушка? Несъмнено тя има по-малки възможности да си хвърля хайвера и да създава потомство, отколкото мъжкият — да опложда. И какво прави тя? За нас ще прозвучи невероятно, но за зеленушката е съвсем обикновено нещо — просто променя пола си: от жълта женска се превръща в един син мъжки, достатъчно силен, за да завземе и да отбранява „собствена територия“. И тя като него, без да губи време, за почва вече да се съешава с десетки женски. Предполагам, това е върхът на подводния рибешки вариант на движението за еманципация на жените. Изобщо любовта в живота на зеленушките е нещо прекрасно, макар че отначало може да предизвика известно смущение в душата на природолюбителя.

Наред с други обекти успяхме да снимаме как рибата девойка отбранява градинката си, а също и кадри за изключителната сексуална активност на синьоглавата мъжка зеленушка. Веднъж Аластър в залисията си започна да дава команди под водата, забравяйки, че шнорхелът не е мегафон, и за малко щеше да се удави. Общо взето, това бе най-забавният и най-успешният етап от снимачната ни дейност.

Следващата ни цел беше Баро Колорадо, но на екипа му бе нужно време да се организира и ние с Лий решихме да останем няколко дни в Сан Блас — такова идеално, нецивилизовано място е рядкост. И все пак чувствах за свой дълг да отида при Изрейъл и да протестирам. Не обичам да водя битки със собствениците на хотели, но тук бях убеден, че имам основание. В края на краищата бяхме се примирили с пясъка по пода на стаята, със собственоръчното оправяне на леглата (когато можехме да си намерим чаршафите), с внезапното спиране на морската вода в „душа“ поради задръстване на тръбата с прекалено голямо количество скариди и накрая — с клатенето на клозетната чиния като кон на родео (понеже липсваха два винта), което криеше голям риск за седналия да го изхвърли през бамбуковата стена направо в морето. Затворихме си очите пред тези дребни неуредици, заради неописуемата прелест на островчето. Но не можехме да не се оплачем от храната. Закуската — кафе, препечен хляб, мармалад и разни каши — бе съвсем прилична и задоволяваше и най-изискания вкус. Но обедите и вечерите бяха отчайващи. Реших да бъда строг, но справедлив и отидох да говоря с Изрейъл.

— Изрейъл — започнах с блага усмивка, — искам да поговоря с теб за храната.

— А? — рече Изрейъл. С него трябваше да се приказва много внимателно, защото английският му беше съвсем елементарен и от всяка внезапно въведена нова дума можеше да се паникьоса и да започне да говори несвързано като Аластър. — Храната бавно продължих аз. — Закуската е много добра.

Той засия:

— Закуска добра, а?

— Много добра. Но ние сме вече две седмици тук, Изрейъл, разбираш ли? Две седмици.

— Да, две седмици — кимна той.

— И какво ядем за обяд и вечеря всеки ден?

Той се позамисли и отговори:

— Омар.

— Точно така! — потвърдих аз. — Омар всеки ден. Омар за обяд, омар за вечеря.

— Ама вие обича омар — с огорчение отбеляза той.

— Обичахме омар! — поправих го аз. — Сега бихме желали нещо друго.

— Искате нещо друго? — попита още веднъж Изрейъл, за да бъде сигурен в желанието ни.

— Да! Например някакъв октопод?

— Иска октопод?

— Да.

— Готов. Аз дава октопод — сви рамене той и започна да ни дава октопод по два пъти дневно през останалите пет дни.

Преди да отпътуваме, седнахме да пийнем по глътка на раздяла. Изведнъж се появи Изрейъл и ме заля с поток от думи на неговия английски. Говореше бързо и за обичайния си невъзмутим вид изглеждаше много развълнуван. Непрестанно сочеше към пристигналите с кану жени и деца в ярко живописно облекло, с които се беше разправял много разпалено. Понеже ние не бяхме причина за гнева му, успях да го успокоя и да разбера по-съществените моменти от тирадата му.

Предишната вечер един индианец от съседен остров на около километър — километър и половина от нашия дошъл с кануто си да се почерпи. Бил си сръбнал здравата и късно, някъде към десет часа вечерта, си тръгнал, гребейки доста несигурно по обратния път. Понеже не се бил прибрал вкъщи, призори жена му натоварила майка си и децата си в едно кану и тръгнала да го търси. Намерила само празната му лодка да се люлее край рифовете и дошли да кажат на Изрейъл, че е убиец, защото продавал алкохол на индианеца, и че бил длъжен да намери трупа му. Съвсем логично Изрейъл искаше сега да му помогнем в търсенето на удавника.

При подобна молба други жени биха припаднали, но не и съпругата ми.

— Много интересно! — извика Лий. — Хайде да вървим! Нали имаме време?

— Да — отговорих аз. — Чудесно ще бъде за довиждане да поплуваме с един труп.

Докато приказвахме, при нас дойде най-новата гостенка на хотела. Беше добре закръглена дама с лъскава черна коса, лъскаво кафяво тяло, голямо количество лъскави бели зъби и похотлив вид. Кожното й масло миришеше на разстояние километър и половина срещу вятъра. Натруфена с бижута, приличаше на витрина на златарски магазин, а при всяко движение дрънкаше като странен музикален инструмент. Никога не ще проумея с какво я беше привлякла примитивната атмосфера на островите Сан Блас. Приличаше на човек, който би се чувствал най-добре на Кот д’Азюр или на плажа Копакабана^[5]. Белите й бикини бяха тъй микроскопични, че спокойно можеше да ходи без тях.

— Извинявам, моля! — удостои ни тя с усмивка, изкарвайки на показ всичките си зъби. — Вие излизате плуване?

— Хмм… да, в известен смисъл — отвърнах аз.

— Нямате против и аз дойда също? — попита тя с нотка на съблазън в гласа.

— Никак! — охотно отбелязах аз. — Но трябва да ви кажа, че отиваме да търсим един труп.

— Да? — рече тя с леко изкривена глава. — Никак против, нали?

— Е, да, щом вие нямате против — отговорих любезно.

Тя влезе звънтяща като дайре в лодката и едва не ни задуши с комбинация от „Шанел №5“ и плажно масло.

Изрейъл ни закара в нова, непозната част на рифа, където бяха намерили кануто. Скърбящото семейство вече обикаляше с лодката и надничаше в кристално бистрата вода, дълбока около три — три и половина метра. Изрейъл предложи той да огледа едната страна на рифа, а ние с Лий — другата. Мис Копакабана вече беше влязла елегантно в морето, държеше се отстрани за лодката и имаше вид на паднала от небето.

— Искате ли да помогнете на Изрейъл или ще плувате с нас? — попитах аз.

— Аз плувам с вас — отговори тя и ми хвърли пламенен поглед.

И ние тримата заплувахме. След десетина минути отново се събрахме над гора от корали. Лий не каза нищо. Аз също. Плувайки на място, се обърнах към мис Копакабана:

— Не го ли видяхте?

— Какво видяхте?

— Трупа — обясних аз.

— К-к-какво?

— Труп, разбирате ли, мъртво човешко тяло.

— Мъртво тяло? — изписка тя. — Какво мъртво тяло?

— Нали ви казах, че търсим точно това! — избухнах раздразнен.

— О, мадре де диос^[6]! Мъртвото тяло? Тук на риф?

— Да.

— И вие пускате мен плува с трупове? — възмути се тя. — С мъртъвци оставяте мен плува?

— Нали сама пожелахте да дойдете! — припомних аз.

— Аз отива! — рече дамата.

За рекордно време доплува до лодката и се пльосна в нея.

— Е, и така е добре — заключи философски Лий. Ако го бяхме намерили, тя щеше да изпадне в истерия.

Беше крайно време да тръгваме за летището. Не успяхме да намерим трупа и мадам Копакабана ни се обиди. Но после се убедих, че се бяхме заели с безплодно начинание. Един охранен индиански труп представлява много голямо изкушение за акулите.

И така, литнахме с нашето самолетче над множеството малки, обрасли с рошави палми островчета, сякаш пръснати маниста. Нагрятият от слънцето риф приличаше на странна маркировка под бляскавата повърхност на морето. Зарекохме се някой ден да се върнем, за да се къпем и да плуваме в това омайно кътче и да дадем възможност на Изрейъл да блесне с нови гастрономически постижения.