Джералд Даръл
Диви кинозвезди (3)

Първи епизод

Гореща вълна бе легнала върху провансалското градче Ним. Хората изнемогваха и вдишваха жаркия въздух с голямо съмнение, че ще оцелеят. А самият град с широки булеварди и тесни улички, ухаещи на топъл хляб, градска канализация, плодове, зеленчуци и солидно котешко присъствие, проблясваше проснат на припек и „вреше на тих огън“.

В центъра му се намираше голяма римска арена, нещо като царска корона, покрита с корали и измъкната от морето след хиляда години. Каменната й белота отразяваше ослепителния блясък на безмилостните слънчеви лъчи, а в сенките на всяко нейно ъгълче и прозорче се криеха останали без дъх гълъби с отворена човка. От сянка на сянка се влачеха кучета, изплезили езици с проточени до земята лиги. Из чинарите край булевардите неуморно църкаха цикади. В кафенетата сладоледът се топеше в чашите още преди да го поднесат на клиентите. Колко ли градуса показваше термометърът? Достатъчно, за да изпечете вол на пясъка в арената, да сварите яйце в басейните и езерцата на Жарден дьо ла фонтен или да си препечете филия хляб върху керемидите на всяка къща. Поне така ни се струваше. Беше тридесет и осем градуса на сянка и човек имаше усещането, че тялото му е от влажна гума, миризливо и е направо неудобно да се живее в него. Веднъж Сидни Смит^[1] се оплакал, че подобна жега едва не го принудила да свали мускулите от тялото си и да седне направо на костите си. Можете да си представите как се е чувствал.

Бяхме се заели да разхубавяваме нашата къща, разположена на края на града, където започва сухата като барут Гариг^[2]. Събаряхме стени, претърсвахме керемиди, поправяхме врати. В голямата горещина никак не ни вървеше да спорим и да увещаваме зидари, дърводелци и водопроводчици — всички бяхме замаяни и отпаднали само от усилията да вкарваме горещия въздух в белите си дробове. Точно тогава ни съобщиха, че договорите за телевизионната поредица „Природолюбителят“ са подписани и че работата трябва да започне незабавно. Първият епизод бе за дивата природа край морския бряг. Искахме да покажем, че крайбрежните скатове и скалните ридове се разпределят на зони, в които живеят различни видове птици.

Казват, че контрастите в живота са хубаво нещо. Е да, и ние преживяхме един контраст. Напуснахме нажежения Ним и жителите му с кресливото им провансалско произношение и отлетяхме за най-северната точка на Великобритания — остров Ънст в Шетланд, където въздухът е мек и приятно топъл като прясно издоено мляко, а говорът на хората — нежен като жужене на земни пчели.

След обичайната бъркотия, от която човек не може да се избави, ако е възложил на познатите до болка пътнически бюра да му уреждат пътуването, изведнъж осъзнахме, че прелитаме над безмълвна пастелнозелена равнина, и след малко кацнахме на летището в по-хладния с няколко градуса Абърдийн. Тук се срещнахме с екипа. Кинооператорът Крис бе нисък, набит и брадат, с поза на всезнайко и приличаше на едно от най-сладките джуджета в чудесния Албум на джуджетата. Брайън, звукооператорът, с черната си къдрава коса и лустросаната си външност изглеждаше по-скоро като банков директор, да кажем, от Пендж или Сърбитън^[3], отколкото на човек, готов да лежи в храсталака и да „улавя“ като магьосник звуците на животинския свят. Доста се стреснах, като видях асистент кинооператора Дейвид, наглед хубав момък. В чакалнята на летището вървеше към нас като пациент от нервна клиника в последния стадий на хорея^[4] но в съвсем тежка форма. Изпаднах в недоумение как са могли да назначат клетото момче за асистент кинооператор, но когато понаближи, разбрах, че се люшка в ритъма на лудешка музика, разнасяща се от джобния му магнетофон „Сони“. Съчувствието ми веднага се изпари.

Абърдийн е прелестен чист град. Къщите му имат някак много тържествен вид, покрити са със сиви плочи по начин, напомнящ прическата на „Бийтълс“. Из улиците лехи от разноцветни рози галят погледа с кадифена мекота и ухаят. Много се зарадвах, че за да пристигнем в определения ден, трябваше да продължим със самолет от Абърдийн до Лъруик — най-южната точка на острова, оттам с автобусче до Ънст, а за „десерт“ ни предстояха две пътувания с ферибот.

Преди всичко бях поразен от багрите. Нежни, меки, зелени или кафяви, сякаш от пастелна рисунка, а облаците — ниски, с цвета на сивите и бледокафявите кичури овча вълна, увиснали по оградите и бодливите храсталаци. Ниските вълнообразни хълмове като че ли бяха покрити със смарагдовозелено кадифе на шоколадово морави петна от разцъфналия пирен. Лютичета и глухарчета позлатяваха живия плет от двете страни на пътя, на места светлееше върболист плакун, а златистожълти перуники, особено във влажните падини, се издигаха като знамена всред армия от островърхи зелени листа. В паметта ми оживяха спомени от Нова Зеландия, която със своя вълнообразен пуст пейзаж и безлюдни пътища създава същото усещане за откъснатост от света. Някъде пиренът бе изсечен и личеше, че е ваден торф. Торфените кирпичи, клисави и тъмни като ръжен хляб, съхнеха на големи купчини край малките стопански дворове. Стигнахме до нашия мотел край морския бряг. Щом се настанихме, в стаята ни нахълта Джонатан, предвидливо грабнал бутилка „Гленморанжи“^[5] — светложълтия нектар на боговете.

— Така-а! — рече той, след като отпи одобрително глътка. — Утре се изкачваме на белите скали — нос Хърманс, голямата колония на рибояди. После слизаме по урвата…

— Един момент! — прекъснах го аз. — Каква урва? Никой нищо не ми е казвал за урва!

— Обикновена урва — продължи разсеяно Джонатан. — Там се въдят най-различни птици — кайри, тупици, трипръсти чайки и други. Една от най-големите колонии на морски птици в Северното полукълбо.

— Е, и какво за тази урва? — наблегнах аз, за да не се отклоняваме от въпроса.

— Ами нищо, трябва да се спуснем по нея — обясни той. — Иначе няма да можем да снимаме филм за птиците.

— Колко е висока?

— Малко — измънка уклончиво Джонатан.

— Колко?

— Ами около… сто и петдесет — двеста метра — отговори той и като видя гримасата ми, бързо добави: — Слиза се по много удобна пътека. Пазачите постоянно вървят по нея.

— Господин Харис, предупредих ви, че страдам от световъртеж, нали?

— Да.

— Знам, че е съвсем нелепо страдание, но не мога да се избавя от него. Сложа ли нови подметки на обувките си, ходя като замаян най-малко две седмици. Зле си патя от тази болест.

— Съчувствам ти — излъга Джонатан. — Но няма да имаш никакви проблеми. То е от лесно по-лесно — като търкаляне на бъчва по надолнище.

— Не мога да не те поздравя за избора на метафората! — подметнах злъчно.

На другата сутрин, за обща изненада, облаците бяха изчезнали и над нас се ширеше синева почти като средиземноморския небосвод. Джонатан сияеше.

— Великолепен ден за снимки! — възкликна той и ме погледна глуповато през очилата си. — Как се чувстваш?

— Ако искаш да разбереш дали нощес по чудо съм се отървал от виенето на свят, отговорът е отрицателен.

— Не бой се! — малко притеснен каза Джонатан. Честна дума, пътеките са идеални. Постоянно слизат по тях хора и досега никой не е пострадал.

— Ще се пукна от яд, ако стана първата жертва.

Пътувахме с автомобил, докъдето имаше възможност, а после тръгнахме пеша по склона, потънал в пирен и смарагдовозелена трева, към големите стръмнини на Хърманс. Из пирена росянки невинно издигаха лепкавите си главички, готови да похитят и „погълнат“ някое насекомо — като безброй миниатюрни октоподи из оплетените коренаци и стъбла. По поляните, заприличали на игрища с грижливо „подрязана“ от пасящите овце трева, се стелеше „снежната“ покривка на избуяла пушица. Вървяхме през нея и вятърът я пръскаше на хиляди „заешки опашчици“, трепкащи от белота по склона.

Над нас, разперили големите си крила, се виеха тъмношоколадови птици — фрегати и зорко ни следяха — малките им се криеха из пирена. Попаднахме на едно от тях. Приличаше на пиленце в светлокафяв пух, главата и клюнът му бяха черни, имаше големи и тъмни сантиментални очи, изобщо беше очарователно. Лий и аз се опитахме да го хванем. То побягна, клатушкайки се като пате из пирена, а майка му и баща му започнаха да ни атакуват отгоре — наистина внушителна гледка. Стрелкаха се към нас с огромни разтворени крила, а в перата им свистеше вятърът приличаха на странни кафяви „Конкорди“. В последния миг се издигаха на метър — два от главите ни, описваха кръг и отново нападаха. Лий успя да улови малкото и те се насочиха към нея. Фрегатите могат с удар на крилото си да свалят човек на земята и затова грабнах отрочето им от ръцете на Лий. Вече се спускаха все по-ниско до главата ми и съвсем близо чувах свистене на крила. Отначало при всяка атака се навеждах инстинктивно, но разбрах, че ако размахвам ръце, когато са на три-четири метра от мен, веднага се оттеглят.

— Хайде да те снимаме „глас в камера“, като разказваш за фрегатите и държиш в скута си прелестното им „бебче“! — продължи Джонатан.

Нагласиха камерата и окачиха скрит микрофон на врата ми. Двете големи птици съвсем обезумяха и удвоиха атаките си срещу мен и камерата, достигайки опасна близост. По даден знак, че всичко е готово за снимане, клекнах в пирена с малкото в скута си. Тъкмо отворих уста за блестяща лекция за живота на фрегатите, когато то внезапно се изправи, клъвна ме по корема и аз изгубих нишката на мисълта си. После шумно и обилно обля колената ми с редки курешки.

— Стана тя каквато стана! Двубой с природата на живот и смърт до подрискване — обади се Джонатан, докато чистех с носна кърпичка миризливата лепкава каша от панталона си. — Много се съмнявам, че ще можем да включим този кадър в серийния филм.

— Когато решиш, че си се насмяла до насита, вземи това проклето пиле и го пусни на свобода! — обърнах се към Лий. — За днес достатъчно съм интимничил с фрегати.

Съпругата ми пое тлъстото пухкаво създание и го остави на около пет-шест метра в пирена. То веднага удари на бяг — наведено, разкрачено и стремглаво, сякаш някоя дебеланка в кожено палто тичаше подир автобуса.

— Много е миличко! — натъжи се Лий. — Искам да си го вземем с нас.

— Аз пък не искам! Няма да смогнем да плащаме сметките за химическо чистене.

Фрегатите са едни от най-изящните небесни хищници. Преследват други птици подобно на дръзки пирати, докато ги принудят да пуснат уловената от тях риба, мигновено се стрелват и я улавят още във въздуха. Смелостта им стига дотам, че понякога сграбчват крилото на рибояда, за да го накарат да повърне плячката си. Не са претенциозни към храната и никак не се колебаят да заграбят риба, попаднала в ноктите на по-големите им събратя — рибояди и гагарки, а после завършват своя пир с техните яйца или с новоизлюпените им пиленца.

Продължихме към Хърманс. Овчи стада се белееха като пресечена сметана, разлята върху зеленото кадифе на тревистите поляни, а над нас слънцето разсипваше бляскави лъчи. На тръгване се бяхме омотали в дебели дрехи от страх жестокият шотландски климат да не ни поднесе някакви изненади, но вече започнахме да се потим и да смъкваме палта и пуловери от гърба си. Постепенно платото се снижаваше и преминаваше в стръмни урви, слизащи към синия като тинтява Атлантически океан. Сиви каменарчета подскачаха навсякъде и задничетата им светлееха, сякаш бяха млечнобели лампички. Два траурно черни гарвана бавно летяха над урвите и грачеха в скръбен дует. Високо в небето чучулига огласяше простора със звънливата си песен. Винаги съм мислел, че ако можеха да пеят, падащите звезди щяха да ни даряват със същата музика.

Стигнахме до ръба на урвата. На около двеста метра под нас високи сини вълни се блъскаха между скалите и се разбиваха на капки, сякаш за миг разцъфтяваха лехи от бели хризантеми. Цялата околност се огласяше от прибоя и от хилядите морски птици, понесли се като снежна виелица край стръмния бряг. Замаяха ни се главите от безбройните им ята — стотици рибояди, чайки, буревестници, дяволици, гмурци, фрегати и десетки хиляди тупици! Учудих се как морето осигурява достатъчно риба, за да изхрани тази шумна крилата армия и милионите птичи семейства по крайбрежните скатове.

В горния край на склона в меката орна земя се простираше зоната на тупиците. Тук със своите яки клюнове и нокти си бяха изкопали дупките. Накацали със стотици наоколо, те сякаш чакаха да ги настъпим и в последния момент хвръкваха, бързо пляскайки с крила, а краката им се влачеха по земята като малки оранжеви хилки за тенис на маса. Наредени по затревения ръб на ската, тези комично клатушкащи се създания в „смокинги“ от черна и бяла перушина, с огромни клюнове на оранжеви и черни ивици, напомнящи карнавални носове, създаваха впечатление за странна конференция на клоуни. Много от тях, току-що завърнали се от далечен полет (тупиците навлизат за риба до триста километра навътре в морето), изглеждаха още по-смешни стиснали в шарената си човка по десетина рибки пясъчници, увиснали като мустаци и подредени съвсем добросъвестно подобно на сардели — до главата на първата — опашката на втората и т.н. — свидетелство за изключителна ловкост.

По-нататък срещнахме двама души, отдали се на чудновато занимание — „риболов“ на тупици. Слушал съм, че в някои далечни кътчета на Земята местните хора имат съвсем странни нрави, но такова чудо не бях срещал. Седнали на тревата, те бавно се смъкваха по задник към края на ската, за да наближат внимателно наблюдаващите ги тупици, застанали тържествено като гвардейци. Първият носеше дълга пръчка с въженце и примка на края. Избираше си поредната жертва, спускаше предпазливо примката, докато се вкопчи в един от оранжевите й крака, дърпаше към себе си кряскащата и пляскаща с крила птица и я подаваше в ръцете на своя помощник. Такова отношение към животните, и то в резерват, ми се стори много жестоко. Но щом наближихме, се разбра, че двамата слагат пръстен на крака на тупика, нещо като личен паспорт. Намерят ли го болен или мъртъв или ако просто го уловят, ще се знае откъде е дошъл и кога му е бил сложен пръстенът. Един вид птича бюрокрация, която ни помага да разгадаем странното поведение на морските птици, отлитащи надалеч в морето след размножителния период.

Двамата надзиратели от резервата ни обясниха, че по склоновете на Хърманс мътят стотици хиляди тупици и единствено през този период е възможно да се хванат за опръстеняване. Подадоха ми „пленника“ си, за да направя „глас в камера“ за мистериозните полети на тупиците. Моментално открих, че въпреки смешния си и недодялан вид те могат отлично да се отбраняват. Поех непредпазливо птицата и тя светкавично ме захапа по палеца с дебелия си и остър като бръснач клюн, който щракна със звук на капан за мишки, а с острите си котешки нокти ми издра кожата на ръцете и я направи на кадаиф. След изпълнението на моя „глас в камера“, с най-голямо удоволствие оставих войнствената си филмова партньорка и отидох при Лий да получа бърза помощ за окървавените си ръце. Попитах Джонатан:

— След тупика, който ми взе здравето, сега какво ме очаква?

— Слизане по урвата — рече той.

— Къде?

— Тук! — Джонатан посочи натам, където скатът, доколкото можех да видя, се спускаше двеста метра отвесно към морето.

— Ама ти каза, че има пътека! — възроптах аз.

— Има. Иди да видиш!

Отидох да погледна с прималяло сърце. Надолу, между туфи трева и лъжичничета^[6], се виеше тънка ивица, напомняща, че в тъмното далечно минало стадо пияни кози са се спускали в индийска нишка по урвата, за да се отдадат на бог знае каква алкохолна оргия.

— Ти наричаш това пътека? — възмутих се аз. Ако съм див козел, мога да се съглася с теб, но никой, роден от жена, няма да тръгне по твоята „пътека“!

В същото време Крис, Дейвид и Брайън се изнизаха край мен с тежки раници на гръб и изчезнаха надолу по сенчестата пътечка.

— Ето на̀! Нищо особено. Само недей да бързаш! Ще те чакам долу — успокои ме Джонатан и без да му мигне окото, закрачи важно към почти отвесния склон.

Лий и аз се спогледахме. И тя страдаше от виене на свят, но не в толкова силна степен.

— В нашия договор има ли нещо за слизане по урви? — полюбопитствах аз.

— Сигурно в приложенията, ония текстове с малките букви — тъжно отговори тя.

Прочетохме си молитвичката и се понесохме по урвата.

Много пъти на разни места в света ми се е случвало да изпитвам страх, но спускането по урвата бе най-ужасяващото преживяване, което съм имал до сега. Другите бяха минали като на разходка по едва забележимата пътечка, сякаш беше широка магистрала. Аз обаче пълзях по корем и се хващах отчаяно за всяко стръкче трева, убеден, че ще се отскубне при най-лекото дръпване. Движех се съвсем бавно по петнадесет — сантиметровата пътечка и полагах адски усилия да не поглеждам към почти отвесния наклон. По цялото ми тяло се лееше пот, ръцете и краката ми трепереха непрекъснато. Състояние, от което дълбоко в себе си се срамувах, но нищо не можех да направя. Страхът от височината е неизлечим. Когато стигнах най-после до равния бряг, не ме държаха краката и се наложи да седя на земята десет минути, докато се окопитя. Изрекох не съвсем ласкави думи по адрес на Джонатановия род, а на Джонатан казах да стори някои неща на себе си, неосъществими за съжаление.

— Е, добре де, нали всичко мина благополучно! — рече той. — Сега единственият ти проблем е да се изкачиш обратно.

— Хич не ме е грижа — отвърнах намусен. — Ще останем тук — отшелниците на Ънст, а ти ще ни осигуриш палатка и редовно снабдяване с храна.

Честно казано, мястото беше чудесно за такова отшелничество. От тъй наречената пътечка започваше равен бряг, постлан с килим от трева, а от него се виждаха двете страни на стръмния скат. Крайбрежната линия бе очертана от разхвърляни огромни канари, някои с размери колкото стая, а между тях се вълнуваше, пенеше и ревеше тъмносиньото море. Птици изпълваха околността, докъдето ми виждаха очите, и се носеха над главите ни като рой гигантски снежинки. Вдигаха шум до бога. Навсякъде имаше гагарки, накацали крило до крило по скалните первази. Много от тях топлеха между краката си своето единствено шарено яйце. Безброй яйца зелени, кафяви, жълти, бежови, на петънца, на точици, всяко различно от останалите, като отпечатъците на човешките пръсти. Малки и големи гагарки се блъскаха помежду си и странните им дрезгави крясъци отекваха в урвите. Брачният им период беше минал, но съм ги наблюдавал на друго място. Може би най-интересна е играта им над морската вода. Те кръжат, преобръщат се и танцуват над вълните, после внезапно, сякаш по някакъв тайнствен сигнал едновременно се гмуркат и продължават танца си под водата. Понякога ято от стотина птици правят невероятни фигури — летят в кръг, обръщат се, рязко се издигат и се спускат към водата — ритмично като едно цяло. Невъзможно е да се види какви знаци си дават птиците, за да постигнат това съвършено единство, но несъмнено имат система за съгласуване на движенията си.

По скалистите стени на ската си бяха направили гнезда от кал и коренчета трипръстите чайки, които имаха изящна, сериозна външност. Някои чайки са напуснали морето и си търсят храна из сушата — по браздите, в които току-що е засято житото, или на бунищата — но закостенялата трипръста чайка е непреклонна и си остава морска птица. Толкова нежно и свенливо създание, че изненадани се стъписвате, когато отвори човка и нададе дрезгав крясък. Направи ми впечатление, че трипръстите чайки на Хърманс са изкусни стопани — докато мътеха, непрекъснато оправяха коренчета, камъчета и кал в гнездата си.

Под зоната на трипръстите чайки по скалите се разхождаха красивите гмурци, спретнати в черно и бяло, с бели човки, остри като бръсначи. Приличаха на банкери с безупречна външност, като че пристигнали за участие в някакъв симпозиум. Понякога изпадаха в тъй нареченото състояние на екстаз тракаха с вдигнат нагоре клюн като с кастанети, а партньорките им пъхаха човка в гърлото им и го почистваха — нещо, което поне аз не съм виждал да правят даже най-големите шегаджии между банкерите.

Буревестниците, с тъмносин гръб и опашка и с бели пера на главата и гърдите, гнездяха в отделен пояс на ската. При тях се наблюдава интересна прилика с гълъбите, подсилена от тръбообразните им ноздри. Макар че са кротки, дори плахи, те умеят добре да защитават малките си. Осмелите ли се да наближите гнездото им, възрастните буревестници отварят широко човка и с удивителна точност изхвърлят воняща лепкава течност. Щом разбра за тази им способност, Джонатан веднага се зае да ме убеждава да отида при някое от гнездата им, за да „хване в кадър“ как ме пръскат буревестниците. Твърдо му заявих, че в договора ми няма такова нещо и не желая да мириша през целия ден на китоловен кораб. Достатъчно, казах си, съм се жертвал заради подобни приумици и посочих „украсените“ си с курешки от тупик панталони.

Разпределението на тези скатове в отделни пояси на живата природа се виждаше добре. На пръв поглед се създаваше впечатление за гигантско стълпотворение на птици, но отблизо се откриваше съвсем друга гледка. Дяволиците заемаха всички „апартаменти“ на „партера“, над тях живееха гмурците и гагарките. На по-високите тераски бяха редиците на трипръстите чайки и буревестниците, а на самия ръб на ската — палячовците тупици. Из разхвърляните, плискани от вълните скали, в цепнатините и заслоните на големите канари, гнездяха дяволиците с черно — зелени лъскави пера и зелени, бляскави като изумруд очи. Новоизлюпените им дундести, тъмно — шоколадови пиленца се свиваха от страх, когато минавахме край гнездата им, но родителите им се спускаха към нас с дрезгав грак, с отворена човка, с искрящи от гняв очи и с наперен рошав гребен. Гледайки острите им като нож клюнове, имах чувството, че само много голям смелчага би пъхнал ръка в гнездото на дяволици.

По големите скали в морето гнездяха кормораните. Приличаха на дяволиците, но имаха бронзово лъскава перушина и беличко под човката и под очите. Бяха застанали на скалните первази с разтворени крила, както се изобразяват птици на герб. Изглеждаха също като птичите фигури върху огромните колони на входа на всяко „шато“ във Франция. Разперилият се да съхне корморан ми прилича на странен праисторически вид. Може би птеродактилът е заемал подобна чудновата стойка.

От удобно място на брега гледахме огромната скала с форма на правоъгълен резен кашкавал, разположена върху широката си основа точно срещу нас на около стотина метра в морето. Отблизо приличаше на горната част на камина с много лавици, затрупани от онези ужасни фаянсови фигурки с надпис „Сувенир от Борнемът“^[7], които англичаните си купуват по традиция. На тази бяла скала бе царството на рибоядите — над десет хиляди птици, от чието пискливо многогласие човек направо можеше да оглушее. Да се каже, че „градът на рибоядите“ бе оживен, означаваше да се премълчи голяма част от истината. Пред него бледнееше дори Ню Йорк, и то във върхов час. Рибоядите вършеха най-различни работи — мътеха, хранеха малките си, флиртуваха, съешаваха се, търсеха храна или без никакви усилия се издигаха във въздуха на двуметровите си крила. Внушителни, много красиви птици със светлокремаво тяло, с черни като гагат^[8] върхове на крилата, с оранжева глава и тил. Малко непохватни на сушата и с леко клатушкащ се патешки ход, щом литваха от скалата и се понасяха във въздуха, те ставаха най-елегантните и грациозни създания. С дълги тъмнеещи на края крила, с остра опашка и син, удължен като кама клюн, рибоядите имаха изискана, официална външност. Наблюдавахме ги как се носеха плавно в небето без почти никакъв мах на крилата и използваха различни въздушни течения, сякаш се хлъзгаха по лед. Спускаха се към скалата, почти я докосваха с върховете на крилата си и, завъртайки се в обратна посока, мигновено ги прибираха и кацваха с бързина, която трудно може са се проследи с човешко око. Като големи кръстове в бяло и черно високо на небето светкавично „падаха“ и се сливаха с многобройната птича колония.

Удивлявахме се на риболовното им изкуство навътре в морето. Летяха плавно на около тридесет метра над вълните и зорко наблюдаваха със светлите си очи. Изведнъж се устремяваха надолу, изпънали крила назад, като живи стрели. С огромна скорост се „забиваха“ в морето, оставяха зад себе си букет от водни капки и след няколко мига излитаха от водата, с риба в човката. Рибно ято в морето, преследвано от тридесет — четиридесет рибояда, които се гмуркат почти едновременно — това е смайваща, незабравима гледка.

Поработихме сериозно цял ден, за да снимаме това колосално сборище на птици. Прекъснахме само за очаквания с нетърпение лек обяд. Имахме великолепно време и обгоряхме до един от слънчевите лъчи и отражението им в морската вода. Лий се зачерви толкова, че заприлича на тупик с перука — сравнение, което по неизвестни за мен причини не й допадна. Снимахме морски птици в най-различни състояния. Ползвахме се с изключителната привилегия да бъдем на една ръка разстояние от толкова много видове на птичето царство, които, свикнали с човешко присъствие, ни пренебрегваха напълно и се занимаваха с по-важни неща — грижа за малките си, любов с партньорите, крамоли със съседите — изобщо съвсем човешки начин на живот.

Денят започна да гасне и небето смени синия с лавандулов воал. Стегнахме си багажа и неохотно напуснахме царството на птиците. Ще оставя спусната завесата пред моето „възлизане“ по стръмнината. Ще отбележа само, че ми се стори много по-мъчително от слизането, и щом стигнах горе, изпълзях възможно по-далеч от урвата, тръшнах се по гръб и забих поглед в бледото вечерно небе. Джонатан прояви рядък християнски рефлекс — измъкна от чантата си бутилка „Гленморанжи“ и ми я остави на разположение да се „утешавам“ до насита. После тръгнахме обратно по кадифената трева. Около нас блещукаше пушица и се чуваше постоянно „хуш-хуш“ от крилата на атакуващите ни в здрача огромни тъмни фрегати.

Може да изглежда невероятно, но за един ден успяхме да снимаме необходимия метраж за серията, посветена на морските птици. Трябваха ни само още няколко кадъра на пейзажи, които направихме на другия ден. Тъй работата ни по разкошните склонове на Хърманс завърши и се върнахме на остров Джърси.

Тук искахме да снимаме животинския свят по скалните брегове. Въпреки че площта му е само осем на четиринадесет и половина километра, островът има много разчленена брегова линия. Освен това морето около него не е замърсено, а разликата във височината на прилива и отлива е около десет метра и при отлива се откриват големи площи с чудесни скални басейни, в които изобилстват най-различни животинки.

Чуден свят е морето! Предлага ни огромно богатство от живописни, разнообразни и странни форми на живот, като че си имаме още една планета. За естественика морският бряг е превъзходна екосистема, в която живеят множество организми в тежки условия на непрекъснати стихийни промени — за определен период на около метър под водата, блъскани от бурни вълни, а за друг — без нито капка вода. Естествено, приспособленията към този много труден начин на живот са разнообразни. Да вземем например скромните охлюви патела, които са толкова разпространени, че никой не им обръща внимание. Те са се приспособили безупречно към околната среда. Будят възхищение конусовидните им черупки, изградени тъй, че да издържат жестоките удари на вълните. Охлювът е развил кръгъл мускулест крак, с помощта на който прилепва много здраво към скалата. В това може да се убеди всеки, ако се опита да го откъсне с пръсти. Мускулестият крак представлява всмукваща чашка, благодарение на която животното се закрепва стабилно върху каменна повърхност. Пателата е развила специални хриле, увиващи като перде цялото й тяло. Ако тази нежна тъкан остане на сухо по време на отлива, тя ще загине. Но черупката приляга към скалата тъй добре, че може като резервоарче да задържа вода, необходима за хрилете, докато настъпи приливът. За да осигури такава плътност на връзката, охлювът изстъргва леглото си в скалата с крака и с черупките си. Постигат се две неща: кръгла вдлъбнатина в скалата и фино изглаждане на допиращите се части на черупките — предпоставки за водоустойчива и здрава спойка на мидата със скалата.

Когато пасе, пателата се движи бавно по покритата с водорасли повърхност, подава малката си главичка с двойка пипала и люшка цялото си тяло от една на друга страна. Така се създава възможност да влезе в действие радулата — езикът на охлюва — лентовиден орган, покрит с микроскопични зъби от рогово вещество, които изстъргват водораслите. Пателата пасе в сравнително голям кръг около своето легло дом. Естествено, жизненоважно е животното да се прибере в него преди отлива, за да не изсъхнат нежните му тъкани. Очевидно е развило определен „домашен“ инстинкт, който все още е забулен в тайна и явно няма нищо общо с доста ограниченото му зрение, обоняние и осезание. Не може да не ни радва фактът, че дори за такива обикновени организми все още има енигми, с чието изясняване би трябвало да се заеме природолюбителят. Половият живот на пателата би смутил всеки, но не и самата нея. Както много други морски организми, тя сравнително лесно може да променя пола си. Има данни, че по-голямата част от младите патели са мъжки, а по-старите — предимно женски. Много от тях се раждат и достигат „юношество“ в мъжки пол и го променят за останалата част от живота си. По същото странно стечение на обстоятелствата пателите, за разлика от множеството охлюви по брега, просто разпръскват бъдещото си поколение в морето като съвсем дребен, плаващ напосоки планктон, преди то да се заеме сериозно с проблемите на живота и да се ориентира към „заселване“ по скалите.

Охлювите патела принадлежат към странното полусухоземно, полуводно царство, включващо и много други организми — морски охлюви, подобни на мокрици, тритони, пясъчни бълхи или пясъчни скакалци, разни морски треви и някои гъби, както и много „скалояди“ и „дървояди“ от рода на червеите торедо. Но най-живописните и редки създания могат да се намерят в бистрите скални басейни при отлив. Освен чудновати начини на размножаване тук се наблюдават остроумни начини на отбрана и удивителни начини за осигуряване на храна. Например обикновената морска звезда. Тя не само отваря мида със „собствени сили“ (ако ви се е случвало да отваряте мида, ще се съгласите, че това се равнява на подвиг), но когато разтвори достатъчно двете черупки, изтласква стомаха си в мидата и там започва да я поглъща и храносмила. Има един вид туниката с хубаво, малко ориенталско име ойкоплеура — дребно, подобно на попова лъжичка създание, което си набавя храна по забележителен начин. Изработва от слуз чудноват капан за планктон с форма на мъничък, кръгъл и прозрачен балон, влиза в него и си маха опашката. Създава се течение на водата през „балона“, който е с два отвора и всеки от тях с предпазна мрежа, през която могат да минат само най-малки организми. Слизести филтри задържат най-малките организми. „Капанът“ има и трети отвор, през който ойкоплеурата може да избяга в случай на опасност за живота й.

Съществуват много начини за осигуряване на храна и не по-малко — за отбрана и спасяване на живота. Например морската анемония „плюе“ вода в очите ви, ако я дразните, а крайбрежният рак може да „самоампутира“ крака си чрез мускулно съкращение, а после на същото място му израства нов. Октоподът, сепията и нежният морски заек^[9] при опасност могат да изпускат мастилени „облаци“ във водата, за да смутят и заслепят врага си, докато избягат. Морската звезда може да жертва няколко свои крайника по време на „битка“ и да компенсира загубата без излишно губене на време — израстват й нови на същите места. Мидата пектен използва принципа на реактивното движение, за да избегне опасността — „изстрелва“ водна струя, достатъчно силна, за да изхвърли черупката й на десетина сантиметра по морското дъно.

Полът в морето смайва по многообразието на формите си. Стридата започва обикновено живота си като мъжка, после преминава към нежния пол и за да внесе окончателно объркване в представите ни, след това отделя ту сперма, ту яйца. Туникатата, известна със старинното си име долиолум, има много сложна биография. От яйцето й първо се излюпва ларва^[10], подобна на попова лъжичка, която впоследствие се развива в организъм с формата на бъчвичка. После по тялото на долиолума се появяват и пъпкообразни зародиши, които постепенно се придвижват към опашковидната му издатина и засядат там, за да поживеят „на гърба“ на родителя си. С течение на времето набъбват и се откъсват от майката, за да заживеят самостоятелно.

Многоликото шествие на живота по крайбрежието и в скалните басейни, естествено, посмути Джонатан. Времето, толкова милостиво към нас в Ънст, сега обърна другия край. Задуха студен вятър и морето, което никога не се затопля тук, стана леденостудено. От слънцето нямаше ни следа. Всяка сутрин автомобилът ни докарваше до брега и започвах ме да зъзнем около скалните басейни в очакване на небесното светило. При най-малкото раздвижване на облаците Лий и аз трябваше да си сваляме обущата и чорапите, да си навиваме крачолите и с мрежа и кофа в ръка да нагазваме в ледената вода.

— Дайте вид, че ви е приятно! — мучеше Джонатан, застанал на сухо и сигурно място на брега. Усмивка, усмивка!

— Не мога да се смея с тракащи от студ зъби! — изревах в отговор. — Ако искаш усмивка, хвърли ми топла грейка!

Носът ни течеше, очите ни сълзяха и от колената надолу изобщо не усещахме вкочанясалите си крака.

— Добре, много добре! — крещеше Джонатан. — Сега повторете съвсем същото! Влезте на по-дълбоко! Усмихнете се! Не забравяйте, че ви е много приятно!

— Хич не ми е приятно дори! За полярен мечок ли ме смяташ?

— А бе няма значение, зрителите трябва да мислят, че ти е приятно.

— По дяволите зрителите!

— Как можа да го кажеш! — изумен възкликна Джонатан.

— И по-лоши приказки ще чуеш, ако не свършим час по-скоро с този епизод. Вече усещам, че ме нагазва двойна бронхопневмония, а носът на жена ми стана синьо-виолетов като задник на мандрил!

— Повтарям кадъра само още един път и край, може да излизате от водата! — увещаваше ни Джонатан.

Естествено, Лий и аз жестоко изстинахме. Единствено Пола, която вече се беше присъединила към екипа, можа да ни утеши. Извади няколко бутилки „Гленморанжи“ и ни подложи на системно лечение със солидни дози, докато отново се почувствахме хора.