Джералд Даръл
Диви кинозвезди (10)

Осми епизод

Следващата серия на филма ни отведе в другата крайност. От тучния, зелен килим на Англия — в Сонорската пустиня, известна с необичайния си пейзаж. За повечето хора думата „пустиня“ означава област с много тежки климатични условия, безводни земи, голи скали и пясъци, изобщо място, враждебно на всякакви форми на живот. Това, разбира се, е вярно в някои случаи, но има и пустини с особена красота, в които много растения и животни са се приспособили чудесно към суровата околна среда. Един от тези необикновени райони на планетата е Сонорската пустиня в югозападната част на САЩ, където на площ хиляди и хиляди квадратни километри гъмжи от диви животни и е осеяно с редки видове кактуси, а в определен сезон — и с безброй разкошни цветя. Отидохме да правим снимки там, за да покажем, че пустинята не е толкова ужасна, колкото си мислят хората.

В екипа влизаше Родни Чартърс, когото галено наричаха Родърс — набит мъж, свикнал да върши всичко бегом, дори когато е натоварен с тежките снимачни съоръжения. Винаги усмихнат дори в най-трудните минути, той имаше удължени очи, които му придаваха почти азиатски вид.

Партньорът му — Малкълм Крос, бе красив младеж с дебели мустаци и приличаше на онези порядъчни снажни англичани, които създадоха Британската империя. (След като се разделихме, той специално ми писа, за да изрази задоволството си от съвместната ни работа. Дори завършваше писмото си с думите: „Прибрах се вкъщи в такова добро настроение, че съпругата ми забременя“.

Йън Хендри, нашият звукооператор, имаше тънка брадичка и сантиментални очи, като елф на средна възраст. Въпреки отчаяната си физиономия на прокуден от царството на феите, той си вършеше работата с голямо старание.

Първият ни ден в Сонорската пустиня бе изпълнен с вълнуващи преживявания. Не можахме да добием представа за пейзажа, понеже пристигнахме през нощта, и още призори на другия ден се натъпкахме в колите, за да разгледаме избраните от Аластър места за снимки. Най-напред ни направи впечатление разкошното небе — бледорозово, преливащо в кървавочервено около изгряващото слънце, изпъстрено със светлолилави и жълти облачета. На този фон се открояваха силуетите на армия от гигантски кактуси цереус, изправени като фантастични бодливи свещници, някои с корона от цветове в слонова кост с жълти точки в средата. Цереус са най-величествените кактуси в света — растат до петнадесет метра на височина в обширни гори. Те достигат зрелостта си още когато са два-три метра — вече петнадесетгодишни. Отдалеч изглеждат на зелени ивици, сякаш са обвити в едро рипсено кадифе. По всяка ивица стърчат снопчета твърди черни бодли като игли за подкожни инжекции. Бодливият гигант расте бавно. Започва от семенце и през първите няколко години е подложен на големи рискове, защото трябва да устоява на резки температури — от непоносима горещина до мраз, да издържа на суша и на наводнения. През този период може да го стъпчат и унищожат сърни или да го прекършат и изядат зайци и плъхове. Превъзмогне ли тези опасности, вече се развива бавно, но сигурно. На седемдесет и пет или сто години е висок от четири до седем метра и започва да се разклонява във форма на свещник. Броят и разположението на клоните са различни. Цереусът има от два до двадесет или даже до петдесет клона. Подобно на другите кактуси той е сочен, месест и побира като голяма бодлива бъчва огромно количество вода в стъблото и клоните си. Има дебела восъчна обвивка, която му осигурява идеални условия за задържане на водата. Бодлите наистина го закрилят от сърни и дебелороги овни, но освен това, понеже растат много нагъсто, правят добра сянка на стъблото и клоните, и задържат хладина през силните горещини. Когато цереусът загине, месестите му части изгниват и се свличат. Остава скелетът — дървесна структура, подобна на плетена кошница, опора на бъчвообразното стъбло и на масивните клони. В скелетите могат да се намерят чудновати дървесни конструкции, дълги двадесет и пет тридесет сантиметра, а даже и повече, напомнящи холандски дървени обувки с уродлива удължена форма. Това са изоставени птичи гнезда. Поради големите си размери стъблото на кактуса поддържа температура, няколко градуса по-ниска през летните жеги, и създава отлични условия за гнездене на птици. Аризонският кълвач всеки сезон прави по няколко гнезда и превръща цереуса в бодлив многоетажен „жилищен блок“. Той издълбава дупка в стъблото, а кактусът (за самозащита) образува твърда дървесна обвивка върху наранената повърхност. Така се оформят чудноватите „обувки“ по скелета на кактуса. Напусне ли кълвачът, в гнездото се настаняват други крилати квартиранти — сови, мухоловки и пурпурни ластовици. В такива „многоетажни комплекси“ понякога живеят три-четири вида птици.

След като изминахме няколко километра с колите, слязохме да повървим в гигантската кактусова гора. Цереусът, естествено, се открояваше с размерите и обема си, но имаше и редица други фантастични видове. Например средният по големина кактус мече, покрит толкова гъсто с бодли в сиво-бежов цвят, че отдалеч изглеждаха на козина, а късите му клони приличаха на лапите на кукла мече. Или странният буджум с високо стъбло и с дълги отпуснати клони, целият осеян с черни трънчета, сякаш плаче за солидно бръснене. Всъщност това са клончета и се разлистват само ако кактусът има достатъчно влага да ги подхранва. Струва ми се, че това е най-уродливото растение в пустинята, подобно на двадесетметров зелен морков, обърнат с върха нагоре, отпуснал трънясали клони. Имахме късмет да дойдем, когато кактусите цъфтяха и пустинята хубавееше от симфонията на багрите им. Зелени като нефрит, жълти като нарцис, морави като пирен, розови като циклама, разновидности на оранжеви, мандаринени и алени тонове. Ако, без да знаем, внезапно попаднехме сред това бодливо изобилие на странни форми и восъчни, блестящи краски и ни кажеха, че сме на Марс, щяхме да повярваме без никакви колебания.

Климатът на Сонорската пустиня е толкова сух, че голямата горещина почти не се чувстваше. Налагаше се да внимаваме много, докато работехме на открито в кактусовата гора, защото неусетно можехме да получим силни изгаряния от слънчевите лъчи. Самите кактуси, обкръжаващи ни от всички страни с „готови за бой ножове“, представляваха още един риск за нас. Тръкнехме ли се неволно о кактуса мече, моментално разбирахме колко измамна бе неговата „козина“ — необходим бе не по-малко от един час за почистване на ризата или панталона от трънчета. Аластър с вечното си тичане и с постоянното си препъване, и то в собствените си крака, бе застрашен от смъртна опасност през цялото време. Веднъж, когато тичаше заднишком, за да „хване“ подходящ ъгъл за кадъра, се насади право на един изключително бодлив и устойчив цереус, пуснал корени от около сто години и много изненадан, че сега трябва да се премести, за да направи път на един филмов режисьор. Викът на агонизиращия от болка Аластър при попътен вятър съвсем сигурно би могъл да се чуе в Лондон.

Много голямо съдействие ни оказа музеят на Сонорската пустиня — великолепна уникална институция, която представя предимно живи вместо препарирани животни. Това ни улесни много за подбор на повечко „кинозвезди“, и то питомни. Стана ни ясно обаче, че и опитомяването си има недостатъци. Искахме да покажем изпитания от векове начин на лов на гущери, който съм използвал с голям успех из целия свят. Завързвате въдичарска корда за една пръчка, правите примка, приближавате предпазливо гущера, леко я нахлузвате около главата му, рязко дръпвате и той е ваш. Музеят ни отпусна за временно ползване един от най-старите си обитатели — мастит чъкуала^[1]. Този вид гущер, дълъг около шестдесет сантиметра, има тлъсто червеникавокафяво тяло, голяма глава с чърчиловски израз (липсва му само пура) и много тежка опашка.

Нашият „киноактьор“ се казваше Джо и ни фиксираше с такъв враждебен поглед, сякаш току-що бе произнесъл реч за съдбата на планетата. Подробно му обяснихме неговата роля: просто да се отпусне върху една скала, да чака Лий да се промъкне незабелязано отзад и да му нахлузи примката около дебелия врат, а когато усети пристягане, да се мята и да рита като бесен, сякаш е някой щур и див чъкуала, а не кроткият питомец на музея, отдал се на аристократичен начин на живот през последните двадесет и пет години. От интелигентния израз на муцуната му се убедихме, че е разбрал указанията, които съвсем лесно и просто можеше да изпълни, понеже в ролята му не се предвиждаше говор. Аластър реши, че имаме работа с изгряваща кинозвезда, дори погали Джо по главата и прошепна в ухото му:

— Сладко змийче!

Щом нагласиха камерите и Лий, въоръжена с пръчката и въдичарската корда, зае изходно положение, у Джо настъпи невероятна промяна. Пльоснал се върху своята скала, той вече не беше онзи подвижен чъкуала, когото познавахме и обичахме. Замръзна на мястото си като майсторски препариран екземпляр. Навярно обзет от снимачна треска по влечугите, изобщо не мигна и не помръдна. Дори когато го вдигнаха с примка на шията, изглеждаше като пълен с дървени трици. Нищо не бе в състояние да го извади от унеса му. Крещяхме, размахвахме разни неща пред очите му, подхвърляхме пред муцуната му разни лакомства — например бръмбари, но всуе! Джо сякаш беше от камък. И станал за резил, бе върнат безцеремонно на музея.

Със змиите имахме по-голям късмет. Стивън Хейл, нашият херпетолог и змиевъд, докара на снимачната площадка в пустинята цяла кола мърдащи чували с най-различни змии. Разбира се, по-малодушните измежду нас се поотдръпнаха. Гърмящата змия беше в отвратително настроение и ни проглуши ушите със звуци, подобни на залпове от пушки, много преди да й дойде ред да се появи пред камерата. Беше красива змия с хубава шарка, непрекъснато трещеше при снимането на нейния дълъг епизод и гневно се хвърляше да хапе всичко, което й попаднеше пред очите. Малко ни поизмъчи една белопръстенеста аспида в розово, червено, черно и жълто като дразнеща окото, крещяща италианска вратовръзка — светкавично се извърташе и изчезваше под скалите. Най-красив и, разбира се, най-хрисим бе кралският смок, дълъг метър и половина, със смолисточерни люспи и великолепни съчетания на нарцисово жълти ивици. Големите тъмни и влажни очи му придаваха много смирен изглед, а с леко изкривената си уста създаваше впечатление, че свенливо ни се усмихва. Той кротко се остави да бъде заловен в примката на Лий, да го хванат с чаталестия прът за лов на змии, да го намерят върху и под скалите, да го накарат да пълзи безкрайно из кактусите или из друг растителен декор и непрекъснато да го пипат. Забелязах, че ласкаво се увива около пръстите, ръцете и врата на Лий. Чак накрая, когато Аластър рече на Лий: „Я сега остави този гущер на скалата!“, оскърбеният смок се обърна и ухапа жена ми. За щастие този вид змии не са отровни.

По време на нашите снимки в пустинята едно от най-силните ми преживявания бе свързано с любимата ми птица — калифорнийската кукувица. С дивия си поглед, със смешно разчорлената си качулка и със скокливото си бягане, напомнящо някакъв дългурест атлет, тя е едно от най-комичните и най-симпатични крилати създания. Успяхме да снимаме много интересна случка, която свидетелстваше, че в суровите условия на пустинята нищо не трябва да се пропилява. Открихме гнездо на калифорнийска кукувица с три пиленца, едно от които беше умряло. Щом майката го забеляза, за наша изненада тя започна да храни с умрялата си рожба едно от живите пиленца. Когато надникнахме отново в гнездото, малкото вече бе успяло да глътне главата и шията на умрялото си братче, а тялото продължаваше да се клатушка навън. Изглежда, това е обичайно нещо за калифорнийската кукувица, защото тя постъпва по същия начин, когато улови змия. Гълта я, докъдето може, а другата част виси от човката й, докато стомахът й смели първата половина на змията, и чак тогава поглъща остатъка.

В пустинята ни се случи да изживеем един от ония дни, които превръщат филмовото творчество в невероятна досада за целия екип без изключение. Бяхме снимали всички разновидности на пустинния пейзаж — пустиня с кактуси, пустиня с храсти, пустиня с камъни и пустиня с трева. Оставаше ни единствено онова, което в представите на повечето хора е типична пустиня — безброй движещи се пясъчни дюни. При разузнаването си Аластър беше открил такава местност на около осемдесет километра от хотела. Красиво моделирани от вятъра и дъжда дюни, високи от деветдесет до сто и двадесет метра, се ширеха на всички посоки. Пътната магистрала минаваше между тях и бяха леснодостъпни. Въодушевлението на Аластър ме накара да мисля, че пред тези дюни биха бледнели от срам Монголия, пустините Гоби и Сахара. Вдъхновени от възможността да снимаме обекти, съперничещи, ако не и засенчващи всичко, което Холивуд бе представил в Божест^[2], потеглихме към обекта в ранното утро, разсипващо златиста светлина над малки перести облачета с алени и пурпурни кантове.

Аластър обаче бе ходил на разузнаване в делничен ден, когато безмълвното величие на дюните на осемдесет километра във вътрешността на Калифорния го беше пленило. Ние тръгнахме в неделя и след няколко часа стигнахме до въпросните дюни. Пред очите ни се разкри съвсем различна картина. Вярно, имаше огромни красиви дюни. Вярно, простираха се на всички посоки, докъдето стигаше погледът ни. Вярно, изглеждаха като Холивудска пустиня и създаваха впечатление, че в следващата минута Рамон Наваро^[3] ще се появи на галопиращ кон. Но вместо да почувстваме творческата атмосфера на Холивуд, в главата ни удари врявата на около три четвърти от населението на Калифорния и на стотици миризливи и много шумни двуместни брички-дюноходки, които създаваха около дюните един малък ад — буксуваха, подскачаха, трещяха, бръмчаха и изобщо изключваха дори мисълта за звукозапис на нашия филм. Всъщност човек много трудно можеше да чуе дори собствените си думи, да оставим настрана, че край нас валсираха в пясъците половин дузина дюноходки, предлагащи голям избор от съвсем оскъдно облечени дами, очевидно прехвърлили границата на моминската си зрялост. Разочаровани, продължихме по магистралата с надеждата да намерим някой безлюден участък, но цялата околност гъмжеше от досадните автомобилчета като огромно гнездо на раздразнени оси. Отчаян, Аластър предложи да обърнем и да се върнем в началото на дюните, където имаше сравнително по-малко хора, и да се задоволим със снимки без звук. Шофираше Родни. С характерното си чувство за незачитане на законите той направи пълен обратен завой по средата на магистралата и настъпи педала на газта. За броени секунди (поне така ни се стори) вертолет на вездесъщата власт (натъпкан с полицаи) беше съобщил за нашето „чудовищно престъпление“ и патрулираща полицейска кола с воя на сирените си ни принуди да спрем. Полицаят, който ни подаде талона за глобата, имаше страхотен външен вид. Като оставим настрана пистолета му (от който инстинктивно добивате впечатлението, че с него може от хиляда метра да уцели карта асо в средата), телосложението му напомняше очертанията на Еверест и свидетелстваше не само за умело владеене на бокс, карате и жиу-жицу, но и за възможности, ако бъде предизвикан, да литне като супермен. Маниерът му да говори тихо и със сърдечен тон окончателно ни хвърли в лапите на страха. Дори Аластър, който, меко казано, не минаваше за човек, уважаващ властите, се смути от този породист юначага, създаващ представата, че сам-самичък управлява цялото ЦРУ. Смирено си взехме талона за глобата.

Продължихме до началото на дюните и тук Аластър ни обърна внимание, че от едната страна на пътя е пълно с дюноходки, а от другата няма нито една. И в изпълнение на командата на нашия режисьор свърнахме по един страничен път към безлюдните дюни. Едва тогава ни стана ясно защо тук нямаше жива душа. Автомобилът ни забоксува и затъна до осите, и то в най-отдалеченото от магистралата и от цивилизацията място. Пола, Лий и аз трябваше да вървим над три километра до магистралата и още два километра и половина, докато намерим сервиз с подходящ камион, който да измъкне колата от пясъците. Прибрахме се в хотела късно през нощта, разстроени и ядосани — не бяхме заснели нито кадър, а на всичко отгоре трябваше да платим двадесет и пет долара на полицията.

Това обаче бе единственият ни лош ден. После свършихме отлична работа в пустинята. Времето беше идеално, температурата — чудесна. Още от зори великолепни зеленикави, розови и светловиолетови облаци се стапяха в златната паяжина на слънчевите лъчи, която замрежваше кактусовата гора чак до здрач. Огромният небосвод (той изглеждаше някак двойно по-голям в пустинята) пламваше с алените и пурпурните багри на залеза с такъв блясък, че пред него подобен пейзаж на Търнър^[4] би изглеждал съвсем анемичен.

При снимането на тази серия най-очарователното нещо беше контрастът. Кадрите ни показваха затънали в сняг, а миг след това — как проливаме пот в жегата на тропичните гори. Една минута гребяхме с кану в английска река, а в следващата — над тропичен риф. И сега ни очакваше контраст. От гигантските кактусови гори на Аризона отлетяхме за хълмистите полета на Южна Африка, в онзи прочут резерват на дивеч с чудноватото име — направо от Райдър Хагард — Умфолози.

Приближаването на великолепния резерват може да се сравни с едно от най-полезните и най-тревожни откровения в биологичен смисъл на думата, които съм изживявал по време на моите пътешествия. Пътувате километър след километър сред хълмисти пасища, които смътно напомнят английски пейзаж. Също така смътно ви минава през ума, че тук са сечени гори, за да се открие земя за пасища, които ще бъдат опустошени от сушата, ерозията, пренаселеността и прекомерното използване. И все пак това не се набива в очите, докато не стигнете Умфолози. Автомобилът се движи в зелена хълмиста равнина с оредяла трева и изведнъж виждате ограда, а отвъд нея пред вас се открива Африка, каквато е била преди нашествието на белия човек и преди да я пренаселят местните жители. Чудесна хълмиста местност с акациеви храсти, тучни ливади, гигантски коремести баобаби — растително богатство, за което няма да повярвате, докато не го видите с очите си.

Онези мои читатели, които като мен вече се клатушкат към възрастта на немощта, сигурно не са забравили Джуди Гарланд във филма Магьосникът от Оз. Навярно ще си спомнят как се изви ураган, вдигна нейната къщичка и я понесе над дъгата, а после я приземи с трясък и всичко утихна. До този момент филмът беше черно-бял. Но щом Джуди Гарланд плахо открехна вратата, се откри чудна гледка в най-ярки багри на „Техниколор“. Пристигането в Умфолози има почти същия ефект. По време на нашето пътуване бяхме наблюдавали пейзаж, създаден и осквернен от човешка ръка, но нямахме пълна представа за пораженията, които нашият събрат е нанесъл на природата. Не действаше контрастът на „Техниколор“. Стъписах се от изненада пред оградата на това кътче от истинска Африка, макар че съм сравнително добре запознат с проблемите по опазване на природата. Изведнъж разбирате, че след като преминете през нещо като пустиня, дело на човешка ръка, стигате до оазис, но зад решетки.

Влезете ли в парка, чувствате не само рязката промяна по отношение на растителността. Пейзажът изведнъж се раздвижи от разни животни. Зебри, контешки раирани като викториански франтове, леко препускаха покрай нашия автомобил и игриво подмятаха копитата си. До тях подскачаха антилопи гну — кафяви, на тъмни резки и със странно извити рога, които сякаш се взират във вас през очила. Те са изумително подвижни в сравнение с тромавите зебри. Едно стадо бягащи гнута прилича на балетен състав. Животните извиват тела, отскачат нагоре, правят скокове напред, за миг фактически се изправят на глава и в следващия летят във въздуха със сложен пирует. Галопиращите из храсталаците зебри и гнута нарушиха спокойствието на ята виолетово червеникави скорци и на птици абисински носорози с извит клюн и алени обички, които крачеха невъзмутимо като войници на пост и ни гледаха с огромни сантиментални очи, притваряйки дълги еротични мигли. След около километър и половина се появи представител на най-важните обитатели на парка бял африкански носорог. Тези грамадни величествени животни (най-големите земни бозайници след слона) преди време бяха почти на изчезване. За щастие в последния час се взеха мерки за закрила на допотопните гиганти и днес в Умфолози и други райони на Африка техният брой расте. Между дърветата тържествено се движеше огромен мъжки носорог със сто и двадесет сантиметров рог, извит като сърп над муцуната. На гърба му, сякаш украшения на камина, бяха кацнали няколко птички. Масивните крака бръскаха тревата, плашеха скакалци и други насекоми, а птичките излитаха от подвижната си „площадка“, улавяха някакво насекомо и се връщаха да си похапнат върху гърба на носорога. Спряхме колата на десетина метра от него. Той също спря и ни изгледа спокойно. После въздъхна дълбоко, пресече пред нас и изчезна в акациите.

След около седемстотин — осемстотин метра попаднахме на група от най-красивите според мен бозайници — жирафите. Бяха пет. Три кротко хрупкаха връхчета на акациеви храсти, а другите два, явно тръгнали на сватбено пътешествие, имаха много комичен вид на влюбена двойка. Застанали един срещу друг, лице в лице, те сплитаха по най-невероятен начин шиите си, сякаш бяха лебеди. Целуваха се в захлас, похотливо плъзваха в уста дългите си езици със страст, която може да се очаква от герои на френски филм, а не от жирафи. Както всички любовници, те бяха потънали в забрава и не ги интересуваше нищо друго на света. Не ни обърнаха никакво внимание дори когато слязохме от колата и минахме съвсем близо до тях. Обиколката ни свърши до изключително непривлекателни бетонени сгради, построени от южноафриканското правителство, за да може туристите да се чувстват заобиколени с обич и внимание. Струваше ни се, че се намираме в лошо проектирани обществени клозети, но пък бяхме пребогато възнаградени от всичко, което видяхме в парка.

Тук нашият кинооператор бе един друг Родни — Родни Борланд, заедно със съпругата си Мойра. Двамата имаха чудесни филми за животинския свят и отлично познаваха дивата природа на Африка.

Точно по това време Аластър страдаше от бурна любов по една къртица — увлечение, което искам да опиша с повече подробности. Бях тържествено заявил, че нямам никакво намерение да тръгвам за Африка, ако не ми се осигури възможност да видя едно създание, на което отдавна се възхищавам — африканска златиста къртица. Има няколко вида от това интересно животно, което въпреки голямата си прилика с европейската къртица притежава мека като коприна и бляскава като злато козина. За да откликне на желанието ми, Аластър беше положил големи усилия да намери някого в Дърбан, който да извади от градината си такава къртица и да му я даде за нашия филм. Тя беше очарователно същество с толкова малки присвити очички, че приличаше на човек, който си е забутал някъде очилата. Дълга около дванадесет сантиметра, тя изглеждаше като златен слитък в козина и постоянно търсеше да се завре в някое ъгълче на своята кутия с пръст. Беше лакома и ненаситна както повечето насекомоядни — ежедневно й трябваха стотина метра червеи, за да бъде в добро настроение. По неизвестни за мен причини Аластър много се привърза към малкото същество и изкопаваше огромни количества червеи за закуската, обяда и вечерята му, а нощем го прибираше в стаята си. Той призна, че е имал и по-кротки другари по сън, след като Мактавиш^[5] беше ровил цялата нощ, за да си направи дупка в кашона. Въпреки външното сходство на африканската златиста къртица с европейската, между тях няма никакво родство. Приликата им идва от еднаквия начин на живот, свързан с ровене. Това обяснява общото между тях — силни предни лапи, закърнели очи и здраво рило. Когато слънчевите лъчи падат под определен ъгъл, африканската златиста къртица може да стане зелена, виолетова или морава — действително учудващо явление при бозайниците. Веднъж нощните занимания на Мактавиш се увенчали с успех. Той открил някаква дупчица в кашона и със силните си предни лапички я разширил. На закуска Аластър докладва опечален, че сутринта се събудил, изоставен от своя любимец. Добре, че бяхме заснели всички по-важни кадри с Мактавиш, преди да поеме пътя към свободата.

В нашия филм искахме да представим как разните копитни животни в саваната пасат по различен начин. Например жирафът къса върховете на акацията, а антилопата куду пасе листата по-надолу. Чрез тези различни равнища се намалява конкуренцията между животните и храната се разпределя по-равномерно. Мислехме, че ще е най-добре да покажем двете крайности: едно животно, което опасва само листата от върховете на дърветата, и друго, което се храни с растителност на равнището на почвата. Избрахме жирафа и костенурката.

С големи усилия успяхме да намерим едра сънлива костенурка, която се мъдреше под един баобаб. Аластър, изнервен, че може и да не открием търсената „актриса“, пръв зърна изпадналото в транс влечуго, скочи от колата с радостни възгласи, грабна костенурката и я притисна към гърдите си. Това не е най-разумното нещо, което може да се направи с будна костенурка, особено с нашата самотница под баобаба, захласната, сякаш си декламира наум една от най-дългите и най-досадни поеми на Тенисън. Аластър направо си търсеше белята. Костенурките имат голям пикочен мехур и могат да се стискат дълго време. Нашата не правеше изключение. Да се каже, че Аластър бе залян от пикливата „кинозвезда“, би означавало да омаловажаваме трагедията му. Ужасно разстроен, той жално повтаряше:

— Никой не ми каза, че костенурките пикаят! Никой не ми каза, че са толкова продуктивни!

Прибрахме вече облекчилата се костенурка в един кашон, изсушихме, доколкото можахме, Аластър и тръгнахме да търсим жираф. И, разбира се, както винаги, не открихме нито един, въпреки че обикновено те са дежурните фигури в пейзажа. След неколкочасово обикаляне с колата, намерихме гигантски мъжки на красиви шарки, който се спотайваше в акациите.

Грандиозният план на Аластър бе да отида до жирафа с костенурката в ръце. Когато го доближа, колкото ми позволи, да сложа костенурката на земята, да се обърна към камерата и да говоря за навиците на жирафа да опасва само връхчетата на дърветата. После да посоча равнището, на което пасат другите антилопи, а най-долу, на земята, ще се на мира и тревопасно животно — нашата костенурка. Тогава да се наведа и да я взема. Както повечето идеи на Аластър, всичко това беше много по-лесно за казване, отколкото за изпълнение.

Слязох от колата с възмутено съскащата костенурка в ръце и тръгнах към жирафа. Животното ме следеше с недоверчив поглед. Той изглежда никога не бе допускал, че през целия му дълъг и щастлив живот ще настъпи ден, в който човешко същество, понесло гласовита костенурка, ще си позволи да му прекъсне обяда. И явно се съмняваше, че всичко това съвпада с желанията му. Жирафът изпръхтя, възбудено мина от другия край на акацията и показа само главата си.

— А, така не е добре! — изсъска Аластър. — Искам цялото тяло!

Бавно следвах дълговратия си партньор, а той бавно маневрираше около акацията, тъй че между нас винаги оставаше бодливото дърво. Обикаляхме доста време около дървото, сякаш правехме стъпки на старомоден валс.

— Не става! — казах на Аластър. — Трябва да раздвижите дяволската си камера.

И така, камерата се раздвижи. След още доста валсиране около акацията „хванах“ жирафа в желаното от моя режисьор положение.

— Чудесно! — възбудено рече Аластър. — Сега сложи това змийско нещо на земята и започвай да говориш за зебрата.

Сложих костенурката на земята, изправих се и говорих продължително и сладкодумно за жирафите и навиците им на хранене, а също и за навиците на хранене на другите копитни животни.

Завърших с думите:

— И така, когато животните пасат на разни равнища, храната се разпределя равномерно от върховете на дърветата до земята, за тревопасни животни, като това тук…

И се наведох да взема костенурката. За голяма изненада нямаше никаква костенурка. С безпрецедентна за това влечуго скорост тя беше избягала на петнадесетина метра от мен, към спокойствието и тишината на акациевите горички. Излишно е да казвам, че целият епизод пропадна.

Друга блестяща идея на Аластър предвиждаше да кажа няколко думи в началото на програмата в общ кадър с бял носорог, сякаш сме се хванали подръка с животното. И толкова се запали, че три дни обикаляхме да търсим бели носорози. Да ги намерим не беше трудно — ходеха из целия парк. Трудното беше да намерим носорози, които да изпълняват нарежданията на Аластър. Открихме внушителна майка носорог и нейната пълничка рожба, нагазили дружелюбно в дълбока локва заедно с един бивол. На гърба си той имаше „наметало“ от засъхнала и напукана тиня, което приличаше на табло от картонени фигурки „УНИЦЕФ“. Малкият носорог и майка му не ме бяха усетили и аз можех да приближа до тях и да изпълня желанието на Аластър, ако го нямаше биволът. Потънал до корем в тинята, той беше изпаднал в захлас. Подобно настроение обзема биволите, когато са близо до водата. Като ме видя обаче да слизам от колата, биволът се стресна и понечи да тръгне. Беше затънал толкова дълбоко в тинята, че когато се опита да излезе, не можа да си извади краката и падна настрани със силен грохот. Носорозите не без основание се усъмниха, че става нещо нередно, и заедно с бивола, който успя да се измъкне от калта, чевръсто побягнаха и изчезнаха между дърветата. Често се случват подобни несполуки. Носорозите компенсират късогледството си с много остър слух и обоняние. Поради недостатъка в зрението си са и много подозрителни, въпреки че за мен си остана загадка що за врагове може да има животно с такива огромни размери. Тъй или иначе, но всичките ни опити за кадър с носорог пропаднаха и, изглежда, щяхме да напуснем Южна Африка без този начален епизод, за който уважаемият ни режисьор продължаваше да настоява.

Сутринта преди отпътуването ни Аластър, посрещнат със стонове на отчаяние от целия екип, реши да направим последен опит. И успяхме, защото беше твърде рано и масивният стар мъжки, на който попаднахме, имаше ужасен вид — като че ли току-що беше станал от леглото. Внимателно подкарахме колата към него, но срещу вятъра. Когато наближихме на дванадесетина метра, загасихме мотора и се уточнихме шепнешком, докато африканският гигант продължаваше да стои на същото място и подозрително да мърда уши напред-назад. Имаше някаква мъглява представа, че става нещо нередно, но не беше сигурен точно какво. Друг благоприятен за нас факт бе липсата на птички по гърба му. Иначе те сигурно щяха да бият тревога и покровителят им щеше тежко-тежко да се замъкне другаде.

— Сега искам да слезеш от колата, да отидеш възможно най-близо до него, да се обърнеш с лице към камерата и да кажеш встъпителните думи — прошепна Аластър.

— Благодаря — отвърнах аз. — А ти се спотайвай за по-сигурно в колата!

— Мислено ще бъда с теб! — окуражи ме той.

Слязох от колата с надежда да излязат верни приказките, че лесно можеш да избягаш от носорог поради късогледството му. Когато, напуснал сигурното си място, тръгнах към носорога, ми се стори, че животното неизвестно защо е станало два пъти по-голямо. Бавно, със затаен дъх, вървях към него, стараейки се да не настъпя някое сухо клонче. Той наведе грамадната си глава, изпръхтя и плесна с уши напред-назад, сякаш плющеше с камшик — звук, който не вдъхваше смелост. Рогът му изглеждаше два пъти по-висок и много по-остър от Айфеловата кула. Стигнах на около шест метра от носорога — според мен предостатъчно близо. Поех дълбоко дъх, смело му обърнах гръб и с грейнало към камерата лице, едва сдържайки се да не издам, че ужасно ме е страх, започнах уводните си бележки към програмата. Когато бях по средата, дочух тежък, тътнещ шум зад мен, който съкрати живота ми с няколко години. Очаквах вече всеки миг да бъда вдигнат на върха на сърпообразния рог. Хвърлих светкавичен поглед през рамо, стараейки се да демонстрирам равнодушие. За свое безкрайно удоволствие видях, че носорогът е свърнал и се отдалечава, пръхтейки ядосано на себе си. С лице към камерата и с олекнало сърце завърших репликата си, позволявам си да се похваля, без никакво треперене на гласа. Но да обърна гръб на деветстотинкилограмов носорог бе наистина една от най-трудните ми задачи в Южна Африка.