Джералд Даръл
Диви кинозвезди (8)

Шести епизод

Канадските гори наистина са грандиозни, но и в Англия горските масиви могат да бъдат много интересни, красиви и богати с живот. Избрахме прелестната голяма Ню форест^[1] в Хемпшир, за да представим хубостта на широколистната гора през зимата и пролетта. Думата „нова“ в известен смисъл заблуждава, защото гората е била обявена за кралски резерват още през 1079 година от Вилхелм Завоевателя, сиреч огромният пояс от шепнещи дървета е на около хиляда години. Изборът много ме зарадва, понеже бях живял няколко години в същия район, който с изобилието си на редки видове растения и животни беше идеално място за изследванията ми. Днес гората обхваща около тридесет и осем хиляди хектара или приблизително осемдесет хиляди акра. В по-голямата си част е рядка, но има и стари живописни масиви, пасища, степни участъци, площи с храсти и ниска растителност. Отначало тук са идвали само кралски особи, макар че местните селяни имали право (и все още имат) да си пасат свинете, говедата, конете и другите домашни животни, освен в охранявани райони с млади дървета. Ню форест вече не е кралско имение, но поради голямото си значение и за закрила на многото редки растения и животни, има статут на национален природен резерват.

Наш водач тук, в една от най-хубавите гори на Европа, бе Саймън Дейви, висок приятен младеж, голям ентусиаст и много добър познавач на целия резерват.

Джонатан, естествено, искаше да бъде възможно най-близо до гората. Наистина много е трудно и неприятно всяка сутрин да пътуваш с кола по един час, за да стигнеш до работното си място. За наш късмет той беше открил, че на централно място в гората се намираше хотел „Къпинова могила“, ала много се съмнявам дали неговият любезен собственик, капитан Праус, би нарекъл късмет нашия престой там. Навлязохме в живота му като напаст и сигурно е останал с впечатлението, че ако снимачните екипи не са съставени от луди за освидетелстване, то поне съперничат на група селски идиоти. Красноречиво начало поставиха пристигането ни и случаят с покривката за легло.

Кой знае защо Джонатан решил един път да отдаде дължимото уважение и на талантите и се изкачил в определената за нас стая, за да се убеди, че е подредена според изискванията на кинозвездите. Нямам представа какво го е накарало да се усъмни, че нещо може да не е наред в такъв безукорно поддържан хотел. Погледът му се спрял върху покривката на двойното легло с малко крещящ, но не чак толкова дразнещ цвят и той си наумил, че при вида на тази занаятчийска творба, Лий и аз ще изпаднем в пристъп на артистична ярост, подобна, да речем, на гнева на покойния лорд Кларк, намерил рисунки по стените на Шартърската катедрала. Дръпнал Джонатан въпросната покривка и я натъпкал в гардероба. И вече спокоен за нашето изтънчено естетическо чувство, тръгнал да ни посреща. Междувременно капитан Праус, от чието зорко око не можеше да се скрие нищичко, лично проверявал стаите и забелязвайки, че леглото ни е, тъй да се каже, голо, изнамерил покривката в гардероба и пак я постлал, както си му е редът. Когато пристигнахме, Джонатан, все още под влияние на грижата за талантите, която съвсем рядко спохожда режисьорите, занесъл няколко от пътните ни чанти в стаята и, разбира се, противната кувертюра, прилежно опъната на леглото, веднага му се набила в очите. С гневен стон я дръпнал и пак я напъхал в дрешника. А в следващата секунда в стаята влязохме Лий и аз, придружени от собственика на хотела. Капитан Праус моментално заби орлов поглед в леглото, не вярвайки на собствените си очи.

— Ама как, къде е кувертюрата? — попита той. Беше по-скоро риторичен въпрос, но Джонатан сметна за свой дълг да се обади.

— Кувертюра ли? — крякна той.

— Да! На леглото имаше кувертюра — стегнато отговори капитан Праус. — Лично аз я застлах. Някой, с непонятни за мен намерения, я беше тикнал в дрешника. Къде ли се е дянала?

— В дрешника — тихо отвърна Джонатан.

— В дрешника ли? — учуди се капитанът. — Пак там?

— Да — потвърди Джонатан.

— Кой ви каза?

— Аз я сложих там — обясни нашият режисьор с физиономия на човек, който се признава за виновен в детеубийство.

— Вие сте я сложили там? — изненада се Праус.

— Да — кимна с нотка на разкаяние в гласа си Джонатан.

— За пръв път ли правите такова нещо?

Като военен, собственикът на хотела с пълно основание искаше да бъде осведомен най-подробно.

— Да — призна режисьорът.

— Защо? — попита капитанът със спокоен, заканителен глас.

Последва продължително мълчание. Погледите ни бяха насочени към Джонатан, който дотолкова промени цвета на лицето си, че всеки уважаващ себе си хелиотроп^[2] би му завидял.

— Защото мислех, че няма да я харесат — обясни той и прехвърли топката към невинната ми съпруга и към мен.

Един капитан обаче, справял се неведнъж с хиляди безотговорни новобранци, способни да докарат вода от девет кладенеца, само и само да се оправдаят при самоотлъчка, не можеше да бъде заблуден с подобни извъртания. И рече с вледеняващ глас:

— Ако господин и госпожа Даръл констатират по какъвто и да било начин, че са недоволни от своите постеля или кувертюра, би следвало лично те да ме уведомят за станалото. Не е ваша работа да ги укривате в дрешника. Не подлежи на обсъждане, че господин и госпожа Даръл ще се позоват на собственото си усмотрение за пригодността на кувертюрата и ще доведат до знанието ми своето незадоволство или други изисквания без намесата на трето лице!

При тези думи той наклони глава и напусна стаята. Съвсем навреме, защото Лий и аз паднахме от смях върху „разголеното“ легло.

Беше средата на есента. Сутрин, когато започвахме работа, гората изглеждаше величествена. Някъде трептеше в зеленикаво златист цвят, а другаде листата вече умираха и дърветата тъгуваха на нежното утринно слънце, обагрени в карамелено златисти и светлокафяви тонове или с червения цвят на лисича козина. Между клоните им се движеха като опашки на хвърчила тънки ленти мъгла. Въздухът вече бе студен и се виждаше пара, когато издишвахме. Роса обсипваше с нежния си блясък всяко листче и стръкче. Поточета блещукаха и тайнствено си шушукаха между високите брегове на черна и дъхава като топла мъстакулка земя, виеха се неуморно и лъкатушеха под дъбове и буки, сплели клони в сводове на някаква гигантска катедрала.

Влажният въздух и богатият, сочен пласт на окапалите листа бяха щедри към гъбите и те растяха в изобилие. Фантастичните им форми напомняха марсиански пейзаж с безкрайно разнообразие на цветовете. Розови, сякаш залети с глазура, копринено сиви като кожа на тюлен, извити нагоре, открили ламели, напомнящи страници на книга или чадърчета, обърнати нагоре от вятъра. Някои приличаха на красиви слънчобрани, други — на китайски шапки, трети — на скупчени масички пред френско кафене или „кипяха“ на водопади от корите на дърветата. Някои гъби наподобяваха съединени коралови парченца или портокалови корички. Лъжливите пънчушки бяха яркожълти, сурогризките — червени като лисича козина, сърнелите — карамелени, с люспи, подобни на керемидки, върху „шапката“ си, а фолиотите — светлокафяви, с люспи като козина.

Имената им бяха измислени с голям поетичен усет. Например рунтава мастилена шапка, адвокатска перука, плачеща вдовица, кифла, Хитър Джек, пъстърва^[3]. Между дърветата се спотайваха лачената шапчица на смъртта и млечнобелият Ангел душевадец с неравни форми на горната част, като крила на ангел върху надгробна плоча. Имаше големи плоски, подобни на пържоли серни гъби, прилепнали толкова здраво за стъблото на някое дърво, че можеше да се приседне на тях, без да се счупят. Имаше прахавици — кръгли и меки; натиснехме ли ги с пръст, изпущаха с тиха въздишка кълба дим от съвсем мънички спори — бъдещите поколения, които се понасяха из сенчестите кътчета на гората. На усамотена полянка намерихме повален дъб, който на вярно е бил на няколкостотин години — стъблото му имаше диаметър около три метра. Огромният столетник постепенно е гниел, докато се е превърнал в богата градина от разни видове гъби, събрани на странни тълпи, групички, батальони, купчинки, кервансараи. Другаде, освен преди много години в Жужуй^[4], Северна Аржентина, не бях виждал толкова голяма колекция. Дълго съм се заблуждавал, че подобно изобилие може да се наблюдава само в тропиците.

От всички гъби най-много ми хареса червената мухоморка, грейнала като алена чинийка в мрака под дърветата. Тази отровна гъба с ярък, крещящ като звук на тромпет цвят, е била известна още в Средновековието, когато добрите домакини са слагали парченца от нея в паничка с мляко, за да морят мухите. Нейната отрова причинява каталепсия^[5], придружена с гърчове и особено опиянение. Учудих се, че северните елени се радват на тази гъба така както на нас би ни станало драго, ако намерим бутилка уиски или джин под дървото. Трябва със съжаление да отбележа, че елените не изпускат възможността да се натряскат през сезона на мухоморката. Лапландците са ги наблюдавали, не без известна завист, че са „направили главите“, и след доста експерименти са открили две интересни истини. Който гълта гъбата, без да я дъвче, не умира, а само изпада в приятен унес. И, разбира се, надпреварата да гълтат мухоморки била голяма. И втората истина, от която ме побиват тръпки само като си помисля — ако някой изпие урината на пиян от мухоморка, ще „дойде“ на същия градус с помощта на тази „дестилирана доза“. А след като лапландците се „наекспериментирали“ дотам, че да не могат да дойдат на себе си, естествено, започнали да обвиняват за всичко северния елен.

На нас гората просто се чудеше как да ни достави удоволствие, но за Джонатан тя си остана неумолим враг, който непрекъснато си мени настроенията, и направо му скъси живота. Ако му трябваше слънце, надвисваха облаци, ако искаше облаци — пекваше слънце. Когато му беше необходим дъжд, по небето не се виждаше нито едно облаче. За нас клетата гора правеше дори невъзможното, но за него беше злобна и своенравна перушана с рокля от шарени листа. Всъщност листата щяха да станат причина той да получи апоплексия. Непрекъснато повтаряхме, че снимаме гората през есента, но Джонатан не беше доволен, че има безброй листа на земята и още толкова по клоните на дърветата. Искаше кадри с падащи листа. Тогава гората отново прояви своя опърничав женски характер. Предложи му огромни купища окапали листа, а високо горе на връхчетата на дърветата — трепкащи зелено-златисти, червеникавокафяви и кестеняви листа, но не позволяваше на нито едно от тях да падне пред камерата. Когато машинарията ни беше грижливо прибрана, винаги падаха безброй листа, но подготвехме ли се да снимаме, „листопадът“ моментално спираше. Разтревожихме се за психическото равновесие на Джонатан, а дойде ден и за още по-голямо безпокойство — започнахме да мислим за медицинско освидетелстване.

— Хванах я на тясно! — „лавна“ той към Пола. — Спипах я!

— Какво, душице? — плахо попита Пола, съзирайки подозрителен блясък в очите му.

— Найлонови чували! — изрече победоносно той. Отиваш в града и ми купуваш няколко големи, огромни, грамадни найлонови чувала!

— Разбира се, душице! Ще ти доставя всичко, каквото пожелаеш — отвърна Пола с успокояващ глас. Но за какво?

— За листа — каза Джонатан.

Всички го изгледахме. Понеже нямаше пяна на устата, си позволихме да се пошегуваме.

— Каква връзка има между найлоновите чували и листата? — попитах аз, без да се надявам да получа разумен отговор. И наистина не получих.

— Ще напълним чувалите с листа и ще ги занесем в хотела — отговори Джонатан.

— И после какво ще правим с тях? — заинтригувана попита Лий.

— Ще ги сушим.

— Ще ги сушим ли?

— Да, да, ще ги сушим и после ще вземем стълба, ще се покачим на някое дърво и ще ги хвърляме надолу. Така ще снимаме кадри с падащи листа — обясни нашият режисьор.

Този наполеонов план, естествено, предизвика ново стълкновение с подложения на непрестанен тормоз капитан Праус. Пола бе откарана в близкото селище и се върна с четири огромни, погребално черни найлонови чувала. Постоянно поощрявани от Джонатан, който от вълнение не можеше да дойде на себе си, ги натъпкахме с мокри листа — достатъчно потенциален хумус за най-големите ботанически градини в света. Струпахме това „имане“ в предверието на хотела и режисьорът доведе капитан Праус. Показа му четирите грамадни чувала, вече съвсем деформирани от своя „пълнеж“, подобни на някакви злосторни охлювообразни същества от друга планета.

— Искам вашата помощ за тия — лаконично помоли Джонатан.

Капитанът щателно огледа чувалите и с дълбоко заинтересуван вид попита:

— За тия? Искате моята помощ?

— Да.

— А те какво представляват? — продължи Праус.

— Листа.

— Листа ли? Какви по-точно?

Дотогава капитанът не беше се натъквал на такова чудо.

— Есенни листа — победоносно заяви Джонатан. Събрахме ги в гората.

Капитан Праус бе потресен. Нямаше нищо в цялата му дългогодишна кариера, което да му подскаже какво да прави, ако гост на хотела домъкне четири найлонови чувала, пълни с есенни листа, и поиска неговата помощ.

— Разбирам — промълви той и прехапа устни. — А какво възнамерявате да правите с тях?

— Ще ги сушим — отвърна Джонатан, убеден, че капитанът не би стигнал до този отговор по пътя на собствената си логика.

— Ще ги сушите ли? — повтори Праус. — Ще ги сушите?

— Да, те са мокри — потвърди Джонатан.

— А защо сте решили да ги сушите? — попита капитанът, очарован от собствения си находчив въпрос.

— Защото, ако са мокри, няма да капят — обясни нашият режисьор, раздразнен от тъпите въпроси.

— Но те вече са окапали — изтъкна капитанът.

— Знам, затова са се намокрили и затова трябва да ги сушим — отговори Джонатан, вече излязъл от търпение.

За щастие в този момент Пола, която бе отишла да води един от многобройните си телефонни разговори, отново се появи и мигновено схвана създалата се ситуация.

— Капитан Праус, мисля, че трябва да ви обясня, и съм сигурна, уверявам ви, че ако изобщо някой може да ни помогне, това сте само вие! — с усмивка каза тя, пуснала в действие целия си чар.

— С удоволствие съм готов да изслушам вашите обяснения — се зарадва капитанът.

Пола описа просто и кратко цялата история с падащите листа. Още първия ден, когато ни настаняваше, капитан Праус любезно, ни предостави една много особена стая на първия етаж — нещо като оранжерия във викториански стил, за да правим там нашите сценарии съвещания и да си държим апаратите и съоръженията. Сега Пола попита дали може в същата стая да изсушим листата на половината Ню форест. Силно развитото чувство за хумор на капитан Праус и качествата му на добър хотелиер проличаха от факта, че не ни покани незабавно да напуснем хотела. Напротив, даде ни огромен куп стари броеве на в. „Таймс“, върху които да разстелем листата, и една страхотно голяма електрическа отоплителна печка модел 1935 година, с която да ги сушим. След броени часове печката грееше като доменна пещ, а подът на половината стая бе постлан с листа. Джонатан, наведен над тях, си тананикаше монотонно и много ласкаво ги размесваше с пръсти. Събрахме се да пием уиски и да го гледаме.

— Прилича на декор за пантомима в селско читалище — рече Крис. — Да кажем, „Дечица в гората“.

— Не, Харис е доста възрастен да играе детенце. Повече подхожда за „Буря“. Там старият Калибан^[6] се лута пипнешком в своята обител — мъдро предложих аз.

— Присмивайте се, колкото искате, ама почакайте есенните листа да завалят като дъжд от дърветата — хладно каза Джонатан и продължи да гали с пръсти листата.

Те изсъхнаха за два дни и ние с благоговение ги закарахме в гората. Носехме и стълба, която под непосредственото ръководство на Джонатан подпряхме на ствола на огромен дъб. В този епизод Брайън нямаше да прави звукозапис и получи задачата да се изкачи по стълбата с чувал листа на рамо, за да се промуши между клоните и да „рони“ листа също като майката природа. Той старателно изпълняваше ролята си.

— Хвърляй ги по-естествено! — викаше Джонатан.

— Как по-естествено, от найлоновия чувал? — огорчен попита Брайън, кацнал съвсем несигурно на дъбовия клон.

— Нежно ги пускай, недей ги изсипва с шепи! — обясняваше режисьорът.

— Много си усложнявате работата, момчета — се обади Саймън.

— Пръскат се пари с лека ръка — се присъединих аз. — Когато Ерих фон Щрохайм^[7] веднъж правил снимки през зимата, трябвало да се закачат по дърветата тридесет и пет хиляди бадемови цветове.

— Боже мой, не е ли било скъпо? — учуди се Саймън.

— Много. И Харис върви по същия път — потвърдих аз.

— Тъй ли? — каза Саймън.

— Ами да, истинското му име е Харис фон Щрохайм, но той го промени.

— Ето защо толкова настоява за листата! — обясни Саймън.

— Е, да, с нашия бюджет не можем да си позволим бадемови цветове.

Както вече отбелязах, Джонатан бе убеден, че Ню форест действително му създава трудности. Беше завъдила нарочно гъбите си в сенчести места, където няма хубава светлина за снимки, задържаше листата да не капят пред камерата, докара дъжд, покри се с мъгла и изобщо се прояви като доста своенравна. А за капак ни поднесе историята с шикалките.

Всяко дърво в гората си има собствена екосистема. Като регулира топлината и влагата, а следователно и климата, то осигурява жизнени условия за много организми, които живеят на, в, или около него, или пък са дошли временно тук, за да вършат някаква работа — например да гнездят. Установено е, че един дъб може да осигури жизнена среда за триста вида животни (бог знае по колко екземпляра от всеки вид) — от птици до нощни пеперуди и от гъсеници до паяци. Самият дъб е роден дом на различни видове шикалки — едни от най-чудноватите украшения на гората. На Джонатан направи много силно впечатление онова, което бях написал за тях в „Природолюбителят“:

Всяка шикалка е дом за развиваща се ларва. В някои от тях ларвата се развива в насекомо, а в други, вече получили кафяв цвят, прекарва зимния си сън. Шикалката има и много други функции. В нея почти сигурно ще намерите организми, които играят ролята на паразити върху „собственика строител“ на шикалката или просто са се възползвали от гостоприемството й. Обикновената шикалка, която може да се намери много лесно, дава подслон на седемдесет и пет вида насекоми и, разбира се, на „собственика“ — ларвата на осата шикалкотворка.

Изречението „обикновената шикалка, която може да се намери много лесно…“ не излизаше от ума на Джонатан и ни създаде големи главоболия. Той твърдо реши да намерим няколко обикновени шикалки, да снимаме как Лий и аз „ги събираме“, и да ги изпрати в Лондонската студия за научни филми (която правеше всички наши снимки в близък план) да се „мътят“, а после с помощта на микрофотографията да се „уловят“ седемдесет и петте вида организми в гигантски размери. Обикновено хората не отиват в една хубава гора като Ню форест заради шикалки, но нашият случай бе по-специален. Една сутрин на ранина тръгнахме на „лов“ за шикалки. Джонатан помъкна два от огромните найлонови чували, които бяхме използвали за листата.

— Ще ни стигнат ли два чувала? — заинтересувах се аз.

— Ти твърдиш, че са обикновени и че лесно се намират. Искам ги в големи количества — отговори Джонатан.

— Едната торба ще побере приблизително две хиляди, а двете — около четири — четири и половина хиляди.

— Не ме интересува! — упорстваше Джонатан. Не желая да рискувам! Искам огромни количества.

И ние тръгнахме из гората пръснати като стадо прасета, които търсят трюфели^[8]. Започнахме от дъбовите фиданки край гората, защото „производителите“ на шикалки ги предпочитат. Проверихме неколкостотин дървета, но не намерихме нито обикновена, нито необикновена шикалка. Джонатан, както винаги, започна да нервничи, щом природата не му се подчиняваше.

— Хей, момчета — измуча Пола от около половин километър, но ушите ни писнаха въпреки разстоянието, — я пак ми кажете как изглеждат?

— Като кафяви загнили ябълчици — изревах в отговор.

Продължихме да търсим. От малките „безшикалкови“ дървета с лъскави листа преминахме към по-големите. Бяхме почнали в осем часа. Към единадесет започнах да мисля, че Джонатан е урочасал гората. Такова нещо не ми се беше случвало през целия живот. Когато съм ходил в дъбова гора, винаги съм намирал шикалки. Все едно да отидеш в Сахара и да не намериш пясък. Към единадесет и половина Лий нададе радостни викове:

— Намерих една! Намерих една!

Всички се затичахме към нея.

— Къде, къде, къде е? — лавна с дрезгав глас Джонатан.

Тя показа — на дъбовия клон, за който се беше хванала, имаше една обикновена шикалка. Очевидно шикалка, но толкова дребна и съсухрена, с толкова жалък вид, че по-скоро приличаше на много стара фъшкия от слон лилипут.

— Това ли е шикалка? — подозрително попита Джонатан.

— Да, но в интерес на истината трябва да кажа, че съм виждал много по-породисти екземпляри — обясних аз.

— Е, засега това е единствената ни находка — рече той и внимателно я откъсна. — Я да си я вземем.

Друга шикалка изобщо не можахме да намерим. А тази изпратихме в Лондон с такова благоговение, сякаш беше кралското съкровище (по-скоро съкровищенце) и над нея бдяха седмици наред специалисти с готови за снимки камери, като учени, очакващи да се появят летящи чинийки. Не излезе обаче нищо. След като загубихме надежда, че ще открием поне един организъм, Джонатан разряза шикалката с чекийката си и вътре намерихме една съвсем дребна и отдавна умряла оса шикалкотворка. Никак не е лесна работа да се снима природата, особено ако разполагате със строго ограничено време.

Някои изненади ни сервираха и язовците — разкошни създания с древно потекло, подвизавали се из горите на Англия още по времето, когато хората са се „обличали“ със сърпица. Наперени, хитри и красиви животни, те се отличават с голяма интелигентност и чар и са изключително полезни като най-разпространените хищници в страната. Те всяват панически страх сред доста животни — от мокрицата и зайчето до фазанчето и жабата, а не прощават и на червеи, охлюви, бръмбари, змии и таралежи. Язовецът е идеален пример за понятието „всеядно животно“, всичко е мливо за мелницата му. Въпреки безогледното му месоядство, съществен дял в неговата храна заемат разни корени, гъби, диви плодове и семена. Изобщо той е красиво и полезно допълнение на природата в селските райони и ако от време навреме върши поразии из нивята или обръща наопаки някой и друг кокошарник, трябва великодушно да си затворим очите в името на много по-важното му значение за екологичното равновесие.

Дупката на язовеца представлява система от безкрайни тунели и понеже (като всяка селска къща в Англия) се предава от поколение на поколение, наследниците винаги правят подобрения, разширения и разклонения — спални, ниши, а където се отглеждат малките, има даже специални „тоалетни“ помещения. Язовецът живее до гроб само с една партньорка и като висококултурно животно поддържа много коректни отношения със съседите си.

Неотдавна върху язовеца, който от хилядолетия обикаля зеления сумрак на горите в Англия, се нахвърлиха две групи „цивилизовани“ хора. Ветеринарните лекари към Министерство на земеделието го обвиниха, че пренасял туберкулоза по говедата (което навярно е истина), и „решиха“ проблема: „Убивайте язовците!“ Създаде се голяма суматоха около умъртвяването на язовците с отровен газ. Винаги ми се е струвало, че ветеринарните лекари към Министерството на земеделието имат един и същ отговор на всеки проблем: „да се унищожи“ вместо „да се реши“. За щастие общественото мнение отхвърли този опростенчески подход и вандалщината с язовците и с вековните им жилища бе прекратена. Навярно сте си помислили, че на клетия язовец му стига една организирана от държавата кампания да го тровят с газ (доста зловещ, тевтонски замисъл). Но не. След като бе даден отпор на чиновничеството, се надигна друга „армия“ — хайки за лов на язовци с териери. Той стана спорт номер едно за ония потомци на човешкия род, които все още се отличават с неандерталско чело. Язовците, които сигурно допринасят много повече за околната среда, отколкото тази варварска сган от „ловци“, бяха подложени на нови мъчения — изравяха ги от дупките им и ги гонеха с кучета.

Преследването на язовеца дава представа за двата полюса на нашето общество: от една страна, бюрокрацията със своите машинации, а, от друга — прославяния делови човек, който обича зрелища и кръв (както тълпата в древния Рим) и верен на своя нагон, с пот и сумтене тегли обществото към забавления с ужасни изтезания и смърт.

Вече бяхме получили чудесен филмов материал за подземния живот на язовците от Ерик Ашби, който оставил семейство язовци да изкопае ходовете си под неговата вила. С помощта на двойни огледала успял да наблюдава и да снима подземните си „квартиранти“. Сега Джонатан искаше да завърши епизода с няколко кадъра на Лий, мен и язовец, който се показва от дупката си.

— Ще седнете до една дупка, ей там, на другия край на долината, и по здрач ще чакате язовците да излязат — нареди Джонатан.

— А на тях наредил ли си? — попитах аз.

— Ще излязат — уверено каза той. — Ще излязат заради сандвича.

— Сандвич ли? Какъв сандвич? — полюбопитства Лий.

— Сандвич с фъстъчена паста — обясни Джонатан.

— Ама какво искаш да кажеш, Джонатан? — обади се Лий.

С тон на голям познавач той отговори:

— Язовците си дават душата за сандвичи с фъстъчена паста, за тях са готови да изминат десетки километри. Завържи с конец такъв сандвич и го влачи през гората — за нула време всички язовци ще тръгнат подире ти.

— Откъде събра тези изключително ценни сведения? — заинтересувах се аз.

— От една книга за язовци. Изрично пише, че номерът няма грешка.

— Съвсем странно ми звучи. Никога не съм чувал да се примамват язовци с фъстъчена паста — откровено му казах аз.

— Бурундуците много обичат фъстъчена паста рече Лий. — С нея ги хранех в градината на Мемфис. Не разбирам защо и язовците да не я обичат.

— Умират за нея! — натърти Джонатан. — Готови са да направят чудеса за сандвич с фъстъчена паста.

Нарамихме голямо количество сандвичи с фъстъчена паста и отидохме в гората при една доста дълбока дупка на язовци. Районът обаче бе населен и се чуваше, че постоянно минават и трополят хора.

— Мразя песимизма, но какво ще стане, ако не се наредят на опашка за сандвичите? — попитах Джонатан.

— И за това съм помислил — отговори той и погледна часовника си. — Всеки момент ще пристигне резервното подкрепление язовци.

— Какво подкрепление? — учуди се Лий.

— Дейвид Чаф, тукашен младеж, има два питомни язовеца. Сега го чакам да дойде. Ако дивите не се покажат, ще имаме поне питомни — обясни Джонатан.

Монтираха камерите и ние с Лий заехме очаквателна позиция за язовци. Излишно е да казвам, че те изобщо не си показаха муцуната. И нямаше нищо чудно в това. Колкото и внимателен да е, снимачният екип не може да пази абсолютна тишина, а язовците са с много остър слух. След известно време Дейвид Чаф, къдрокос брадат младеж, пристигна с два красиви млади язовеца в колата си. Извиващи се и сумтящи от уплаха, те бяха извадени от кафеза и поставени пред дупката.

— Сега искам да кажете пред камерата: „Има един сигурен начин да се подмами язовец да излезе от дупката си. Като нас хората и той робува на страстта към сандвичи с фъстъчена паста. Дори най-твърдоглавият язовец ще се съблазни и ще излезе от дупката си“. После хвърлете сандвича пред дупката и нашите два язовеца стръвно ще се спуснат към него каза Джонатан с режисьорски тон.

Съвсем добросъвестно изпълних моя „глас в камера“ и хвърлих сандвича пред дупката. Язовците един подир друг го наближиха, подушиха го и веднага побягнаха настрани с неудържимо кихане и недвусмислен израз на подчертано неодобрение. Беше повече от очевидно, че те изобщо не признаваха фъстъчената паста за деликатес. А това, разбира се, затвърди още повече убеждението на Джонатан, че майката природа непрестанно му пречи.