Джералд Даръл
Диви кинозвезди (7)

Пети епизод

Добре че от Баро Колорадо, където термометърът постоянно показваше високи стойности, не заминахме направо за нашия следващ обект в Канада — Скалистите планини. Там искахме да снимаме северни гори през зимата и попаднахме на адски студ — минус тридесет и четири градуса. Всъщност думата студ бе много далеч от истината. Докато изляза от автомобила, мраз скова в едно цяло брадата и мустаците ми, а миглите на Пола, дълги сантиметър и половина, така се заледиха, че горката едва си отваряше очите.

— Г-господи! — възкликна тя, оглеждайки потъналата в сняг местност, леденосивото небе и огромната къща от неодялани стволове пред нас. — Къде да си окачим фирмата, а, момчета?

— Ъъъ… сняг, мисля… макар светлината не е много добра. Как се чувстват животните в тоя сняг? — попита Аластър, понечи да направи обичайните си обиколки с изкривена настрани глава и… хлътна в дълбокия сняг. Лий го замери със снежна топка, но за съжаление не го улучи.

Къщата принадлежеше на очарователното семейство Боб и Луиз Сопък, които заедно със съседите си Черил и Дон Макдоналд щяха да бъдат наши домакини и помощници на този етап от програмата ни. Като казвам къща от неодялани стволове, нямам предвид подобните на ваксаджийски сандъчета бараки, които често сме гледали във филми за Дивия запад. Тази голяма постройка очевидно беше изградена от гигантски борови дървета, но приликата свършваше дотук. Прекрачихме прага и се озовахме в огромно и открито като хамбар помещение. Покривът се издигаше на около десет метра над главите ни, а долу кухнята, трапезарията и всекидневната не бяха отделени с преградни стени. Дървени стълби водеха горе за спалните, разположени под стрехите, а други стълби — под къщата, където имаше още спални и няколко мазета. Това бе едно от най-странните жилища, които бях виждал през живота си. Боб и Луиз владееха до съвършенство готварското изкуство и с разкошен обяд — силна супа, домашен хляб и невероятни количества еленово месо, успяха да размразят вкочанясалите ни след четиричасово пътуване с автомобил от Уинипег тела. Започнах да мисля, че в наша чест са изтрепали всички елени в Канада. Всъщност Боб много грижливо стопанисваше имота си и ловеше дивеч само колкото щеше да му е необходимо през зимата (обикновено два елена). Така постигаше две неща — убиваше само излишните животни и осигуряваше вкусна храна.

Благодарение на апетитния обяд и на известно количество „Скоч медицинал“^[1], с което предвидливо се бяхме запасили, брадата и мустаците ми се размразиха, а Пола можеше отново да вижда. Беше решено Родни (нашият кинооператор в Канада) и Аластър да отидат на разузнаване, а ние с Лий да се посветим на тайните на скиорството и вървенето със снегоходки. Бързо разбрах, че фигурата ми, моята en bon point^[2], както любезно казват французите, не беше за ски. Наведях ли се напред, падах по корем, наклонях ли се назад, просвах се по гръб. Заемех ли изправена, царствена стойка, се сгромолясвах или напред, или назад, в зависимост от посоката на вятъра. Движението със снегоходки беше съвсем друго нещо. Допадна ми. Чудно преживяване е да ходиш върху дълбокия сняг, без да потъваш. Чувствах се като онези хубави птици, яканите (макар и доста солидни, които крачат върху листата на водните лилии, сякаш се разхождат по улицата). С тези, подобни на тенис ракети снегоходки може да се върви равномерно и спокойно върху много дълбок сняг, в който иначе още при първата крачка се затъва до гуша. Единствената трудност бе обръщането кръгом — при несполука снегоходките се заплитаха, падах в снега и с голяма мъка успявах да се изправя. Щом усвоих това движение, вече придобих самочувствие на гвардеец с необикновено големи крака, който се обръща с маршова стъпка на парад.

След като поовладяхме вървенето със снегоходки, Лий и аз тръгнахме да разгледаме околността. Небето беше тъмносиво и ми се струваше, че ако го ударя със снежна топка, ще звънне като стомана. Във въздуха прехвръкваха снежинки, големи колкото пощенски марки от едно пени — дебели и меки като попивателна хартия. Цареше мъртва тишина, само снегът скърцаше под краката ни. Сякаш целият свят бе затрупан от огромна лавина. В боровата гора сладкар великан бе покрил с глазура дърветата, свели тежки тъмнозелени клони. Някои по-високи борове се бяха наклонили под големия бял товар дотолкова, че нов снеговалеж би ги повалил на земята. Стигнахме до езерце, кръгло и гладко като паница с мляко и покрито с лед и сняг. Покрай брега се издигаха хълмчета, а от тях през бялата зимна пелена стърчаха клончета, които приличаха на пръчки дървени въглища. Тук, скрити дълбоко в леговищата си, спяха бобри и очакваха пролетта да стопи сто и петдесет сантиметровия „блат“ от лед и сняг, за да заплуват пак в езерото.

През лятото посетихме отново Канада и дойдохме на същото място призори. Беше настъпила коренна промяна. Гъста тръстика опасваше златистозеленото езеро като ресни на покривка за маса във викториански стил. Гладката водна повърхност беше „бродирана“ тук-там с бели водни лилии. Слънцето надзърташе зад зелените трепкащи борове и будеше полегналата над езерото мъглица, чиито нежни нишки обвиваха тръстиките и водните лилии сякаш с ефирно сватбено було.

Влязохме в едно кану и загребахме бавно към островче от кафява купчина с форма на торта — леговище на бобри. Бяхме по средата на пътя, когато от златистозелената вода внезапно се подаде голяма кафява глава и в рамка от концентрични водни кръгове вторачи поглед в нас. Бобър! Спряхме да гребем. Той заплува бавно насам-натам около леговището си като часовой пред портите на двореца. Наближихме с кануто, но той се уплаши, вдигна подобната си на весло опашка и плесна с нея по водата с такава сила, сякаш над езерото прокънтя изстрел. После изчезна и след малко се показа на друго място. Щом видя, че сме още там, още веднъж удари с опашка и се гмурна. Докато бяхме в езерото, той продължаваше да се появява на различни места и да удря с опашка по водата, за да ни плаши. Видяхме единствено този бобър в Канада и отношението му към нас нямаше нищо общо с гостоприемството.

Върнахме се в къщата, където заварихме Аластър в отлично настроение. Бил попаднал на стадо белоопашати елени и на някакъв вироглав американски лос. Голямо откритие според нашия режисьор, че и в тази мразовита пустош имало животни. Не можех да го упрекна за първоначалната му заблуда, че в ледовития Север няма никакви други живи същества, освен хора, защото през цялото ни четиричасово пътуване от Уинипег до тук зърнахме само две гарги.

— Утре отиваме да снимаме теб и Лий с белоопашатите елени и лоса! — разпореди Пола с директорски тон, забравила, че в Мадагаскар беше само прост заместник-директор и я наричахме „задир“.

— А вечерта слизаме на езерото — продължи тя. Аластър иска да ловиш там сови с въдица.

— Моля, моля? — обадих се аз.

— Лов на сови с мишка на въдицата — обясни Пола.

— Куигърс, колко бутилки сте пресушили? — заинтересувах се аз.

— Не, драги, говоря съвсем сериозно. Аластър прочел някъде, че научни работници ловели сови с умряла мишка на въдица. Хващали ги и им слагали пръстени или разни други неща… — потвърди Пола.

— Досега не бях чувал подобна глупост — отвърнах аз. — И защо пък на езерото? Не знаех, че канадските сови са водни животни.

— Ами, не са. Но там е по-просторно. В гората има опасност да заплетеш въдицата в клоните на дърветата.

— Не знам, но ми се струва налудничава идея казах аз. — Не можеш ли да вразумиш Аластър?

— Не! — откровено отговори Пола.

През нощта Лий и аз за пръв път видяхме северното сияние. Боб и Луиз го смятаха за нещо съвсем обикновено и изобщо не им бе дошло на ум да ни предупредят. Те гостоприемно ни бяха отстъпили собствената си спалня и когато си легнахме в уютното двойно легло, видяхме над нас огромен прозорец. Загасих лампата и изпаднах в захлас. Небето сякаш бе оживяло. В дълбоката му мека тъмнина като гравирани сияеха панделки, завеси, ленти и заплетени нишки в бледо пурпурно, зелено, синьо и розово. Открояваха се очертания на снежнобели палмови клонки. Цялото това многообразие създаваше огромен облак от живи форми и образи. Сякаш осветявани отнякъде с прожектори, те се променяха всяка секунда, деляха се, съединяваха се или се разпадаха и образуваха нови фигури, същевременно променяйки и багрите си. Гледката много ми напомняше играчката калейдоскоп, която имах като дете — неголяма, подобна на микроскоп тръба с кръгло прозорче. Под стъклената му леща слагах шарена хартия, най-често лъскавия пъстър станиол от шоколадчета, и въртях тръбичката. По някакъв магически начин фигурките и формите се променяха. А тук ми се струваше, че прозорецът на покрива е като окуляра на старата ми играчка и без дори да си мръдна пръста, отразява подобни вълшебства на небето, много по-нежни и чудновати от многоцветния станиол. Наблюдавахме повече от час дивното видение, докато се стопи в обсипаното със звезди кадифе на небето. Добре че сиянието изчезна. Иначе нямаше да затворим очи до зори и щяхме да дремем на другия ден. Това беше едно от най-чудноватите, изящни и красиви явления, които съм имал щастието да наблюдавам през живота си.

Рано на другата сутрин поехме след великанска закуска към гората, навлечени в толкова много дрехи, че едва вървяхме. Сякаш се движехме на Луната, в състояние на безтегловност. Нямаше и следа от мрачното време, което ни посрещна миналия ден. Ясното небе беше ленено синьо, а слабата топлина на слънчевите лъчи помагаше на клоните да се изплъзват от гъбестите снежни одежди, които с тиха въздишка падаха върху сребристия килим на гората.

Искахме да снимаме странния живот под меките дебели пластове сняг. Неотдавна бе установено, че след като бъде затисната от нови пластове сняг, първата снежна покривка променя структурата си. Снежинките се слепват във висулки и зрънца и образуват безброй миниатюрни тунели и замъци, които блестят с нежните си ледени кристалчета. Получава се тъй нареченият „пъкак“. В него е с няколко градуса по-топло, отколкото навън, понеже горните пластове сняг действат като изолатор. Мишките и други малки гризачи спокойно могат да си живеят в пъкака и да изравят по някое коренче тревица, а тунелите предлагат на по-нежните създания — насекоми и паяци, добри условия за удобно презимуване в полусънно състояние. Аластър искаше да построи ескимоско иглу или, както го наричат северноамериканските индианци, квинзи, за да покаже великолепните изолационни качества на снега. Затова ние с Лий и половината от екипа тръгнахме да търсим животни, а останалите, водени от Аластър, избраха място и започнаха да строят квинзи.

След кратко пътуване с колата, попаднахме на американски лос с чудовищни шоколадовокафяви рога, застанал край дърветата до пътя. Това животно има много странен вид с тромавото си тяло и с голямата си, подобна на патладжан муцуна, напомняща нос на пияница. Винаги ми се е струвало, че тялото на лоса е несполучлива комбинация на недъзи, от които са се отървали няколко други вида животни. Лосът ни погледа мрачно няколко минути, повъртя наострените си уши, пусна два облака пара от балонообразната си муцуна и с тежки стъпки се оттегли в гората. Възрастният мъжки е разкошно животно, едър е като першерон^[3] и има огромни дланообразни рога, наподобяващи гигантска бодлива зеленика. Наблюдавал съм лосове през пролетта, когато пасат корени на водни лилии в блата и реки. Потапят глава във водата, за да отскубнат няколко коренчета, и когато вдигнат муцуна, за да поемат въздух, огромните им рога са накичени с корона от листа и стъбла на водни лилии.

По-нататък видяхме още два лоса, застанали величествено покрай пътя, с разклонени като великолепни канделабри рога. Погледнаха ни с царска надменност за миг-два и после грациозно побягнаха в тръс, избирайки умело път между дърветата, за да не закачат клоните с масивните си рога. Преди да се скрият в гората, от другата страна се появи стадо белоопашати елени. Кафяви като ръжен хляб, те припкаха с наострени уши, широко отворени ноздри и големи влажни очи, втренчени страхливо в снежната шир. Щом ни забелязаха, нервно се скупчиха, спряха и започнаха да душат въздуха. Сякаш за миг се поколебаха дали да пресекат пътя пред нас, но един по-страхлив от останалите изпадна в паника и за миг цялото стадо побягна обратно, вдигайки вихрушка от сняг. Белите опашки, като мишени с форма на сърце, се мяркаха между черните стволове на дърветата.

Продължихме напред. Под лазурния небосвод цялата околност сияеше в блясък и скреж. След половин час забелязахме кестенява лавина, свличаща се в бялата долина между два пояса чернеещи се голи дървета. Отблизо се оказа, че шест американски бизона, рунтави и гърбати, плътно притиснати един до друг, газеха в дълбокия сняг. От ноздрите им излизаха облачета пара и се издигаха като нежни дълги шалове. Заорало във ведрата бяла и тиха долина, стадото оставяше зад себе си широка сенчеста синя ивица отъпкан сняг и действително приличаше на лавина от рунтава козина, мускулести плешки и лъщящи рога.

Наблюдавахме бизоните около десетина минути, докато изчезнат от погледа ни. Тъкмо се канехме да продължим, когато от тъмната плетеница на дърветата изскочи огромен стар бизон. С извити като лък рога, подаващи се от гъстите черни букли на голямото му чело и масивните му плешки, той бавно се клатушкаше през снежната поляна, бяла като покривка за банкет, и при всяка крачка брадата му се люшваше, а от ноздрите му излизаше пара на кълба. Движеше се като солиден богаташ, тръгнал на обичайната си разходка. Снегът на поляната не беше много дълбок — стигаше до колената му. След десетина метра тромав ход бизонът спря унесено. Облак топъл въздух, излизащ от ноздрите, обви муцуната му, рунтавата козина на плешките и челото му. После с характерните си бавни движения подви крака и легна в снега. Поспря за миг, рязко подритна и се изтъркаля. С нови подритвания бизонът се обърна на другата страна. Следващите десет минути бяхме удостоени с честта да наблюдаваме снежната му баня — търкаляше се насам-натам, сумтеше от напрежение, издишаше сребристи облачета и пръскаше сняг на парцали около себе си. Уморен от къпането, полежа да си почине.

Задъхано надигаше и отпускаше хълбоци. После изведнъж се изправи, енергично отърси снега от козината си и с уверени крачки тръгна след стадото, на което явно беше водач. Бавно, съзерцателно, като огромен тъмен облак пресече снежната долина и се загуби от погледа ни.

Когато се върнахме, заварихме Аластър зачервен от напрежение да обикаля гордо около купчина сняг, висока около метър и половина.

— Квинзи — обясни високомерно той, изкривил глава настрани, втренчил очи в купчината сняг и просто разтапящ се от удоволствие. — Нахлузвайте… нали… снегоходки и копайте!

Сложихме снегоходки, отъпкахме снега около квинзито и започнахме да правим отвор от едната му страна — нещо като врата на миниатюрен параклис. Продължихме да копаем и да изхвърляме снега, докато се образува кухина, симетрична на външната форма на квинзито. Открихме, че външният слой сняг не се променя, а вътрешният вече се превръща в кристален и образува изолационен пласт. Лий се навря с пълзене в квинзито и установи, че температурата на въздуха е минус седемнадесет градуса, докато навън беше минус тридесет и четири. Може би разликата не беше особено голяма, но и тя е достатъчна да си спасите живота, ако се наложи да прекарате в този суров климат нощта на открито.

Докато завършим квинзито, долитаха разни птици да видят какво майсторим. Първи бяха ято синигери, толкова нежни, че да се чуди човек как устояват на жестокостите на зимата. Поподскочиха из клонките, повисяха надолу с главата, поцвъртяха и накрая, отегчени, отлетяха. После се появиха вечерни черешарки — красиви сипки с дебел клюн и изящна златиста зеленикавочерна перушина, — които проблясваха из тъмните борови клони като златни светлинки. Оказаха се много по-нервни от синигерите и скоро изчезнаха в мрачните горски пазви. Следващата гостенка бе много по-смела — средно голяма сойка в красива премяна от сиви и черни перца. Тя изведнъж изхвръкна от гората и кацна на близкото дърво. Подскачаше от клонче на клонче и от време на време спираше, за да ни наблюдава с изкривена встрани глава, удивително напомняйки ни Аластър. Сойките са най-безстрашните горски птици, понеже свързват представите си за храна с човека. Претърсихме всички джобове и „изровихме“ само парчета бисквити и шепа фъстъци. Подадох ги на крилатата посетителка и за наше голямо удоволствие тя доста уверено подхвръкна и кацна на пръстите на ръката ми. След като напълни човката си с възможно най-много фъстъчета и бисквити, сойката отлетя, избра подходящ клон и ги скри там с помощта на изключително лепливата си слюнка. Тъй пренесе всичките „провизии“, които й предложихме, в седем-осем тайни „склада“ на няколко дървета. Когато останахме с празни ръце, изглеждаше леко обидена, че вече няма какво да й предложим. Не се докачихме, защото бе натрупала достатъчно храна да засити гърлата на десет сойки за цяла седмица.

На мръкване се прибрахме и Аластър реши да снима епизода „лов на сови с въдица“. Боб беше осигурил въдица и две препарирани мишки. Всички тържествено закрачихме към замръзналото езеро и заехме места на леда. Боб ми преподаде експресен урок по хвърляне на въдица — съвсем чужда за мен дисциплина. Няколко пъти ми показа съответното движение на китката, при което вързаната за въдицата мишка „кацваше“ като перце на леда, и то на десетина метра от нас. Струваше ми се съвсем проста работа и не проумявах защо въдичарите вдигат такъв шум около хвърлянето на въдица. Хванах уверено пръчката, насочих върха й към небето и изпълних едно, според мен майсторско, хвърляне.

За съжаление кой знае защо дяволският конец, вместо да се развие и плавно да се спусне върху леда, плесна като камшик и мишката се разполови. Задната й част се понесе над езерото, а за мен останаха на въдицата само главата и предните й крачка. Пола не можа да овладее смеха си:

— Душицо, нали знаеш, че бюджетът ни не позволява да купуваме безброй мишки.

— Добре че си имаме резервна — обади се Аластър.

— Я да се поупражня малко с тази половинка, предложих аз. — Не ми се ще да похабя и другата мишка.

— Предполагам, когато гледат тази серия, зрителите ще обвинят мишката, че не си изпълнява добре ролята — рече Аластър и изпадна в неудържими пристъпи на смях от собственото си остроумие.

Естествено, отминах простащината му съвсем спокойно и се уединих на едно място да упражнявам хвърляне на въдица с моята полумишка. След като овладях това „изкуство“, закачихме цялата мишка и снимахме епизода. Излишно е да казвам, че нито една сова не си направи труда да погледне дори отдалеч нашата примамка.

През тази последна нощ в Скалистите планини отново се любувахме на Северното сияние. Няколко часа лежахме с отворени очи и се наслаждавахме на светлеещите панделки и ленти в небето, на надиплените завеси, трептящи с пастелна мекота, които, сякаш нажежени от огън, се сливаха, разделяха, чезнеха и отново се появяваха. Грандиозно шествие, безкрай и без повторение. Беше тъй красиво, че просто да ти се прииска да го нарисуваш с пълното съзнание, че картината никога няма да пресъздаде неземните изящни форми, родени в небесата. Струваше си само заради Северното сияние да се подложим на изпитанията на канадската зима.

Следващото ни посещение в Канада беше през лятото. Природата имаше съвсем различна премяна — навсякъде разлистени дървета и цветя. Целта ни бе да разгледаме Банф, един от големите национални паркове на страната, разположен в сърцето на Скалистите планини, където можеха да се видят едни от най-вълнуващите пейзажи в света. Планински вериги се извисяваха една подир друга, сякаш гигантско бурно море, застинало в камък. Склоновете им бяха обрасли с борови гори като зелена козина, по върховете блестеше сняг, а тук-там по стръмнините бяха прилепнали малки глетчери, сякаш се бе стичал восък от свещ. Великолепен парк, в който след всеки завой се откриват все по-красиви планински гледки. На места възвишенията се издигаха почти отвесно и само в подножието им зеленееше ивица дървета, но всеки връх в кафяв или в канелен цвят беше покрил своите вдлъбнатини и терасовидни издатини със сняг като с бели, току-що изпрани покривки за маса, разстлани по безлюдните скали.

Спряхме на един паркинг и под дърветата открихме цяла плантация от горски ягоди, червенеещи подобно на малки фенерчета в тъмнината на клонаците. Лакомо се нахвърлихме върху любимия плод на постоянните обитатели на парка — гризли и черни мечки. Ако се помамите и навлезете в по-затънтен район на гората, трябва да бъдете нащрек — на другия край на полянката може да е дошъл някой мечок да си хапне ягодки.

Над нас се издигаха два назъбени хребета, а в подножието им се гушеше котловина с тучни ливади, из които ни се струваше, че белеят преспи. Една от тях обаче, започна да се движи — преспите се оказаха стада кози от характерната за Скалистите планини порода, която отдавна исках да видя. Тя е царицата на козите — истинска кокетка с нежната си бяла козина, по-мека от кашмирска вълна, с черни копитца, рога, муцунка и очи. За разлика от другите планински копитни животни не е склонна към бързи движения и паника. Ходи спокойно, бавно и сигурно. Разказаха ми за една коза, която искала да скочи от висока стръмна скала на друга, но в последния момент разбрала, че няма да я стигне. Вместо да полети към бездната, както би станало с всяко друго животно, тя, осъзнавайки грешката си, променила решението си още докато била във въздуха. Отблъснала се с четирите си крака от отсрещната скала, преметнала се презглава назад и се озовала отново на предишното си сигурно място. Изглежда, това животно се справя добре със сравнително малкото си врагове. Веднъж ловджийски кучета нападнали една коза. Тя убила две, бутнала трето в пропастта и след като останалите се разбягали от страх, продължила разходката си, сякаш нищо не се било случило. На друго място била намерена коза, убита от гризли. Близо до нея открили трупа на мечката, промушена от острите като ками рога два пъти в ребрата, точно около сърцето. Явно мечката е намерила сили да убие козата, преди да умре от смъртоносните рани. Наблюдавахме стадото с бинокли. Животните пасяха кротко брилянтно зелената трева, без никакви рисковани схватки с гризли. От време на време спираха и се озъртаха. Удължените им бледи и сериозни муцунки излъчваха някакво смирение и те приличаха на пастори в бели одежди.

Много ни се искаше да снимаме летните занимания на сенокосачите^[4] — странни дребни гризачи, които обитават високите алпийски поляни. За разлика от много други планински животни — например дебелите мармоти, те не прекарват зимата в сън, а се посвещават изцяло на земеделие. През лятото трескаво събират треви и листа и ги подреждат на купчинки да се сушат на слънцето. При първите признаци на дъжд ги преместват на сушина и щом спре да вали, пак ги изнасят на слънце. Когато листата изсъхнат от едната страна, сенокосачите грижливо ги обръщат на другата. После прибират купчинките в закътани места — зимни „складове“, без които тези трудолюбиви бозайници биха умрели от глад, когато сняг скове земята.

Според Джеф Холройд — младежа, определен за наш водач в този район, най-доброто място за наблюдение на сенокосачите бе една алпийска поляна на около тридесет километра от хотела. Тръгнахме рано сутринта. В подножието на планинската верига слязохме от колата и започнахме трикилометрово, почти отвесно катерене през гора от лиственици и борове. Още от самото начало чухме около нас да свирукат птици, и то доста на брой, ако се съди по отделните подсвирквания. На една малка поляна открихме, че тези звуци, напомнящи флейта, се издават от един-единствен свирач — охранен лалугер с много изискан „костюм“ от ръждивочервена и сива козина. Той стоеше като пазач пред вратичката на къщичката си и издуваше и свиваше гръдния си кош при всеки предупредителен мелодичен сигнал. Бе втренчил големите си влажни очи в нас с онзи напрегнат, малко глуповат поглед, характерен за лалугерите и катериците, а лапичките му трепереха, когато изсвирваше. Не се уплаши много от нас. Остави Лий да се приближи на около метър и половина и чак тогава реши да се скрие в къщурката си. Джеф обясни, че е колумбийски лалугер, а на различни височини в планината живеели различни видове. Тъй че, грубо казано, можехме да се ориентираме за височината по вида лалугерите, които срещахме.

Нагоре листвениците и боровете постепенно оредяваха, а над линията, където гората отстъпваше на ниска арктична растителност, дърветата бяха недоразвити и закърнели под влияние на мразовитите зимни ветрове и жестоко навяваните остри ледени „иглички“. Имаше също лиственици и борове — пигмеи, напомнящи миниатюрните японски насаждения бонзай^[5]. Тук-там между дърветата джуджета шаренееха жълтите, доматено розовите и яркочервените багри на елегантната красива рунянка, чието стъбло и листа бяха покрити с нежни власинки. Много алпийски растения са с подобна „връхна дреха“ и макар да звучи невероятно, тя ги предпазва от суровата, дълга девет месеца зима също както дебелата козина държи топло на мечките.

След малко пред нас се ширна долината. С тучната си зеленина тя би могла да засрами и цяла мина смарагди. По околните планински склонове личаха следи от лавини, но слънчевата поляна бе непокътната. Алпийски цветя украсяваха буйната трева — светложълти очеболци, жълт пирен, нежен мравомлечен глушник, бяла песъчарка и туфи светлорозово плюскавиче. През долината бълбукаше ручей и блещукащите му струи се виеха около купчини сиви камъни, разположени по много изящен начин, сякаш цялата долина бе подредена от някакъв алпийски майстор Браун^[6]

Изведнъж се разнесе пронизителен писък, който отекна в околните чукари. Идваше от гърлото на дебел като гигантско морско свинче кафяв мармот с дълга рунтава опашка, излегнал се на припек върху купчина камъни. Мисля, че се обаждаше по навик, защото не прояви никакви признаци на безпокойство от присъствието ни. След като постоях съвсем близо до него, той ми позволи да го пипам, да го чеша по дебелия врат и да го гъделичкам по мустаците. Човек изпитва дивно, вълшебно чувство в такова кътче, където животните го приемат дружелюбно и му позволяват, макар и за кратко време, да бъде заедно с тях.

Стръмен скат с разхвърляни обли камъни разделяше долината на ниска и висока част. Над нея се издигаше склон от огромни, свлечени от лавини ръбести канари, украсени с корали и черупки на морски организми. Намирахме се на дъното на древно море, което при някакви катаклизми с течение на времето се е превърнало в усамотена планинска долина. Точно тук, в основите на огромна разпадаща се крепост от обсипани с вкаменелости скали, за пръв път видяхме сенокосач. Вероятно животното ни бе наблюдавало доста време, без да го усетим, защото пепелявосивата му козина напълно се сливаше с цвета на скалите, и ние го забелязахме едва когато се раздвижи. Беше голямо колкото морско свинче, в главата приличаше на заек, но имаше по-големи и по-тъмни очи и малки уши с формата на половин монета. Опашката не се виждаше, а козината му бе лъскава като сатен. То се втренчи в нас, издаде тревожен вик, подобен на звука от китара, скочи под скалите и изчезна. Оглеждайки внимателно наоколо, открихме няколко миниатюрни копи сено, високи около тридесет сантиметра и с диаметър в основата към шестдесет сантиметра. Горният пласт беше от прясна трева и листа — доказателство, че тези алпийски „фермери“ точно сега прибират реколтата. В по-ниската половина на долината те изглеждаха много уплашени и се стрелкаха между скалите от една пролука в друга. Във високата част на долината обаче, открихме едно изключително хрисимо и очарователно животинче, дотолкова заето със стопанската си дейност, че не ни обърна никакво внимание. Тук ручейчето си беше издълбало корито и се виеше като плитка в дебелия гъбест килим на тревата. В средата на гладката като маса за билярд поляна, мъничкият дебел „труженик“ късаше със зъби снопчета трева и ги задържаше между челюстите си, докато му се на пълни устата. После спринтираше до своя дом и „копите сено“ между скалите, вдигнал муцунка като морж с големи зелени „мустаци“. Проследихме го до сипея и под огромна колкото лека кола канара съзряхме „къщичката“ му и три „копи“ сено, едната от които още незавършена. Сенокосачът беше толкова съсредоточен в стопанската си дейност, че когато седнах върху една скала на метър от него, дори не се спря да ме погледне. След като натъкми с лапички върху „копата“ поредното снопче трева, заподскача към полянката бързо като гумена топка. Там отново накъса стръкчета, колкото му побира устата и тръгна по обратния път. Спря на около метър-два от мен, погледна ме с тъмните си очи, ококорени над чудноватите зелени мустаци, после невъзмутимо отиде да реди новите снопчета върху „копата“ и да ги потупва грижливо с лапички. За моя голяма изненада, когато „фермерите“ откъм ниската част на долината надаваха тревожен свирукащ писък, нашият сенокосач спираше и отвръщаше по същия начин дори когато минаваше толкова близо край мен, че можех да го докосна. Изобщо не му направи впечатление, че седем души го наобиколиха, за да снимат всяко негово движение и да запишат всеки негов звук, а продължи най-безцеремонно да изпълнява напрегнатия си „производствен план“. Сякаш това бе най-важното нещо в живота му, но всъщност така си и беше. Развълнува се единствено когато издигнахме хвърчила във въздуха, докато събратята му в другия край на долината получиха истеричен припадък.

При едно свое проучване Аластър чел за експеримент на Конрад Лоренц^[7] върху поведението на птиците. Ученият изрязал от картон голям силует на хвърчаща гъска, направил хвърчило и го пуснал над няколко пилета. Те не му обърнали никакво внимание. Но щом започнал да го дърпа в обратна посока — с опашката напред, пилетата моментално се разбягали. Хвърчилото вече имало очертанията на ястреб. Дългият врат и главата на гъската изглеждали като дългата опашка на ястреба, а опашката й приличала на малката кръгла глава на крилатия хищник. Аластър веднага решил да пуснем и ние няколко хвърчила и да наблюдаваме как ще реагират нашите алпийски „фермери“. Купил две елегантни хвърчила ястреби от един магазин на китайския квартал в Торонто, които сега пуснахме над долината. Сред животните настъпи смут. Мармотите крещяха сквернословия, „фермерите“ от ниската част изпаднаха в колективна нервна криза. Четири бели яребици, които вървяха съвсем спокойно и се занимаваха със свои проблеми, се пръснаха мигновено и приклекнаха под скалите, скривайки се по най-простия и сигурен начин. Нашият малък приятел, въпреки че гледаше хвърчилата с известно безпокойство, остана верен на фермерския си дълг и продължи да прави своите копи сено. Понякога се спираше и подсвиркваше приглушено изпод зелените мустаци. Веднъж сянката на едното хвърчило се плъзна към него и той бързо се скри, но след малко отново се зае с копите сено.

От всички красиви места, които съм имал удоволствието да посетя в Канада, най обичам да си спомням за алпийската ливада Камаски, където вдигахме хвърчила. Въздухът упояваше като вино, а яркото слънце хвърляше сини сенки върху планинските склонове и свлечените от лавините камънаци. С жизнерадостните си багри и искрящо бистри ручейчета, с тишината и спокойствието си, това е едно от онези вълшебни места в света, където на човек му се иска да остане завинаги.