Джералд Даръл
Диви кинозвезди (4)

Втори епизод

Малко места в света са изложени на произвола на ветровете и други природни стихии като красивите Шетландски острови, особено в най-северния район, където се намирахме ние. Затова следващият епизод бе приятна промяна — тучната и топла Камарг^[1] в Южна Франция.

Една много особена област, съвсем различна от останалата земя на Франция, дори на Европа, царство на дивата природа от всякакъв вид, родина на белите камаргски коне и на черните малки бикове — темпераментните партньори на тореадорите. В обширните й блата и из тръстиките се въдят много глигани, бобри, нутрии, водни плъхове и сърни. Всяка година десетки хиляди птици се отбиват в Камарг на път от Африка за родните си места в Европа. Това е уникален и важен резерват, защото тук мътят и стотици видове птици.

В нашия сериен филм искахме да покажем колко голямо значение имат мочурищата не само за постоянните им обитатели — глиганите, но и за животните, които преминават от тук или идват да се размножават. По необясними причини хората мислят, че мочурищата са „враждебни“ за човека територии. Натъкне ли се на някое разкошно блато или мочурище — истинско царство на дивата природа, той не се успокоява, докато не го посипе с пестициди, не избие всичкия дивеч, не го отводни, изоре и засади с безполезни култури. Накрая в резултат на антибиологичната си дейност превръща този гоблен на хармоничния природен живот в безплодно парче ерозирана земя. Подобна смешна и опасна политика господства в целия свят против интересите на самия човек. Места като Камарг са му осигурявали в продължение на хилядолетия храна — бозайници, птици, риба и други обитатели на сладките или солените води, тръстика — за покрив, ограда, огън и много диви растения — за подправки и лек. Камарг е била резерват, в който много видове животни са се развивали и размножавали векове наред. И ако решим да продължим разсъжденията си в тази насока — постоянно е зареждала килера на човека, безплатно и без никакъв труд. Единствената цена за всичко това е била да няма чужда намеса. Тъй че, преди Камарг да изчезне (макар и да е обявена за национален парк), което неминуемо ще стане под неудържимия натиск на, меко казано, „прогреса“, искахме да се опитаме да покажем значението на тази област, едно от най-прелестните островчета на дивата природа в Европа.

Лий и аз имаме слабост към Камарг, понеже къщичката ни „Мас Мишел“ се гуши в дивата Гариг край град Ним, който пък е само на двадесет и пет минути (с автомобил) от сърцето на мочурливите земи. Тук двамата сме си хапвали десетки чудни ястия и сме си пийвали в добри количества хубаво вино, правили сме слънчеви и водни бани, наблюдавали сме със затаен дъх бакърено — розовия цвят на фламингото, като облаче при залез, опаловия блясък на пчелоядите и оранжевите като сьомга папуняци. По улиците на Арл сме гледали шествието на пастирите на Камарг (каубоите на областта) и красивите им жени, яхнали бели вихрогони и пременени в старинни носии. Конниците минават в строй под формата на стрела с острието напред и водят в галоп стадо малки, черни като дяволи бикове. Тълпа смелчаги се стремят да разкъсат кордона на пастирите и да пръснат стадото из градчето. Тогава пастирите получават „черна точка“. В блъсканицата сме си пробивали път към римската арена, малка и изящна, от меденожълт камък, пълна с хора като ваза с движещи се цветя. Отначало се разнася мелодията на Кармен, а после широко се отварят вратите на арената. Навремето навярно оттам са нахлували лъвове или слонове, за да преследват жертвите — християни. Сега се появява самотен бик с черен лъскав косъм — малък, мускулест, с бели, сякаш от слонова кост рога и с къси, силни и пъргави като на балерина крака. Зад него вратите се затварят и той остава да се чернее — петънце, капка мастило върху светлия пясък на арената. Оглежда се, пръхти, прави няколко подскока напред, навежда се и с острите си рога рие в пясъка готов за атака. И борбата започва.

Преди възмутеният читател да хвърли книгата и с натопено в отрова перо да напише протестно писмо за жестокостта на бикоборството, бързам да отбележа, че то е два вида. В нашия случай бикът не само остава невредим, но и има чудесна възможност да нанесе осакатяващи, дори смъртоносни удари на своите противници — разотьорите^[2]. Гледал съм вече опитни бикове на Камарг, за които тази борба е приятно забавление. Разбират, че е някаква игра, но въпреки това понякога се разяряват дотам, че могат неволно да убият някои от бикоборците.

Борбата има много интересен развой. На рогата на бика с ластик са прикрепени пъстри пискюлчета, наречени кокади. В предстоящия двубой(всъщност състезание по умение и бързина) целта на разотьорите е за определено време да свалят тези кокади (бикът е на арената не повече от двадесет минути). Това са група мъже в не съвсем подходящо облекло (бели ризи и панталони), които излизат на арената веднага след пускането на бика. Единственото им оръжие са бързите крака и нещо като чесало, здраво завързано за дланта на дясната им ръка. С него се стремят да свалят кокадите; всяка от тях има определена цена — колкото повече стои на рогата на бика, толкова по-скъпа е. Някои разотьори, когато имат насреща си неопитни, наивни бикове, отлагат свалянето на кокадите до последната минута и получават по-висока сума. Но ако бикът е обучен, може да си запази кокадите до края на играта. Тогава в чест на победителя изпълняват марша на тореадора от операта Кармен, извеждат го тържествено от арената и го откарват на свобода в зелените слънчеви ливади и тръстикови мочури на Камарг. Преди няколко години правихме филм за Course libre^[3], както всъщност се нарича състезанието; трябваше да гледам игрите от сутрин до вечер и се убедих, че опитните бикове наистина се забавляват.

Такъв бик излиза на арената и оглежда публиката, както актьорът изучава зрителите на матине. После разиграва обичайния етюд „Вижте колко съм разярен“ — пръхтенето, въртенето на главата, риенето на пясъка с рога. Явно „не забелязва“, че белоблузите разотьори излизат на арената и го наближават. И изведнъж с изумителна ловкост и бързина се обръща кръгом, подгонва ги с наведена глава в галоп, а белоблузите припкат пред него, като снежинки, духнати от силен вятър, към двуметровата дъсчена преграда и я прескачат с устрем и майсторство, на които би завидял самият Нуреев^[4]. Понякога бикът, за да покаже колко много се е разярил, забива рога в дъските и ги пръска като кибритени клечици на всички посоки. А някой прекалено увлякъл се бик прескача преградата заедно с разотьорите и публиката от предните три реда мигновено се „изпарява“, докато примамят бика да се върне на арената. Често ми се е случвало да гледам как бикът толкова се прехласва в играта, че след сигнала за края на състезанието (изтичане на двадесетте минути) отказва да напусне арената. Тогава пущат бик водач с хлопка на шията, за да изведе встрастилия се „играч“. Веднъж обаче бикът водач също се зарази от играта и вместо да си изпълни задачата, започна да гони разотьорите заедно с непослушния си събрат. Наложи се да пуснат още един водач за охлаждане на страстите. Да отидете в Камарг и да не видите поне една от тези забавни борби е наистина много голям пропуск. Някои бикове са си извоювали популярност и провансалците ги фаворизират като звезди на бокса, борбата или футбола. Запалянковци идват отдалеч да гледат своя любимец на арената.

Къщичката ни беше в ръцете на водопроводчици, зидари и дърводелци, затова се настанихме в много приятно хотелче на една странична уличка на Арл. В хубавата му сенчеста градина сядахме да отдъхнем, да пийнем и да си правим сценарийните съвещания. Оттук до Камарг с автомобил се отиваше само за няколко минути. Времето, както обикновено за Южна Франция, беше много благосклонно към нас. А да личи още от сутринта, че ни очаква слънчев ден, бе от особено важно значение за успокояване нервите на нашия режисьор. Първата ни задача бе да се напъхаме в някои укрития на резервата и да снимаме многобройните хвърковати обитатели на блатата. Някои от тях гнездяха, а други се бяха отбили тук на път към своите места за размножаване.

Водачът ни — Боб Бритън, нисък слаб човек с дяволито хлапешко лице, познаваше отлично Камарг, защото бе живял и учил тук няколко години. Веднага го нарекохме Британик^[5] — прякор, който доста му подхождаше, макар че ни звучеше малко странно.

Тук огромното множество от водоплаващи и сухоземни птици не отстъпваше на „пернатото царство“ в Шетланд. Седяхме в топлото укритие и с удивление наблюдавахме безбрежната водна повърхност и яркозелените мочурища, изпълнени с непрекъснато движещи се птици. Безброй зеленоглави патици, ръждивоглави свирачки, стройни зеленооки бърнета, ангъчи в карнавалните си зелено — черни и ярко кестеняви пера и потапници пъстрееха по водата или пърхаха във въздуха, прелитайки от блато на блато. В мочурищата ловяха риба щъркели. Понякога заставаха по двойки един срещу друг, изтегляха глава назад и тракаха с червения си клюн. Чуваше се шум като от стрелба на лилипутски пушки. Снежнобели лопатарки тържествено пристъпваха и пресяваха богатата с планктон кал^[6] със странните си шпатуло-образни клюнове, които приличаха на удължени хилки за тенис на маса. Из плитчините се носеха като листа от цвят на роза елегантните фламинги и издаваха непрекъснат грозен крясък, чужд на красотата им. Имаше гривести чапли със светлокафява перушина, със син или черен клюн и с порозовели от вълненията през размножителния период крака. Водни бикове с тъмните си „костюми“ стояха в тръстиките, печални като банкови директори пред фалит, а наоколо нощни чапли, напомнящи малко пирати, с черен гръб и „таке“, кривнали весело качулка, въртяха червените си очички на всички посоки. Край тях червени чапли, гъвкави като змии, въртяха дългата си кестенява шия и надаваха пронизителни крясъци приличаха ми на Юрая Хийп^[7] в перушина. Другите блатни птици бяха съвсем различни — тъмнокръстикюкавци, които ситнеха в калта, сякаш бяха ученички, издокарани за пръв път в обувки с висок ток, малки червеноноги и големи зеленоноги водобегачи, дългокраки кокилари, напомнящи американски хубавици, чиито крака започват сякаш под брадичката. По-нататък грациозно пристъпваше саблеклюн, гордостта на блатните птици, с тъмносивите си крака и се перчеше в „костюм“ от черни и бели пера, като че доставен от най-реномираната модна къща в Париж. Понякога потапяше аристократично извитата си на върха човка и я люлееше насам-натам подобно на изящен метроном. По бреговете на блатата пчелояди се вмъкваха и измъкваха от дупките си и светлееха в морскосиньо и зелено. А в боровете, изправени един до друг като зелени вълнести чадъри, се гушеха и гнездяха бели чапли — светли звезди в „зелено небе“.

Голямото разнообразие ни затрудни в избора на обекти за нашия филм. Толкова много ухажване и флиртуване, търсене на храна, заяждания и кавги, толкова много поривисти излитания, засенчващи небето, и кацания, оставящи пътеки от пяна в тихите води! Из тръстиките, затлачили канавките със зелените си стъбла, подскачаха и лъщяха като емайлирани дебели гиздави жаби, а подире им пълзяха змии, привлечени от вкусната плячка. Почти на всеки тръстиков лист прозираха като черни печатчета сенките на дървесни жабчета. Обърнехме ли внимателно листа, лъсваше смарагдовозелено, малко колкото нокът земноводно с големи черни очи, влажно и лепкаво като локумче.

Необходим бе много свободен и гъвкав сценарий поради изключително трудните за работа обекти на тази филмова серия. Предложих например да заснемем бобри, за да покажем, че се въдят не само в Канада, но и в Европа. Оказа се, че щеше да ни трябва много повече време от онова, с което разполагахме, и се наложи да ги заменим с по-достъпните нутрии.

И техният произход не е европейски. Като норката и други животни със скъпа кожа, нутрията е била докарана от големите реки на Южна Америка за създаване на специални развъдни стопанства. Някои по-свободолюбиви животни са избягали — това почти винаги се случва, — харесали са реките на Англия и на континента и там започнали да се заселват и размножават неимоверно много. Намерили са наистина един рай, защото не са имали тук естествени противници, които да ограничат стихийното им размножаване. Големи животни (възрастният мъжки може да достигне тринадесет килограма), които правят широки дупки в бреговете на реки и канали, нутриите вече са станали цяла напаст и създават условия за наводнения и ерозия.

По време на снимките открихме, че нутрията е доста любопитно и симпатично животно. Започнахме работа край система малки канали — широки до девет метра и дълбоки от шестдесет до деветдесет сантиметра, прокопани в плитчините на камаргските мочурища. Затоплената от слънцето вода тече бавно, а бреговете са обрасли със сукулентни растения^[8] идеално местообитание за гигантските гризачи. Тамариксите^[9] покрай каналите се кипреха с рошави перуки от пепеляворозови цветове, а тук-там жълти перуники, скупчени на камари, приличаха отдалеч на огромни буци краве масло. Около нас лястовички изследваха с бръснещ полет масовото нашествие на насекомите в детелинените ливади, обсипани с маргаритки и огнивчета. Окъпани от слънчеви лъчи едри пеперуди ластовича опашка с тигрова украса на жълти и черни ивици летяха като ефирни цветове над тръстиките и каналите. Разбрахме, че сме в царството на нутриите по изпражненията им, пръснати по брега или носени в огромно количество от бавното течение на каналната вода, подобни на къси заоблени пури, дълги седем-осем сантиметра, фино набраздени на ивици от край до край, като елитри на бръмбар.

Налагаше се често да пресичаме каналите по примитивни мостчета, набързо сковани от гнили греди и талпи, и трябваше да се нареждаме във верига по тях, за да прехвърляме без рискове скъпите камери и апаратури за звукозапис. Въпреки че се стараехме да пазим тишина, неизбежно се вдигаше доста шум и докато стигнахме определеното за снимки място, нутриите ни бяха чули и изчезнали.

— Дяволите да ги вземат! — възмути се Джонатан. — Какво ще правим сега?

— Ще чакаме — бе лаконичният ми отговор.

— Губим чудесно време за снимки! — изропта той.

— Снимаш диви животни, мойто момче, а не кинозвезди — трябваше да му обяснявам не за пръв път. — Животните не се подчиняват на режисьор.

— Ами Ласи и Рин Тин Тин? — възрази той.

— Холивудски галеници! — отвърнах. — Въоръжи се с търпение и погледни тези прекрасни изпражнения във водата.

— Не мога да правя половинчасова телевизионна програма за изпражнения на нутрии! — отбеляза Джонатан, признавам, не без основание.

— Спокойно! — утеших го аз. — Ще се върнат.

Но не познах. Не се върнаха дори след няколкото часа, през които се опитвах да успокоявам Джонатан с рецитал на всичките стихотворения и весели петостишия, заучени през ученическите ми години, както и със спомени за подобни снимачни несполуки. Усилията ми бяха напразни и решихме, както ни посъветва Британик, да дойдем пак, след като се стъмни. Тогава според него нутриите щели да дойдат за храна.

Тръгнахме да снимаме птици и се върнахме тук по здрач. Вече знаехме пътеките и мостчетата — с по-голям опит и с по-малко шум заехме позиция под великолепното прикритие на израслите нагъсто тамарикси. Решихме да направим всички необходими за филма снимки, щом се появят нутрии, а после Лий и аз да опитаме да се промъкнем възможно най-близо до тях, за да изпълним настойчивото желание на Джонатан да „вземе в един кадър“ талантите и животните.

— Дошло ми е до гуша от серийни филми за животни, представящи как талантите пълзят в храсталака с бинокъл на очите и… изведнъж нов кадър пингвин усърдно друса шотландски танец! — дрезгаво прошепна той. — А на теб ти е съвсем ясно, че талантите изобщо не са виждали пингвин в живота си.

— Те биха били най-щастливите таланти, ако можеха да видят пингвин да „друса шотландски танец“ отсякох дълбокомислено аз. — Но се досещам какво искаш да кажеш.

— Искам да ка… — започна Джонатан, но Лий изшътка.

— Виждам нещо черно във водата, ей там! — посочи тя.

— Сигурно още едно изпражнение — отчаяно рече той.

Всички надзърнахме нетърпеливо към канала. От водата се показа сплескана мустаката глава със смешно големи жълти зъби и се придвижи бавно по водната повърхност, оставяйки подире си вълнички с формата на римско пет. Веднага се обърнахме да дадем знак на Крис, но той вече снимаше.

Главата на нутрията стигна до брега и от канала се измъкна пълно тромаво животно. Задникът му имаше колосални размери — сякаш беше обемист, покрит с козина балон. Ходилата бяха големи, плоски и без косми, а опашката — дълга, дебела и люспеста като на плъх. Седна удобно на солидните си „меки части“ и започна подозрително да души във въздуха, свило предни лапи в смешни юмручета. С издадените си навън грамадни жълти зъби създаваше впечатление, като че се хили. Нямаше само монокъл и връзка, за да заприлича на среден англичанин, тъй както си го представя средният американец. Убедено, че не го застрашава опасност, то започна грижливо да се мие с предните си лапи. Нутрията е с две мастни жлези — едната в ъгъла на устата, а другата — при ануса. Козината й има дебел грубоват външен и тънък, фин вътрешен пласт. При обработка на кожата за търговски цели външната козина се отстранява. Удивени наблюдавахме колко внимателно животното чистеше, приглаждаше и мажеше с масло кожухчето си. Междувременно от водата се подадоха още няколко глави на нутрии и на брега се покатериха различно големи животни от съвсем млади красавци до позастарели дебели матрони. Скоро се събра половин дузина. Някои седяха и се „миеха“ на брега, а други се гмуркаха и плуваха в канала. След като грижливо почистваше тялото си, всяко от тях тръгваше да пасе сочната трева край брега. Изглеждаха чаровни, кротки и добродушни животни, истинско украшение на всеки природен пейзаж, само ако можеха да се откажат от инженерната си страст да подриват и да рушат бреговете.

Крис сигнализира с мимики и жестове, че е направил необходимите снимки и че ние с Лий трябва да наближим залисалите се нутрии, за да снима кадрите, които искаше Джонатан. Тихата вечер ни улесняваше да не се съобразяваме с посоката на вятъра. Трябваше да внимаваме единствено главите ни да не се покажат на фона на небето. Тръгнахме покрай канала свити на две, подобно на индиански следотърсачи. Стигнахме до тамариксовото дърво с прекършен клон, което ни служеше за ориентир — бяхме точно срещу компанията нутрии. Започнахме да се изправяме съвсем бавно, сантиметър по сантиметър, и застанахме безмълвни и неподвижни. На около седем-осем метра от нас нутриите продължаваха заниманията си.

Пристъпвахме напред, сякаш играехме на смешната детска игра „замръзване“ — едно от децата жуми, а зад него на известно разстояние другите бавно се движат напред. Ако то се обърне изведнъж, всички замръзват по местата си. Който бъде хванат и при най-малкото движение — отива да жуми. Докато Лий и аз играехме на замръзване с нутриите и съвсем ги наближихме, Крис успя да ни „вземе“ на общ кадър. Изведнъж замръзнахме — първият мъжки внезапно се обърна и погледна отвъд канала. С носа си душеше, мустаците му стърчаха, а оранжевите му зъби, подобни на сърпове, сочеха към нас. Не мърдахме и не можехме да разберем какво го бе стреснало — вероятно слаб ветрец му бе помогнал да ни подуши. Той скочи бързо на крака, побягна презглава към водата и потъна, без да образува нито една вълничка. В следващите секунди другите нутрии изпаднаха в паника и наскачаха в канала, гмурнаха се за по-сигурно на дълбоко и разпениха водата.

Късно вечерта седнахме да се почерпим под чинарите на хотелската градина. След успешните снимки Джонатан сияеше от щастие:

— Добра работа свършихме днес. Сега ни остават свинете и биковете. Какво става със „свинската жена“?

— Ще ни чака там утре по залез — обади се Британик. — На твое място бих се запасил с мазило против комари.

— Ой, Господи, комари ли? — присви очи Брайън. Да знаете как ме обичат!

— Най-висока концентрация в Европа, доколкото ми е известно — дяволито поясни Британик.

Брайън изстена.

— Не разбирам защо трябва да се вдига такава патърдия за няколко комара — небрежно каза Джонатан. — Хич не ми мига окото от тях.

— Никой уважаващ себе си комар няма да тръгне да те хапе — многозначително рече Крис в израз на обичта и уважението, които обикновено кинооператорът храни към режисьора.

— Каква е тази „свинска жена“? — заинтересува се Пола, която, поддала се на изкушенията на вкусните ястия и вина на „Ла бел Франс“ (без да разполага с чугунен стомах като нашите), благоразумно бе решила да пази стаята и бе изостанала от хода на събитията.

— „Свинската жена“ е младата студентка по зоология, която изучава поведението на глиганите в Камарг — самодоволно обясни Джонатан. — Хваща ги в капани, слага им „радиояки“ и после тича в едно радиофургонче да следи движенията им. Точно това ще снимаме.

— Не може ли през деня, когато комарите спят? — попита с известна надежда Брайън.

— Свинете не са склонни да се показват през деня обясни Джонатан. — Поне тъй ми е казано. Вярно ли е, Британик?

— Да — отвърна Британик. — Дивата свиня обикновено се храни през нощта, особено в райони, където денем има опасност от ловци. А сега действително се организират хайки за глигани.

— Горките животни — възмути се Лий. — Защо трябва да ги избиват?

— Селяните искат да се ограничи броят им, понеже много рият из нивята и пакостят на посевите. А пък се размножават доста бързо — при добра храна за една година женската ражда два пъти по шест глиганчета — отговори Британик.

— Не бива да забравяме и още нещо: глиганското месо минава за деликатес — добавих аз.

— Вярно! — ухили се той. — Сигурен съм, че в някои райони на Камарг преувеличават опасността от глиганите, за да задоволят ловджийските си апетити.

Късно следобед потеглихме с колите към „свинската жена“. Правите, побелели от избилата сол селски пътища минаваха през поляни, над които се стелеше гърлица, сякаш покров от лек дим на около шестдесет сантиметра над земята. Тук-там растяха на групи декоративни маслини — сребристозелени дървета, много кичести и сравнително ниски — около метър и осемдесет. Стройните фиданки имаха хубаво оформени корони, като че ли някой ги бе подрязвал нарочно. След пет-шест километра дърветата се увеличиха, оформиха се горички. Скоро излязохме на светъл кръстопът между грамадни гъсталаци. Синият небосклон бледнееше в златисто сияние, а на западния хоризонт няколко нежни облачета висяха неподвижно като перца и залезът ги даряваше с постепенно променящи се багри от златисто към розово. Паркирахме колите и зачакахме „свинската жена“. След малко тя се появи, подскачайки по черния път с очуканата си малка кола — фургонче; антената на покрива се клатушкаше като въдица с „побесняло“ канапче на края. Моторът на колата изръмжа и спря. „Свинската жена“ излезе и тръгна към нас. Не знам защо, но свързвах това име с героиня от литературата на ужасите, представях си някакъв изрод със зурла, грухтяща полужена — полусвиня с големи зъби и проточени лиги, с доста подозрителни и гадни навици, като например да си изяжда децата. И затова ми олекна на душата, когато протегна ръка към мен млада стройна хубавица — Мариз. Тя ни разглеждаше с приветливи, леко насмешливи очи, докато Джонатан разкриваше замислите си. Явно не се съмняваше, че сме напълно „откачени“, но въпреки това искаше да услужи на ексцентричните англичани. Първо, понеже слънцето залязваше, Джонатан предложи тя да покара автомобилчето си напред-назад из горичката, сякаш следи глиганите през нощта. Тези кадри трябваше да се снимат по здрач, тъй че след лабораторна обработка да приличат на нощни снимки. Мариз безропотно изпълни желанието на Джонатан и докато свършим този епизод, се стъмни.

Изведнъж се надигна вълна от комари и ни обви като непроницаема завеса. Винаги съм твърдял, че никое друго място на Земята не може да съперничи по комари на парагвайското Чако^[10] в околностите на Мату Гросо^[11]. След патилата ни в Камарг се колебая дали да дам първа награда на Парагвай. Където и да насочех електрическото си фенерче, виждах единствено дебела люлееща се плътна стена от комари. Налагаше се да стоим със затворена уста и да дишаме само през носа, за да не нахлуят в белите ни дробове. Нахалните кръвопийци покриха лицата, вратовете и ръцете ни. Жилеха през косата, по темето и по всички останали подробности от анатомията на човека — тънките ни летни облекла не представляваха никаква пречка за настървените ята. След броени секунди Брайън започна да се върти като дервиш, да си бие шамари и да охка. Вонеше навсякъде на прочутия препарат против насекоми, но за комарите на Камарг тази течност с отвратителна миризма бе нещо като аперитив преди главното ястие. Ние с Лий бързо съобразихме — ако ни е мил животът, да не издаваме, че комарите изобщо не ни безпокоят. Разбира се, дразнеха ни, когато попадаха в очите и носа, но по време на двегодишната изследователска работа на Лий в Мадагаскар и на моите скитания из света, кожите ни бяха загрубели като носорози и от всички атаки на комарите ни досърбя само един-два пъти. Но в този момент едва ли можехме да го кажем на гърчещите се жертви на комарената напаст без риск да ни линчуват.

Докато екипът, псувайки и мачкайки комарите, монтираше осветителните тела за следващия епизод, Мариз, Лий и аз седнахме във фургончето на колата, пълно с около два милиона комара, и заговорихме за нейната работа. Едно време естествениците разчитаха само на собствените си очи и крака, когато проучваха къде ходят и какво правят животните. Сега радиояката, прикрепена към врата на животното, постоянно излъчва сигнали, които се приемат на малък радарен екран. От него сигналите се снемат на географска карта на съответния район и така може да се следи движението на животното, без то да се безпокои. Мариз, изцяло отдадена на проучванията си, разпалено ни обясняваше, без да обръща внимание на комарите. Имахме ли представа колко разнообразна е храната на глиганите? Макар че по начало е растителна — разни видове жълъди, треви, билки, — те ядели и много други неща — мърша, птици, които гнездят на земята, гущери и змии, разни насекоми, раци и др., а дори били виждани да ловят мишки. През брачния период, продължаваше Мариз, възрастните мъжки глигани водели жестоки двубои и с острите си като бръсначи зъби си нанасяли дълбоки рани. Всеки се стремял да атакува плешките на противника си и затова тогава мъжките развивали дебел пласт месо в тази част на тялото — нещо като железните брони на рицарите. Когато наближавало време да се опраси, женската напущала стадото, намирала закътано място, в гъсти шубраци и си правела удобно леговище, което даже понякога покривала — и там раждала глиганчетата.

Осветителните тела вече бяха монтирани и екипът имаше готовност да снима пълното с комари фургонче и разните съоръжения в процес на работа. Мариз подготви картата на местността, включи радара и започна да върти антената „въдица“, щръкнала на покрива на колата. Скоро на екранчето се появи сигнал — зелена точица, после още една и още една, докато накрая замъждука цяло съзвездие от точици. Възхищавахме се от мисълта, че, седнали в колата на един километър от глиганите, виждахме накъде се движат тези неуловими и хитри същества, без те изобщо да подозират, че ги следим. Накрая, изпохапани от комари, но доволни, благодарихме на Мариз и я оставихме да си върши работата, а ние се прибрахме в хотела. Рано на другата сутрин щяхме пак да се срещнем, за да ни покаже капаните си.

Движехме се с колите по правите, побелели от сол пътища към още тъмните и тайнствени горски масиви, преди да се бе пукнала зората. Източният край на небосклона вече светлееше с нарцисово жълт цвят. Безброен птичи хор огласяше простора, а ята патици, чернеещи на фона на изгрева, отиваха за храна към по-затънтените кътчета на блатата. Слязохме от колите, за да повървим около стотина метра до едно сечище, в което Мариз бе поставила капан — голяма каса от дъски, тел и железа, — зареден с най-различни „деликатеси“ за глиганския вкус. Капаните се проверяваха преди изгрев, понеже, ако останеха през деня, уловените животни можеха да загинат от слънчев удар. Винаги ми е било интересно да проверявам капани в очакване дали усилията ми са възнаградени. Поставял съм капани из целия свят, но така както онази сутрин не съм се вълнувал — да разбера дали нещо се е хванало и какво. Имахме голям късмет. Беше попаднало цяло стадо глиганчета. Шест животни, големи колкото териери, с червеникава козина и вече чезнещи ивици от „бебешкия“ период. За радост на Мариз едно от тях носеше нейна радиояка, очевидно бе идвало и преди. Сега бе довело братчетата и сестричетата си.

Глиганчетата се блъскаха помежду си, тропаха с копитца, грухтяха и квичаха. Явно бяхме ги уплашили. Мариз и помощниците й пипаха светкавично — всичко трябваше да се свърши без суетене и губене на време, за да не получат голям стрес животните. Извеждаха всяко в по-малък капан, подобен на фуния, и докато квичеше пронизително, му поставяха много сръчно радиояка около врата. Следващата секунда го пускаха на свобода и то в поривист тръс хукваше към гъсталака със завъртяна нагоре опашчица — въпросителна на възмущението, — без дори да предполага, че отнася със себе си приспособлението, което щеше да ни помогне да надзърнем в съкровени страници от живота му. Това ми се струваше малко непочтено. Все едно полицията да ти монтира подслушвателна апаратура в спалнята. И въпреки всичко, ако трябва наистина да защитим дивата природа, необходимо е да знаем нейните функции и потребности, а това е един от пътищата към целта.

На следващата сутрин Джонатан, натъпкал цяла кифличка в уста, тържествуващо изфъфли:

— Уредих работата с биковете!

— Чудесно — отвърнах разсеяно. — Какви бикове?

— Ами ти каза, че без бикове не можеш да представиш истинската Камарг, и аз ги осигурих.

— Но сега не се уреждат борби с бикове — подчертах аз.

— Не става дума за борби! — възрази Джонатан. Имам предвид ние да ги придвижваме в стадо.

— Това „ние“, дето го използваш в монархически стил, да не би да включва Лий и мен? — попитах плахо.

— Разбира се! — потвърди той със закачлива нотка в гласа, сякаш обещаваше забавно приключение на някое детенце. — Отивате в мочурищата, подбирате голямо стадо бикове и ги подкарвате пред камерата.

— Ама какво значи подкарване пред камерата? Това не са дойни крави, а бикове!

— И за вас съм помислил, ще бъдете на коне рече той.

— Ах, колко интересно! — възкликна одобрително Лий.

— Никак няма да е интересно — възразих аз. — Нали знаеш, че от тридесет години не съм се качвал на кон! Как ще препускам в галоп да завръщам диви бикове в стадото?

— Не бой се! — успокояваше ме Джонатан. — Лесно е като…

— Недей, моля ти се! — прекъснах го аз. — Много добре помня, че ме подлъга със същата метафора да се спускам по урвата в Ънст — било от лесно по-лесно, като търкаляне на бъчва по нанадолнище.

— Могат да ни намерят съвсем стари коне — утешаваше ме Лий.

— В състояние съм да възседна само кон, който едва би могъл да се дотътри до кланицата.

— Няма проблеми! — отсече Джонатан. — Обещаха да ми подберат много кротки коне.

— Ако Пола не беше болна, нямаше да тормозиш талантите — възмутих се аз. — Тя знае как да се отнася към кинозвездите.

Бяха ни избрали едри послушни коне, които изпълняваха всяка наша команда, а седлата — по американски модел — бяха удобни и подплатени като кресла. От тях трудно можеше да се падне. Камерите бяха закарани и монтирани на брега на едно от мочурищата под няколко тамарикса, а ние, придружавани от десетина пастири с цигански физиономии, тръгнахме да търсим биковете.

Ако яздите кон редовно, за да поддържате форма, няма по-удобен транспорт за работата ви като естественик. Можете да се движите бързо или бавно, по желание. Можете да спирате, да наблюдавате, без да слизате от коня, и да отивате до места, където не би проникнал никакъв друг вид транспорт. А дивата природа приема като по-малко зло конника, отколкото пешеходеца.

Движехме се край потъналите в розово и зелено тамарикси. Конете газеха десетсантиметрова бистра вода, в която растяха водорасли и тучна трева, слънцето напичаше гърбовете ни, а небето синееше с цвят на огнивче. Тук-там перуники, избуяли на гнезда, блестяха като старо злато. Постепенно мочурището ставаше по-дълбоко и от копитата на конете се издигаха фонтани от капчици, които попадаха в невидимите пръсти на слънцето и за миг се превръщаха в миниатюрни планети, украсени с цветовете на дъгата, политнали без орбита в пространството. Лъскави жаби отскачаха под водата надалеч от „гигантските“ копита, а около нас хвърчаха едри сини и червени водни кончета. Ята от по-деликатни техни събратя — в електрик и сиво-синьо — се издигаха над перуниките, край които минавахме. Едро пурпурночервено водно конче бръмчеше нанякъде с блещукащи на слънцето крилца, стиснало в челюстите си друго, по-малко и светлосиньо. Опалесцентни пчелояди и черни ластовички връхлитаха върху множеството насекоми, а в далечината между тамариксите се виждаха водни бикове, бели и нощни чапли, излезли на лов за жаби.

Изведнъж се натъкнахме на биковете — около стотина животни, като черен, страховит риф на зеления фон на мочурището, пасяха под дърветата. Пастирите дадоха знак да се дръпнем настрани, разпръснаха се във верига, заобиколиха с подвиквания и подсвирквания подозрително сумтящите рогати същества и ги подкараха покрай нас, за да можем и ние да тръгнем подир стадото. Отначало биковете вървяха бавно, но постепенно, подканяни от пастирите, побягнаха в тръс. После цялата черна маса с проблясващи рога премина в галоп и вдигна след себе си облаци от водни капчици и пяна. Ние препускахме отзад.

Бяхме обзети от неописуемо въодушевление — стадото се носеше с гръм и тропот, вдигнало същинска приливна вълна в мочурите, и като пастири подвиквахме и подсвирквахме след него.

Внезапно ентусиазмът ни се изпари.

Биковете стигнаха до по-гъста горичка от тамарикси и по съображения, известни най-добре на самите тях, решиха, че ги дебне някаква опасност. Стадото спря, обърна се и като по команда се спусна стремглаво към нас. Докато преди минута весело гонехме биковете, в следващата вече летяхме в обратна посока.

Подир нас с трясък настъпваше лавина от страховити черни мускулести чудовища и гора от остри извити рога. След пет минутна суматоха и невероятно напрежение, пастирите успяха да спрат паническото бягство. Подканиха биковете да попасат, да възстановят душевното си равновесие (да не говорим за нашето) и после кротко и предпазливо подкараха стадото към камерите.

Точно тогава настъпи удобен момент да си върна на Джонатан. Беше застанал с камерата си на около тридесет метра, недобре прикрит зад няколко млади тамарикса. Биковете се подплашиха отново. Този път, убедени, че опасността е зад тях, връхлетяха върху камерите. Вместо сценарния замисъл стадото да минава мирно и тихо пред обектива, — докато пастирите се окопитят, стихия от обезумели бикове се насочи като голяма черна вълна, която поваля и прави на трески всичко пред себе си, към Джонатан и камерите. За щастие, напълно заслепени от паника, рогатите „дяволи“ минаха покрай Джонатан и Крис, без да ги забележат, помитайки без остатък горичката от тамарикси.

Препуснах към онемелите от ужас Джонатан и Крис.

— Ей, Харис! — подвикнах весело. — Интересно, нали?

— Интересно ли? — отвърна с пресипнал глас той. Бях сигурен, че вече сме си изпели песента. Никога не съм преживявал такъв страх.

— Излишна тревога — небрежно подхвърлих аз. Бяха само няколко бика.

— Няколко бика ли? — възмути се той. — Стотици фурии щяха да ни светят маслото!

— Ама защо си си глътнал езика? — попитах аз. Нали излезе, както ти каза!

— Какво имаш предвид? — вдигна вежди Джонатан.

— Твоите успокоителни думи, че е от лесно по-лесно, като търкаляне на бъчва по нанадолнище.

Харис ме стрелна с поглед, който режисьорите обикновено отправят към своенравните таланти. Нещо като погледа, с който се прочу покойният Борис Карлоф^[12].