Джералд Даръл
Диви кинозвезди (12)

Десети епизод

Беше истинско удоволствие от навалицата и трескавата бързина на Ню Йорк да се върнем отново в Европа и да започнем работа в любимата ми Гърция с нейните сини небеса и морета и с кристалночистия й въздух, който я превръща във вълшебно кътче на Земята.

Както обикновено се случва при снимане на телевизионни серии, първият епизод бе филмиран последен. Понеже основната тема на цялата програма бе как се става природолюбител, какво по-хубаво място за начало (мислеше си Джонатан) от остров Корфу, където за пръв път у мен се породи и укрепна обичта към животните — още когато бях дете. Идеята много ми хареса, защото отдавна не бях идвал на острова, въпреки настоятелните покани на всички мои приятели, а Лий пък изобщо не беше го виждала.

Макар че е място на оживен туризъм с всичките му простащини и светотатства, Корфу още не е загубил своя чар и аз исках да покажа на Лий онези вълшебни нещица, останали непокътнати от дните на моето детство. Щастието ни предложи много приятна изненада — приятелката ми Ан Питърс, която живееше на острова и говореше отлично гръцки, пожела да ни помага. Преди години беше моя секретарка и ме придружаваше при снимачни обиколки в Сиера Леоне и в трудни пътешествия, свързани със запазване на животински видове в Австралия и Патагония. Тъй че тя познаваше не само проблемите на филмовото творчество изобщо, но и страхотните мъки при снимане на животни.

— Къде ще отседнем? — попитах Джонатан.

— В „Корфу палас“.

Погледнах го недоверчиво. „Корфу палас“ бе най старият и най-представителен хотел на острова, построен още в началото на нашия век. Мястото му беше много хитро избрано (вероятно от много „изпечен“ архитект) — на широкия залив в края на града, където цялата нечистотия от канализацията на Корфу се оттичаше в морето. Из околността, особено през лятото, се разнасяше такова ухание, че дори кучетата бяха принудени да заобикалят.

— Кой предложи там? — заинтересувах се аз.

— Ан — отвърна Джонатан.

Погледнах Ан, съмнявайки се, че продължителният престой в Корфу е поразмътил ума й, с който блестеше едно време.

— Да не би да си се побъркала нещо? — попитах аз. — Първо, всички ще умрем в леглата си от отровната миризма. Второ, стаите ни ще струват по десет милиарда драхми на секунда и, трето, в такъв грохнал аристократичен хотел няма да можем да държим нито пеперуди, нито костенурки, които трябва да ни бъдат под ръка.

— Всичко е наред — успокои ни Ан. — Първо, директорът — чудесен човек, нарича се Жан-Пиер — ни предложи специални, ниски цени. Второ, проблемът за канализацията на Корфу вече е решен. И трето, особено важно, Жан-Пиер е херпетолог до мозъка на костите си.

Дръпнах си яка, ободрителна глътка уиски, преди да отговоря.

— Сега ти действително съвсем се омота — убедено казах аз. — Известно ми е, че в Корфу има много ексцентрични неща, но не мога да повярвам, че даже тук херпетолог може да стане директор на един от най-хубавите хотели на острова.

— Говоря самата истина! — възрази тя. — Жан-Пиер има апартамент на най-горния етаж на хотела и там държи змии, костенурки и различни видове гущери. Освен това ми предложи да отиде и да ни налови каквито влечуги искаме да снимаме.

Съгласих се. Остров Корфу в миналото бе пълен с най-различни изненади и ексцентрични случаи и сега се убедих, че още не бе загубил това си качество.

Корфу е разположен като извит кинжал в синьото Йонийско море, по средата между гръцкия и албанския бряг. В миналото е бил под влиянието на десетина различни държави, от които е взел хубавото, отхвърляйки останалото и запазвайки своята индивидуалност. За разлика от много други райони на Гърция той е зелен и свеж. Още по време на венецианското владичество е бил залесен с хиляди маслинови дървета и е изнасял големи количества зехтин. Сега тези изпоразкривени столетници хвърлят сянка със сребристозелените си корони из целия остров. Сред тях стърчат като предупредително издигнат пръст черно-зелени кипариси, някъде засадени на горички. Те внасят мистична нотка в островния пейзаж, облян в ярки и нежни слънчеви лъчи, огласян от песните на цикадите, напомнящи своеобразната музика на точиларския камък, и очертан от рамката на спокойното синьо море. От всички приказни кътчета на планетата, които съм посещавал, Корфу е най-близо до представата ми за мой дом, понеже тук, под щедрата слънчева светлина, се роди и разпали възторгът ми към околния жив свят.

Поради капризите на самолетните връзки успяхме да прекараме няколко часа в Атина — достатъчно време да поразгледаме Акропола, да видим как евзоните се сменят на поста пред кралския дворец и да вкусим от разкошните ястия на брега на Пирея лакомства от морски деликатеси, каквито само гърците могат да приготвят. После отлетяхме за Корфу.

Пристигнахме вечерта. Гигантската жълта луна къпеше в светлината си маслиновите горички и нейното отражение в притихналото, набраздено от лекия бриз море се разсипваше на милиони лютичета по водната повърхност. Изпихме бутилка чудесно, светлокехлибарено рецина^[1] с уханието на всички борови гори, в които съм ходил, хапнахме хубаво сготвена риба и се прибрахме в стаята си. Дори луната, кацнала на перваза на нашия балкон, не можа да ни попречи да заспим.

На другата сутрин, когато закусвахме, ни представиха Жан-Пиер. Нисък, с тъмен цвят на кожата, с весели кестеняви очи и прелестна усмивка. За ужас на гостите на ресторанта, които замръзнаха на местата си, Жан-Пиер измъкна от една платнена торба най-голямата водна змия, която бях виждал — красива жълтоуха водна змия, сякаш излята от бронз, а после с жест на фокусник от друга торба изсипа върху плочите куп европейски водни костенурки, тъмнозелени, на жълти петна, със златисти като на леопард очи.

— Само това успях да ви уловя — каза той с нотка на вина в гласа.

Водните костенурки се окопитиха и се разпълзяха между масите. След пет минути мъртва тишина в целия ресторант костенурките бяха събрани и набутани отново в торбата.

— Къде ги уловихте? — попитах аз.

— Станах много рано и отидох на едно езеро — нарича се Скотини и се намира в средата на острова — отговори той.

— А, знам го много добре! — възкликнах аз. — Беше едно от любимите ми места за колекциониране на животни.

— Царство на всякакви видове на дивата природа — каза Жан-Пиер.

— Там ще снимаме епизода с водните костенурки — обясни Джонатан, който преди няколко седмици беше идвал на обстойна разузнавателна обиколка из острова. — Ще покажем как наближавате езерото и на брега ще пръснем тези костенурки. Ти и Лий бавно ще пристъпите към тях, а те в костенурски пози, като…

— Като вцепенени на скалата! — прекъснах го аз. Обясни ли им? Връчи ли им извадка от сценария? Прочетоха ли си договорите? Отказвам да играя във филм с една торба костенурки, които не си знаят задълженията, няма да ти се подчиняват, няма да изпълняват нарежданията ти и най-лошото — ще забравят репликите си. Внимавай, защото и моят авторитет се поставя на карта!

— Добре де, сигурен съм, ще че се държат прилично — каза Джонатан и ми хвърли убийствен, хийтклифовски поглед.

— А къде ще ги сложим? — заинтересувах се аз.

— Защо не във вашата вана? — предложи съвсем сериозно Жан-Пиер.

Сякаш директорът на „Кларидж“ или на „Уолдорф Астория“^[2] ми предлагаше да вкарам стадо африкански глигани в наетия от мен апартамент.

— Много хубава идея! — каза Лий. — А когато си вземаме душ, ще ги изваждаме.

— Е, да, те не обичат сапун и гореща вода — обясни Жан-Пиер.

Такъв разговор можеше да се води само на остров Корфу. Качихме се в стаята, понесли торбите с кинозвезди. Напълнихме ваната с вода и пуснахме в нея костенурките, а змиите оставихме вързани в „спалните“ им чували. След това тръгнахме към Кулура — заливче в северната част на острова, където Джонатан искаше да снима епизода с пристигането ни в Корфу на борда на един каик — дундесто ярко боядисано корабче, много характерно за гръцкия пейзаж.

Беше ослепителен ведър ден с чист, кристален въздух и приятно топли слънчеви лъчи. Над лазурното море шептеше ветрец, полъхнал от кафявите ерозирали хълмове на Албания и от гръцкия бряг. Пътувахме през хладните маслинови гори, под сянката на безброй сребърнозелени корони и покрай огромните изгърбени и надупчени като пемза стъбла, всяко различно от другото, като отпечатъци от пръсти, сякаш разкривени колони на катедрала от листа. После излязохме на открит път, извиващ се по склоновете на Пантократор — най-голямата планина в Корфу. На места външният край на шосето се спускаше почти отвесно към бляскащото море, а от вътрешната страна се издигаха скалисти склонове. Над червено-кафявите, златисти и пепелявобели урви, като черни стрели пикираха лястовици, заети с градежа на странните си гнезда от обли бучици кал наподобяващи по форма половин бутилка от „Кианти“^[3].

Свихме по стръмен страничен път, ограден от двете страни с плътни редици високи кипариси. Още през 1935 година те бяха вече на почтена възраст. Скоро пред очите ни се показа пристанище Кулура с форма на силно извит лък. На единия му край се намираше безсъмнено най-хубавата вила в Корфу, собственост на мои стари приятели, Пам и Дисни Вен-Фюс.

В пристанището чакаше на котва нашият каик — чудесно малко корабче, безупречно чисто, сияещо в синя и бяла боя.

Пам и Дисни, с които не бях се виждал няколко години, ни посрещнаха много сърдечно. Най-любезно се съгласиха да стоварим багажа си пред хубавата им къща, да правим снимки на красивата им градина, отрупаха ни с безалкохолни напитки и дори ни предоставиха „таланта“ си — земна костенурка, която бяха кръстили Карадърс. Изобщо приятелство в пълния смисъл на думата. Разхвърляхме багажа си, както може да го разхвърля само снимачен екип, и докато техниците се приготвяха, отидохме да разгледаме каика и да проверим дали е готов за морското ни пътешествие. И тук за ужас на Джонатан ни сполетя беда.

При встъпителните кадри трябваше да кажа: „Всяко живо същество има вроден интерес към заобикалящия го свят. Наблюдавайте човешкото създание в ранна възраст или ако е необходимо, някое друго животно. Ще забележите, че то непрекъснато и с всичките си сетива изучава и опознава. Защото от мига на раждането си ние вече сме изследователи на един сложен и прекрасен свят. Някои с възрастта загубват интерес към околната среда, а други непрестанно го поддържат и го развиват до края на живота си. Те са щастливците — наричат ги природолюбители“.

За да постигнем по-силно внушение, Джонатанреши, че трябва да вземем дете на борда и заедно с него да разглеждаме огромен буркан с морски животни. Дори беше вече ангажирал сладката шестгодишна дъщеричка на собственика на кафененцето, което красеше пристанище Кулура. Но точно преди да пристигнем, била направила някаква страхотна беля (каква, не можахме да разберем) и майка й хубавичко я напляскала — необичайна за Гърция мярка. Резултатът се подразбира. Джонатан намери малкия си талант залян в сълзи, свит на скръбно кълбо и отказващ да говори, да облече най-новата си рокля и изобщо да ни погледне в очите. Тримата, които знаехме гръцки — Пам, Ан и аз, напразно галихме и увещавахме момиченцето. Не помогна дори щедрата оферта на Джонатан да удвои хонорара му от десет на двадесет драхми (без ни най-малко да се съобразява с бюджета!).

— Без дете не можем да снимаме епизода! — предупреди Джонатан. — Ан, за бога, направи нещо!

— Какво мога да направя? Щом детето не иска, насила не става.

— Ами намери някое, което иска! — предложи Джонатан.

И клетата Ан отиде в съседното село да търси таланти.

— Непременно ли трябва да е от женски пол, или ще свърши работа и момче? — поиска уточнения тя, преди да тръгне.

— Дете да е, пък ако ще и хермафродит! — сопна се Джонатан.

Лий и аз решихме, докато се върне Ан, да обиколим край плитката топла вода и да потърсим „реквизит“ — мрачни раци отшелници, самонастанили се в шарени раковини, други миди, вече със „законните“ си стопани, и големи мъхнати морски паяци, които правят наметало от водорасли и гъбички на гърба си, за да се замаскират. Осигурихме голям избор от „жив реквизит“, за да успокоим донякъде нашия режисьор, който продължи да потрепва в нервни тикове. Многоочакваната от всички Ан още я нямаше.

Накрая тя се появи и тържествено спря автомобила си пред нас — водеше хубаво момченце наоколо десет години. В същия миг вратата на кафенето се отвори и оттам излезе момиченцето, засмяно и пременено в новата си рокля.

— Ах, душице, виж, сега имаш вече две деца! — възкликна Джонатан.

— Смяташ ли, че бюджетът ни ще стигне и за двете? — със сериозен тон го попитах аз.

Вместо отговор той ми хвърли кръвнишки поглед.

До вечерта правихме снимки с каика. Работата ни се усложни, понеже освен снимките на борда (трудни, но не чак толкова лоши) Джонатан искаше от подходящо място в планината да „хване“ панорамен изглед на пристанището, къщата на Пам и Дисни и величествено пухтящия каик. Нямахме портативни радиостанции и трябваше да чакаме Джонатан да се появи на избраната от него позиция и в очакване на нарежданията му аз да го наблюдавам внимателно с бинокъла, а каикът да прави обиколки извън пристанището. След като ни даде знак с ръце, ние взехме курс към залива. Излишно е да казвам, че поради сложността на епизода се наложи да правим маневрата няколко пъти, докато Джонатан остане доволен от нас, колкото, разбира се, може да бъде доволен един режисьор. После си събрахме багажа и потеглихме за града. Дълго пътуване в горещината с единственото желание за ледено питие, чисти дрехи и вкусно ядене.

Водните костенурки бяха още във ваната.

На следващия ден ни сполетя друга беда. Джонатан бе изнамерил вилата, в която навремето бях живял със семейството ми, и страшно я бе харесал за декор на един дълъг епизод. След многократни телефонни разговори, Ан бе успяла да открие собственика й чак в Атина, за да поиска съгласието му да правим снимки в и около вилата. Оказа се, че я бил наел някакъв собственик на кабаре, от когото също трябваше да се иска разрешение, а той беше още помъчен за намиране, понеже собствениците на кабарета са явно вечерни, или във всеки случай нощни, птици и през деня безследно изчезват. Смрачи ли се, те (като Дракула) излизат от бърлогите си, мотаят се из града и е много трудно да попаднеш на следите им. Ан бе успяла да го открие, но той категорично отказал да ни пусне във вилата. След безброй молби се съгласил да влезем, но само в негово присъствие. Обяснил й кога ще дойде в Корфу, за да отвори собственоръчно вилата. Жалко за нервите, които изхаби Джонатан — в определения ден „нощната птица“ изобщо не се появи.

— Хайде да идем и да снимаме в двора и на верандата! — разумно предложи Ан. — Той може би ще пристигне утре.

— Да, и на мен тъй ми се струва — рече унило Джонатан. — Докато чакаме утрешния самолет, бихме могли да отидем на снимки в Потамос.

Очарователното селце Потамос си бе останало същото както преди четиридесет години — покатерило с мъка къщици по планинския склон, боядисани в различни цветове и всяка със сводеста тераса и с лястовиче гнездо, от което се подаваха малки лястовички, отворили човчици. Под всяко гнездо имаше картонена кутия за курешките, които щедро се сипеха отгоре. Дойде ми на ум гръцката пословица, че къщата става дом, след като лястовиците свият гнездо под стряхата й. Наблюдавах как женската и мъжкият, напълнили човки с насекоми, долитаха и хранеха малките си. Те бяха пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-внуци на ластовиците, които съм гледал под същите стрехи в детските си години. Снимахме ги, направихме няколко кадъра на селцето и се върнахме в хотела.

Водните костенурки бяха още във ваната.

Настъпи следващият ден — ведър и ясен. Самолетът от Атина пристигна, но без нашия човек.

— Да го вземат дяволите! — изръмжа Джонатан. Ще отидем и ще правим снимки във вилата, пък каквото ще да става!

В книгата си за детството ми на остров Корфу бях нарекъл тази вила „Снежанка“ — тя се гушеше в голяма стара маслинова гора, под сянката на огромна магнолия и олеандри с розови и бели цветя. Над верандата се виеше лозница, която през есента натежаваше от чепки бяло грозде със зърна във формата на банан. Когато изкачихме осеяната с камънак и дупки алея, спряхме пред къщичката, която в никакъв случай не можеше да се нарече белоснежна. По потъмнелите й стени имаше влажни петна, а зелените капаци на прозорците бяха избелели и боята се лющеше. Въпреки всичко тя беше запазила елегантния си вид и не можех да си обясня грубото нехайство към прелестната къщурка.

Докато разтоварваха багажа, разведох Лий под маслиновите дървета в запуснатата буренясала градина и ме обзе носталгия. На верандата често канехме гости и веднъж моята дружина от различни животни направи големи поразии. Свраките ми, добрали се до разлято вино, бяха се напили и точно преди да дойдат гостите, обърнаха наопаки грижливо подредената маса. Под масата се спотайваше злобният ми гларус Алеко и кълвеше гостите по краката. В една от стените живееше любимото ми гущерче Джеронимо, което веднъж влезе в жесток двубой с два пъти по-голяма богомолка и я победи. На петдесетина метра от вилата беше семейният параклис една от онези очарователни малки църквици, строени из цяла Гърция бог знае кога в памет на неизвестен светия, извършил някакво чудо. Нашият розов параклис, голям колкото стая, имаше столове с особени, вдигащи се назад седалки, а над олтара му висеше икона на св. Богородица и младенеца. Сега той вехтееше избелял и запуснат, а през полуотворените му врати вятърът бе навял купчини изсъхнали листа. Навремето подът и столовете блестяха от чистота, две кандила горяха постоянно и едва успяваха да осветят Богородица и божия син, а във вазичката под иконата винаги имаше свежи цветя.

Сега изоставеното параклисче нямаше кандила с пламъчета, нито вазички с цветя. Спомням си как веднъж, когато се връщах по тъмно от една моя „експедиция“, забелязах, че бяха забравили да затворят вратите на параклисчето. Сложих на земята сакчето за пеперуди и колекционерската си чанта и отидох да надзърна. Захласнах се от удивление. Иконата на Богородица плуваше в нарцисовожълтата светлина на кандилцата, десетки светулки (тогава беше сезонът им), минали през отворените врати, блуждаеха като зеленикавобели мигащи звездици из параклиса, лазеха по столовете и по стените, а няколко бяха накацали по иконата и я украсяваха като блещукащи смарагди. Останах дълго в плен на тайнствената красота. После с голяма мъка излових светулките със сакчето и ги пуснах навън, защото се страхувах да не умрат, ако останат затворени в параклиса. През цялото време имах чувството, че Богородица наблюдава със съжаление раздялата на параклиса с тази изящна жива украса.

Когато се връщахме, ни посрещна Джонатан с парче стъкло в ръката и с виновен поглед.

— Ето, надникнах през един от задните прозорци и това парче стъкло падна — рече той и ни го показа. — Ако си пъхна ръката в дупката, мога да отворя прозореца и да влезем във вилата.

Въздъхнах и казах:

— Не знам каква е в Гърция присъдата за влизане с взлом, но сигурно не е по-малко от няколко години. А условията в тукашните затвори, както разправят хората, са непоносими.

— Сигурна съм, че никой няма да разбере, ако после сложим парченцето стъкло на мястото му обади се Лий.

— Ами ако собственикът ни завари, както сме се разпищолили във вилата? — попитах аз.

— Хайде да минаваме моста, щом сме стигнали до него! — уверено подкани Джонатан. — Поне можем да направим кадрите с верандата.

И нахълтахме във вилата. По две причини.

Първо, трябваха ни снимки как Лий и аз гледаме безцелно от различни прозорци или влизаме и излизаме през вратата. Второ, трябваше ни електрически ток за вечерните и нощните снимки. Цялата работа ни отне доста време и чак вечерта свършихме, събрахме си багажа и (след като грижливо заключихме вилата и сложихме парченцето стъкло на мястото му) уморени се отправихме към „Корфу палас“.

Водните костенурки бяха още във ваната.

На другата сутрин нямахме работа, защото Пола и Джонатан трябваше да отидат в митницата и да уредят вноса на гъсениците. Тук трябва да дам малко пояснения. Понеже бяхме дошли да правим снимки в неподходящ за ларвите на пеперудите сезон(поне за тези, които искахме да представим), се налагаше да си доставим гъсеници от едно голямо стопанство за развъждане на пеперуди в Англия. Макар че Корфу е прочут с чудачествата си, гръцките митничари, след като настояли да се отвори подозрителният колет и видели, че е пълен с ларви на седефка, бяла зелева пеперуда и лястовича опашка, удобно настанени в любимите им растения, решили, че вече прекаляваме. Посрещнали с хладни, недружелюбни погледи доводите на Ан, че в Корфу има пеперуди точно от същия вид. Защо, попитали те, ако се намират в Корфу, трябва да доставяте такива от Англия и да харчите луди пари? (Трудно може да се обясни на един гръцки митничар колко сложно е да се снимат животни.) Във всеки случай, изтъкнали чиновниците, вече с чувство на национална гордост, щом като в Корфу има същите гъсеници, защо да не бъдат снимани? Да не би гръцките гъсеници да са по-лоши от английските? Години наред Гърция е била прочута с гъсениците си — по размери, количество и качество. Всички знаели, че гръцките гъсеници са най-хубави в света. Тогава какъв бил смисълът да се доставят английски гъсеници (второкачествени във всяко отношение), които щели да докарат смъртоносни болести на корфуанските? Цяла сутрин Пола, Ан и Джонатан, ядосани и изпотени, трябвало да подписват клетвени декларации, че гъсениците били проверени една по една в Кралския колеж на ветеринарните лекари, в Кралския колеж на военните лекари, в Министерството на земеделието и в Лондонското зоологическо дружество. Подписали и гаранции за осигуровка на гръцкото правителство и задължение за изплащане на огромно обезщетение за всяка загинала корфуанска гъсеница (първо качество) по вина на английските гъсеници. Трябвало да дадат и гаранции, че нашите гъсеници не ще влизат под никаква форма в контакт с корфуанските, за да не ги покваряват, и че след завършване на снимките нашите гъсеници ще бъдат позорно изнесени от Корфу и върнати обратно в Англия, за да се излюпят там второкласни пеперуди. Нашата тричленна група пристигна в хотела капнала от умора, но тържествено носейки колета с английски гъсеници.

Следобед отново отидохме във вилата. Парчето стъкло пак падна по мистериозен начин, вратите бяха отворени и започна работа. Както от повечето животни, така и от гъсениците може още много да се желае, за да изпълнят добре ролята си на кинозвезди. Или замръзват неподвижни като музейни експонати, или така галопират към любимите си растения, че е трудно да се следят с камерата. След като свършихме с тях, трябваше да опитаме да снимаме другите насекоми, усърдно събирани от Лий, Ан и мен през последните няколко дни — подскачащи бегачи, листороги бръмбари, цикади и разни други, грижливо карцирани в буркани и кибритени кутийки. Като дете в Корфу нямах достъп до модерните прибори и приспособления, с които разполагат днес младите естественици. Тогава необходимостта беше майка на най-различни „изобретения“. В нашата вила не се хвърляше нито едно бурканче, а картонените и тенекиените кутии представляваха истинско богатство. Най-ценни обаче бяха кибритените кутийки — леки, лесни за носене и достатъчно малки, за да не се блъскат и нараняват насекомите. Трябва да съм имал колекция от неколкостотин кибритени кутийки, които вземах празни за моите „експедиции“ и връщах пълни с насекоми — цяла менажерия. Но колкото и да бяха полезни, понякога създаваха сериозни затруднения. Спомням си, че веднъж бях оставил по невнимание една кибритена кутийка на камината и по-големият ми брат (който, меко казано, не беше любител на животни) я отвори, за да запали цигара, а от нея изпълзя по ръката му женски скорпион, покрит с малки скорпиончета. Ще премълча всичко, което се случи след това. И все пак при снимките за сегашния ни филм разбрах с радост, че скромната кибритена кутийка още не е загубила своето значение. Само обитателите й се оказаха непокорни. Или падаха от цветето, на което ги поставяхме, или си разперваха крилцата и отлитаха, докато накрая настъпи моментът, наречен „недостатъчна светлина“ (тоест, толкова се стъмни, че дори режисьорът потвърди, макар и с неохота, невъзможността да се правят снимки). Опаковахме второкачествените гъсеници и се прибрахме в града.

Водните костенурки бяха още във ваната.

Следващият ден започна със слънчево утро (както всички дни дотогава) и със синьо като крилата на рибарче небе. Докато се мъдрехме на закуска, довтаса Джонатан в невероятно добро настроение. Поръча си обичайната „скромна“ закусчица — овесени ядки, кафе, препечен хляб, мармалад, салам, бекон, пържени яйца, пържени картофи, плодове и сметана, после се облегна на стола и ни погледна със светнали очи.

— Днес ще снимаме змията — рече той, като че ли предлагаше на някое детенце разходка със слон или друго подобно приключение. — Жан-Пиер ще дойде да помага.

— Със „стъклената змия“^[4] ли? — попитах аз.

— Да, със „стъклената змия“!

— Мога ли да отбележа, че „стъклена змия“ е неточен израз — обадих се отново. — Всъщност това е голям гущер без крака.

— Но прилича на змия! — възрази Джонатан, засегнат за кой ли път от коварството на майката природа.

— Няма значение — продължих аз. — Той е със закърнели крайници и ако го дръпнеш по-грубичко, опашката му ще се откъсне като на гущер. Затова на английски се нарича „стъклена змия“.

— Боже мой! — ужаси се Джонатан. — Само това ни липсваше! Опашката на проклетата гадина да падне точно в средата на епизода! Защо по дяволите съм се хванал да правя филм за животните?

Заедно с Жан-Пиер и нашата пълзяща кинозвезда потеглихме към една маслинова горичка, която според Джонатан била „най-хубава“, макар че не разбрахме защо — всички горички на острова бяха до една повече от хубави! Обясних на нашия режисьор, че американският гущер, или шелтопусикът (да го нарека с европейското му име, което тъй лесно се плъзга по езика), се движи със скоростта на светлината и трябва да се снима в място, където ще му е трудно да ни избяга. Джонатан ме увери, че се е съобразил с това. За моя изненада той се оказа съвършено прав. Край маслиновата горичка имаше пътека, оградена от двете страни с дувари — фактически криволичещ каменен улей, много удобен за пускане на змия, макар че не бе правен за тази цел.

— Сега искам ти и Лий да тръгнете от маслиновото дърво ей там, долу, и като стигнете до оня храст, внезапно да видите змията и да я хванете! — нареди Джонатан.

— Един момент! — опънах се аз. — Ако трябва да вървим около двадесет метра до животинката, тя вече ще бъде на десет километра от нас!

— Е, и какво предлагаш?

— Змията трябва да се пусне, щом стигнем до храста — отговорих аз.

— Как ще стане тази работа? — попита Джонатан.

Погледнах надолу по пътеката към мястото, където щяхме да „хванем“ гущера. Точно там тя се извиваше и дуварът правеше малка чупка.

— Ако някой се скрие зад дувара, може да пусне змията чак когато стигнем там — обясних аз.

— Кой? — попита Джонатан.

— Аз — предложи Жан-Пиер, херпетологът директор на хотел „Корфу палас“, сега съблечен гол до кръста и готов за действия.

— Добре! — съгласи се Джонатан. — Идете там и заемете позиция, да видим как ще стане.

Жан-Пиер взе торбата с гущера, покорно изприпка и застана зад чупката на дувара.

— Не е добре. Виждам ви — викна Джонатан. Смъкнете се малко надолу.

Жан-Пиер послушно клекна.

— Пак не е добре! — обади се Джонатан. — Главата ви се вижда. Лягайте на земята!

И директорът на „Корфу палас“ залегна в праха край дувара. Ако в този момент го бяха видели клиентите му, доста щяха да се изненадат.

— Великолепно! — изрева Джонатан. — Сега не мърдайте и пуснете „стъклената змия“ точно когато Джери и Лий стигнат до вас!

Жан-Пиер лежа с лице, заровено в праха, и слънцето жестоко го напече, докато ние направим няколко репетиции. После всичко мина по мед и масло. В критичния момент „стъклената змия“ бе пусната и за голяма моя изненада се държа отлично. Пропълзя бързо по пътеката и се уви върху една туфа трева до дувара, където без рискове можехме лесно да я хванем за опашката. Жан-Пиер се изправи на крака, плувнал в пот, отпред целият покрит с фин бял прах, а на лицето му цъфтеше горда усмивка. След като направихме всички кадри в „близък план“ на красивата „стъклена змия“ — лъскавото й тяло, люспите й, подобни на бронзови тухлички, закърнелите й задни крачка, красивата й глава и устата й, по която бе изписана широка благосклонна усмивка, я пуснахме на свобода и тя се плъзна мазно като в олио между храсталаците. Вече беше настъпил моментът на „недостатъчно светлина“ и след кратка почивка, през която изядохме една освежителна диня, червена като облак на залез, се върнахме в „Корфу палас“ заедно с неговия директор — изпотен, уморен и прашен, но горд с дебюта си в киноизкуството.

Водните костенурки бяха още във ваната.

Сутринта на закуска Джонатан, отново в добро настроение, усърдно опразваше накамарените с храна чинии.

— Днес — започна той, напълнил устата си с яйца и салам. — Днес ще правим снимки на езерото, нали, на Скотини.

— Какво ще снимаме там? — попитах аз.

— Водни костенурки — обясни той.

— Водни костенурки ли? — недоверчиво повторих аз.

— Да, разбира се — рече той, тълкувайки погрешно моите въпроси, и продължи обезпокоен. — Още са при вас, нали?

— О, да! — отговорих аз. — Точно си мислех, че без тях ваната ни ще опустее. Много се привързахме към животинчетата.

— Добре, помислих, че може да са избягали — успокои се Джонатан.

— Не, за съжаление — казах аз.

— Хубаво — продължи Джонатан. — Ще снимаме как ти и Лий идвате при езерото. Ти можеш да разкажеш как навремето като дете си идвал и си ловил разни неща. Ще снимаме жабите, тритоните и оная водна змия, дето я хвана Жан-Пиер. Ще „вземем“ в кадър и водните костенурки. Ти ще обясняваш на Лий колко лесно се ловят водни костенурки…

— Извинявай — прекъснах го аз. — Ти виждал ли си как се движат водните костенурки?

— Няма страшно! — отвърна Джонатан и лекомислено си направи каламбур. — В края на краищата от нашите осем костенурки сигурно има поне една на осемдесет години, която ще се движи по-бавно от другите.

Джонатан бе трогателен с фанатичната си вяра, че рано или късно ще намери животно, което да изпълнява нарежданията му, макар и в края на краищата да остана излъган.

— Нито една от нашите костенурки не е осемдесетгодишна — ми прошепна Лий. — Когато ги вадим от ваната, за да си вземем душ, побягват като луди из банята.

— Знам — потвърдих аз. — Но нека да не поставяме на изпитание затрогващата вяра на Джонатан в майката природа. Кой знае, може пък да стане чудо!

Така започна паметният ден на водните костенурки.

Изнесохме ги от нашата баня (факт, посрещнат с голямо облекчение от камериерките на стаята ни), поставихме ги в подходящ „контейнер“ и с ескорт от три автомобила потеглихме към езерото. Три, защото Жан-Пиер, въодушевен от успеха си в киноизкуството като укротител на „стъклената змия“, се приобщи към нашия екип, за да „укротява“ водната змия. Слънцето безмилостно прижуряше и ние с облекчение въздъхнахме, когато пътят потъна в сенчестия простор на маслиновите гори. На времето ми се струваха като свят на чудесата. За възрастните хора, които минаваха край надупчените стволове на дърветата под балдахина на сребърнозелените листа, те бяха красива гледка и приятна сянка, а за мен — истинско съкровище от животинки. Из безбройните дупки на всяко дърво можеха да се намерят десетки различни създания — от кукумявки и съселчета до мушитрънчета и черни плъхове. През пролетта изпълзяват от земята по стъблата на дърветата странни гърбати животинки с изпъкнали очи. Кожата им се разцепва по целия гръб и бавно, мъчително се показва цикада с ореховокафяво телце и сребристи крилца. Раждат се предвестниците на лятото, които ще огласят с песните си целия остров. В корените на маслиновите дървета се намират стоножки, дълги като молив, и жаби със сребриста кожа на зелени петна, подобни на средновековни географски карти на света с произволни форми на континентите. Насекомите са навсякъде — пеперуди, мравколъви и калинки, мухи с крехки дантелени крилца, които снасят яйцата си по нежните стъбла на растенията, смолисточерни торни бръмбари по двойки, търкалящи топченца от тор, за да ги заровят в земята като „ясли“ за своите бръмбарчета. Веднъж някой се учуди какво толкова съм намирал в тези „еднообразни и безжизнени“ маслинови гори. За мен те са място на безкрайно, прелестно шествие, а пролетта ги обсипва с разни цветя, сякаш някой е разпилял кутията с боите си между тъмните чепати стволове. Тези гори са всичко друго, но не и „еднообразни и безжизнени“.

След като се надрусахме по каменистия път и излязохме от маслиновите гори, пред очите ни блесна Скотини — почти кръгло езеро, около три хектара, оградено от дървета, с голям обрасъл в тръстики остров и тъмнеещи от нефритовозелени водорасли плитчини. За някои хора то също изглежда безжизнено, както и маслиновите гори. Но аз знаех, че то само за себе си е една вселена. В дълбините му се стрелкаха, влачеха, тласкаха и прокрадваха странни микроскопични форми на живот, плахи ларви на водно конче, мънички рибки, тритони, жаби, змии и водни костенурки. Спомням си, че като дете бях дошъл тук и през целия ден събирах разни екземпляри. Малкото езеро се оказа толкова богато, че след като напълних всичките си буркани и кутии, трябваше да съблека дрехите си, за да пренеса в тях ценните си находки. За голям ужас на майка ми се прибрах вкъщи чисто гол.

След като Джонатан кръстоса наоколо и намери подходящо място, подготвиха камерите и снимахме първия епизод, в който централната роля се изпълняваше от водната змия. Нашият змиеукротител, съвсем забравил за хотела и ресторанта, бос, с навити крачоли на пантолоните, гол до кръста, ходеше с танцова стъпка из тинята и караше красивата змия да изпълнява нарежданията на Джонатан. Тя се държа великолепно, пълзя из тинята, увива се из тревата и накрая заплува в езерото, браздейки повърхността на водата под формата на римско пет, вдигнала нагоре голямата си хубава глава.

— Сега, за „основно ястие“ — водните костенурки! — каза Джонатан, превъзбуден от успехите ни сводната змия. — Искам да сложите три костенурки точно там, на оня тревист бряг, а ти и Лий да подходите и да ги „забележите“ как се пекат на слънце. После пълзешком отивате и хващате едната, а другите избягват в езерото.

— Те ще изчезнат от брега, преди да си успял да кажеш „Джонатан Харис“ — обясних му аз.

— Хайде, хайде, дай да опитаме! — настоя нашият режисьор.

Жан-Пиер извади три водни костенурки и ги натискаше, за да ги задържи на посоченото място, а Лий и аз заехме позиция.

— Камера! — изкомандва Джонатан.

Жан-Пиер вдигна ръце от костенурките и отскочи назад, за да не е „в кадър“. Лий и аз направихме крачка напред. Трите водни костенурки стартираха като състезателни автомобили на пистата в Льо Ман, смъкнаха се по брега, цопнаха във водата и изчезнаха.

— Дявол го взел! — възмути се Джонатан. — Трябва да ги задържим по-далеч от брега.

— Само пет ти остават! — предупреди го Лий.

— Е, ще пробваме с още три — отговори Джонатан. — Сигурен съм, че този път ще успеем.

Поставиха трите костенурки надалеч от брега и докато Жан-Пиер ги натискаше, Джонатан изрева:

— Камера!

Този път костенурките възприеха друг подход. Не виждаха езерото и не знаеха накъде да бягат. За секунда направиха няколко кръгчета и побягнаха право към камерата и триножника. Колкото и да се опитвахме да ги накараме да бягат към езерото, те се втурваха все към сушата с костенурски инат, съперничещ само на магарешкия. Отчаяхме се и ги пренесохме по-близо до брега, за да им блесне водната повърхност. Те тутакси се хвърлиха и изчезнаха чевръсто в езерото както първите им три сестри.

Джонатан съвсем увеси нос с възможно най-навъсена хийтклифовска физиономия. Пробвахме с една от останалите две костенурки, която ни изигра нов вариант — скри се в черупката си и остана неподвижна като камък. Нищо на света не можеше да я накара да мръдне. После, докато всички се съвещавахме как да надвием упорството й, тя неочаквано се показа и избяга в езерото. Положението бе отчайващо. Оставаше ни само една костенурка Джонатан не искаше повече да рискува и затова решихме да снимаме епизода с улавянето на костенурката в обратен ред. Първо Лий измъкна с мрежа водната костенурка от водораслите, сякаш я хваща там. После пуснахме костенурката на плиткото и я снимахме как отплува и ни се изплъзва от ръцете, а ние с Лий тичахме по брега сякаш ловим костенурка. След като тези части на филма бяха грижливо рязани, обработвани и накрая последователно монтирани, се получи неочаквано хубав ефект, но този начин на работа много изопва нервите на целия екип, понеже не е сигурно дали изобщо е станало нещо, докато не се видят кадрите в монтажната лаборатория. В последния ден на нашата снимачна дейност пуснахме всички наши животни на свобода, събрахме си съоръженията и камерите, и разделяйки се със смълчаното между маслиновите дървета езеро, се върнахме в града уморени, но в добро настроение.

Във ваната нямаше водни костенурки.

Направихме си по една разкошна баня, а вечерта Лий и аз скитахме из старите улички на Корфу, гостувахме на разни мои приятели, пихме прекалено много рецина, пяхме и ядохме печено агне и пържени скариди. Знаехме, че ни предстоят тежки седмици в Торонто, където щяхме, затворени в задушни стаи за монтаж и звукозапис, да гледаме по няколко пъти стотици метри филм, да пишем коментар и после да го четем за дублаж на филма. Скучна, но необходима работа за окончателно оформяне на цялата телевизионна програма. Но още далеч от тази грижа, прекарахме много приятна вечер в чудесно настроение.

Вървяхме късно през нощта по крайморския булевард към хотела. Високо над нас грееше ясна луна. С петната от своите кратери и планини тя приличаше на седефен кръг, който разливаше бледа светлина върху тъмното кадифено море. Две кукумявки се обаждаха една на друга като странни камбанки в дърветата, а тежкият топъл въздух ухаеше на море, цветя и дървета.