Христо Смирненски
В нощта

На незабравимия Цвятко

Непрогледни, непросветни, тегнат черните тъми,

монотонно, непрестанно ситният дъждец ръми.

Трепне ветрец и простене сякаш някой смътно вън,

и притисне ме наново тежкият кошмарен сън.

 

Виждам бледи след колата крачат близките души,

черна горест ги задавя и притиска, и души;

плавно татък се понася тежък погребален звън,

понесе се и затихне като странен утрен сън.

 

Ето: майката-земя очаква да притисне в хладна гръд

твоята сразена младост, твоята смразена плът…

Бавно спуска се ковчега, бавно рони се пръстта,

а с пръстта ведно се свличат куп отронени листа…

 

Стихва всичко… но избухне в миг несдържан горък плач,

пропълзи и се изгуби в пазвите на синий здрач,

а в града на мъртъвците пада вечерна тъма,

сякаш черен креп се стели над студената земя…

 

Монотонно, непрестанно есенний дъждец ръми,

сякаш някой тихо стене в полунощните тъми,

а в ушите още тътнат плач и погребален звън,

сякаш всичко туй кошмар бе, сякаш всичко туй е сън!