Христо Смирненски
Сянка (Полунощни блянове)

Монотонен громък звън

полунощ възвести

и наново мирен сън

всичко пак приюти.

 

Светла нощ е като ден,

като блян на мома,

спряна пръв път от ерген

край шуртяща чешма.

 

В тихо, тайнствено хоро

вред звезди се редят.

В резки сенки и в сребро

занемял е градът.

 

Златний храм кат страж

и гори, и блести,

всичко около мълчи

в самота и мечти.

* * *

Храсталакът прошумя,

клони трепнаха едвам,

с плавни стъпки сам-сама

сред прозирната тъма

дева носи се насам.

 

Облак-свила, облак-снег

от безбрежен друм възви

и понесен в полет лек

със воал сребрист и мек

нейната снага обви.

 

Бледоликата луна

океан лучи разля

и с вълна подир вълна

сребросиня светлина

нейни кротък лик заля.

 

Посипаха се звезди

като златоогнен дъжд

и на нейните гърди

накит в миг се подреди,

накит скъп нашир и длъж.

 

И пристъпи тя към мен —

в блян унесен часовой,

аз отдадох чест смутен,

тя пък с реверанс студен

бърже мене поздрави.

* * *

— Сянко, коя си кажи без лъжи

пропуска също полека кажи,

иначе взимам те май „за стрелба“.

 

— Пропуск не зная, че сянка съм аз,

сянка на таз, що недавна пред вас

стихна с усмивка на али уста.

 

— Хубаво, ала на три крачки стой —

виждаш, че аз съм сега часовой,

нашия устав така май гласи.

 

Трепка усмивка по свежи уста.

„Слушам, прошепна полекичка тя,

виждам, че пушка със нож те краси.“

 

Па се понесе в тревога тогаз,

стреснах я сигурно с ножа си аз,

та громко викнах след нея „пардон“.

 

— Нищо, не плаши ме вашият нож;

с нож и барут аз дружа в ден и нощ! —

тя ми отвърна с чаровен поклон.

 

— Чакай тогава, за миг се възпри,

аз съм на пост тук, кажи, до зори,

чакай да зърна пак светлий ти лик.

 

Трепнаха плахо зелени листа —

бърже закри се от взора ми тя,

само сподавен разнесе се вик:

 

— Аз съм мечтата на всичките вас:

Отпуска, Отпуска казвам се аз… —

И самота възцари се след миг.

* * *

Монотонен звън замре

в безпределни широти,

ето Смяната пред мен

с тихи стъпки се вести.