Христо Смирненски
Странна болка

Той на мастиката, аз на вермута,

двама жреци Саваот е събрал;

в устрема буен на битката люта

крачим и пеем ний песен нечута —

песен на нашата странна печал.

 

И в булеварда, щом сенки вечерни

в трепет извият солисти ръце,

всякога в всичко на себе си верни,

крачим и чакаме де ще се мерне

твоето розово, обло лице.

 

Ти — на театрите вечната стража,

тежко и властно пристъпяш пред нас,

сякаш пъхти камион по паважа,

сякаш препуска там… как да го кажа,

без да изпадна в немилост тогаз?

 

Горда усмивка по алени устни

трепка и тихичко сякаш реди:

„Колко е лесно човек тук да пусне

котва чрез няколко фрази изкусни,

колко е лесно да ги завърти!“

 

Ние жреците на вяра велика

тътрим след тебе сломени нозе,

шепнейки: „Туй на̀ краченца се вика!

Виж за вермут и за огън-мастика

крехко… вълшебно… вълшебно мезе!“