Йон Хуаристи
Палинодия

На Мартин

Дори не те докосва милостивостта,

щом, поразлиствайки албума с потъмнели подвързии,

един колежанин с нехайна куртка,

чийто взор предвкусва алкохола

от нерадушните причакващи години,

на снимката от дълбините те поглежда,

ни лук ял, ни мирисал е, изглежда.

 

Ще се излъжеш, ако вземаш за финес духовен

подобно изражение, нищо такова нямаше.

Познавах го добре. Въоръжен бе само

със странна колекция окаяни стратегии

за спасяване на положението. Мислеше глупакът,

че изразът на невинност

е нелоша видимост.

 

Но преждевременната строгост натежава скоро

и при това не погасява вложените сили.

Принасяните ползи плява са по вятъра.

Умен си, извлечеш ли друга някоя облага,

не слава на светец (което не е нищо особено).

Избяга, както случи, отваряйки пролука

натам, където чувстваше, че пролетта бълбука.

 

И, за нещастие, си даде сметка ненавреме,

че някои ухания не му прилягаха изобщо

(най-вече, мириса на някои цветя на злото).

 

Препъвайки се, обикаляше градина след градина,

потискайки повдигането, докато накрая, видно,

нямаше друг начин, предвид критичната му възраст,

освен в политиката да се хвърли.

 

Но в нея също нито цъфна, нито върза,

защото да оправяш този свят не е по силите задача

на някой, който своя дом държи в безреда.

Pure, perte, sa vie^[1]. Не би запазил нито

въгленче обич от онези времена

на заблуждения и блянове безчинни.

Дори не те докосва милостивостта, мой сине.