Хуан Рамон Хименес
Парк

Старинни полилеи по всичките салони

пред здрача аметистов пак ярко засияват.

И между дъжд и храсти пак жълтите балкони

не зная какъв спомен у мене възкресяват.

 

И сякаш в танц старинен се връща като жива

пак вечерта, пропита с вълшебства, с болки скрити.

Вън пясъкът е влажен и в клонките се скрива

не зная каква обич със сълзи във очите.

 

Ни звук. Дъхти на рози. Нощта със стъпки леки

е тук, по-силно грейват златистите кристали.

Една каляска стара отнася — и навеки! —

не знам какви, красиви, но мъртви мадригали.