Диего Хесус Хименес
Самси цвят

Как, тогава,

да изляза оттук, да опитам одисеята

да изляза от това време

на опустошение.

                        Бистрото зелено,

носещо ни радостта и надеждата, не цветът на мъха или на бутилките,

изпълнен с неувереност и хлипове, или вече патинираното

зелено на времето; дори не това на ябълката или на прибоя,

защото нямат ни очи, ни талия. Нито зеленините на пристанището,

        защото са обвити в тишина; нито онези,

които се сбогуват с нас от гарите или от прозореца.

Нито тези на казармите или епитрахилите,

защото никога не връзват цвят. Изричам зеленото на детството,

което никога сами не ни оставя и живее, и бленува,

и ще умре с нас; или онова на дрехата,

която вятърът повдига като ходим и ни гледа, и ни приема откъм

детската си невинност; не това на другото,

което ходи от зорите по халат

и ни гледа подозрително; нито онова, което вечно е

с подбелени очи; нито онова, което се прекръства,

като е безверно.

                Аз говоря за зеленото, което е самси

и което е одисея, за зеленото на моретата,

защото е без посока, за поражданото в сънищата,

защото не ни забравя.

                Говоря за зеленото,

което ни гледа в очите

и никога не изпитва страх.

                Сурбаран го рисуваше

като чепки грозде и на цветущи маси. Аз сега го прибирам

от играта на онези хлапета, стоящи там, сред сенките, близо до вкъщи.

                Докосвам онова зелено,

което свива рамене,

защото е невинно, и гърдите му ме гледат

леки като жестове, трептят

от обич

        под звездите.