Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (56)

ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Е, И ТОВА АКО НЕ Е НЕЩО!

Оба направо не можеше да повярва, че си е изгубил кесията с парите. Винаги е бил толкова внимателен. Изпухтя отчаяно. Ако едно нещо се размине, сполетява го друго. Или ще е някакъв безчестен джебчия, или крадлива жена, хвърлила око на парите му. Това ли е единственото, за което мислят ограничените нищожни човечета? За пари? След всичките си проблеми, след срещите си с толкова много ненаситни крадливци, протягащи алчни ръце към спечеленото му с толкова усилия състояние, Оба се бе научил, че човек с неговото положение винаги трябва да е нащрек. Не можеше да повярва, че този път го е направил сам.

Трескаво пребърка джобовете си, бръкна в ризата, после прерови навсякъде панталона си. Всичките му кесии, в които се съдържаше голяма част от богатството му, си бяха по местата. Каза си, че кесията на пътеката може да не е негова, но каква е вероятността някой друг да си изгуби кесията точно на това място?

Когато бръкна в ботуша си, установи, че една от кесиите му я няма. Разгневен, провери кожената връв, която винаги връзваше около глезена си — беше отвързана.

Някой беше отвързал кесията му.

Спотаен сред дърветата, изгледа вълнуващата сцена. Брат му Ричард и онази негова прелестна съпруга се извърнаха едновременно към мъжа, намерил кесията му — пълната с пари кесия на Оба.

— Намерих нещо, откраднато от човека, който подозирам, че е причинил смъртта на жена ми — чу той.

Зяпна. Пред него стоеше мъжът на блатната вещица — омразната самовлюбена чародейка, дето не отговори на въпросите на Оба.

Не беше глупак, та да повярва, че е станало комично съвпадение. Как ли пък не.

— Не го пипай! — изкрещяха Ричард и Майката Изповедник в един глас.

— Да бягаме! — додаде другата жена.

Оба видя как хукват като подплашени сърни. Осъзна, че сигурно гласът си е наумил нещо. Знаеше, че понякога използва вещи на различни хора, за да стигне до тях. Оба се огледа, видя искрящите жълти очи, гледащи заедно с него, и се ухили.

Въздухът потрепери, сякаш върху мястото, където падна кесията, удари светкавица. Хрътките нададоха вой и се отдръпнаха. Оба запуши ушите си с пръсти и присви очи пред блесналия виолетов обръч, разпръснал се на множество концентрични кръгове, както когато хвърлиш във водата труп на животно.

За части от секундата, с невъзможна бързина, хората бяха повалени от пурпурния обръч, стрелнал се в тъмата. Неудържимата стихия профуча покрай Оба, но само приглади косата му назад, а зад него остана застинало пересто ложе от призрачен виолетов дим.

Подозренията на Оба се оказваха основателни — гласът наистина бе замислил нещо грандиозно. Предвкусвайки удоволствието, той се запита какво ли точно.

Всичко утихна, но Оба остана притаен в сенките още малко, за да е сигурен, че четиримата не помръдват. Едва когато се увери, че не го грози никаква опасност, се измъкна от скривалището си — мястото, където гласът му бе казал да чака.

Гласът го призова. Хрътките останаха назад, Оба хукна през гъстия дим. Никога не бе виждал по-странен пушек — на цвят бе прозирно синкаво виолетов, но най-странното беше, че докато тичаше през него, не го разпръскваше. Краката му потъваха в застиналата димна завеса, без да я разклащат, сякаш тя бе изцяло в друг свят, в който той не присъстваше — Оба се намираше на същото място, но в своя си свят.

Четиримата лежаха проснати на земята, покосени на място. Оба внимателно се наведе напред, за да ги огледа, като все пак внимаваше да стои на разумно разстояние. Всички дишаха, макар и едва. Очите им не бяха затворени. Зачуди се дали го виждат. Размаха ръце, но никой от четиримата не реагира.

Надвеси се над Ричард Рал, вгледа се в лицето му. Прокара ръка съвсем близо пред очите на брат си. Никаква реакция.

Въпреки оскъдната светлина успя да различи в очите му удивителните семейни черти. Имаше нещо смущаващо в това да видиш някой, който толкова прилича на теб. Все пак у себе си Оба намираше повече прилика с майка си. Съвсем в неин стил — да иска синът и да прилича повече на нея, отколкото на баща си. Каква егоистка само! Да се опита да му отнеме полагащото му се по рождение място — във всичко дори във външния вид. Самовлюбена кучка!

Но сега Ричард беше този, който искаше да му отнеме полагащото му се място — мястото, което баща им бе отредил за Оба. В крайна сметка Оба и Мрачният Рал притежаваха специални качества, с каквито той бе сигурен, че брат му не е надарен.

Старецът на блатната вещица също дишаше. Оба си взе кесията с парите, паднала недалеч, и я разклати пред очите на мъжа, но той също не реагира. Върза кесията на мястото и около глезена си — на гласа вече нямаше да му трябва.

Не остана много доволен, че гласът използва парите му за някакви свои номера, но след всичко, което гласът бе направил за него — това, че стана непобедим и още ред работи, — си каза, че е склонен от време на време да му прави по някоя и друга услуга. Стига да не му стане навик.

Едната от жените имаше дълга руса плитка, която сега се валяше в тревата. На китката и беше вързана една от онези странни червени палки. Беше Морещица. Оба я стисна за гърдите. Никаква реакция. Той се ухили и бавно я опипа отново. Тя явно нямаше нищо против и той се зачуди какво друго може да направи с нея. Мисленето в тази посока го въодушеви.

В следващия миг осъзна, че има подръка друга жена, още по-предизвикателна от Морещицата. Плъзна поглед към нея. Жената на брат му, която наричаха Майката Изповедник, лежеше просната на земята, готова да го посрещне. Какво по-справедливо от това да се възползва от нея?

Оба я яхна, в следващия миг забеляза колко е красива и ухиленото му лице застина благоговейно. Жената лежеше по гръб, едната и ръка разперена встрани, пръстите и разтворени и отпуснати, сякаш сочеше на юг. Другата и ръка почиваше на корема. Очите и бяха взрени в нищото. Оба внимателно се пресегна и прокара опакото на ръката си през бузата и. Беше меко като кадифено листче на роза. Отметна една дълга къдрица от лицето и за да може да я огледа по-добре. Устните и бяха леко раздалечени.

Оба се наведе над нея, допря устни в нейните, прокара ръка надолу по тялото и, опипвайки пищните и форми. Пръстите му се възкачиха върху стегнатата и гръд. Едрата му ръка замилва леко меката плът — само за да и покаже, че може да бъде и нежен. Протегна се и докосна и другата и гърда. Жената продължаваше да не реагира, явно не искаше да му покаже колко е възбудена от похотливите му движения.

Бърз като лисица, Оба духна в разтворената и уста. Пак никаква реакция. Каза си, че сигурно му играе някаква игра, предизвиква го. Подлата кучка.

Вече нямаше къде да му избяга. Не можеше да му се изплъзне. Гласът очевидно му бе подготвил подарък. Оба отметна глава назад и избухна в смях. Под притихналите погледи на скритите сред сенките хрътки той нададе блажен вой към звездите.

Доволен, се надвеси обратно над жената на Господаря Рал и потъна в очите и. Сигурно отдавна се е отегчила от досадния си съпруг и е готова за една предизвикателна любовна авантюра. Колкото повече се замисляше Оба, толкова повече се убеждаваше, че тази жена трябва да му принадлежи. Това беше съпругата на Господаря Рал. Когато той стане Господар Рал, Оба щеше да я задържи за себе си — това беше негово изконно право.

А той ще стане Господар Рал — гласът му го гарантира.

Огледа извивките на тялото и. Искаше я. Докато вършеше услуги за гласа, не му бе останало никакво време за тези работи, струваше му се, че не е бил с жена от цяла вечност. Гласът го бе пришпорвал и товарил с все нови и нови задачи. Беше крайно време Оба да изпита удоволствието от жена. Ръката му се плъзна леко върху тялото на Майката Изповедник. Вече предвкусваше отдавна чаканото удоволствие.

Но не искаше другите да го гледат. Тъпаците не искаха да си затворят очите и да го оставят насаме с дамата. Какви досадници — всички до един. Оба се ухили. Сигурно е възбуждащо мъжът и да гледа как жена му се отдава на новия си господар. Усмивката му се стопи. Какво общо има Ричард, ако жена му иска нов мъж — по-добър мъж?

Протегна се към брат си и му затвори очите. Направи същото и с другия мъж. Поколеба се дали да не остави Морещицата да гледа. Със сигурност тя също щеше да се възбуди от гледката. Малка услуга, но Оба нямаше нищо против да прави такива жестове за красиви жени.

Треперещ в очакване, убеден, че може да и даде желаната наслада, се наведе да разкъса дрехите на Майката Изповедник. Преди пръстите му да са я докоснали, го връхлетя мощна виолетова светкавица, която го метна назад. Той се изправи изумен, объркан, притиснал с длани пламналата си в раздираща болка глава. Гласът го хвърли в неописуема агония.

Оба запълзя назад, отдалечавайки се от Майката Изповедник. Болката постепенно утихна. Той се свлече на земята, задъхан от внезапния удар. Почувства се дълбоко обиден, задето гласът му отсъждаше тъй жестоко наказание и му отказваше дори най-елементарни мъжки удоволствия. При това след всичко, което Оба направи за него.

Гласът се надигна вътре в него и напевно зашепна в главата му, припомни му важната мисия, която му беше възложил — сериозните задачи, които единствен Оба е способен да изпълни. Съкрушен и обиден, нямаше друг избор, освен да го изслуша.

Очевидно е важна личност, иначе гласът не би разчитал на него. Кой друг би бил способен да извърши онова, което искаше от него гласът? На кого другиго би могъл да разчита гласът да оправи нещата?

В спокойствието на притихналата нощ гласът изложи ясно исканията си. Оба разбра, че ако изпълни всичко достатъчно задоволително, ще бъде богато възнаграден. Ухили се доволно. Първо трябва да изпълни задачата си. После майката Изповедник ще му принадлежи. Не е чак толкова трудно. Стане ли тя негова, ще може да прави с нея какво пожелае. При това на спокойствие, необезпокояван от никого и с благословията на гласа. В главата му изплуваха картини от бъдещето — придружени от аромати, усещания, с викове на доволство. Обещанието за предстоящото удоволствие го омаломощи. Щеше да дочака с достойнство своя миг.

Погледна Морещицата. Междувременно може да се задоволи с нея. Мъж като него, човек на действието с удивителни воля и интелект и сериозни отговорности, трябва да има къде да изпуска парата. Този род отпускане е задължителен за човек от неговата класа.

Надвеси се над Морещицата и се ухили в отворените и очи. Тя ще бъде удостоена с честта да е първата, която ще го има. Майката Изповедник ще трябва да си изчака реда. Посегна да я съблече.

Главата му се взриви в неочаквана пронизителна болка. Притисна длани до ушите си, докато спре — след което се съгласи.

Гласът има право. Разбира се, че е прав, Оба го разбираше. Едва след смъртта на Ричард Рал той ще може да заеме полагащото му се по рождение място. Човек трябва да върши нещата както трябва. Всъщност би било грешно да доставя удоволствие на тези жени, преди да е изпълнил задачата си. Как само се е заблуждавал? Та те още не са го заслужили. Първо ще трябва да видят в него властелина, в който скоро ще се превърне, а после ще се наложи да се молят за благоволението му. Докато не го умоляват, паднали на колене, няма да го заслужат.

Трябва да побърза. Гласът го предупреди, че скоро ще се събудят. Че Господарят Рал скоро ще разбере как да разкъса заклинанието, потопило ги в съня. Оба извади ножа си и се промъкна към брат си. Господарят Рал все още се взираше с празен поглед в звездите.

— Кой е тъпото говедо сега, а? — озъби се Оба на брат си. Господарят Рал не отговори. Оба допря ножа до гърлото му, но гласът се възпротиви и му подсказа какво трябва да направи. Трябва да побърза. Няма време за обичайните процедури. Има къде по добри начини да се свърши работата — начини, които щяха да накажат подобаващо човека, държал толкова години Оба далеч от полагащото му се по рождение място. Да, ето какво трябва да получи Ричард Рал — подобаващо наказание. Прибра ножа си и хукна назад към близкия хълм с всички сили. Когато се върна с коня си, четиримата още лежаха в синята мъгла и гледаха звездите с празни погледи.

Оба изпълни волята на гласа и вдигна Майката Изповедник на ръце. Тя му беше обещана. Щом гласът приключи с нея, Оба ще я има. Няма нищо против да почака. Гласът му обеща удоволствия, за каквито Оба не беше и мечтал. Партньорството им май се оказваше доста пълноценно. В замяна на досадната черна работа и чакането Оба щеше да получи всичко, което му се полага — трона на Д’Хара и жената, която да стане негова кралица.

Кралица. Докато вдигаше тялото и отзад на седлото, тази дума не излизаше от главата му. Кралица. Щом като тя ще е кралица, значи той би следвало да е крал. Звучеше му по-добре от „Господаря“ Рал. Крал Оба Рал. Да, звучи далеч по-добре. Зае се трескаво да я връзва.

Преди да се метне на седлото, хвърли поглед на брат си. Сега не може да го убие. Още не. Гласът имаше планове. Възприемчивостта бе сред уникалните черти на Оба. Знаеше, че засега трябва да се подчинява на гласа. Пъхна крак в стремето. Гласът го повика. Оба се обърна и го подири с поглед.

Запита се.

Предпазливо се върна до Ричард. Внимателно протегна ръка и докосна меча му. Гласът го смъмри недоволно.

Един крал е редно да има подобаващ меч. Оба се ухили. Заслужаваше малка награда за цялата тежка работа, която бе изнесъл на плещите си.

Извади ремъка през главата на Ричард Рал. Вдигна ножницата към очите си, оглеждайки внимателно лъщящата си нова придобивка. Върху релефната дръжка бе изписана дума.

„ИСТИНА“.

Е, и това, ако не е нещо!

Сложи ремъка през рамото си и намести ножницата на хълбока си. Преди да се метне на седлото, перна бъдещата си жена по задника. Вече горе, се ухили доволно. Завъртя коня си, докато гласът му даде указания за посоката.

Давай, давай, преди Господарят Рал да се е събудил. Давай, давай, преди да са те стигнали. Давай, давай, надалеч с новата си невеста.

Пришпори коня си и полетя напред. Хрътките препуснаха след него — верният ескорт на достоен крал.