Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (28)

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

ДЖЕНСЪН СИ СПОМНЯШЕ ТОВА ИМЕ — Натан Рал. Алтея и спомена, че се е запознала с магьосника в Стария свят, в Двореца на пророците. Според чародейката той бил истински Рал — могъщ и невъобразимо опасен. Затова го държали заключен зад магически щитове, в подземия, където не може да стори никому зло. И въпреки това понякога му се удавало. Алтея спомена още и че Натан Рал бил на повече от деветстотин години.

Значи старият магьосник някак си е успял да се измъкне от магическите щитове.

Дженсън стисна Морещицата за ръката.

— Какво прави той тук, Найда?

— Не знам. Не съм се срещала с него.

— Не бива да ни вижда! Много е важно. Нямам време да ти обяснявам, но той е изключително опасен.

Застанала на горната площадка, Найда се обърна и погледна Дженсън право в очите.

— Опасен ли? Сигурна ли си?

— Да!

— Добре. Тогава елате с мен.

— Трябва да си взема нещата — настоя Себастиан.

— Оттук. — Капитанът посочи една врата наблизо.

Себастиан последва капитан Лърнър в стаичката. Разтреперана, Дженсън застана на прага и проследи с поглед как капитанът пали лампата и отключва вътрешната врата в дъното. Двамата със Себастиан потънаха в помещението зад нея, като взеха и лампата. Размениха си някакви думи, чуха се звуци от преместване на вещи по полиците.

С всеки следващ миг Дженсън като че чуваше стъпките на магьосника да се приближават все повече към тях. Ако този човек ги заловеше, оръжията на Себастиан нямаше да помогнат. Ако магьосникът Рал ги видеше, щеше да познае коя е Дженсън, щеше да разбере, че е дупка в света, родено без дарба отроче на Мрачния Рал. И тогава нищо нямаше да може да и помогне. Щяха да я пипнат.

Себастиан се появи, следван от капитана.

— Да вървим.

Отново изглеждаше като обикновен пътник с тъмнозелено наметало. Малцина биха заподозрели, че отдолу се крие цял арсенал оръжия. Сините му очи и щръкналата бяла коса го отличаваха от останалите. Може би това бе причината стражите да го спрат.

Капитанът хвана Дженсън за ръката.

— Както каза тя — той кимна към Морещицата, — нека добрите духове ви закрилят.

Подаде и лампата. Дженсън изрече искрената си благодарност, след което хукна да настигне другите двама.

Найда ги поведе през мрачни коридори и пусти зали. Прекосиха бързо нещо като цепнатина направо в скалата, която нямаше таван — поне погледът на Дженсън се изгуби в черната бездна над главата и. Подът като че беше от естествен камък, стената отдясно — грубо издялана направо в скалата. Вляво обаче облицовката бе от напръскани розови гранитни блокове, всеки, от които по-голям от всяка от къщите, които Дженсън бе живяла през живота си. Тези блокове бяха тъй добре напаснати един в друг, че помежду им не можеше да мине дори острие на нож.

Не след дълго потънаха в ниска врата встрани, която ги отведе към тясно желязно мостче над бездънна пропаст. На светлината на лампата Дженсън различи губещите се в нищото скали от двете страни. Дъно нямаше. Застанала на мостчето над гигантската бездна, тя се почувства дребна като мравка.

Морещицата, която вървеше пред нея с ръка на желязното перило, спря и се обърна.

— Защо магьосникът Рал е толкова опасен? — Този въпрос очевидно не и даваше мира. — Какво може да ти стори?

Гласът и отекна в мрака.

Дженсън усети как мостчето се залюля под краката и. Зави и се свят. Морещицата очакваше отговор. Дженсън трескаво търсеше в главата си подходящо обяснение. Хвърли бърз поглед към Себастиан, но безизразното му лице беше красноречиво — той нямаше никакви идеи. Дженсън си каза, че в отговора и непременно трябва да има и малко истина, в случай че Найда знае нещо за Натан.

— Той е Пророк. Избягал е от мястото, където е бил държан заключен, за да не причини никому зло. Държали са го заключен, понеже е опасен.

Морещицата придърпа напред дългата си руса плитка и плъзна ръка по нея, докато размишляваше над думите на Дженсън. Явно нямаше намерение да продължи напред.

— Чух, че бил страшно интересен човек.

Предизвикателството в очите и проблесна отново.

— Той е опасен — продължи да упорства Дженсън.

— И защо?

— Може да застраши мисията ми.

— С какво?

— Нали вече ти казах — той е Пророк.

— Пророчеството би могло да бъде предимство. Може да ти помогне в мисията да защитаваш Господаря Рал. — Морещицата сбърчи чело. — Защо отказваш такава помощ?

Дженсън си спомни какво и бе казала Алтея за пророчеството.

— Може да ми каже как ще умра, дори деня, в които ще умра. Ако ти беше тази, която трябва да защитава Господаря Рал срещу приближаваща заплаха, и знаеше, че на следващия ден ще умреш по някакъв ужасяващ начин. Ако знаеше всичко, до най-малката подробност, часа. Нима нямаше да е поддадеш на парализиращия си страх и в паниката си да се окажеш безполезна за Господаря Рал?

Изражението на Найда поомекна.

— Нима мислиш, че този магьосник Натан може да ти каже подобно нещо?

— А според теб защо са го държали заключен? Той е опасен. Пророчеството може да е опасно за хора като мен, чиято мисия е да защитават Господаря Рал.

— Аз пък мисля, че би могъл да ти помогне — рече Найда.

— Ако знаеш, че предстои да ти се случи нещо лошо, можеш да го предотвратиш.

— Тогава това няма да е пророчество, не мислиш ли?

Найда прокара пръсти по плитката си, замислена над думите и.

— Но ако знаеш, че ти предстои нещо наистина ужасно, може би ще успееш да отклониш пророчеството и да избегнеш злополуката.

— Отклониш ли пророчеството, значи е било погрешно. Ако е било погрешно, ако не се изпълни, значи не е било пророчество, а празни бръщолевения на изкуфял старец, нали така? Тогава как ще можем да отличим пророчеството от безполезните приказки на който и да е безумец, обявил се за пророк?

— Но това не са празни бръщолевения — не се отказваше Дженсън. — Това е пророчество. Ако този Пророк иска да обрече мисията ми на провал, ще ми каже нещо ужасно от бъдещето ми. А ако знам, че ми предстои нещо ужасно, мога да изменя на Господаря Рал.

— Искаш да кажеш — прекъсна я Найда, — че е нещо като да ударя някой с Агнела си? Че човек би трепнал?

— Да. Едно такова пророчество, или както ти се изрази трепване, може да застраши Господаря Рал заради моментната ни слабост или страх.

Найда пусна плитката си и се облегна на перилото.

— Но аз не бих трепнала пред смъртта, особено, ако знам, че така спасявам живота на Господаря Рал. Като Морещица аз винаги съм готова да умра. Мечтата на всяка Морещица е да умре в битка за Господаря Рал, а не стара и беззъба в леглото си.

Дженсън се запита дали тази жена е луда или наистина е тъй всеотдайна към Господаря Рал.

— Дръзки думи — намеси се Себастиан, — но готова ли си да заложиш живота на Господаря Рал?

Найда го погледна в очите.

— Ако трябва да пожертвам живота си — да. Не бих трепнала, ако разбера кога и как ще умра.

— Тогава признавам, че си по-добра жена от мен — обади се Дженсън.

Найда кимна мрачно.

— Не очаквам да си същата като мен. Ти може да носиш ножа, но не си Морещица.

Дженсън изгаряше от желание да продължи напред. Ако не успее да убеди жената и се наложи да се бие с нея, това е възможно най-неподходящото място. Морещицата е силна и бърза. Себастиан стоеше зад Дженсън, така че нямаше да може да помогне кой знае колко. Освен това от височината и се виеше свят. Не обичаше такива места и никога не се бе гордяла с добро чувство за равновесие.

— Ще направя всичко възможно, за да не предам доверието на Господаря Рал в подобна ситуация — каза Дженсън. — Но не мога да се закълна, че ще сполуча. Не бих искала животът на Господаря Рал да зависи от отговора ми.

Найда най-сетне кимна.

— Мъдри слова. — Обърна се и продължи напред по мостчето. — Все пак аз бих се опитала да променя пророчеството.

Дженсън въздъхна тихичко и я последва. Поради някаква причина, която тя не разбираше, думите и оказваха на Морещицата по-голямо влияние, отколкото тя смяташе, че е възможно.

Пак погледна през моста, но дъно нямаше.

— Пророчеството не може да бъде променено, иначе престава да бъде пророчество. Пророчеството идва от пророците, които се раждат с дарбата за него.

Найда отново започна да гали плитката си.

— Но ако той е Пророк, значи знае какво ще се случи в бъдещето и, както сама каза, това не може да се промени, защото иначе не би било пророчество, значи той просто ще ти каже какво ти предстои. Не може да го промени, нито пък ти можеш да сториш нещо. То така или иначе ще се случи, все едно дали той ти го каже или не. Ако фактът, че ще ти каже, би ти попречил да помогнеш на Господаря Рал, значи Пророкът вече е видял подобно събитие, така че то е предопределено да се случи и е част от пророчеството.

Дженсън отмести един кичур коса от очите си и продължи да върви, като се хвана здраво за перилото. Отчаяно търсеше логичен отговор. Нямаше представа дали това, което говори, е истина или не, но се надяваше да звучи убедително и както изглежда, май вършеше работа. Проблемът беше, че Найда продължаваше да задава въпроси, на които Дженсън все по-трудно намираше отговори. Чувстваше се така, сякаш пропада в бездната долу, с всеки следващ опит да излезе на повърхността потъваше все по-надълбоко. Положи всички усилия отчаянието да не проличи в гласа и.

— Нима не разбираш? Пророците не виждат всичко за всеки, сякаш целият свят и всяко отделно нещо, което се случва, е някакво грандиозно представление, което се играе по сценарий, който Пророкът вече е прочел. Пророкът може да види само някои неща — може би дори неща, които сам избере. Върху други, които не вижда, може да се опита да влияе.

Найда отново се обърна и погледна изпод вежди.

— Какво имаш предвид?

Дженсън инстинктивно разбра, че за нея е най-добре да държи Найда в непрестанна тревога за Господаря Рал.

— Искам да кажа, че ако е решил да навреди на Господаря Рал, може да се опита да ми каже нещо, което ще ме накара да трепна — просто ей така, дори да не вижда някакво страшно събитие.

Най да я изгледа още по-сърдито.

— Имаш предвид, че лъже?

— Да.

— Но защо магьосникът Рал ще иска да навреди на Господаря Рал? Що за основание би могъл да има?

— Нали ти казах — този човек е опасен. Затова в Двореца на пророците са го държали заключен. Кой знае какви още неща са знаели за него, които не са известни нам. Неща, които са ги накарали да заключат човек като него в подземията.

— Все пак това не обяснява защо магьосникът Рал би искал да навреди на Господаря Рал.

Дженсън се почувства като на бой с ножове — трябваше постоянно да отблъсква нападенията със словесното острие на жената.

— Не е само заради пророческата му дарба, той е и магьосник. Роден е с дарбата. Не знам дали иска да навреди на Господаря Рал, може и да не е така, но не искам да изложа на опасност живота на Господаря Рал, за да разбера. Знам достатъчно за магията, за да съм наясно, че човек не бива да се забърква в магически работи, които надхвърлят възможностите му. За мен животът на Господаря Рал е на първо място. Не твърдя, че Натан Рал възнамерява категорично да нарани Господаря Рал. Казвам само, че работата ми е да защитавам Господаря Рал и не искам да рискувам, когато става въпрос за магия, от която не бих могла да го предпазя.

Жената натисна с рамо вратата в края на мостчето.

— В това няма спор. Ако питаш мен, гледам да стоя далеч от всяка магия. Но ако Господарят Рал е застрашен от този Пророк, може би е по-добре да останеш тук, за да разнищим тая работа.

— Не знам дали Натан Рал е заплаха, но ме чака неотложна работа, която със сигурност представлява опасност за Господаря Рал. Задачата ми е да се заема с нея.

Найда се опита да отвори поредната врата, но тъй като бе заключена, продължи напред.

— Но ако подозренията ти относно Натан са основателни, тогава трябва да го…

— Надявам се да държиш под око този човек, Найда. Няма да мога да се справя сама. Обещаваш ли?

— Искаш ли да го убия?

— Не. — Дженсън се изненада от готовността на Морещицата да извърши такъв чудовищен акт. — Разбира се, че не. Казвам само, че е добре да го държиш под око — това е.

Найда стигна до следващата врата. Този път резето се вдигна. Преди да отвори, се обърна към двамата си спътници. На Дженсън не и се понрави погледът, с който ги посрещна Морещицата.

— Това е пълна лудост — рече онази. — Повечето от нещата са направо неразбираеми. Не пасват. Не ми харесва, когато нещата са неразбираеми.

Срещу Дженсън и Себастиан стоеше опасно създание, което всеки миг можеше да се обърне срещу тях. Дженсън трябваше да намери начин да приключи с този въпрос веднъж завинаги. Спомни си думите на капитан Лърнър, увереността му. Обърна се към Найда с благ тон.

— Новият Господар Рал промени всичко, всички правила — прекатури света с главата надолу.

Найда най-сетне въздъхна дълбоко. По устните и се плъзна усмивка.

— Да, така е. Чудо на чудесата. Точно затова съм готова да дам живота си за него точно затова се тревожа толкова.

— И аз. Трябва да изпълня мисията си.

Найда се обърна и ги поведе по мрачна спираловидна стълба, врязана в скалата. Дженсън знаеше, че историята и не е съвсем убедително изплетена. Остана изненадана, че въпреки това бе пожънала известен успех.

Дългото пътешествие из безкрайни лабиринти от стълбища и мрачни дълги коридори, из които тук-там се срещаха отряди войници, ги отведе още по-надълбоко в недрата на Двореца. Почти през цялото време усещаше успокоителната и вдъхваща и кураж ръка на Себастиан върху гърба си. Не можеше да повярва, че успя да го измъкне от затвора. Скоро щяха да напуснат Двореца и да избягат далеч.

Изведнъж се озоваха в по-гъсто населени крила на Двореца. Найда ги бе превела по по-кратки пътища и им бе спестила доста време. Дженсън предпочиташе да се движи из по-безлюдните коридори, но очевидно всички кратки пътища извеждаха в някоя от залите на Двореца. Щеше да се наложи да продължат пътя си сред тълпата.

Покрай пътя бяха подредени безброй сергии, около които пъплеха тълпи от хора, изкачващи се към Двореца. Дженсън бе запомнила цялата глъчка на мястото отпреди няколко дни, когато със Себастиан за пръв път се озоваха в Двореца. Сладостните аромати бяха почти неустоими на фона на досегашната воня на гнилоч и застояло в подземията.

Патрулите ги забелязаха да слизат. Подобно на всички войници, тези също бяха огромни, мускулести, бдителни мъжаги. Облечени в кожените си униформи с метални ризници, накичени с цял арсенал оръжия, те представляваха наистина внушителна гледка. Щом забелязаха, че Дженсън и Себастиан са придружавани от Найда, патрулите насочиха вниманието си в друга посока.

Себастиан вдигна качулката си и Дженсън си каза, че няма да е лошо и тя да скрие косата си под качулката. Навън бе доста мразовито, така че повечето хора бяха покрили главите си с качулки или шапки и двамата нямаше да изглеждат подозрително.

Стигнаха до долната площадка на една безкрайна стълба и тъкмо се канеха да поемат по следващата, когато Дженсън погледна нагоре. Към тях слизаше висок възрастен мъж с гъста бяла коса, спускаща се до раменете. Макар да се виждаше, че е на години, бе все още удивително красив. Движенията му бяха енергични и изпълнени с жизненост.

Той вдигна глава. Очите му срещнаха погледа на Дженсън.

Светът сякаш спря в морскосините му очи. Дженсън замръзна. Нещо в този човек и се струваше смътно познато, нещо в тези очи привлече вниманието и.

Себастиан бе спрял две стъпала по-надолу. Найда бе плътно до нея. Погледът на Морещицата проследи този на Дженсън.

Орловият поглед на мъжа бе фиксиран върху Дженсън, сякаш в огромния Дворец не съществуваше никой друг.

— Добри духове — прошепна Найда. — Това трябва да е Натан Рал.

— Как разбра? — попита Себастиан.

Морещицата не изпускаше от поглед възрастния мъж.

— Има очите на рода Рал. На Мрачния Рал. Виждала съм тези очи в безброй кошмари.

Погледът на Найда се плъзна към Дженсън. Морещицата свъси чело.

Дженсън разбра къде е виждала тези очи — в огледалото.