Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (24)

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

МИСЛИТЕ НА ДЖЕНСЪН БЯХА ПОТЪНАЛИ в непрогледна мъгла. Физически се движеше из блатото и го усещаше с краката си, с тялото си, но мисълта и се луташе в още по-непроходима джунгла от тази на пристягащите я отвсякъде увивни растения. Голяма част от нещата, в които бе вярвала, се бяха оказали погрешни. Което означаваше, че не само надеждите и са изгубени, но и взетите решения са безполезни.

Още по-ужасното беше, че се изправи лице в лице с нещастието, трудностите и болката, които съществуването и бе причинило на хората, опитали се да и помогнат.

Сълзите замъгляваха пътя и. Движеше се почти слепешката.

Спъваше се, пълзеше, когато падаше, спираше да почине раздирана от неудържими ридания. Все едно се бе върнала в деня на майчината си смърт. Изпитваше същата раздираща болка, объркване, отчаяние. Този път обаче за съсипания живот на Алтея.

Провираше се с мъка през гъсталаците, тук-там се вкопчваше в някой клон за опора. Сълзите продължаваха да се ронят от очите и. След смъртта на майка си Дженсън се бе вкопчила в идеята да намери чародейката като в единствена надежда, това бе осмислило живота и, бе и дало цел. Сега не знаеше какво да прави. Чувстваше се изгубена, пропаднала в дълбините на собствения си живот.

Пътят и криволичеше сред цвърчащи гейзери. Побеснялата пара свистеше, освободена от земните недра на мощни тласъци. Промъкна се покрай смрадта на врящите казани и потъна в гъстата гора. Бодливи храсти изподраха ръцете и, широки листа я удряха през лицето. Стигна до мрачно езеро, което едва си спомняше, и тръгна да го заобикаля по издатината в скалата, като се вкопчваше за стърчащи камъни и не преставаше да плаче. Залитна и протегна ръка към скалата, улавяйки поредната хватка точно навреме, за да не падне в езерото.

Хвърли поглед през рамо, през замъглените си от сълзи очи, към неприветливата чернота на водата. Запита се дали не би било по-добре да бе паднала, да потъне завинаги в дълбините и да сложи край на всичко. Щеше да е като нежна прегръдка, отнасяща я към другия свят. Може би това бе мястото на покой, към което се бе стремила цял живот. Най-сетне покой.

Ако можеше да се строполи и да умре, тази невъзможна борба щеше да приключи. Болката и страданието щяха да спрат. И може би тогава щеше да бъде с майка си и с другите добри духове в отвъдния свят.

Само дето се съмняваше, че добрите духове прибират хора посегнали сами на живота си. Да отнемеш живот, освен, за да защитиш живот, не бе правилно. Ако Дженсън се откажеше, всичко, постигнато от майка и, всичките и жертви щяха да се окажат напразни. Майка и, потопена в безвремието, никога нямаше да прости на Дженсън, че сама е посегнала на живота си.

Алтея също бе загубила почти всичко, за да и помогне. Нима е редно Дженсън да зачеркне подобна храброст — при това не само от страна на Алтея, но и на Фридрих. Въпреки цялата непоносима отговорност, която чувстваше, не можеше да сложи край на живота си.

Не можеше да се отърве от чувството, че е откраднала късмета на Алтея в живота. Въпреки казаното от жената Дженсън изпитваше ужасен срам заради страданията на Алтея. Тази жена щеше да прекара целия си живот в това прокълнато блато, всеки ден щеше да плаща, задето се бе опитала да скрие Дженсън от Мрачния Рал. Съзнанието на Дженсън се опитваше да я убеди, че вината е у Мрачния Рал, но сърцето и подсказваше друго. Алтея никога повече нямаше да е свободна, нямаше да може да ходи, нямаше да може да отиде където си поиска, нямаше да може да се радва на дарбата си.

Какво право имаше Дженсън да очаква помощ от другите? Откъде-накъде хората да са длъжни да пожертват живота си, свободата си заради нея? Какво и дава право да изисква от тях подобни жертви? Майка и не беше единствената, подложена на страдания заради нея. Алтея и Фридрих бяха приковани към блатото, Латея бе убита, а Себастиан отиде в затвора. Дори Том, който я чакаше горе на поляната, бе зарязал работата си, за да тръгне да и помага.

Толкова много хора се бяха опитали да и помогнат и бяха заплатили ужасна цена. Как стана така, че започна да подчинява хората на своите желания? Защо трябваше те да пренебрегват живота и нуждите си заради нейните? Но как да продължи без тяхната помощ?

Остави зад гърба си дълбокото езеро и се запрепъва през безкрайната плетеница от корени. Сякаш нарочно се вкопчваха в краката и. На два пъти се просна по лице на земята. Но се изправи и продължи.

При третото падане я прониза пареща болка. Прокара пръсти по скулата на едната си буза, по челото. Беше почти сигурна, че има нещо счупено. Нямаше кръв, не стърчеше нищо. Паднала между корените, увити като спотаени змии, изпита срам заради всичките проблеми, които бе създала на хората около себе си. После я обзе гняв.

Дженсън.

Споходиха я думите на майка и: „Не слагай на раменете си плаща на войната заради хорската злоба.“ Дженсън се надигна. Колцина ли още са се опитали да помогнат на тези като Дженсън — изтърсаците на Господаря Рал — и да заплатят за това с живота си? Колцина още ще опитат? Защо тези като Дженсън не могат да живеят сами? Господарят Рал беше отговорен за съдбата им.

Дженсън. Предай се.

Нима никога няма да спре?

Грушдева ду калт мишт.

Себастиан беше последният. Дали го бяха подложили на мъчения заради нея? Дали щеше да заплати с живота си, задето и е помогнал?

Предай се.

Горкият Себастиан. Изпита силно желание да е отново до нея. Той се бе отнесъл тъй добре с нея. Тъй храбър. Тъй силен.

Ту ваш мишт. Ту васк мишт. Грушдева ду калт мишт.

Гласът — настоятелен, властен — отекваше дълбоко в нея, нашепваше думи, които не означаваха нищо. Изправи се с мъка на крака. Нима никога нямаше да има свой живот — дори нямаше да има свое съзнание? Винаги ли щеше да бъде преследвана — било то от Господаря Рал или от гласа?

— Остави ме!

Трябваше да помогне на Себастиан.

Продължи напред, единият крак пред другия, сред растения и листа, клони, храсталаци. Сред гъстата мъгла и плътната завеса от листа изглеждаше като че е призори. Нямаше представа кое време е. Вървя дълго до къщата на Алтея. Забави се доста при нея. Предполагаше, че е надвечер. В най-добрия случай късно следобед. До ливадата, където я чакаше Том, оставаха още часове.

Беше дошла да потърси помощ, но се оказа, че помощта е била илюзия, сътворена от въображението и. Цял живот беше разчитала на майка си и сега по инерция бе очаквала да получи помощ от Алтея. Трябваше да приеме, че от самата нея зависи да направи необходимото, за да си помогне.

Дженсън. Предай се.

— Не! Остави ме на мира!

Толкова беше уморена от всичко това. А вече беше и разгневена.

Хвърли се напред през блатото, през водата, когато пред погледа и се изпречваше камък или корен, стъпваше върху него. Трябваше да помогне на Себастиан. Трябваше да се върне при него. Том я чакаше. Том щеше да я отведе обратно в Двореца.

А после? Как щеше да измъкне приятеля си? Досега бе разчитала Алтея да и помогне с някаква магия. Сега знаеше, че няма на какво да разчита.

Запъхтяна от тичането през блатото, спря внезапно, щом пред очите и се разля езерото, където живееше змията. Огледа спокойната повърхност, но не забеляза нищо. Не се подаваха корени, които можеше да се окажат свитото на кълбо тяло. Мръкваше. Не знаеше дали от тъмните сенки сред дърветата не я следят злокобни очи.

Животът на Себастиан беше поставен на карта. Дженсън нагази във водата.

Когато стигна до средата, се сети, че на идване си бе обещала да си издялка тояга, с която да се подпира във водата.

Спря, колебаейки се дали да се върне и да изпълни обещанието си. Но понеже бе изминала точно половината път, реши да продължи напред. Опипа с крак дъното, осеяно с твърди заплетени корени. Стъпи внимателно върху тях. Водата стигаше едва до глезените и и като повдигна леко полите си роклята и остана суха.

Блъсна нещо с крак. Подскочи. Видя люспестото тяло. Подхлъзна се. С облекчение мярна риба, която отплува покрай нея.

За да възстанови ритъма си на ходене и да се поокопити, нагази в бездънните черни води. Успя само да ахне, преди да се озове под водата.

Обви я мрак. Докато летеше надолу, видя от устата и да излизат балончета. Изненадана, зарита яростно с нозе, за да напипа дъно, нещо каквото и да е, което би спряло потъващото и тяло. Нямаше нищо. Беше попаднала във водна яма, мокрите и дрехи я дърпаха още по-надолу. Косата и се разстла във водата. С ококорени от ужас очи видя трепкащи лъчи приглушена светлина, които проникваха през мрачината. Всичко стана светкавично бързо. Колкото и отчаяно да се опитваше да се вкопчи в живота, той и се изплъзваше между пръстите. Сякаш не се случваше наистина. Дженсън.

Приближиха я мрачни форми. Дробовете и горяха за въздух. Алтея спомена, че никой не може да мине откъм задната страна на блатото. Имало зверове, които разкъсват всеки, дръзнал да припари. Дженсън веднъж изпробва късмета си. Обзета от див ужас, видя как една тъмна фигура се приближава към нея. Не биваше да подлага късмета си на изпитание за втори път.

Не и се умираше. Беше се заблуждавала, че не и се живее. В крайна сметка, добър или лош, животът си беше неин. Нейният безценен живот. Не искаше да го изгуби.

Опита се да изплува към повърхността, към светлината, но всичко изглеждаше толкова бавно, толкова плътно, толкова натежало.

Дженсън.

Гласът прозвуча припряно.

Дженсън.

Нещо я блъсна. Плисна дъга от зеленикави искри.

Змията.

Ако можеше, би извикала. Колкото и да се мяташе, не помръдваше нито сантиметър напред. Не и оставаше друго, освен да наблюдава как тъмният удължен силует под нея се приближава.

Беше твърде изтощена, за да се бори. Дробовете и горяха за въздух, тялото и продължаваше да потъва сред пластовете светлина, все повече и повече се отдалечаваше от повърхността, от живота. Направи усилие да се придвижи нагоре към светлината и въздуха, но ръцете и бяха натежали като олово и само безпомощно се носеха из водната шир. Изненада се, защото бе добър плувец.

Дженсън.

Щеше да се удави.

Озова се в прегръдката на мрачния обръч.

Така както си беше с всичките дрехи, тежкото наметало, ножа, ботушите и при цялата умора, към която се прибавяше и изненадата от внезапното пропадане под водата, при което не бе успяла да си поеме достатъчно въздух, нямаше никакъв шанс да изплува.

Болеше.

Мина и през ума, че удавянето ще е като сладостна прегръдка в меките води. Не беше. Никога не бе изпитвала по-силна болка. Чувството на безпомощно задушаване беше ужасяващо. Болката се стовари върху гърдите и с цялата си непоносима тежест. Отчаяно искаше да се отърси от нея. С неистови усилия се опитваше да пребори болката, паниката, и сетне да стигне до така нужния и въздух. Гърлото и се бе свило от ужаса, да не би в дробовете и да попадне вода, вместо тъй желания въздух.

Болеше.

Усети обръчите да се навиват около тялото и с нежен допир. Може би сбърка, като не я уби, когато имаше тази възможност. Вероятно би трябвало да опита да измъкне ножа си и сега. Но бе твърде слаба.

Болеше.

Обръчите се затегнаха. В притихналия мрак престана да се бори. Нямаше смисъл.

Дженсън.

Стана и странно, че гласът не иска от нея да се предаде както правеше обикновено. Стори и се парадоксално, след като най-сетне се бе примирила, че гласът не го иска, а само я вика по име.

Нещо се блъсна в рамото и. Нещо твърдо. Още едно — в главата. После в бедрото.

Змията я влачеше към брега, където корените навлизаха във водата. Почти без да си дава сметка какво прави, се вкопчи в корените и задърпа като обезумяла. Змията продължи нежно да я издига нагоре.

Дженсън се подаде над повърхността. Главата и разцепи водната маса и изведнъж я заля лавина от звуци. Задиша бясно с широко отворена уста. Издигна се достатъчно, положи рамене върху възлестите корени. Нямаше сили за повече, но поне главата и бе над водата и можеше да диша. Краката и останаха долу като безпомощни клони, носени от черната шир.

Задъхана, Дженсън затвори очи и продължи да стиска яростно корените, за да не се плъзне обратно към дъното. Дробовете и поглъщаха жадно сладостните глътки въздух. С всяко следващо поемане на дъх силите и се възвръщаха.

Най-накрая, сантиметър по сантиметър, корен след корен, успя да издрапа на брега. Просна се на една страна задъхана, задавена, трепереща, взряна във водата. Тя дишаше и тази тъй простичка човешка радост я замая.

Главата на змията разцепи повърхността с лекота и изящество, безшумно. Жълтите очи под черната лента се взряха в Дженсън. Двете се гледаха известно време.

— Благодаря.

След като се увери, че удавничката е на брега и диша, змията потъна обратно в черната бездна.

Дженсън нямаше представа какво си е помислила и защо не пожела да я убие, след като имаше толкова категорична възможност. Може би след първата им среща си е казала, че е прекалено голяма за ядене или че може да отвърне на удара с удар. Но да и помага! Нима бе някакъв знак на уважение! Или пък просто я е сметнала за конкуренция, застрашаваща храната и, и е искала да я прогони от територията си, но без да влиза в повторна схватка с нея. Дженсън нямаше представа защо змията я избута към повърхността, но знаеше, че дължи живота си на нея. Мразеше змии, а тази я бе спасила от удавяне.

Едно от нещата, от които най-много се бе страхувала през целия си живот, се оказа нейното спасение.

Докато все още се опитваше да си поеме дъх и наред с това да дойде на себе си след тъй близката среща с булото на смъртта, пое отново напред, пълзейки на крака и ръце по-нагоре по брега. Трябваше да продължи да върви. Нямаше време.

Вървенето и възвърна силите. Обичаше да се движи пеш. Така усещаше тялото си живо, все едно бе отново себе си. Знаеше, че иска да живее. Искаше и Себастиан да живее.

Забързана през заплетените растения и бодливи храсти, през чепатите корени и сред дърветата, тревогата и позатихна, когато най-сетне стигна до мястото, където скалата започна да се издига над мъхестия терен. Пое нагоре по скалния гребен, доволна, че успя да открие просеката сред непроходимото блато и че се издига над влажната мочурлива местност. Вече започваше да мръква и тя си спомни, че пътят никак не е кратък. Определено не и се щеше да прекара нощта сред блатото, но и не искаше да прекосява скалистия път по мръкнало.

Страховете и се върнаха. Докато все още беше светло, трябваше да продължава напред. Спъна се и си припомни, че на места теренът се спуска рязко надолу. Каза си, че трябва да стъпва по-внимателно. Ако се подхлъзне надолу по стръмнината, няма да има благоразположена змия, която да я измъкне.

Докато се изкачваше в мрака, прехвърляше мислено разговора си с Алтея, с надеждата да се залови за някаква спасителна идея. Нямаше представа как ще измъкне Себастиан но знаеше, че трябва да опита — тя бе единствената му надежда. Този човек и спаси живота. Сега бе неин ред да му помогне.

Копнееше да зърне усмивката му, сините му очи, щръкналата бяла коса. Не можеше да понесе мисълта, че му причиняват болка. Трябваше да го измъкне от хватката им.

Но как да изпълни подобна неосъществима задача? Най-напред да стигне до Двореца. Надяваше се дотогава да измисли нещо.

Том ще я откара. Ще я чака, ще се притеснява. Том. Защо и помага? Зрънцето на този въпрос изскочи от мислите и като повратна точка към някакъв отговор, като скалния гребен, отвеждащ я далеч от блатото. Само дето нямаше представа накъде я води.

Том и помогна. Защо?

Докато изкачваше стръмния склон, се съсредоточи върху този въпрос. По думите му никога нямало да си прости, ако я пусне сама из полетата Азрит, без храна. Това означавало да я прати на сигурна смърт, а не би допуснал това. Звучеше като правдоподобно обяснение.

Но знаеше, че има и още нещо. Изглеждаше решен да и помогне, сякаш беше длъжен да го стори. Никога не задаваше въпроси защо тя има намерение да направи нещо. Интересуваше го само начинът, след което правеше каквото може, за да и помогне.

Том спомена, че ще се радва тя да каже на Господаря Рал, че и е помогнал, че е добър човек. Тази мисъл не и даваше мира. Макар да бе просто подхвърляне, Том го бе казал сериозно. Какво ли може да означава?

Продължи да се изкачва сред дървета, клони и листа, а споменът за този разговор с Том не излизаше от главата и.

Животни, далечни странни същества, се провикваха през влажния въздух. Други, още по-отдалеч, им отвръщаха със звучни подсвирквания и викове. Блатната смрад я заливаше на горещи вълни.

Дженсън си спомни, че докато търсеше откраднатата си кесия, Том забеляза ножа и. Тя бе отметнала дрехата си и бе видяла, че от кесията и е останал само ремъкът, а парите и ги няма. Тогава той зърна ножа и.

Спря и изправи гръб. Възможно ли е Том да я е взел за някакъв, за някакъв представител или агент на Господаря Рал? Да си е помислил, че е изпратена на важна мисия от Господаря Рал? Че се познава лично с него?

Дали ножът бе причината да я вземе за нещо специално? А може би непоколебимата и категоричност да предприеме това на пръв поглед невъзможно пътешествие. Той със сигурност е разбрал колко е важно то за нея. Може би защото му бе споменала, че е въпрос на живот и смърт.

Дженсън продължи напред, на места трябваше да се привежда ниско под клоните, почти допрели скалистата пътека. Вече от другата страна, се изправи и се огледа — мръкваше бързо. С нови сили се заизкачва по стръмния склон.

Спомни си как Том бе погледнал червената и коса. Мнозина възприемаха този факт като подсказващ дарба. Хората се страхуваха от нея заради косата и. Беше използвала този страх целенасочено, като своя защита. Онази първа нощ със Себастиан тя го бе накарала да помисли, че притежава магическа способност да се защитава, в случай че той се отнесе враждебно с нея. Беше използвала хорския страх и в странноприемницата, за да отблъсне мъжете от себе си.

Продължаваше да се изкачва по склона, съпътствана от тези мисли в главата си, усилието я задъха. Обгръщаше я мрак. Нямаше представа дали ще се справи в такива условия, но знаеше, че трябва да опита. Заради Себастиан — трябва да продължи напред.

В този миг пред лицето и изникна тъмен силует. Дженсън изпищя и залитна от изненада, а нещото премина покрай нея и се отдалечи. Прилепи. Вдигна ръка към полудялото си сърце. То туптеше като крилете на нощните твари, дошли на пиршество сред плъпналия в насекоми район.

Дженсън си даде сметка, че една по-силна уплаха може да завърши с падане от скалата. Стана и страшно като си помисли, че една грешна стъпка в тъмното, едно стресване, разклатен камък, подхлъзване може да я захвърли в бездна, от която няма измъкване. Знаеше, че замръкването в района на блатото може да е фатално.

Изморена от бурния ден и напрежението, продължи внимателно нагоре, като опипваше с крака и ръце пътя си и се стремеше да не се отклонява нито сантиметър от гребена, за да не се изтърколи по стръмния склон. Ужасяваше я мисълта, че тъкмо когато стигне на крачка от поляната, слагаща край на блатото, нещо може да изскочи и да я сграбчи.

Алтея и бе казала, че никой не е успял да прекоси блатото откъм задната страна. Разтревожи я и друго: може би след залез слънце Том ще бъде изложен на опасност. Скрита под плаща на нощта, някоя от незнайните блатни твари може да отиде и да го нападне. Ами ако стигне до поляната и открие Том и конете му разкъсани от чудовищата, сътворени от магията на Алтея? Тогава какво?

Имаше си достатъчно грижи. Каза си, че няма смисъл да си създава нови.

Изведнъж се озова на открито. Видя горящ огън. Ококори очи, за да види по-добре.

— Дженсън! — Том се втурна към нея. Сграбчи я за раменете с огромните си ръце. — Добри духове! Всичко наред ли е?

Тя кимна, твърде изтощена, за да може да каже нещо. Той не видя жеста и в тъмното — вече бягаше към каруцата. Дженсън се отпусна тежко на тревата, за да си поеме дъх, невярваща, че най-сетне е стигнала, неизразимо щастлива, че блатото е зад гърба и.

Том се втурна обратно към нея с одеяло в ръце.

— Цялата си мокра. Какво стана?

— Поплувах малко.

Той избърса лицето и с крайчеца на одеялото и я изгледа навъсено.

— Нямам намерение да ти давам акъл, ама не мисля, че идеята ти беше добра.

— Змията ще се съгласи с теб.

Той пъхна лице под носа й.

— Змия ли? Какво е ставало там? Как така змията щяла да се съгласи с мен?!

Все още задъхана, Дженсън махна с ръка. Толкова я бе страх да не остане в блатото нощем, че през последния час буквално бе спринтирала нагоре по склона. Нямаше и капчица сила.

Страхът протягаше безформените си пръсти към нея. Раменете и започнаха да треперят. Едва тогава установи, че се е вкопчила в ръкава на Том с все сила. Той явно не го забелязваше, или поне не показваше, че му прави впечатление. Дженсън се отдръпна, въпреки че близостта на едрия мъж и вдъхваше увереност, искрената му загриженост стопляше душата и.

Том я загърна по-добре с одеялото.

— Стигна ли до къщата на Алтея?

Тя кимна. Том и подаде меха с вода и тя залочи ненаситно.

— Кълна се, никога не бях чувал някой да е минавал от сам, от тази страна на блатото. Всички отиват до къщата на Алтея оттатък, по главния път. Видя ли някакви чудовища?

— Змия. Беше по-дебела от крака ти. Уви се около мен, та можах да я разгледам доста отблизо. Всъщност по-отблизо, отколкото би ми било приятно.

Том подсвирна.

— Е, а чародейката помогна ли ти? Получи ли онова, кое то искаше от нея? Наред ли е всичко? — Той спря насред изречението, явно разбрал, че е стигнал твърде далеч с любопитството. — Извинявай. Цялата си замръзнала и мокра. Не му е времето да те заливам с въпроси.

— Двете с Алтея си поговорихме доста. Не мога да кажа, че получих всичко, което ми бе нужно, но да научиш истината е по-добре, отколкото да преследваш илюзии.

В очите му блесна тревога. Той намести одеялото, за да е сигурен, че я обгръща отвсякъде.

— Щом не си получила нужната помощ, какво ще правиш?

Дженсън извади ножа си и го пъхна под носа на Том така, че дръжката да се вижда на светлината на огъня. Релефно изписаната буква „Р“ проблесна, изваяна от диаманти. Дженсън я поднесе тържествено напред като скъп талисман, като официално изявление, изписано със сребро, като заръка свише, която не би могла да бъде отхвърлена.

— Трябва да се върна в Двореца.

Без да се замисли, Том я взе в огромната си прегръдка и я понесе към каруцата, сякаш не беше по-тежка от агънце. Повдигна я настрани и внимателно я отпусна в каросерията, сред гнездото от одеяла.

— Не се тревожи, ще те откарам в Двореца. Ти свърши твоята част от работата. Сега само си почивай на топло под одеялата и ме остави аз да свърша моята.

Дженсън въздъхна с облекчение. Но нещо дълбоко в нея се възмути, стана и някак нечисто и хлъзгаво, сякаш бе отново в блатото. Тя го излъга, използваше го. Не беше честно, но нямаше представа как да постъпи.

Преди той да отиде отпред, тя го спря за ръката.

— Не се ли страхуваш да ми помагаш, Том, като виждаш, че съм се забъркала в нещо толкова…

— Опасно? — довърши той вместо нея. — Това, което правя, изобщо не може да се сравнява с риска, който пое ти. — Посочи сплъстената и червена коса. — В мен, за разлика от теб, няма нищо специално, но съм щастлив, че ми позволи да дам своя скромен принос.

— В мен няма нищо специално, грешиш. — Изведнъж се почувства нищожество. — Просто правя каквото трябва.

Том придърпа към нея още одеяла.

— Срещам се с много хора. Не е нужно да притежавам дарбата, за да разбера, че си специална.

— Знаеш, че това, което върша, е дълбока тайна и не мога ла споделя с теб за какво става въпрос. Съжалявам, но наистина не мога.

— Разбира се, че не можеш. Само специални хора носят подобно специално оръжие. Не очаквам да ми кажеш нито дума и няма да те питам.

— Благодаря ти, Том. — Потопена в още по-мрачни чувства, задето го използва него, който бе тъй честен и безкористен, — Дженсън стисна ръката му с благодарност. — Но мога да те уверя, че става въпрос за нещо много важно и ти много ми помагаш.

Той се усмихна.

— Увивай се в одеялата и гледай да се изсушиш. Скоро ще излезем в полето. В случай че си забравила, там е зима. Както си мокра, ще станеш на ледена висулка.

— Благодаря ти, Том. Ти си добър човек. — Дженсън се от пусна сред одеялата, твърде изтощена, за да може да се крепи седнала.

— Разчитам да го кажеш на Господаря Рал — засмя се той.

Загаси набързо огъня и се качи на капрата.

Той и помагаше безкористно, вярвайки, че не рискува много. Дженсън не смееше и да си помисли какво биха му сторили, ако разберат, че помага на дъщерята на Мрачния Рал. Той си мислеше, че се поставя в услуга на Господаря Рал, а всъщност правеше точно обратното, без да си дава сметка за опасността, на която се излага.

А нещата бяха далеч от развръзката — краят тепърва предстоеше.

Въпреки страха и, че се връщат в леговището на преследвача и, болезнената неизвестност на бъдещето, разочарованието от неполучената помощ, на която толкова се бе надявала, разтърсващите новини, които бе научила от Алтея, студа, превръщащ дрехите и в ледени кори, и подскачащата каруца Дженсън заспа почти моментално.