Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (23)

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

ДЖЕНСЪН СЕ НАСТАНИ УДОБНО на червената възглавница, извезана със златни нишки, на пода пред чародейката.

— Преди много години — започна Алтея, сключила ръце в скута си, върху роклята си на бели и черни щамповани фигури, — повече, отколкото можеш да си представиш, двете със сестра ми предприехме пътешествие до Стария свят, отвъд непристъпната граница на юг.

Дженсън реши, че за момента ще е най-добре само да слуша и да научи, каквото може от разказа и, вместо да се намесва с неща, които знае — че новият Господар Рал, подтикван от завоевателските си намерения, е унищожил тази граница, за да нахлуе в Стария свят и че Себастиан е дошъл от там, за да се опита да намери начин да помогне на своя император Джаганг Справедливия да спре нападението на Д’Харанците. Каза си, че ако осмисли нещата достатъчно добре за себе си, може би ще и е по-лесно да убеди Алтея да и помогне.

— Отправихме се към едно място в Стария свят, наречено Двореца на пророците — продължи Алтея.

Себастиан беше споменал пред Дженсън и за това.

— Аз притежавах дарба за доста примитивен вид пророчество. Щеше ми се да науча, каквото мога за него, докато сестра ми искаше да задълбае в лечителство и тям подобни.

Освен това аз се интересувах от хората като теб.

— Като мен ли? Какво имаш предвид?

— Дедите на Мрачния Рал са били съвсем същите като него. Унищожавали са всяко свое потомство, родено без дарбата. Двете с Латея бяхме млади и изпълнени с желание да помагаме на хората, изпаднали в нужда, както и на онези, които смятахме за несправедливо тормозени. Искахме да използваме дарбата си, за да направим света по-добър. Макар всяка от нас да имаше своите интереси, ни водеше една обща цел.

Дженсън си помисли, че тя се чувства по сходен начин и че говори точно за такава помощ, но наред с това усещаше, че не е дошъл моментът да го каже. Затова попита нещо друго.

— Защо е било нужно да пропътувате дългия път до Двореца на пророците, за да научите за тези неща?

— Тамошните магьосници са известни с опитността си в много области — магии, дарби, но най-вече с нещата, свърза ни с този и отвъдните светове.

— Отвъдни светове ли? — Дженсън посочи пространството извън очертанията на Милостта. — Искаш да кажеш света на мъртвите?

Алтея се облегна назад и потъна в мислите си.

— Ами да, но не е съвсем точно казано. Нали знаеш какво представлява Милостта? — Алтея изчака Дженсън да кимне. — Магьосниците в Двореца на пророците притежават познания за припокриванията между дарбите, воала, разделящ световете и взаимно зависимите връзки между тях — как всичко се напасва помежду си. Наричат ги Сестрите на светлината.

Дженсън с изненада си припомни, че Себастиан и бе казал, че Сестрите на светлината сега служат на император Джаганг. Дори и бе предложил да я заведе при тях. Според него те щяха да и помогнат. Сигурно имаха някаква връзка със Светлината на Създателя и по-специално с дарбата, в центъра на Милостта.

Хрумна и нещо друго.

— Това има нещо общо с казаното от Латея. Че можеш да виждаш дупките в света, както се изрази тя.

Алтея се усмихна с удоволствието на учител, зарадван от откритието, до което е стигнал ученикът му.

— Това е на върха на иглата. Роденото без дарба дете на Господаря Рал, на всеки Господар Рал от хиляди години на сам, е различно от всички други хора. Вие сте дупки в света за хората с дарба като нас.

— Какво точно означава това „дупки в света“ ?

— Ние сме слепи за вас.

— Слепи ли? Но нали ме виждаш. И Латея ме виждаше. Не разбирам.

— Не слепи с очите си. Слепи с дарбата. — Плъзна ръка към приклекналия край огъня Фридрих, после към прозореца. — Навсякъде е пълно с живи същества. Виждаме ги с очите си — виждаш Фридрих, дърветата, всичко наоколо, аз също го виждам. Всеки го вижда. — Посочи с пръст във въздуха. — Но аз виждам и чрез дарбата си.

Ние те виждаме с очите си, но не и с дарбата си. Мрачният Рал не те вижда повече, отколкото аз. Нито пък новият Господар Рал. За хората като нас, родени с дарбата, ти си Дупка в света.

— Нищо не разбирам — заекна Дженсън. — Та той ме преследва. Изпрати свои хора след мен. Единият от тях носеше в джоба си бележка с името ми.

— Могат да те преследват, но само в обикновения смисъл. Не с магия. Дарбата му е сляпа за теб. За да те намери, трябва да използва шпиони, подкупи и заплахи освен ума и лукавството си. Ако не беше така, досега да е изпратил някой звяр да те разкъса и да е приключил с работата, вместо да изпраща войници с бележка, на която е написано името ти.

— Искаш да кажеш, че вече съм невидима за него?

— Не. Познавам те. Помня червената ти коса. Познах те, понеже си спомням майка ти, а ти приличаш на нея. Познах те по тези обичайни начини. Ако Мрачният Рал беше жив и си спомняше как изглежда майка ти, също би те познал. Хора от по-близкото му обкръжение биха могли да открият у теб и негови черти, както ги забелязах аз. Би те разпознал по всичките тези обичайни за хората без дарба начини. Може да те намери по нормален начин. Разбира се, всеки с дарбата, който те види, ще разбере, че си от лишеното от дарба потомство на Господаря Рал — понеже те виждат.

С магия обаче не може да те намери. Невъзможно е. За хората с дарба ти в много отношения си най-обикновен човек, само дето си дупка в света.

Дженсън я изгледа изпод вежди. Разбра как е реагирала едва след като видя сключените пред себе си пръсти на Алтея.

— Когато бях в Двореца на пророците — най-сетне продължи чародейката, — се запознах с една жена, чародейка като мен — Ейди. Бе пропътувала от другия край на Стария свят, за да разбере способностите си. Ейди беше сляпа.

— Сляпа ли? Че как е пътувала сама, след като е била сляпа?

Алтея се усмихна, отдадена на спомена.

— Без проблеми. Дарбата и я е водила, не очите. Всички хора, родени с дарбата, притежават уникални способности.

Освен това при някои дарбата е по-силна, също както хората с повече мускули са по-силни от някой като мен. Виж Фридрих например. На мускули той е силен. Твоята коса е като на другите, но е червена. Някои са руси, други чернокоси или кестеняви. Въпреки различията между хората всеки има свои специфични атрибути.

И с дарбата е така. Тя се различава не само по различните си аспекти, но и по тяхната сила. При някои е много силна, при други — слаба. Всеки от нас е различен. Ние сме уникални по своите способности, дарба, също както вие сте уникални с други неща.

— Какво щеше да разкажеш за приятелката си Ейди?

— А, да, нейните очи бяха съвсем бели — слепи, но тя се бе научила да вижда с дарбата си. Дарбата и казваше повече за света наоколо, отколкото на мен очите ми. По същия начин когато хора без дарбата ослепеят, те разчитат повече на слуха си, научават се да чуват повече, отколкото ние с теб.

Ейди правеше същото чрез дарбата си. Тя виждаше чрез тази мъничка искрица от дарбата на Създателя, вложена във всяко едно нещо. Самият живот, дори повече — Сътворението.

Исках да ти кажа, че за мен, за Мрачния Рал, за Ейди ти не съществуваш. Ти си дупка в света.

Без да си дава сметка за причините, Дженсън усети как я изпълва ужас. Постепенно той започна да придобива форма и вид. Усети как очите и се изпълват със сълзи.

— Създателят не ми е дал живот като на всеки друг? Появила съм се на този свят по някакъв друг начин? Аз съм някакво чудовище? Баща ми е искал да ме убие заради чудовищната ми природа?

— Не, дете, нищо подобно. — Алтея се протегна и погали успокоително Дженсън по косата. — Нямах това предвид.

Дженсън с усилие затвори вратата пред новите си страхове. Въпреки сълзите видя изпълненото със загриженост лице на Алтея.

— Та аз дори не съм част от Сътворението. Затова дарбата не може да ме усети. Господарят Рал е искал да отърве света от тази грешка на природата — от това зло.

— Не слагай несъществуващи думи в устата ми, Дженсън. Чуй ме.

Дженсън кимна и избърса очи.

— Слушам те.

— Това, че си различна, не означава, че си зла.

— Тогава какво съм, ако не чудовище, недокоснато от Създателя?

— Скъпо мое дете, ти си колона на Сътворението.

— Но нали каза…

— Казах, че родените с дарбата не могат да те видят с нея. Не съм казвала, че не съществуваш или че не си като всички други — част от Сътворението.

— Тогава защо съм едно от онези неща? Една от дупките в света?

Алтея поклати глава.

— Не знам, дете. Но липсата на познание не е доказателство за наличието на зло. Бухалът вижда нощем. Щом бухалът те вижда, а хората не, това прави ли те лоша? Ограниченията при един човек не извикват непременно зло у друг. Това показва едно-единствено нещо — съществуването на ограничения.

— Но всички ли потомци на Господаря Рал са такива?

Алтея обмисли внимателно отговора си, преди да отвори уста.

— Тези, които наистина са родени без дарбата — да. Родените макар и с частица от някаква дарба — не. Тази частица може да е съвсем незабележима и неизползваема, може ни кой друг да не знае за съществуването и. На практика такъв човек би следвало да бъде сметнат за лишен от дарбата, но той все пак притежава тази малка искрица, която го отличава от тези като теб — дупките в света. Освен това тази частица дарба го прави уязвим. Той може да бъде намерен чрез магия и следователно унищожен.

— Означава ли това, че тези като мен са по-редкият случай, а другите, с малкото дарба, се срещат по-често?

— Да — тихо призна Алтея.

Дженсън усети в краткия и отговор подмолната струя на внезапно появило се напрежение.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че има още нещо освен това, че сме дупки в света за родените с дарбата?

— Да. Това беше една от причините, отвела ме да се обучавам при Сестрите на светлината. Исках да разнищя по-надълбоко взаимовръзката между дарбата и живота, който познаваме — Сътворението.

— И откри ли нещо? Сестрите на светлината успяха ли да ти помогнат?

— За жалост не. — Алтея потъна в размисъл. — Малцина биха се съгласили с мен, но започвам да подозирам, че всички хора, със съвсем малки изключения като теб — потомци на Господаря Рал, родени изцяло без дарбата, — притежават онази почти незабележима искрица магия, която, неуловима в друга ситуация, ги свързва с притежаващите дарбата, а от там и с по-великия свят на Сътворението.

— Не разбирам какво общо има това с мен или с който и да било друг.

Алтея бавно поклати глава.

— В цялата работа се крие още нещо, Дженсън, повече, не е само това, което знам. Подозирам, че става въпрос за нещо далеч по-важно.

Дженсън не можеше да си представи какво би могло да бъде то.

— Колко са децата на Господаря Рал, родени изцяло без дарбата?

— Доколкото знам, се случва изключително рядко повече от един наследник на всеки Господар Рал да се роди с дарбата, поне в обичайния смисъл на думата — семето му зачева само един истински наследник. — Алтея се наведе напред и вдигна пръст във въздуха. — Но е възможно, докато останалите са родени без дарбата в обичайния смисъл, доста да притежават тази иначе невидима и безплодна искрица на Дарбата, така че да бъдат унищожавани преди такива като мен да са разбрали за тях.

Много е възможно тези като теб да са по-голямата рядкост, също като истински уникалния единствен наследник на всеки Господар Рал, роден с дарбата. Ето защо ти си останала незабелязана и си объркала понятията ни за това кой вид е истински рядък и кой се среща често. Както казах, според мен тук нещата са много по-дълбоки, отколкото бих могла да разбера или да знам. Но тези като теб, лишени дори от тази почти незабележима искра на дарбата, са…

— Колони на Сътворението — саркастично изтърси Дженсън.

Алтея се изкикоти.

— Може би звучи по-добре.

— Но за родените с дарбата ние си оставаме дупки в света.

Усмивката на Алтея изчезна.

— Така е. Ако Ейди беше тук, както е сляпа с очите си и вижда само с дарбата си, ако застанеш срещу нея, тя ще види всичко друго наоколо, без теб. Ще бъде сляпа за теб. За нея, която вижда единствено с дарбата си, ти наистина ще бъдеш дупка в света.

— От това не ми става по-добре в кожата ми.

Усмивката на Алтея се върна на устните и.

— Нима не виждаш, дете? Това доказва ограничението. За незрящия всички са дупки в света.

Дженсън се замисли над думите и.

— Значи е въпрос на възприятие. На някои хора просто им липсва способността да ме възприемат по един определен начин.

Алтея само кимна.

— Точно така. Но тъй като тези с дарбата често използват способностите си, без да се замислят предварително — също както ти използваш очите си например, — за тях е много объркващо да срещнат човек като теб.

— Объркващо ли? Защо?

— На човек не му е приятно да усеща сетивата си разколебани.

— Но нали могат да ме видят, защо да ги притеснявам?

— Ами представи си, че чуваш глас, но не можеш да видиш източника му.

Не и бе трудно да си го представи. Разбираше прекрасно колко е объркващо.

— Или пък си представи — продължи чародейката, — че ме виждаш, но когато посегнеш да ме пипнеш, ръката ти минава през мен като през въздух. Това не би ли те объркало?

— Предполагам — призна Дженсън. — Има ли нещо друго различно в нас? Освен че сме дупки в света за родените с дарбата.

— Не знам. Изключително рядко се случва да срещнеш човек като теб, който да не е унищожен. Възможно е да има и други, дори веднъж чух, че имало един, който живеел при лечителите Рауг’Мос. Но може да е било само слух. Аз знам със сигурност само за теб.

Като много малка Дженсън беше посещавала лечителите Рауг’Мос заедно с майка си.

— Знаеш ли как се казва?

— Споменаваше се името Дрефан, но не знам дали е истина. Дори да е така, е много малко вероятно той да е все още жив. Господарят Рал си е Господарят Рал. Закон вътре в себе си. Мрачният Рал, също като дедите си, вероятно е станал баща на много деца. Да се скрие такова бащинство е доста опасно. Малцина биха рискували, така че повечето като теб са откривани и унищожавани своевременно. До останалите се стига с течение на времето.

Дженсън изрази мислите си на глас:

— Възможно ли е да сме такива като един вид защита? Като някои животни, които се раждат със защитни приспособления, за да оцеляват по-лесно. Например сърните имат бели петна, които ги скриват от очите на хищниците — правят ги дупки в света.

Алтея се усмихна на сравнението.

— Предполагам, че би могло да се каже и така. Но доколкото имам представа от магия, бих предположила, че причините са доста по-сложни. Всичко се стреми към равновесие.

Сърните и вълците също. Белите петна помагат на сърните да оцеляват, но застрашават съществуването на вълците, които се нуждаят от храна. Тези неща вибрират. Ако вълците изядат всички сърни, еленовият род ще загине, а наред с това ще загинат и самите вълци, тъй като ще са нарушили равновесието между себе си и елените. Те съществуват паралелно в едно равновесие, което позволява и на двата вида да оцеляват, но заплащайки с живота на отделни представители на вида.

Равновесието при магията е изключително важно. Зад онова, което на повърхността може да изглежда простичко, често лежат дълбоки и сложни причини. Подозирам, че с хората като теб е нарушена една много фина форма на равновесие. И че да си дупка в света е само страничен резултат.

— Може би част от равновесието се състои в това — също както някои сърни биват изяждани въпреки петната, — че някои от хората, родени с дарбата, могат да ме видят? Сестра ти ми каза, че ти виждаш дупките в света.

— Не съвсем. Просто научих няколко номера с дарбата — нещо подобно на това, което е направила Ейди.

Дженсън смръщи чело, очевидно отново изпуснала нишката на разговора. Алтея и помогна.

— Би ли забелязала птичка в безлунна нощ?

— Не. Ако не свети дори луната, е невъзможно.

— Невъзможно ли? Е, не съвсем. — Алтея вдигна ръка във въздуха и направи плавно движение над главата си. — Там, където птичката прекосява небето, звездите ще потъмнеят. Ако наблюдаваш дупките в света, в известен смисъл все едно си видяла подобна птичка.

— Но в друг смисъл на виждане. — Дженсън се усмихна на прозрението си. — Значи така си ме видяла?

— Опростявам нещата с това сравнение, за да ме разбереш. Но и в двата случая има ограничения. Получава се само нощем, при това, ако птичката лети срещу звездите, ако няма облаци и тъй нататък. При хората като теб е нещо такова.

Просто научих един номер, който ми помага да ви виждам, макар и със съответните ограничения.

— В Двореца на пророците научи ли нещо повече за пророческата си дарба? Може би това би ми помогнало в известна степен.

— Нищо, свързано с пророчествата, не би ти помогнало.

— Защо не?

Алтея сведе глава напред, сякаш, за да провери дали Дженсън я слуша внимателно.

— Откъде идват пророчествата?

— От пророците.

— А пророците притежават изявени способности в тази насока. Пророчеството е форма на магия. Но притежаващите дарбата не те виждат с дарбата си, нали си спомняш? За тях ти си дупка в света. Ето защо пророчеството, понеже идва чрез пророците, също не може да те види.

Аз притежавам известни пророчески способности, но не съм пророк. Когато бях при Сестрите на светлината, понеже тези въпроси ме интересуваха, прекарах десетилетия в подземията им, изучавайки пророчествата, записвани от велики пророци в продължение на векове. Мога да ти кажа както от личен опит, така и от прочетеното, че пророчествата са толкова слепи към теб, колкото би била Ейди. Що се отнася до пророчествата, ти изобщо не си съществувала, не съществуваш и няма да съществуваш.

Дженсън се отпусна на пети.

— Наистина съм дупка в света.

— В Двореца на пророците се запознах с един Пророк.

Казваше се Натан. Вярно, не научих нищо за хората като теб, но пък разбрах туй-онуй за таланта си. Най-вече колко е ограничен. Нещата, които научих там, постепенно започнаха да ме преследват.

— Какво имаш предвид?

— Дворецът на пророците е бил създаден преди хилядолетия. Няма друго такова място на света. Дворецът и земите около него са заобиколени от уникално заклинание. То влияе на процеса на стареене на всички, живеещи там.

— Значи в известен смисъл Дворецът те е променил?

— О, да. Всеки се променя там. Хората, които живеят вътре, остаряват много по-бавно. Една година, прекарана в Двореца, се равнява приблизително на десет, дори петнадесет години навън.

Дженсън я изгледа невярващо.

— Как е възможно подобно нещо?

— Всичко се променя. Светът се върти. Някога, преди три хиляди години, в епохата на Великата война, той е бил много по-различен от днешния. Когато на юг от Д’Хара е била издигната границата, магьосниците са били различни. Притежавали са сила.

— Мрачният Рал също притежава огромна сила.

— Не, неговите способности не са нищо в сравнение с тези на някогашните магьосници. Те са притежавали мощ, за каквато Мрачният Рал само би могъл да мечтае.

— Значи всички те са измрели? Оттогава не са раждани подобни могъщи магьосници?

Алтея отвърна с мрачен тон:

— След Великата война не се е раждал магьосник с подобна сила. Изобщо магьосниците стават все по-малко и по-малко. Но ето че това се случи — за първи път от три хиляди години насам се роди магьосник като някогашните. Твоят брат по бащина линия — Ричард.

Оказваше се, че преследвачът и е далеч по-сериозен противник, отколкото Дженсън си бе въобразявала. Нищо чудно, че майка и бе убита и че хората на Господаря Рал са по петите на Дженсън. Този Господар Рал беше далеч по-опасен и могъщ от баща си.

— Тъй като това беше епохално и изключително важно събитие, някои от пророците в Двореца на пророците знаеха за него преди много време. Още преди Ричард да се роди.

Всички очакваха с огромно нетърпение него — магьосника воин.

— Магьосник воин ли? — Тази дума не и се хареса.

— Аха. Пророчеството, съобщаващо за неговото раждане, съдържаше в себе си доста противоречия — дори в смисъла на понятието „магьосник воин“. По време на пребиваването си в Двореца на два пъти ми се удаде възможност да се срещна с Пророка, за когото ти споменах — Натан. Натан Рал.

Дженсън зяпна.

— Натан Рал ли? Искаш да кажеш, че той е бил истински Рал?

Алтея се усмихна не само на спомена си, но и на искреното учудване на Дженсън.

— Да, съвсем истински Рал. Властен, могъщ, умен, очарователен и невъобразимо опасен. Държаха го заключен зад непробиваеми магически щитове, за да не може да причини зло някому. Въпреки това от време на време успяваше. Да, той беше истински Рал. При това на повече от деветстотин години.

— Това е невъзможно — изстреля Дженсън, преди да е имала време да помисли.

Застаналият зад нея Фридрих се покашля. Подаде чаша горещ чай на жена си, после и на гостенката. Дженсън обърна питащите си очи към чародейката.

— Аз съм на около двеста години — рече Алтея.

Дженсън не каза нищо. Алтея изглеждаше стара, но не чак толкова.

— Благодарение на това, че пребиваването ми в Двореца на пророците забави стареенето при мен, стана възможно да се срещна с теб и майка ти. — Алтея въздъхна тежко и отпи глътка чай. — Което ме подсеща за първоначалната тема на разговора ни и за твоя въпрос — защо не мога да ти помогна с магия.

Дженсън също отпи глътка чай, после погледна Фридрих, който изглеждаше на възрастта на Алтея.

— И ти ли си колкото нея?

— Не — усмихна се той закачливо. — Алтея ме открадна от люлката.

Дженсън забеляза искрите, които прехвърчаха между двамата — погледи между близки хора, които се обичат. В очите им се виждаше, че всеки разчита дори най-леките промени в настроението и израза на другия. При Дженсън и майка и бе същото — те можеха да четат мислите си и да улавят и най-лекото движение на погледите си. Подобни отношения се изграждат не само с интимност, но и с уважение и любов.

— Запознах се с Фридрих след завръщането си от Стария свят. Бях остаряла почти колкото него. Разбира се, бях живяла доста повече, но тялото ми не го показваше, защото заклинанието около Двореца на пророците ме бе съхранило.

След завръщането си се залових с доста неща, едно, от които бе да помагам на хора като теб.

Дженсън попиваше всяка нейна дума.

— Тогава ли срещна майка ми?

— Да. Заклинанието в Двореца на пророците, променящо времето, ми подсказа как бих могла да помогна на хора като теб. Знаех, че няма да стане с обикновени магии и заклинания. Мнозина преди мен бяха опитвали и се бяха проваляли — потомците на Господаря Рал биваха избивани. Залових се за идеята да направя заклинание не около теб, а около хората, които се срещат с теб и майка ти.

Дженсън се наведе напред в очакване, сякаш убедена, че всеки миг ще стигне до същността на онова, което най-сетне щеше да и осигури необходимата помощ.

— Какво направи? Каква е тази магия?

— Използвах магия, влияеща на възприятието за време у хората.

— Не разбирам. Как би помогнало това?

— Както вече ти казах, Господарят Рал би могъл да те търси само с обичайните средства. Задълбах в тази посока. Направих така, че хората, които те познават, да възприемат времето по различен начин.

— Наистина не мога да те разбера. Как, какво си им внушила? Времето си е време.

Алтея се наведе напред със загадъчна усмивка.

— Накарах ги да вярват, че си се родила току-що.

— Кога?

— През цялото време. Всеки път, когато достигаха до някаква информация за теб, за дете, чийто баща е Господарят Рал, те възприемаха като новородена и така докладваха в Двореца. Ти стана на два месеца, на десет, на годинка, на пет, на шест години, а те продължаваха да търсят новородено — нищо че отдавна знаеха за теб. Заклинанието забави възприятието им за време — по отношение единствено на теб. Така те търсеха само новородено бебе, а не растящо момиче.

Така, докато стана на шест години, те скрих току под носа им. Така сметките се изместиха с шест години. Днес всеки, който подозира за съществуването ти, би предположил, че си на около четиринайсет години, докато ти надхвърляш двайсет, защото когато силата на заклинанието се изчерпа, ти бе на шест. Именно тогава започнаха да следят възрастта ти.

Дженсън се изправи на колене.

— Но значи може да стане. Трябва само да го повториш.

Трябва да хвърлиш върху мен подобно заклинание, както си направила някога, и ще стане същото, нали? Така те няма да знаят, че раста. Няма да ме преследват. Ще търсят новородено. Моля те, Алтея, направи го пак. Направи онова, което си сторила за мен преди години.

Дженсън мярна Фридрих с крайчеца на окото си. Мъжът бе седнал на работната си маса в задната стая. Лицето на Алтея придоби изражение, от което Дженсън разбра, че е казала нещо не както трябва. Нещо, което жената бе очаквала от нея.

Дженсън разбра, че е попаднала в капан, че се е втурнала право в него.

— Бях млада и владеех изкусно магията — продължи Алтея. В тъмните и очи проблесна споменът за това велико време в живота и. — В продължение на хиляди години малцина са отивали отвъд границата и са се връщали. Аз го направих. Обучавах се със Сестрите на светлината, срещах се лично с техния Прелат и с великия Пророк. Постигнах неща, с които малцина биха могли да се похвалят. Бях прехвърлила стоте, а бях все още млада, имах красив и очарователен съпруг, с когото си мислех, че мога да стигна дори до луната.

Въпреки стоте си години усещах тялото си жизнено и изпълнено с енергия, бъдещето бе пред мен. Разполагах с мъдростта на възрастта, но бях все още млада. И толкова умна!

Тъй добре владееща дарбата си! Бях опитна, начетена и красива, имах приятели и почитатели, които ме слушаха в захлас.

Алтея протегна изящните си пръсти и повдигна ръба на полите си, разкривайки краката си. Дженсън подскочи от изненада.

Едва сега разбра защо Алтея не бе станала да я посрещне — краката и представляваха съсухрени, деформирани, набръчкани кости, покрити с напукано було бледа плът, сякаш бяха мъртви от години, но останали непогребани, понеже останалата част от тялото и бе жива. Дженсън се зачуди как тази жена не крещи от изгаряща болка.

— Ти бе на шест — продължи чародейката със спокоен и тих глас, — когато Мрачният Рал най-сетне разбра какво съм направила. Той имаше изключителен ум. Беше далеч по-проницателен и ловък от някаква си млада стогодишна чародейка — така се оказа. Преди да ме хване, имах време само да кажа на сестра си да предупреди майка ти.

Дженсън си спомни как тръгнаха да бягат. Тя беше съвсем малка, когато двете с майка и внезапно напуснаха Двореца. Беше нощ. Някой почука на вратата им. В коридора бяха разменени прошепнати с напрежение слова. Двете хукнаха да се спасяват.

— Но той, той не те е убил? Проявил е милост, като е пощадил живота ти?

Алтея се усмихна, но без следа от веселост. Празен смях, ознаменуващ срещата с чистосърдечното невежество.

— Мрачният Рал не винаги убива тези, които са го разгневили. Той предпочита да живеят дълго. Както сама можеш да предположиш, смъртта би била спасение. Ако човек е мъртъв, как би могъл да съжалява, да страда, как ще служи за пример на останалите?

Не би могла да си представиш, а и не искам да ти разказвам за ужаса от подобно залавяне, дългия път, който извървяваш, докато те водят пред него. Няма да ти разказвам какво е да те сграбчи този човек, какво е да погледнеш в спокойното му лице, в студените му сини очи. Да знаеш, че си захвърлен на милостта на човек, който не знае какво е милост. Не можеш да си представиш какво е да разбереш в тази ужасна единствена секунда, че всичко, което си, всичко, което си имал, всичко, на което си се надявал в живота си, ще се промени завинаги.

Предполагам болката е нещо, което би очаквала. Краката ми донякъде са свидетелство за нея.

— Толкова съжалявам — прошепна през сълзи Дженсън, притиснала сърцето си с длани.

— Но не болката бе най-страшното. Далеч не. Той ме лиши от всичко, което имах и приемах за даденост. Със силата ми, с дарбата ми стори неща, по-ужасни от онова, което направи с краката ми. Ти не би могла да го видиш — ти си сляпа за това. Но аз го виждам всеки ден. И боли, уверявам те. Боли толкова, колкото не би могла да си представиш.

Но и това не бе достатъчно за Господаря Рал. Недоволството му от стореното от мен, от дързостта ми да те скрия от него едва тепърва щеше да се прояви. Той ме прогони тук, в това прокълнато, смърдящо място на горещи извори и задушливи пушеци. Затвори ме тук, ограждайки ме с блато, изпълнено с чудовища, създадени със същата тази сила, която ми бе отнел. На няколко пъти идва да ме посети — за да ме види в затвора ми.

Оставена съм на милостта на съществата, създадени от силата на собствената ми дарба — дарба, до която вече нямам достъп. Никога не бих могла да напусна дома си сама, влачейки се по земята. Но дори да опитах, дори някой да ми помогнеше, чудовищата, създадени от силата ми, щяха да ме разкъсат на парчета. Не мога да ги призова обратно дори за да се спася.

Остави пътека отпред, за да могат да ми бъдат доставяни необходимите продукти и вещи. Фридрих трябваше да ни построи дом тук, защото аз не бих могла да напусна това място. Мрачният Рал искаше да живея дълго и във всеки един миг от дългия си живот да страдам, задето съм го наскърбила.

Дженсън усети, че трепери, не можеше да каже нищо. Алтея вдигна изящната си ръка и посочи към задната стая.

— Този мъж, който ме обича, стана свидетел на всичко това. Фридрих бе обречен да се грижи за осакатената си жена която обича. Която никога повече не би могла да бъде негова съпруга в плътския смисъл на думата.

Тя нежно прокара ръка по краката си, сякаш отново ги виждаше такива, каквито са били някога.

— Никога повече не изпитах насладата от това да бъда със съпруга си като жена с мъж. Той никога повече не можа да сподели и да вкуси близостта на жената, която обича.

Тя спря, за да се съвземе, преди да продължи.

— Като част от наказанието ми Мрачният Рал ми остави един аспект от дарбата — така че да бъда преследвана от нея всеки ден, — пророчеството.

Дженсън не можа да сдържи въпроса си, мислейки си, че това би могло да е някаква утеха за горката жена.

— Това е част от дарбата ти, нима не може да ти донесе поне малко радост?

Тъмните очи отново се взряха в нея.

— Хубав ли бе последният ден, прекаран с майка ти — денят, преди тя да умре?

— Да — отвърна след малко Дженсън.

— Смя ли се с нея, разговаряхте ли?

— Да.

— Как щеше да се почувстваш, ако знаеше, че на следващия ден тя ще бъде убита? Ако го бе видяла много преди да се случи? Дни, седмици, дори години предварително? При това до последната отвратителна подробност? Ако бе видяла със силата на дарбата си ужасяващата гледка, кръвта, агонията, смъртта. Нима това би ти харесало? Би ли се смяла, би ли се чувствала щастлива?

Дженсън отвърна съкрушена:

— Не.

— Е, както виждаш, Дженсън Рал, не мога да ти помогна не защото съм егоистка, както се изрази, а защото дори да исках, не ми е оставена сила, с която да го направя. Трябва вътре в себе си да намериш способността да си помогнеш, свободната воля да постигнеш онова, което желаеш. Само така ще успееш в живота.

Не мога да ти дам заклинание, с което да разреша проблемите ти. Прекарах доста години от живота си в страдания, след като направих последното си заклинание — за да те спася. Ако се касаеше само за мен, бих го понесла, защото правех нещо, в което бях убедена, че е правилно — това бе грешка на един зъл човек, а не на невинно дете. Но аз страдам всеки ден, понеже не само моят живот е провален, но и живота на Фридрих. Той би могъл да…

— Нищо не бих могъл да имам. — Той стоеше зад Дженсън. — За мен всеки ден от живота ми е дар, понеже ти си част от него. Усмивката ти е слънцето, изваяно от самия Създател. Тя озарява дните ми. Щом като това е цената на всичко, което имам, съм готов да я платя. Не обезценявай радостта ми, Алтея, като я намаляваш или профанизираш.

Алтея погледна Дженсън.

— Виждаш ли? Това ме тормози ежедневно: мисълта, че не можах да бъда с този мъж, да направя нужното за него.

Дженсън се хвърли ридаеща в краката на жената.

— Магията — прошепна Алтея над главата и, е грижа, която не ти е нужна.