Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (65)

ШЕСТДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Ричард се върна с финото ленено платно, което бе купил специално, за да покрие статуята до церемонията на следващия ден, и помогна на Айшак и няколкото мъже, които познаваше от строежа, да подготвят тежкия камък за пренасянето му към площада. За щастие от известно време не бе валяло и земята бе твърда.

Айшак, който добре се оправяше с подобни работи, бе донесъл намаслени дървени плъзгачи, които постави пред здравите дървени релси, поддържащи дървената платформа под статуята, така че конете да могат по—лесно да влачат тежкия товар по земята. След като под статуята бяха подпъхнати и втори комплект намаслени плъзгачи, мъжете взеха първите отпред и отново ги подпъхнаха от другата страна и така статуята бавно се придвижваше напред.

Хълмът бе побелял от изхвърлените мраморни отломки, а и статуята тежеше вече значително по—малко, отколкото първоначалния каменен блок. За неговото пренасяне Виктор бе наел специални каруци. Сега обаче не смятаха да ги използват, защото завършената скулптура биваше да се преобръща и въобще да се третира така грубо.

Айшак размахваше червената си шапка в ръка, крещеше заповеди, предупреждения и молитви, докато се придвижваха бавно напред. Ричард знаеше, че статуята му бе в сигурни ръце. Мъжете, които помагаха, като че ли се заразяваха от нервното напрежение на Айшак. Усещаха, че става въпрос за нещо важно, и въпреки че трудът бе тежък, изглеждаха доволни, че могат да помогнат, вместо да вършат обичайната си работа на строежа. Едва късно следобед статуята измина разстоянието от ковачницата до подножието на стълбите, извеждащи към площада.

Мъже хвърляха пръст в основата на стълбите и я натъпкваха здраво, за да улеснят качването на статуята. Десет коня бяха качени от другата страна на колонадата. Дълги въжета бяха прокарани през все още празни врати и прозорци, а след това закрепени около каменния постамент, за да се издърпа шейната по стълбите. На предния край на рампата от пръст бяха поставени допълнителните плъзгачи, които щяха да се местят нагоре по стълбите с изкачването на статуята. Близо двеста мъже изпъваха мускули под неистовите крясъци на Айшак и теглеха въжетата заедно с конете. Сантиметър по сантиметър статуята изкачваше стълбището.

Ричард едва издържаше на гледката. Една грешка и целият му труд щеше да се разпадне на малки парченца. Пукнатината щеше да провали всичко. Усмихна се вътрешно, като осъзна колко е глупаво да се тревожи от евентуалното унищожение на доказателството за престъплението му срещу Ордена.

Когато камъкът най—сетне стигна невредим горе на площада, мъжете натъпкаха пясък под платформата, за да издържи тежестта на товара. Пясъкът държеше дървената платформа изправена, а работниците изтеглиха отдолу тежките плъзгачи. След това платформата просто се плъзна по пясъка, а останалото — да се свали статуята от дървената основа и да се постави на площада, бе относително лесно. Най—накрая мраморът легна върху мрамор. Многобройни групи мъже, преметнали въжета около каменната основа на скулптурата, я издърпаха до мястото й в центъра на площада.

Когато всичко свърши, Айшак стоеше до Ричард и бършеше челото си с червената шапка. Цялата статуя и слънчевият часовник бяха покрити с бяло ленено платно, здраво завързано около камъка, и Айшак не можеше да види нищо. И все пак той усещаше, че пред него стои нещо значимо.

— Кога? — попита само той.

Ричард го разбра.

— Не съм много сигурен. Брат Нарев ще обрече двореца на Създателя утре пред всички високопоставени лица, които са пропътували целия този път, за да видят как се харчат парите, ограбени от народа. Предполагам, че утре статуята ще бъде показана заедно с целия дворец. Просто още една демонстрация на представата на Ордена за мястото на човека — не мисля, че предвиждат някакво специално откриване или нещо подобно.

От това, което бе научил Ричард, излизаше, че церемонията е изключително важна за Братята. Изтощителните разходи по двореца като връх на всички разходи около войната, трябваше някак да бъдат оправдани пред народа, който плащаше цената не само с потта, но и с кръвта си. Братството на Ордена управляваше чрез Императорския орден с необходимата помощ на зверовете, на които даваха моралното си одобрение. Тези зверове лесно смазаха физически онези, които посмяха да се разбунтуват, но Братята искаха да смажат и идеята зад бунта, преди да се разпространи, защото точно тя представляваше най—голямата заплаха за тях.

За тази цел бе важно да надъхат чиновниците — беше в тиранията на Ордена. Ричард си представи как станало когато пристигнали от всички страни важни сановници ще — де специално разведено от Братята покрай дългата стотици километри каменна стена, в която бяха изсечени дени на човешката нищожност, и така, убедени в провала на човека, те щяха да се поддадат на натиска да спазват задължението си да предават парите, които са заграбили със силата на оръжието — оръжие, което бе в ръцете им с моралната благословия на Братята чрез Братството на Ордена. Такива дребни риби като тях получаваха относително малък дял за службата си към Ордена, но без съмнение Братята искаха веднъж завинаги да ги откажат от мечтата за по—тлъст пай.

Под ръководството на Братята общността на Ордена управляваше като всяка автократична общност само благодарение на неохотното съгласие на народа, чието подчинение се осигуряваше или с морално сплашване, или с физически терор, или и с двете. Тиранията изискваше непрекъснато внимание, в противен случай илюзията за добродетелната власт се изпаряваше при гледката на многобройните жертви и зверовете падаха под напора на многократно превъзхождащия ги по численост народ.

Ето защо Ричард знаеше, че не може да управлява: не можеше насила да накара хората да разберат, че насилието е зло, защото животът им е висша ценност, докато Орденът ги насилваше към подчинение, като първо ги караше да повярват, че животът им не струва и пукната пара. Свободните хора не можеха да се управляват. Свободата трябваше първо да се превърне в ценност и едва тогава хората щяха да я поискат.

— Доколкото разбирам, ще е голямо събитие — каза той. — От цялата страна прииждат хора, за да видят откриването на императорския дворец. Градът е пълен с хора от близо и далеч.

Ричард се огледа из строежа, където работниците се връщаха към обичайната си работа.

— Учуден съм, че нито един от чиновниците не е дошъл да види двореца предварително.

Айшак махна с шапката си в знак на несъгласие.

— Ами че те всичките са на сбирката на Братството на Ордена. В центъра на Алтур’Ранг. Голяма работа. Ядене, пиене, речи на Братята. Нали ги знаеш тези сбирки. Адски са ми отегчителни. Доколкото разбрах, чиновниците ще трябва да изслушат подробно целите на Ордена и как е тяхно задължение да накарат хората да се жертват в името на тези цели. Братята пак ще им сложат късата юзда.

Това означаваше също, че Братята ще са твърде заети, за да дойдат на строежа за тривиалната задача да огледат предварително една статуя, която техните роби са изсекли. На фона на цялата тази работа статуята на Ричард бе незначителна. Тя бе само отправната точка на държавническата обиколка край километрите стена с пищни сцени, изобразяващи великите цели на Ордена, посочени от Братята под ръководството на Брат Нарев.

Ако чиновниците и Братята днес бяха твърде заети, за да дойдат, хората от града нямаха работа. Повечето от тях сигурно щяха да се съберат и за откриването на другия ден, но искаха сами да видят мястото, без досадните речи, които щяха да се точат през цялата церемония. Ричард гледаше как хората пристъпват от една сцена към друга с изопнати лица, потиснати от мрачни мисли.

Стражите държаха всички посетители на сигурно разстояние и далеч от лабиринта от стаи и коридори вътре, покрити от горния етаж, а на някои места и с покрив. Сега, когато статуята вече бе на мястото си, специалната охрана започна да разчиства и входа на площада.

През последната седмица Ричард бе спал само няколко часа. Уверил се, че статуята вече е на мястото си, той изведнъж си даде сметка колко е изтощен. След толкова много работа и съвсем малко сън и храна едва се държеше на краката си.

Виктор изникна сред дългите сенки. Някои от работодателите вече си отиваха, но други щяха да продължат работят още няколко часа. Ричард дори не бе осъзнал, че пресяването на статуята бе отнело почти цял ден. След разгорещената работа просмуканата му от пот риза сега бе залепнала по тялото му леденостудена.

— Вземи — каза Виктор и му подаде резенче лардо.

— Яж. В чест на това, което си направил.

Ричард благодари на приятеля си и изгълта парчето на една хапка. Главата му пулсираше. Бе направил всичко възможно, за да покаже на хората онова, което трябва да видят. Сега, когато работата бе приключила, изведнъж се почувства изгубен. Разбра колко му липсва работата, нейното благородство. Само тя го крепеше.

— Айшак, смъртно съм изморен. Би ли ме хвърлил с каруцата донякъде?

Айшак го потупа по гърба.

— Хайде, ще се возиш отзад. Сигурен съм, че Йори няма да има нищо против. Ще си спестиш поне малко път. Аз ще трябва да остана, за да наглеждам работата и другите каруци.

Ричард благодари на сияещия Виктор.

— Утре сутринта, приятели, на истинска дневна светлина, ще дръпна платното и ще видя красотата за последен път. След това … е, кой знае какво ще се случи тогава.

— До утре — усмихна се Виктор някак лукаво. — Май няма да спиш довечера — подвикна след Ричард.

Месеците усилен труд като че ли изведнъж се стовариха върху него. Той се качи в каруцата на Айшак и му пожела лека нощ. После се сви под някакъв чувал, за да е скрие от светлината, и заспа още преди Йори да се е върнал. Когато каруцата потегли, той вече бе мъртъв за света.

* * *

Ничи наблюдаваше Ричард, когато той си тръгна с Айшак. Искаше сама да свърши тази работа. Искаше това да е нейният принос. Искаше да направи и тя нещо ценно. Едва тогава можеше да го погледне. Добре знаеше как Орденът ще приеме статуята. Щяха да решат, че е заплаха. Нямаше да позволят на хората да я видят. Орденът щеше да я разруши. Никой никога нямаше да разбере за съществуването й.

Тя сключи пръсти и се замисли как да го направи — какво да направи първо. После се реши. И преди бе прибягвала до него. Той бе помагал на Ричард. Беше негов приятел. Втурна се през строежа нагоре по хълма.

Когато стигна ковачницата, вече бе замаяна. Виктор — със суров вид — подреждаше инструменти. Вече бе загасил огъня в пещите. Миризмата, гледката и дори слоят прах от желязо и нагар накараха сърцето й да затрепти болезнено при спомена за бащината й работилница. Сега вече разбираше и погледа в очите на баща си. Съмняваше се, че той самият го е осъзнавал, но вече знаеше. Когато нахлу в работилницата, ковачът вдигна очи, без да се усмихне.

— Господин Касела! Трябвате ми!

Той се намръщи още повече.

— Какво има? Защо викате? Да не би да се е случило нещо с Ричард? Да не би да са…

— Не, не, нищо такова. — Тя го сграбчи за месестата ръка и го задърпа. Все едно дърпаше канара. — Моля ви. Елате с мен. Важно е.

Той махна с ръка към работилницата.

— Но аз трябва да разчистя тук.

Тя пак посегна към ръката му. Усети, че в очите й напират сълзи.

— Моля ви! Важно е!

Със свободната си ръка ковачът избърса лицето си.

— Е, водете ме тогава.

Ничи се почувства малко глупаво, когато задърпа едрия ковач за ръката, влачейки го надолу по хълма. Той попита накъде отиват, но тя не отговори. Искаше да стигнат, преди да се е скрило слънцето.

Когато стигнаха площада, горе на стълбите бяха застанали на пост стражи, които не разрешаваха на хората да приближават там. Ничи видя Айшак, който товареше греди на една каруца. Повика го, а той, като видя ковача с нея, дотича веднага.

— Ничи, какво има? Изглеждаш ужасно …

— Трябва да ви покажа статуята. Сега.

Виктор отново смръщи лице.

— Тя ще бъде открита утре, когато Ричард …

— Не! Трябва да я видите сега.

Двамата се умълчаха. Айшак се наведе близко към нея и потайно махна с ръка нагоре.

— Не можем да отидем там. Охранява се.

— Аз мога. — Ничи яростно изтри сълзите от лицето си. Гласът й си възвърна тежкия авторитетен тон, към който така често прибягваше, мрачната интонация, с коя то бе произнасяла присъдата си над множество хора, изпращайки ги на смърт. — Чакайте тук.

Двамата мъже се дръпнаха пред заплахата в очите й.

Ничи изправи гръб и повдигна глава. Тя бе Сестра на мрака.

Изкачи стълбите с премерена крачка, като че ли дворецът бе неин. Всъщност той беше неин. Тя бе Кралицата робиня. Тези мъже й се подчиняваха.

Тя бе Господарката на смъртта.

Стражите мигом застанаха нащрек и тръгнаха към нея, усетили заплахата, струяща от жената в черно. Преди да отворят уста, тя проговори.

— Какво правите тук? — изсъска тя.

— Какво правим тук ли? — попита единият. — Пазим императорския дворец, ето какво правим…

— Как смеете да ми отговаряте! Знаете ли коя съм аз?

— Ами … не мисля, че …

— Аз съм Господарката на смъртта. Може би сте чували за мен?

Десетимата мъже се вцепениха. Видя как очите им отново се спряха на черните й дрехи, на дългата й руса коса, на сините очи. По реакцията им Ничи разбра, че мълвата за нея е достигнала до тях преди самата нея. Преди да успеят отново да проговорят, тя продължи:

— И какво според вас прави тук любовницата на император Джаганг? Нима мислите, че съм дошла без господаря си? Разбира се, че не, идиоти такива!

— Императорът… — промълвиха неколцина в изумление.

— Точно така, императорът пристига за утрешната церемония. Аз съм тук, за да проверя как върви подготовката и какво намирам? Идиоти! Стоите тук и си бъркате в носа, вместо да приветствате Негово сиятелство, който ще пристигне само след няколко часа!

Очите на стражите се разшириха.

— Но… никой не ни е казал. Откъде идва? Не сме знаели…

— Да не би да си мислите, че високопоставена личност като Джаганг ще обяви на всички убийци и разбойници в околността къде се намира? А ако наоколо дебнат убийци, то тук стоят група тъпаци!

Мъжете започнаха да се кланят.

— Къде? — попита един сержант. — Откъде идва Негово сиятелство?

— От север.

Човекът облиза устните си.

— Ама, ама, по кой път? Има толкова пътища…

Ничи сложи юмруци на хълбоците си.

— Нали не си въобразявате, че Негово сиятелство ще извести маршрута си предварително? И то на такива като вас? Ако само един път се охранява, то всеки убиец ще разбере къде да причака императора, нали? Всички пътища да се охраняват! Какво стоите тук!

Мъжете се защураха и започнаха да се кланят в очевидно желание да изпълнят дълга си, но и объркани в незнанието си накъде да тръгнат.

Ничи скръцна със зъби и се наведе към сержанта.

— Хващай мъжете си и до един да сте на някой от северните пътища! Веднага! Това е ваш дълг! Всички пътища трябва да се охраняват! Вие си изберете един!

Мъжете продължаваха да се кланят, докато се изтегляха. Едва изминали няколко крачки, тръгнаха да бягат. Тя видя как подбраха със себе си и останалите стражи и напуснаха площада.

Когато се скриха от поглед, Ничи се обърна към двамата изумени мъже. Те изкачиха стълбите, опразнени от стражите. Неколцина души, които се разхождаха по павираните алеи, дошли да погледнат сцените по стената, чуха виковете й и се обърнаха към нея. Коленичили жени, молещи се пред каменната скулптура на Светлината, огряваща онеправданите, също извиха глави.

Когато Виктор и Айшак се изкачиха на площада, Ничи развърза връвта, хвана платнището и го смъкна от статуята.

Двамата мъже се заковаха по местата си.

В полукръг около площада стените бяха покрити със сцени на човешката нищожност. Навсякъде около тях човекът бе показан малък, онеправдан, разкривен, неспособен, ужасен, жесток, безумен, порочен, алчен, зъл и грешен. Беше представен завинаги разкъсан между неземните сили, които държаха в подчинение всяка част от мизерното му съществуване — вечно терзание в казан, на фона на което смъртта изглеждаше единственото спасение.

Онези, които бяха намерили доброто в света под защитата на Светлината на Създателя, изглеждаха безжизнени, лицата им бяха безизразни, безчувствени, а телата им — сковани като трупове. Те се взираха в света с празни безумни погледи, а около тях танцуваха плъхове, в краката им се увиваха змии, а над главите им се рееха лешояди.

В този водовъртеж от измъчен живот, в този катаклизъм на порока, в тази мизерия и морално падение статуята на Ричард се извисяваше като смел, блестящ контрапункт.

Тя бе безмилостната присъда над всичко наоколо.

Грозотиите наоколо като че ли се свиха в своята незначителност. Злото на стената вече изобразяваше само собствената си низост пред лицето на непорочната красота и истина.

Двете фигури в центъра бяха застанали в хармонично равновесие. Тялото на мъжа излъчваше горда мъжественост. Макар че жената бе облечена, нейната женственост също бе несъмнена. И двамата отразяваха любовта към човешките форми — чувствени, благородни, чисти. Злото наоколо като че ли се сви в ужас пред тази благородна чистота.

Нещо повече, в статуята на Ричард нямаше конфликт — двете фигури излъчваха самоувереност, рационалност, целенасоченост. Това бе висша проява на човешката мощ, способност, воля. Това бе животът, изживян заради самия себе си. Това бе човечеството, изправено гордо благодарение на собствената си свободна воля.

Точно това, което бе изписано с една дума в основата: ЖИВОТ.

Самото му съществуване доказваше истината на идеята.

Това бе животът такъв, какъвто трябваше да се изживее — гордо, умно, без да се робува на друг човек. Това бе правдивото възвисяване на човека, благородството на човешкия дух.

Всичко по стените наоколо предлагаше като отговор смъртта.

Статуята предлагаше живот.

Виктор и Айшак коленичиха и заплакаха.

Ковачът вдигна ръце към статуята и едновременно се смееше и плачеше.

— Той го направи! Направи го както каза. Плът в камък. Благородство. Красота.

Хората, които бяха дошли да видят стената, сега се насъбраха да погледнат статуята в центъра на площада. Те се взираха с широко отворени очи и мнозина за пръв път виждаха човека, изобразен така добродетелен сам за себе си. Посланието бе така могъщо, че само обезсмисляше всичко останало по стената. Фактът, че бе изваяно от човешка ръка, още повече изтъкваше неговата истинност.

За мнозина гледката извика същото просветление, което изпита и Ничи.

Скулпторите напуснаха работата си, за да видят какво е това на площада. Зидарите слязоха от скелетата. Помагачите им оставиха кофите с хоросана. Дърводелците оставиха гредите и слязоха долу. Майсторите на покрива зарязаха керемидите и инструментите си. Каруцарите спряха конете си. Хората, които оформяха околните градинки, пуснаха лопатите. Отвсякъде се стичаха хора, за да видят статуята на площада.

Все по—многобройни тълпи се заизкачваха по стълбището. Те прииждаха към статуята, загледани със страхопочитание. Мнозина падаха на колене и плачеха, но не от Ужас, както досега, а от радост. Някои, като ковача, се смееха, а сълзи на щастие се стичаха по светналите им лица. Един—двама бяха закрили очи от страх.

Когато някой се нагледаше, тичаше да доведе други. Скоро от работилниците по хълма заприиждаха хора, за да видят чудото на площада. Мъже и жени, които бяха дошли да видят строежа, сега се втурнаха към домовете си, за да доведат своите близки да видят и те какво стои пред императорския дворец.

То бе нещо, което повечето от тези хора никога не бяха виждали през живота си. То бе зрението на слепеца. Водата на жадния. Животът на умиращия.