Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (52)

ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Ан надзърна зад стената от брези в дълбоките сенки на скалите, дали името на това място си отговаря. Гъстата гора представляваше плътна маса от тънички дървета с бяла кора, посипана с черни петна, които дезориентираха и замъгляваха погледа. Да се изгуби тук и да се лута неканена из някакво непознато място — това щеше да е последната грешка в живота й.

За последен път бе идвала насам като малка — при Лечителите от Червената скала. Беше си обещала никога повече да не се връща тук. Беше го обещала и на лечителите. Надяваше се да са я забравили за изминалите хиляда години.

Малцина познаваха това място, а още по—малко бяха онези, които го посещаваха — човек трябваше да е наистина в крайна нужда, за да го направи.

Названието „лечители“ всъщност бе неточно и доста подвеждащо, отнесено към членовете на този опасен вид. От друга страна, в него имаше и нещо вярно. Лечителите от Червената скала не се занимаваха с човешки страдания, а със „здравето“ на важни за самите тях неща. А нещата, които считаха за важни, бяха наистина странни. Всъщност, ако трябваше да бъде честна пред себе си, Ан трябваше да признае, че след толкова време не очакваше да ги види на старото им място.

Колкото се надяваше дарбата им да може да й помогне, колкото и отчаяна нужда от помощ да имаше, изпитваше и някакво скрито желание да не ги намери в тази гора.

— Посетитеееел — изсъска провлечен глас откъм дълбоките сенки край цепнатините в скалата зад дърветата.

Ан застина. По челото й избиха студени капки пот.

Сред объркващия фон на черните точки не можеше да разбере къде точно е мярнала движение и какво е било нещото, което е помръднало. Всъщност не изгаряше от желание да ги види. Чуваше гласа. Такъв като техния не съществуваше никъде. Преглътна и се опита да не издаде объркването си.

— Да, посетител. Радвам се да видя, че сте добре.

— Останахме малко — отвърна гласът, отекващ сред скалите. — Хааармониите взеха повечето от нас.

Точно от това се бе страхувала тя… и на това се бе надявала.

— Съжалявам — излъга.

— Опитахме — продължи гласът и сякаш се приближи между дърветата. — Не можахме да излекуваме Хааармониите.

Тя се запита дали изобщо могат да лекуват вече и колко ли време им остава.

— Тяяя е дошла за лечение? — подмами я един глас от към цепнатината в скалата от другата страна на Ан.

— Дойдох да ви дам да погледнете нещо — отвърна Ан, като им даде да разберат, че също има условия. Нямаше да стане изцяло по техните правила.

— Цццена, както знаеш.

Ан кимна.

— Да, знам.

Бе опитала всичко друго. Напразно. Не й оставаше друг избор — поне не можеше да се сети за такъв. Вече не бе сигурна дали наистина я интересува какво ще стане, дали ще излезе изобщо от тази гора.

Не бе сигурна дали изобщо, през целия си живот, е направила дори една добрина.

— Е? — попита тя в призрачната тишина.

Зад дърветата проблесна нещо — някъде в сенките между тъмните скали, сякаш я подканваше да продължи напред по пътеката, да навлезе още по—дълбоко в гората. Разтърквайки кокалчетата на ръката си — които още я боляха след скорошното изгаряне, — тя тръгна напред по пътеката покрай гъсталака. Не след дълго стигна до малка пролука в дърветата. Зад нея се виждаше назъбеният вход на пещера.

Отвътре я наблюдаваха очи.

— Да влезе тяяяя — провлачи гласът.

Ан въздъхна отчаяно и примирено и пристъпи напред — към мястото, което не можеше да забрави, колкото и усилия да бе положила.

* * *

Косата на Калан плющеше в лицето й. Стисна я в юмрук пред облеченото си в ризница рамо и продължи напред през кипящия от живот лагер. В планините над източната част на долината се врязаха гръмотевици. Бурята бушуваше неудържимо. От време на време талазите дъжд и вятър се блъскаха в дърветата, които трепереха като жертви на заколение.

Обикновено в лагера бе тихо — всички внимаваха да не осигуряват на врага полезна информация. Врявата и ужасът, обзел всички сега, бе в пълен контраст с обичайното спокойствие. Дори само шумът ускоряваше пулса й. Но де да беше само това.

Докато летеше през на пръв поглед неорганизираната маса, Кара, облечена в червената си униформа, разчистваше пътя пред Майката Изповедник така, както само една Морещица можеше да го стори. Калан знаеше, че няма смисъл да й казва да не го прави. Поне никому не вредеше. Повечето от мъжете и бездруго се отдръпваха, без да чакат подканването на Кара. Бе достатъчно да я видят облечена в кожената й бойна ризница, стиснала Д’Харанския си меч в ръка, със стърчащ на гърба Меч на истината.

Наблизо се впрягаха коне. Уплашените животни пристъпваха назад и се дърпаха. Конярите ругаеха и крещяха, като се опитваха да обуздаят екипажите. В отговор получаваха бясно цвилене. Из лагера търчаха куриери, които прелитаха над огньовете и багажите в устрема си да доставят навреме съобщенията си. Изпод колелата на забързаните каруци пръскаха фонтани от кал и вода. Зададе се колона стрелци — пет редици широка.

Пътеката към хижата бе покрита с камъни, за да не се налага хората, които имат работа там, да газят в калта. От облаците комари обаче нямаше спасение. Кара и Калан отвориха вратата и дъждът ги последва вътре. В стаята ги чакаха Зед и Ейди, генерал Мейферт и няколко други офицери, Вирна и Уорън. Всички се бяха събрали около масата, избутана в средата на стаята. Върху плота й бяха натрупани една върху друга пет—шест карти.

В стаята се усещаше напрежение.

— Откога? — попита Калан, без да губи време в поздрави.

— Буквално в момента — отвърна генералът. — В момента си събират лагера. Не се готвят за нападение. Просто си тръгват.

Калан потърка челото си с пръсти.

— Някаква информация за посоката?

Генерал Мейферт пристъпи от крак на крак, издавайки притеснението и тревогата си.

— Според съгледвачите ни по всичко личи, че се насочват на север. С по—подробна информация обаче не разполагаме.

— Значи не възнамеряват да ни нападнат?

— Винаги могат да сменят посоката или да изпратят армия срещу нас, но точно в момента сякаш не желаят да ни атакуват.

— Джаганг не вижда смисъл да го прави — обади се Уорън.

Стори й се малко блед. Каза си, че сигурно всички са изгубили цвета си малко или повече.

— Джаганг сигурно е наясно, че ще тръгнем след него. Не вижда смисъл да си губи времето с нас.

Калан нямаше какво да отвърне на смислените му доводи:

— Щом е тръгнал на север, сигурно знае, че няма да си седим тук и да му махаме за сбогом.

Императорът бе променил тактиката си — за пореден път. Калан никога не бе виждала пълководец като него. Повечето от военните имаха свои предпочитани методи. Стига само веднъж да спечелят битка по определен начин, можеха да загубят още десет със същата тактика, убедени, че щом веднъж се е получило, ще се получи пак. При някои бе въпрос на умствени възможности. С тях не бе трудно да се справи човек и да предвиди ходовете им — те обикновено действаха мащабно, хвърляха хората си в месомелачката и се надяваха да надвият врага с числено превъзходство. Имаше, разбира се, и умни пълководци, които променяха тактиката в хода на боя. Те обикновено имаха доста високо мнение за себе си и свършваха с острие в гърдите. Трети се втурваха в изучаване на бойни стратегии от книги по военно дело, гледаха на войната като на игра и си мислеха, че всяка от страните е длъжна да спазва определени правила.

Джаганг не бе като никой от тях. Той умееше да влиза под кожата на врага си. За него нямаше предпочитан метод. След като Калан го бе нападнала с бързи и точни удари в сърцето на войската му, той бе почерпил опит от нея и вместо да разчита на многобройната си армия, бе отвърнал със същия удар — пращайки малки отряди добре обучени войници в сърцето на Д’Харанския лагер. Някои пълководци можеха да бъдат подлъгани към грешки. Джаганг никога не грешеше два пъти по един и същи начин. Той обмисляше ситуацията и променяше плановете си, като не доставяше на Калан удоволствието от необмислената контраатака.

Д’Харанците някак си успяваха да се справят с врага.

Досега бяха унищожили нечуван брой войници на Ордена. Загубите им, колкото и да бяха болезнени, бяха направо нищо в сравнение с наложените на врага.

Все пак Калан си даваше сметка, че зимата се бе оказала най—силният им съюзник и че студът бе унищожил много повече врагове, отколкото обучените Д’Харански войници. Родените в южни земи воини на Ордена не бяха свикнали да живеят при такива условия, не бяха подготвени за зимата на Новия свят. Над половин милион души бяха измрели от бялата смърт. Още неколкостотин хиляди бяха сполетени от трески и други болести, предизвикани от суровите условия на живот на открито.

Само зимата бе струвала на Джаганг близо седемстотин и петдесет хиляди души. Това бе цифра, трудна за асимилиране.

Под командването на Калан в южните граници на Средната земя бяха събрани грубо триста хиляди души.

При нормални обстоятелства това би било сила, способна да се справи с всеки враг. Потокът от войници, изтичащ от Стария свят, бе попълнил местата на загиналите и ги бе увеличил неколкократно. Армията на Джаганг вече наброяваше над два и половина милиона души. И се увеличаваше с всеки изминал ден.

Императорът се бе задоволил да изчака отминаването на зимата. Воденето на война в такива условия бе така или иначе трудно, дори невъзможно. И той мъдро бе изчакал проясняването на времето. Пролетта бе дошла, а той все още изчакваше. Очевидно бе наясно, че воденето на бойни действия в пролетната кал е също толкова смъртоносно начинание. При топенето на снеговете и плувналите в кални потоци пътища лесно можеха да се унищожат всички каруци с провизии. Всичко потъваше във вода. А загубата на каруците означаваше бавна смърт от глад. В калта кавалерията бе почти безполезна. Загубите както на коне, така и на хора можеха да бъдат огромни. Разбира се, можеше да атакува с пехота, но без подкрепата на придружаващите ги части това би било необмислена кървава баня, която не можеше да доведе до реален резултат.

Джаганг бе изчакал и пролетната кал. През това време поддръжниците му бяха разпространили славата на „Джаганг Справедливия“. Когато получи първите сведения за „пратениците на мира“, обиколили градове и села в Средната земя, Калан направо побесня. В техните послания се говореше за това как целият свят трябва да се обедини в името на доброто на цялото човечество. Обещаваше се мир и просперитет на градовете, отворили вратите си за хората на императора.

Сега, когато лятото най—сетне дойде, Джаганг поднови кампанията си. Планираше войските му да посетят градовете, обиколени от неговите пратеници.

Вратата се отвори рязко. Не беше от вятъра — на прага стоеше Рикка. Морещицата изглеждаше така, сякаш не бе мигвала от дни.

Кара застана до нея, за да я подкрепи в случай на нужда, но не й предложи ръка директно. Морещиците не приемаха на драго сърце помощ от когото и да било — особено пред други хора.

Рикка се приближи до масата, застана срещу Калан и хвърли върху разтворените карти два Агиела.

Калан застина, затвори очи, после заби поглед в пламналите сини очи на Рикка.

— Какво стана?

— Не знам, Майко Изповедник. Открих главите им, набучени на колове. Там висяха и Агиелите им.

Калан се опита да потисне гнева си.

— Сега доволна ли си, Рикка?

— Галина и Солвиг умряха така, както би искала да умре всяка Морещица.

— Галина и Солвиг умряха за нищо, Рикка. След първите четири вече знаехме, че е безполезно. Когато са под контрола на пътешественика по сънищата, родените с дарбата не са подвластни на Морещиците.

— Можеше да е нещо друго. Ако успеем да обезвредим техните магьосници с помощта на Морещиците, ще можем да унищожим цялата им армия. Рискът си струва. Техните магьосници могат да повалят хиляди наши войници само с едно вдигане на ръка.

— Разбирам желанието ти, Рикка. Но това, че го искаш, не означава, че е възможно. Сега вече разполагаме с шест мъртви Морещици, за да се убедим, че всичко е било напразно. Няма да позволя да загубим живота на още, понеже не искаш да приемеш истината за нещата.

— Въпреки всичко мисля…

— Събрали сме се тук, за да решим нещо важно. Нямам повече време за спорове. — Калан положи стиснати те си в юмрук длани върху масата и се наклони към жена та. — Аз съм Майката Изповедник, съпругата на Господаря Рал. Ще изпълниш ли заповедта ми, или ще си вървиш? Разбираш ли за какво става въпрос?

Сините очи на Рикка се отместиха към Кара, която стоеше безмълвна и непроницаема като камък. Рикка погледна обратно към Калан, после въздъхна.

— Искам да остана с нашите части и да изпълня дълга си.

— Чудесно. А сега иди да си намериш нещо за ядене, докато все още имаш тази възможност. Трябваш ни силна и в добра форма.

За Морещица лекото кимване на Рикка бе като сърдечен поздрав. След като тя излезе, Калан разгони облака комари и привлече вниманието на присъстващите върху картата.

— И така — започна тя и бутна встрани двата Агиела.

— Някой да има предложения?

— Според мен трябва да стоим в периферията им — предложи Зед. — Очевидно не можем да си позволим да ги нападнем. Не ни остава нищо друго, освен да ги следваме.

— Съгласна съм — каза Вирна.

Генерал Мейферт поглади брадичката си и впери поглед в разгънатата пред тях карта.

— Това, от което трябва да се притесняваме, са размерите им.

— Да, разбира се, че би трябвало да се притесняваме от размерите на Ордена — рече Калан. — Те разполагат с достатъчно хора, че да си позволят да се разделят и пак да останат боеспособни и страшни. Точно затова говоря — какво ще правим, когато Орденът се раздели. Ако бях на мястото на Джаганг, именно така бих постъпила. Той е наясно колко ще ни обърка това и как ще застраши съществуването ни.

На вратата се почука припряно. Застаналият край прозореца Уорън, който не гледаше в картата заедно с другите, отвори.

В стаята влезе капитан Зимер. Поздрави отривисто с юмрук до сърцето. Задъхан от бързането, той внесе в помещението облак топъл въздух, смърдящ на кон. Без да обръща внимание на другите в стаята, Уорън се обърна към прозореца и отново потъна в мислите си.

— Императорът разделя частите си — обяви капитанът, сякаш давайки израз на сбъднатите им страхове.

Всички въздъхнаха мрачно.

— Някаква посока? — попита Калан.

Капитан Зимер кимна.

— Както изглежда, изпраща около една трета, може би малко повече, към долината Калисидрин и Галеа. Главната му част се насочва на североизток, вероятно с цел да се вдигне на север към долината Керн.

Всички знаеха с каква цел. Зед сви юмрук.

— Понякога няма нищо хубаво в това да се окажеш прав, но именно това имахме предвид с Калан. Това бе нашето предположение.

Генерал Мейферт продължаваше да поглажда брадичката си, загледан в картата.

— Ходът им е прекалено прозрачен, но при армия с техните размери очевидното не е слабост.

Никой не искаше да вземе думата, така че Калан се почувства длъжна да заключи:

— Галеа остава сама. Няма да изпращаме части за подкрепление нататък.

Капитан Зимер най—сетне посочи с пръст картата:

— Трябва да изпратим части, с които да забавим основната им сила. Ако останем на опашката, единственото, което ще можем да направим, ще бъде да почистваме зад тях.

— Принуден съм да се съглася. — Генералът премести тежестта на другия си крак. — Нямаме друг избор, освен да се опитаме да ги забавим. Ще трябва да продължим да отстъпваме, но поне ще ги забавим. Иначе те ще минат право през сърцето на Средната земя с бързината и мощта на пролетен поток.

Зед погледна отделилия се встрани млад магьосник.

— Уорън, ти какво мислиш?

При споменаването на името му Уорън се сепна, сякаш не бе слушал разговора досега. Нещо в него не беше наред. Пое си дълбоко дъх и се изпъна, лицето му се оживи, сякаш се опитваше да заблуди Калан, че всичко е наред. Сключил ръце на гърба си, тръгна към масата.

Надзърна към картата над рамото на Вирна.

— Забравете за Галеа — това е кауза пердута. Не можем да им помогнем. Те още страдат от присъдата, наложена им от Майката Изповедник — не защото тя произнесе думите, а защото думите й отразяваха истината. Изпратим ли части там, ще ги загубим.

Зед погледна косо другаря си магьосник.

— И още?

Уорън най—сетне застана пред масата, напъхвайки се между Вирна и генерала. Властно положи пръст върху картата, посочвайки далеч на север — близо до Ейдиндрил.

— Трябва да отидем ето тук.

Генерал Мейферт смръщи чело.

— Защо?

— Защото — продължи Уорън — искаме да спрем Джаганг — основната му сила. Можем само да се надяваме да ги забавим, докато се придвижват на север, към долината Керн. Но ето тук трябва да се укрепим и да се на дяваме да можем да ги забавим до следващата зима. Успеят ли да преминат през нас, можем да считаме, че са завладели Ейдиндрил.

— Да преминат през нас ли?

— А да не би да си мислите, че ще можем да ги удържим? Не бих се изненадал, ако дотогава армията им е на раснала до три и половина—четири милиона души.

Генералът въздъхна мрачно.

— Тогава какво те кара да мислиш, че трябва да заемем позиции именно там — да застанем на пътя им?

— Няма да можем да ги спрем, но ако побързаме и ги изпреварим значително по пътя им на север, ще им попречим да стигнат до Ейдиндрил тази година. Някъде в този район те вече няма да имат много време — зимата ще ги притиска. С малко повече усилие ще можем да ги задържим до идването на зимата и да спечелим на Ейдиндрил още няколко месеца свобода.

Уорън погледна Калан в очите.

— Следващото лято, точно след една година, Ейдиндрил ще падне. Постарай се да подготвиш хората с каквото можеш, но не си прави илюзии — градът ще падне.

Кръвта се вледени във вените й. Гласното изричане на тези думи бе като нож в сърцето й. — Прииска й се да удари Уорън през устата.

Мисълта, че Императорският орден ще проникне в сърцето на Средната земя, бе ужасяваща. За нея бе немислимо да се примири с предсказанието на Уорън, че армията на Джаганг ще превземе родния й град. Представи си как Джаганг и кръвожадните му копои се изливат като буен поток върху Двореца на Изповедниците — при тази картина едва се задържа на крака.

Уорън се наведе пред генерала, за да погледне Зед.

— Магьосническата кула трябва да бъде защитена — знаеш го по—добре от мен. Ако вражеските магьосници се докопат до опасните магически неща, съхранявани там, това ще бъде краят на всяка надежда за спасение на човечеството. Струва ми се, че вече е дошъл моментът да мислим най—вече за това. Да съхраним Кулата е от жизненоважно значение.

Зед приглади назад рошавата си бяла коса.

— Ако се наложи, ще мога да опазя Кулата сам.

Уорън отвърна очи от мътния поглед на стария магьосник.

— Сигурно ще се наложи — тихо каза той. — Когато стигнем до там — той посочи с пръст по картата, — няма да можеш да разчиташ повече на армията, Зед, и ще трябва сам да се погрижиш за Кулата и съхраняваните вътре неща.

Калан усети как лицето й пламва.

— Говориш за всичко това така, сякаш вече е станало — сякаш е предрешено от съдбата и нищо не може да се направи. Няма как да спечелим, ако мислим за загубата.

Уорън се усмихна, изведнъж на лицето му се изписа присъщата му стеснителност.

— Съжалявам, Майко Изповедник. Не исках да оставаш с такова впечатление. Предлагам ти само анализ на фактите при дадената ситуация. Няма да можем да ги спрем — няма смисъл да се самозалъгваме. Силите им нарастват с всеки изминал ден. Не бива да забравяме и това, че ще има страни като Андерия и Галеа, които ще се уплашат от ордите им и ще предпочетат да минат на страната на Ордена, вместо да преживеят ужаса на онези, отказали да капитулират пред Джаганг.

Живях в Стария свят по времето, когато той биваше завземан от Императорския орден — късче по късче. Изучавал съм внимателно методите на Джаганг. Познавам търпението му. Той методично и последователно завладя целия Стар свят, въпреки че самата мисъл за това звучеше налудничаво. Пожертва години за преправянето на пътища, които по—късно щяха да се окажат полезни за осъществяването на плановете му. Този човек никога не се отказва от целите си. Вярно, има моменти, когато можеш да го принудиш да направи нещо, което си му наложил, но той бързо се окопитва и възстановява силата си. Прави го, защото е ръководен от висша цел.

Трябва да разберете нещо изключително важно за Джаганг. Може би най—важното, което успях да науча за него: той вярва с цялото си сърце и душа, че онова, което прави, е правилно. Той се главозамайва от победите и завоеванията си — това е стопроцентово. Но истинското му удоволствие е онова, което му носи убеждението за справедливост спрямо хората, които смята, за езичници. Той е убеден, че човечеството може да се развива — особено в морален план — единствено под управлението на Ордена.

— Това са пълни глупости — не се стърпя Калан.

— Може и така да е, но Джаганг твърдо вярва, че служи на каузата за великото добро на човечеството. И го вярва всеотдайно и непоклатимо. За него това е свещена истина.

— Значи за него убийствата, изнасилванията и робството са справедливи? — попита генерал Мейферг. — Е, този човек е напълно откачен.

— Той е отгледан от свещениците от Братството на Ордена. — Уорън вдигна ръка, за да привлече пълното им внимание: — Той вярва, че всичко, на което са го учили отците, е неподлежаща на съмнение истина. За него е важен не този, а другият свят, защото единствен той е облян във вечната Светлина на Създателя. Орденът вярва, че човек ще спечели наградата си в другия свят, като се жертва за ближния си тук, на този свят. Всички, които отказват Да прозрат истина в това твърдение, умират. — Значи — продължи генералът — той се счита за свято задължен да ни унищожи. И според разбиранията му това не е плячкосване и грабеж, а някаква странна форма на спасение на човечеството.

— Именно.

— Добре, достатъчно — прекъсна ги Калан. — А сега ми кажете как мислите, че ще постъпи този свят привърженик на справедливостта?

— Има основно две възможности — поне така ми се струва. Ако иска да завладее целия Нов свят и пороби човечеството под хомота на Ордена, трябва да превземе две основни точки — в противен случай успехът му би бил непълен. Едната е Ейдиндрил, понеже това е юмрукът на силата на Средната земя. Другата е Народният дворец в Д’Хара, на чието подчинение се намира цялата Д’Харанска земя. Паднат ли тези два обекта, всичко останало ще се срути. Той ще нападне и двете. Току—що направи своя избор към коя да тръгне най—напред. Императорският орден се насочва към Ейдиндрил, за да разцепи Средната земя. Защо иначе ще тръгва на север? Какъв по—добър начин да победиш врага от разделянето му на две? Едва след като завземе Ейдиндрил, ще се насочи към изолираната Д’Хара. Какъв по—сигурен начин да обезвериш врага от изтръгването на сърцето му. Не мислете, че ви убеждавам, че всичко е предопределено. Опитвам се да ви обясня начина, по който действа Орденът. Ричард отдавна го разбра. Като се има предвид, че нямаме реални шансове да спрем врага, ми се струва уместно да приемем истината такава, каквато е. Не мислите ли?

Погледът на Калан потъна в картата.

— Според мен дори в най—трудните моменти не бива да губим вяра в силите си. Не възнамерявам да предам Д’Харанската империя на Императорския орден. Трябва да концентрираме всичките си сили и да продължим да се борим.

— Майката Изповедник е права — каза Зед с властен глас. — През последната голяма война, в която съм участвал, всичко изглеждаше загубено. В крайна сметка победихме и изгонихме нашествениците обратно в родината им, откъдето бяха дошли.

Никой от Д’Харанските офицери не се обади. Нашественикът, за когото говореше Зед, бе именно Д’Хара.

— Но сега нещата са по—различни. Тогава ставаше въпрос за война, започната от зъл владетел. — Зед срещна погледите на генерал Мейферт, капитан Зимер и другите Д’Харански офицери. — В една армия винаги има добри и лоши хора. Ричард, като новият Господар Рал, даде възможност на тези добри хора да се проявят. Трябва да победим. Колкото и да е трудно да го повярваме, в Стария свят също има добри хора, които не биха искали да живеят под игото на Ордена, нито да участват във войни заради егоистичните щения на Джаганг. Нямаме друг избор — трябва да продължим да се борим.

— Е — вдигна ръка Калан и се обърна към Уорън, — как мислиш ще постъпи Джаганг?

Магьосникът отново посочи картата на юг от Ейдиндрил.

— Доколкото познавам Джаганг и начина му на действие, ми се струва, че ще се придържа към общия си план.

Има цел и ще продължи да се придвижва към нея. Не можем да го изненадаме с нищо, което да не е виждал при войните си с други противници. С опит като неговия съм сигурен, че за него тази война не е нищо особено. Не искам да омаловажавам нашите усилия — всяка война крие изненади и вече сме го доказали. Въпреки това бих казал, че в общи линии нещата се развиват така, както ги е предвидил той.

Ще му трябват още няколко месеца до началото на лятото, за да стигне до мястото, което ви показах — като се има предвид обичайната бързина, с която се придвижва армията му и фактът, че вие ще ги подпирате откъм опашката. Джаганг винаги се е придвижвал бавно, но непоколебимо. На безчетната му армия няма кой да устои. Според него колкото по—бавно унищожава врага, толкова повече ужас всява. Когато най—сетне пристигне в целта си, често се оказва, че врагът вече е изтощен от очакването и е готов да падне в краката му.

Ако разположите частите ни ето тук, където ви показах, ще можете да удържите Ейдиндрил до следващата зима, понеже Джаганг няма да припира. Той вече знае колко са жестоки зимите по тези места. Няма да се впусне в безсмислената авантюра на една зимна война. Но през лятото Ейдиндрил ще падне. Независимо от съпротивата, която ще сте им подготвили. А влязат ли в Ейдиндрил, трябва да запазим Магьосническата кула. Това е единственото, което бихме могли да сторим.

В стаята надвисна тишина. Огънят беше изгаснал. Уорън и Вирна вече си бяха събрали нещата и бяха готови за път — както повечето от армията. Двамата трябваше да се разделят с кратковременния си дом. Калан се огледа, очите й се спряха върху пердетата, които неотдавна бе изработила специално за тях двамата. Сега сватбата им й се струваше смътен спомен.

Нейната сватба също бе далечна като сън. Всеки път, щом се събудеше от него, Ричард й се струваше като призрак. Унищожителната, безумна, безкрайна война бе единствената й реалност. Имаше откъслечни моменти, в които си мислеше, че Ричард всъщност не е съществувал никога, че си го е измислила, че онова отдавнашно щастливо лято в планинската им къща никога не се е състояло. Тези мигове на съмнение я изпълваха с повече ужас дори от армията на Джаганг.

— Уорън — повика го тя тихо, — а после? Какво мислиш ще се случи след края на следващото лято, когато Орденът завземе Ейдиндрил?

Уорън сви рамене.

— Не знам. Може би Джаганг ще бъде доволен да остане в Ейдиндрил известно време, докато установи пълен контрол над Средната земя. Той е убеден, че негов дълг пред Създателя е да обедини човечеството под юмрука на Ордена. Рано или късно ще премине към Д’Хара.

Тя най—сетне насочи вниманието си към капитан Зимер.

— Капитане, пригответе хората си. Докато товарим провизиите и багажа и се приготвим за път, искам ти и момчетата ти да наминете още веднъж към Джаганг и да му дадете да разбере, че остриетата ни не са затъпели.

Капитанът се усмихна широко и поздрави с юмрук в гърдите.

Калан огледа бавно всички присъстващи.

— Възнамерявам от Ордена да се лее кръв на всяка стъпка от пътешествието им из Средната земя. Ако това е всичко, което мога да направя, ще го правя до последния си дъх.