Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (35)

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Краката на Калан се разтрепериха, докато над рухналото тяло на момчето, а съществото й отново започна да чувства. Както винаги след използването на Изповедническата си сила бе изтощена и напълно обезсилена. Гората беше притихнала в мълчалива равносметка. Тук—там девственият сняг около малкото телце показваше червеното си облекло.

Едва тогава Калан си даде сметка, че можеше да убие и Кара.

Една Морещица не би оцеляла дълго след докосването на Изповедник. Но Калан нямаше избор. Бе направила всичко възможно, за да предупреди Кара, да й даде знак да се отстрани, но в края на краищата не можеше да допусне решението й да бъде повлияно от външни обстоятелства. Колебанието би било равносилно на катастрофа.

Въпреки това сега, когато всичко свърши, я обзе ужас.

Огледа се и видя Кара просната на снега вдясно от тях. Ако е докосвала момчето, докато Калан е освобождавала силата си…

Морещицата простена. Калан се дотътри до нея и падна на коляно. Сграбчи кожената й наметка и я обърна настрани.

— Добре ли си, Кара?

Кара я изгледа с досада, опитвайки се да се пребори с болката.

— Разбира се, че съм добре. Нали не си помисли, че съм толкова тъпа, та да не го пусна?

Калан се усмихна с облекчение.

— Разбира се, че не. Просто си рекох да не би да си си счупила врата при падането.

Кара изплю буца примесен с боклуци сняг.

— За малко.

Уорън им помогна да станат. С кисела физиономия разтърка наранените си рамене и лакти. Доколкото Калан бе чувала, ако човек се намира прекалено близо до Изповедник, освобождаващ силата си, може да пострада. За щастие Уорън не бе ударен лошо и болката в раменете му бързо утихна.

„Не и другата болка“ — помисли си Уорън, загледан в безжизненото детско телце.

— Скъпи Създателю — прошепна той на себе си. Хвърли поглед на Калан и Кара. — Та той беше само едно момче. Наистина ли се налагаше…

— Да — прекъсна го Калан с тон, нетърпящ възражения. Налагаше се. Двете с Кара вече сме попадали в подобна ситуация — с Марлин.

— Но Марлин е голям човек. А Лайл е толкова малък … той е само едно дете. Какво би могъл…

— Уорън, не умувай какво би могло да се случи. Джаганг беше в съзнанието му — също както преди с Марлин.

— Знаем какво означава това. Представляваше смъртна заплаха.

— Щом аз не успях да го удържа — подкрепи я Кара, — значи нищо не би могло.

Уорън въздъхна примирено. Свлече се на колене край момчето. Изрече молитва, като галеше нежно челото му.

— Предполагам, че няма да сбъркам, ако обвиня за всичко Джаганг. — Той се изправи и изтупа коленете си от снега. — Та нали в крайна сметка с него започна всичко.

Калан различаваше далечните силуети на Д’Харанските войници, които тичаха с всички сили към нея нагоре по хълма. Насочи се към тях.

— Щом предпочиташ да мислиш така.

Кара вървеше плътно до нея. Уорън си проправи път през снега, за да я настигне. Сграбчи Калан за ръката и я Дръпна да спре.

— Имаш предвид Ан, нали?

Калан потисна гнева си, очите й останаха вперени в Уорън.

— Уорън, ти също си бил жертва на тази жена. Бил си отведен в Двореца на пророците още като дете, нали?

— Да, но…

— Никакво но. Дошли са и са те отвели от дома ти.

— Както са направили и с това бедно мъртво дете. — Ноктите й се впиха в дланите. — Дойдоха и отведоха Ричард.

Уорън нежно притисна ръка до нейната.

— Знам как изглежда отстрани. Пророчеството често…

— Виж! — Калан гневно посочи с пръст трупа на момчето. — Ето до това водят твоите пророчества — до смърт и мизерия. Всичко става в святото име на пророчествата!

Уорън не отвърна на гневния й тон.

Тя си наложи да се овладее — поне външно.

— Колцина още трябва да умрат напразно в знак на криворазбрана преданост към пророчествата? Ако Ан не бе изпратила Вирна за Ричард, нито едно от тези ужасни събития нямаше да се случи.

— Откъде знаеш? Калан, знам как се чувстваш, но от къде си сигурна, че нямаше да стане така?

— Бариерата си седеше на мястото цели три хиляди години. Можеше да бъде свалена единствено от магьосник, притежаващ и двете страни на дарбата. Преди да се роди Ричард, такъв магьосник нямаше. Ан изпрати Вирна за него. Ако не го бе направила, бариерата още щеше да си е непокътната. Джаганг и Орденът щяха да останат от татък. Средната земя щеше да е в безопасност. А това момче тук щеше още да си играе на топка с приятелчетата.

— Калан, нещата не са толкова прости, колкото ги изкарваш. — Уорън разпери ръце в израз на объркаността си. — Не искам да споря с теб по този въпрос, но трябва да разбереш, че едно пророчество може да се изпълни по ред начини. То често търси свое собствено разрешение. Ако Ан не беше изпратила Сестра за Ричард, той щеше да попадне по друг начин на определеното място и пак да срути бариерата. Кой може да каже как? Нима не разбираш? Може би това е трябвало да се случи, а Ан е била просто машата. Ако не беше тя, щеше да е някой друг.

Калан си пое гневно дъх през стиснатите зъби.

— Колко кръв, колко трупове, колко мъка ще трябва, преди да видиш каква огромна беда стовари върху този свят пророчеството?

Уорън се усмихна тъжно.

— Аз съм Пророк. Винаги съм искал да бъда такъв — за да помагам на хората. Нямаше да го желая толкова силно, ако знаех, че пророчеството по някакъв начин вреди на хората. — Той се усмихна, озарен от някакъв спомен. — Не забравяй, че ако не съществуваха пророчествата, ти никога нямаше да срещнеш Ричард. Нима не се чувстваш по—добре сега, когато той влезе в живота ти? За себе си аз знам, че е по—добре.

Леденият, изпълнен с гняв поглед на Калан заличи усмивката от лицето му.

— Предпочитам да съм осъдена на живот в самота, живот, лишен от любов, вместо да знам, че светът е пострадал непоправимо заради появата на Ричард. Предпочитам никога да не го бях срещала, вместо да знам цената за всичко това и да съм свидетел как нещата излизат от контрол заради някаква си сляпа вяра в пророчествата.

Уорън пъхна ръце в противоположните ръкави на робата си, погледът му намери земята.

— Разбирам те напълно. Моля те, Калан, говори с Вирна.

— Защо? Нали именно тя изпълняваше заповедите на Ан.

— Просто говори с нея. Едва не я изпуснах, понеже разсъждаваше като теб.

— Вирна?

Уорън кимна.

— Тя беше убедена, че Ан я е използвала злонамерено. Прекара двадесет години в безрезултатно търсене на Ричард, докато през цялото това време Ан е знаела точно къде се намира той. Можеш ли да си представиш как се е чувствала Вирна, когато го е разбрала? Има и още нещо Ан ни накара да повярваме, че е мъртва. Нагласи нещата така, че Вирна да стане Прелат. — Уорън извади ръка от ръкава си и раздалечи леко палеца и показалеца. Веднъж й оставаше точно толкова, за да хвърли дневника си в огъня.

— Трябвало е да го направи.

Уорън отново се усмихна.

— Това, което се опитвам да ти кажа, е, че ми се струва полезно да поговориш с нея. Тя ще те разбере.

— И какво ще промени това?

Уорън сви рамене.

— Дори да си права, какво от това? Стореното — сторено. Не можем да върнем нещата назад. Ничи е заловила Ричард. Императорският орден е в Новия свят. Каквото и да е довело до тези събития, те вече са факти и трябва да ги приемем като такива.

Калан се взря внимателно в сините му очи.

— И ти си научил това единствено чрез изучаване на пророчествата?

Усмивката грейна на лицето му.

— Не. Ричард ме научи. А съвсем наскоро една изключително умна жена ми показа, че не бива да се спускам по пътеката на вероятностите — на това какво е могло да се случи.

Колкото и да се чувстваше разярена, при тези думи Калан усети как душата й се успокоява.

— Никак не съм убедена в изключителния й ум.

Уорън направи знак с ръка към войниците, които се катереха по хълма с извадени мечове, за да ги успокои. Те забавиха ход, но не прибраха оръжията си.

— Е — рече Уорън, — при всички положения бе достатъчно умна, за да предугади плана на Джаганг и да за пази самообладание по време на нападението на един от неговите слуги, за да накара императора да си мисли, че се е хванала на въдицата му.

Калан смръщи лице.

— На колко си години, Уорън?

Той се изненада от въпроса й.

— Наскоро навърших сто петдесет и осем.

— Това обяснява нещата — заключи Калан и се запъти надолу по хълма. — Трябва да престанеш да се правиш на млад и невинен, Уорън. Малко е изнервящо.

Когато Калан, Кара, Уорън и ескортиращите ги войници се прибраха няколко часа по—късно, завариха в лагера да кипи трескава дейност. Натоварваха се каруци, впрягаха се коне, приготвяха се оръжия. Палатките все още не бяха разтурени, но войниците набързо дояждаха вечерята си, навличаха бойните си ризници и бързаха да се съберат край командирите си, за да получат инструктаж за това как да реагират при заповед за атака на придвижващия се на север враг. Някои от офицерите в палатките, покрай които мина Калан, се бяха съсредоточили върху картите.

Уханието на готвено, изпълващо следобедния въздух, й припомни колко е гладна. През зимата се мръкваше рано, а надвисналото небе притулваше допълнително пейзажа. Безкрайните облачни дни започваха да стават потискащи. Оставаха нищожни шансове да видят слънце — тепърва предстояха още по—обилни снеговалежи, които щяха да стигнат далеч на юг.

Калан скочи от седлото и остави на един войник да отведе коня й. Вече не яздеше огромен боен кон. Тя, както и по—голяма част от кавалеристите, използваха по—малки и подвижни животни. При сблъсъци между многочислени армии огромните бойни коне придаваха тежест на атаката, но при положение, че Д’Харанците бяха многократно превъзхождани числено, бяха решили да заменят тежестта срещу бързина и маневреност.

Благодарение на промяна в тактиката не само при кавалерията, но и в цялата армия, Калан и генерал Мейферт бяха успели да разстроят равновесието във вражеската армия за седмици наред. Бяха принудили Ордена да хвърли огромни усилия в разгромително нападение, което избегна тъкмо навреме, оставяйки подмамения в капана Ордена да загуби почва под краката си. Когато войниците на се умориха от мащабната акция и се оттеглиха за почивка, генерал Мейферт изпрати в лагера им атакуващи отряди, които да ги изправят на нокти. Веднага след изненадващата атака Калан оттегли частите си, като не позволи на Ордена да си изгради надеждна защита.

Ако Орденът бе опитал да повтори отново същото Д’Харанците бяха готови да ги нападат денонощно, да кръжат около тях като разярени оси, без да се доближават прекалено. Ако Императорският орден се умореше от нефелните си опити да захапе врага и обърнеше частите си към населението на Средната земя, Калан щеше да вдигне на крак всичките си войници. Вражеските орди постепенно щяха да бъдат принудени да забравят мисълта за лесна плячка и отново да застанат лице в лице със заплахата.

Императорският орден бе подлудял от постоянната изнервяща тактика на Д’Харанската армия. Хората на Джаганг се чувстваха оскърбени от подобен род действия — те смятаха, че истинските мъже се срещат лице в лице в боя и отвръщат на удара с удар. Разбира се, фактът, че бяха многократно повече от противниците си, не им се струваше ни най—малко оскърбителен за Д’Харанците. Калан знаеше, че подобен сблъсък ще бъде кървав и само ще спечели предимство за Ордена. Все й беше тая какво си мислят враговете й. Единственото, което я вълнуваше, бе да ги изтреби до крак.

Колкото по—яростен и разклатен психически бе Орденът, толкова по—безразсъдно се държаха войниците му. Хвърляха се в безнадеждни атаки срещу добре организирани защитници или се опитваха отчаяно да завладеят непревземаеми земи. Калан бе наблюдавала с отворена уста как дълги редици вражески войници падат покосени от Д’Харанските стрелци, само за да бъдат последвани от още и още свои другари, които на свой ред да паднат и бойното поле да се задръсти от невъзможен брой трупове.

Имаше няколко хиляди мъртви или сериозно ранени Д’Харанци. Жертвите — по изчисления на Калан и генерал Мейферт — бяха не по—малко от петдесет хиляди. Това бе все едно да настъпиш една мравка, докато колонията се излива навън от мравуняка. Калан не виждаше друг начин, освен да продължават все така. Нямаха избор.

Калан и неотстъпно следващата я Кара прекосиха морето от хора и се приближиха към палатките на командния състав, белязани със сини ленти. Ако човек не знаеше цветовия код за съответния ден, намирането на тези палатки бе практически невъзможно. От страх да не би вражески агент или роден с дарбата магьосник на Ордена да се промъкне в лагера и да избие наведнъж целия команден състав, техните палатки не се различаваха по нищо от тези на редовите войници. Цветни ленти бележеха не само тях — това бе стройна система за намиране на отделните подразделения в армията в случай на внезапна необходимост от преместване. Така на Калан й хрумна идеята да използват тази система за означаване и на палатките на командния състав. Сменяха редовно цветовия код, за да не може никой цвят да бъде сметнат за отличителен белег на щаба.

Посрещна я генерал Мейферт, надвесен над разгъната карта. Келтонският лейтенант Лейден също бе вътре заедно с капитан Абернати, командирът на Галеанските части, които Калан бе довела в лагера преди няколко седмици.

Ейди седеше тихо в ъгъла като представител на родените с дарбата и наблюдаваше събитията с напълно белите си очи. Изгубила зрението си като млада, чародейката се бе научила да вижда с помощта на дарбата си. Тя бе жена с изключително силна дарба. Талантите и способностите й бяха особено развити в посока причиняване вреда на противника. Сега бе тук с цел координиране възможностите на Сестрите с потребностите на армията.

На въпроса на Калан отвърна:

— Зед бъде на южния фронт, проверява подробностите.

Калан й благодари с кимане на глава.

— Уорън също се притече на помощ.

Калан размърда премръзналите си пръсти в ботушите, опитвайки се да възвърне чувствителността им. Духна топъл въздух в шепите си, след което насочи вниманието си към застиналия в очакване генерал.

— Трябва да съберем колкото се може по—многочислена армия — вероятно към двадесет хиляди души.

Генерал Мейферт въздъхна отчаяно.

— Значи са тръгнали към нас.

— Не — отвърна тя. — Това е капан.

Тримата офицери извърнаха изненадано глави и зачакаха обяснението й.

— Видях Джаганг …

— Какво! — изпусна нервите си генерал Мейферт. Калан махна с ръка, разсейвайки страховете му.

— Не, не е това, което си мислиш. Стана чрез чуждо тяло. — Тя пъхна ръцете си под мишниците, за да ги сгрее. — Важното е, че се престорих, че действам според плана му, за да го заблудя, че сме се вързали.

Тя им обясни смисъла на движещите се на север войски и намерението на Джаганг да примами след тях многочислени Д’Харански части, за да разцепи по този начин силите им. Мъжете я слушаха зяпнали, докато тя им обясняваше с подробности, подкрепяйки думите си с жестове по картата.

— Но ако изпратим толкова много войници — намеси се лейтенант Лейден, — това няма ли да е точно каквото очаква Джаганг?

— Да — отвърна Калан, — но ние няма да го направим така, както му се иска. Тези войници ще напуснат лагера, за да изглежда сякаш сме налапали въдицата. — Тя се наведе над картата и с парче въглен отбеляза някои места в планините, които току—що бе прекосила, посочвайки някои просеки в ниските части. Капитан Абернати се обади:

— Галеанските части наброяват горе—долу толкова войници, колкото ви трябват, за да накарате Джаганг да мисли, че действаме според плана му.

— И аз за това си мислих — обади се генерал Мейферт. Значи решено — отсече Калан. Отново посочи картата: — Заобиколете тези планини, капитане, така че когато Орденът атакува лагера ни с мисълта да се излее отгоре ни, хората ви да могат да ги нападнат откъм слабата страна, ето тук, където ще сме най—малко очаквани.

Капитан Абернати, спретнат мъж с посребрен гъст мустак, пасващ на веждите му, кимна, проследявайки движението на Калановата ръка по картата.

— Не се тревожете, Майко Изповедник, Орденът ще си помисли, че сме тръгнали, докато ние ще сме готови да ги прободем право в сърцето, когато тръгнат да ви нападат.

Калан отново насочи вниманието си към генерала:

— После тайничко да изведем още един отряд от лагера, който да чака на отсрещната страна на долината, точно срещу войниците на капитан Абернати, така че когато Орденът стигне до средата на долината, да ги нападнем от две страни. Едва ли ще допуснат да пленим част от войниците им, така че със сигурност ще подвият опашка. И тогава основните ни войски ще ги пронижат мощно в станалия уязвим гръб.

Тримата офицера мълчаливо обмислиха плана й на фона на идващия отвън непрестанен шум. Край палатките претичваха коне, скрибуцаха и подскачаха каруци, под войнишките ботуши скърцаше сняг, мъжки гласове подвикваха заповеди.

Очите на лейтенант Лейден се насочиха към Калан.

— Майко Изповедник, другият необходим отряд може да бъде съставен от моите войници от Келтон. Те са се сработили много добре и отдавна служат под мое командване. Можем да започнем да се изнасяме от лагера незабавно и да се съберем по—встрани в очакване на сигнал за да може да изпратите с нас някоя Сестра, за да долови предварително уговорен сигнал, след което заедно с частта на капитан Абернати да нападнем едновременно от Двете страни.

Калан знаеше, че Лейден иска да се реабилитира в очите й. Освен това искаше да извоюва известна самостоятелност за Келтонските части в рамките на Д’Харанската империя.

— Начинанието е рисковано, лейтенант. Ако нещата се объркат, няма да можем да ви се притечем на помощ.

Той кимна.

— Но хората ми познават добре района, пък и сме обучени в прекосяването на планински местности в зимни условия. Императорският орден идва от по—топли земи. На наша страна са предимствата както на времето, така и на местността. Ще се справим, Майко Изповедник.

Калан стана и въздъхна, впила поглед в мъжа. Знаеше, че идеята щеше да се понрави на генерал Мейферт. На капитан Абернати също. Галеа и Келтон бяха отколешни врагове, така че двамата предпочитаха всеки да участва в боя с определена отделна задача.

Ричард бе съюзил враждуващи някога страни, за да могат те да обединят усилията си в борбата. Това бе жизненоважно за оцеляването им. Калан предполагаше, че целите им са общи, така че каквото и да правеха, бе в името на общото благо — следователно щеше да се наложи да координират действията си. Доводите на лейтенанта бяха логични — неговите войници наистина бяха свикнали да се бият в планински условия.

— Добре, лейтенант.

— Благодаря ви, Майко Изповедник.

Калан реши да го поощри:

— Ако се справите добре със задачата, лейтенант, може би ще се изкачите в йерархията.

Лейтенант Лейден поздрави с юмрук до сърцето:

— Хората ми ще направят всичко възможно Кралицата им да се гордее с тях.

Калан прие клетвата му с кимане. Обърна се към всички:

— Най—добре ще е да се залавяме за работа.

Генерал Мейферт избоботи нещо в знак на съгласие:

— Това ще е добра възможност да намалим численото им превъзходство. Ако очакванията ни се оправдаят макар и наполовина, значи ще сме си свършили добре работата — Той се обърна към единия от двамата офицери: — Да се залавяме за работа. Хората ви трябва да тръгнат веднага, за да има достатъчно време да заемат позиции до сутринта. Не се знае колко може да се наложи да чакат до сутринта, но в случай че моментът настъпи на зазоряване, искам да сте готови.

— Орденът обича ранните нападения — обади се капитан Абернати. — До час ще сме тръгнали. Преди зазоряване ще сме заели позиции, за да сме готови, ако решат да атакуват по—рано.

— Ние също — отвърна на свой ред лейтенант Лейден.

Двамата офицери сведоха глави и се наканиха да вървят.

— Капитане — обърна се към единия Калан. И двамата спряха.

— Да, Майко Изповедник?

— Да имате някаква представа какво би могло да забавя принц Харолд и останалата част от армията ви? Отдавна би трябвало да е пристигнал. Галеанските войници наистина щяха да са ни от голяма помощ.

Капитан Абернати зачовърка едно копче на тъмната си униформа.

— Съжалявам, Майко Изповедник, аз също ги очаквах много по—рано. Не мога да предположа какво би могло да забави принца.

— Да, вече трябваше да е тук — повтори тя на себе си.

Вдигна очи към капитана: — Времето?

— Не е изключено, Майко Изповедник. Ако е имало бури, това може да го е забавило. Сигурно е това и в такъв случай можем да го очакваме съвсем скоро. Нашите хора са обучени да се справят в подобни условия в планината.

Калан въздъхна.

— Тогава да се надяваме, че скоро ще го видим. Капитан Абернати я погледна заговорнически. — Със сигурност знам, че принцът бързаше да събере хората си и да се насочи насам, за да помогне. Галеа се простира над долината Калисидрин. Лично принцът ми е казвал, че за самите нас би било най—добре да спрем Ордена там и да не им позволим да продължат нагоре в Средната земя, където нашите близки и семействата ни ще бъдат подложени на вражеския терор.

В погледа на лейтенант Лейден Калан прочете подозрението, че принцът е предпочел да остане в долината Калисидрин и егоистично да защитава отечеството си, което можеше да промени плановете на Ордена и да го изпрати вместо на север към платото Керн — тоест направо в родината на Лейден. Дори лейтенантът да бе помислил за подобно предателство от страна на принц Харолд, прояви достатъчно мъдрост, за да не го сподели гласно.

— На път за насам времето наистина бе лошо — продължи темата Калан. — Зима е в крайна сметка. Сигурна съм, че принц Харолд скоро ще дойде да помогне на своята Кралица и на съюзниците си от Д’Харанската империя.

Калан успя да им се усмихне, за да поуталожи създалото се напрежение.

— Благодаря ви, господа. Залавяйте се за работа. И нека добрите духове бдят над вас.

След като мъжете поздравиха в отговор и излязоха, Ейди подпря коленете си с ръце и се изправи.

— Ако нямаш нужда от мен, ще отида да уведомя Сестрите, Зед и Уорън за плановете ни.

Калан кимна уморено.

— Благодаря ти, Ейди.

Калан почувства зрящия отвътре поглед на старата чародейка върху себе си.

— Използвала си силата си — рече след малко Ейди.

— Бъде изписано на лицето ти. Трябва да починеш.

— Знам — отвърна Калан. — Но ме чака работа.

— Работата няма да се свърши сама, ако легнеш болна или нещо по—лошо. — Тънките пръсти на Ейди намериха ръката на Кара. — Погрижи се Майката Изповедник да остане сама за малко, за да може ако не друго, поне да положи глава на масата.

Кара премести близкия стол до масата и го посочи на Калан с твърд поглед:

— Седни. Аз ще остана на пост.

Калан бе на ръба на силите си. Използването на Изповедническата сила я изтощаваше напълно. Трябваше й време, за да се възстанови. Усилната езда на връщане само беше влошила нещата. Заобиколи масата и се отпусна тежко на сгъваемия стол. Намести вълчата кожа на раменете си. Мечът на Ричард все още бе на гърба й, дръжката стърчеше над рамото й. Не си направи труда да го помести.

Ейди се усмихна на безропотно подчинилата се на съвета й Калан и излезе. Кара застана на пост на входа. Главата на Калан се отпусна върху ръцете й. Като се опитваше да не се остави на ужасните събития от деня да я покорят, тя отклони мислите си към Ричард, припомни си топлата му усмивка, проницателните му сиви очи, нежните му пръсти. Очите й се затвориха. От умората столът и масата сякаш се завъртяха под тялото й. Успя да задържи мисления образ на Ричард само за няколко мига, след което сънят я повали.