Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (31)

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Зед чу далечния звук на рог и вдигна глава.

Врекна сили и се окопити. Бе, меко казано, изпълнен с ас, загубен в един почти напълно лишен от чувствителен свят. По уговорка роговете известяваха приближава на приятелски части. Вероятно бяха патрулиращи групи или пък внасяха още ранени.

Установи, че лежи на земята с проснати встрани крака. Оказа се, че е спал, положил глава върху косматите гърди на леден труп. В отчаянието си се сети, че до последно се бе опитвал да прилага всичките си умения, за да изцери раните на тежко ранения войник. Изпълнен с внезапна мъка, но и с отвращение, се отблъсна от тялото и се изправи.

Разтърка очи, сякаш да разсее не само обгръщащата го отвън тъмнина, но и тази, която изпълваше душата му. Бе прекрачил оттатък болката. Във въздуха висеше плътна като мъгла остра миризма. Всичко смърдеше с тежката, спираща дъха воня на кръв. Долината бе осеяна с огнища, забулени в оцветена в оранжево мъгла. Стоновете на ранените се надигаха откъм просмуканата с кръв земя и се понасяха из вкочанения нощен въздух. В далечината се чуваха болезнени писъци. Щом Зед прокара ръка през челото си, разбра, че ръкавиците му са подгизнали от кръвта на хората, които се бе опитвал да лекува. Не можеше да помогне на всички.

Недалеч се виждаше огромна купчина разпилени останки на дървета, взривени от врага. Имаше трупове, разкъсани, затрупани или пронизани от някои по—големи късове. Бяха го направили две от Сестрите на Джаганг тъкмо по здрач, когато Д’Харанските части се събираха в долината, мислейки си, че битката е свършила. Бяха я приключили Зед и Уорън, като повалиха въпросните две Сестри с магьоснически огън.

По тъпата болка в главата си Зед разбра, че не е спал повече от няколко часа. Сигурно бе среднощ. Минаващите покрай него хора го бяха оставили да поспи — а може би го бяха взели за мъртъв.

Първия ден всичко се бе развивало по план. През нощта битката бе продължила спокойно, със сравнително леки схватки, след което на зазоряване бе избухнала с пълна сила. С падането на нощта на втория ден всичко бе свършило. Зед се огледа и си каза, че вероятно е така — поне засега.

Бяха успели да проникнат в долината и да подмамят Ордена да ги последва, отдалечавайки го от входа към Средната земя — но на ужасна цена. Всъщност нямаха голям избор, ако искаха да имат някаква надежда за и да не им позволяват безпрепятствено проникване в Средната земя. Поне засега Орденът бе отклонен, но Зед нямаше представа колко време ще удържат положението.

За жалост на този етап победата бе в ръцете на враговете.

Зед се огледа. Не беше толкова лагер, колкото място, където всички се бяха строполили в изтощение. Тук—там от земята стърчаха копия и стрели. Докато Зед се занимаваше с ранените през тази и миналата нощ, над него бе валял дъжд от стрели. През деня той бе изчерпал цялата си сила, бе се раздал напълно. Онова, което бе започнало като умело, премерено, фокусирано използване на способностите му, в крайна сметка се бе изродило в магьосническия еквивалент на необуздана кавга.

Зед се изправи на крака, притеснен от далечния тропот на коне. Нов вой на рогове предупреди да се внимава със стрелите и копията, понеже наближават приятелски части. Тропотът като че бе от прекалено много коне, за да са на патрул. Зед се опита да напрегне сили, за да усети дали има присъствие на магия, което да му подскаже дали звуците на рогове са истински. В мъглата на умората си не се бе сетил да го направи по—рано. Ето как се стигаше до смъртта — като не се обръща внимание на такива подробности.

Навсякъде се щураха хора, носеха провизии, вода, лени платна за превръзки или съобщения и рапорти. Тук-там по някоя Сестра се грижеше за ранен. Мъже потягаха фургони и принадлежности, в случай че се наложи да тръгне внезапно. Имаше хора, които просто си седяха и гледаха с празни погледи. Други се движеха като в унес. Беше тъмно и нямаше добра видимост, но Зед виждаше достатъчно, за да разбере, че всичко е осеяно с трупове ранени или останали без сили войници. Догаряха огън — някои от тях с обикновени червеникави пламъци издигащи се от горящи каруци, други — неестествените зелени сияния, издаващи присъствие на магия. Освен хората по земята лежаха и коне, неподвижни и без жизнени, с разкъсани от жестоки рани тела. Бойните полета всеки път бяха различни, но всички битки винаги си приличаха. Настъпваше моментът на безпомощния шок. От младостта си помнеше стипчивата миризма на кръв и смърт, примесена с лепкав дим. Беше все същото. Спомни си как и преди по време на битки си бе мислил, че светът е подивял. Така му се стори и сега.

Тропотът на копита приближаваше. Врявата бе доста силна, но не можеше да се прецени какво точно става. От дясната си страна забеляза жена, която пълзеше към него. Разпозна силуета на Ейди. Зад нея си проправяше път в бъркотията друга фигура, вероятно на Вирна. Още малко по—нататък мярна и капитан Мейферт, застанал пред генерал Лейден, който очевидно му даваше инструкции. Двамата мъже едновременно се извърнаха в посока към шума.

Зед присви очи в здрача и в далечината забеляза войници, пристъпващи пред взвод кавалеристи. Мъжете махаха с ръце като за поздрав. Тук—там се чуваше по някое бодро подвикване. Мнозина бяха видели Зед и се насочиха към него. Като Пръв магьосник той бе станал притегателен център за всички. Д’Харанците, в отсъствието на Ричард, разчитаха на Зед да бъде тяхната магия срещу магия. Сестрите също се осланяха на него и на опита му в отвратителното изкуство на използване на магия по време на война.

На фона на трепкащата пелена от пламъци, които все още горяха неконтролируемо, Зед се вгледа в колоната конници, приближаваща решително напред. Ризниците, оръжията и лъснатите им ботуши хвърляха отблясъци на фона на кладите от запалени каруци и барикади. Тътнещата колона не се спираше пред нищо, очакваше хората сами да се отстраняват от пътя. Най—отпред, окачени на върховете на идеално изправени копия, плющяха триъгълни бойни флагове. Студеният нощен вятър развяваше мирис на каша и хоругви. Кървавата земя се тресеше под копитата на хиляди коне. Те продължаваха да напредват — сякаш са зомбита, напуснали гробовете си. Оранжевият и зелен пушек, извиващ се иззад призрачната светлина на огньовете, се разцепи на две, за да отвори път на колоната конници, носещи се през лагера в лек галоп.

Изведнъж Зед позна предводителя им.

— Добри духове … — прошепна той на глас.

Яхнала изправена огромен кон, начело на колоната яздеше жена в кожена униформа, с развята на гърба й кожена наметка, подобно яростно знаме.

— Беше Калан.

Дори от разстояние Зед видя иззад лявото й рамо да стърчи хвърлящата отблясъци сребърно—златна дръжка на Меча на истината.

Плътта му се вледени, внезапно залята от неудържим ужас.

Усети ръка на рамото си и видя до себе си Ейди, напълно белите й очи бяха приковани от гледката, която виждаше само чрез дарбата си. Вирна все още си проправяше път през ранените. Капитан Мейферт и генерал Лейден се спуснаха след нея.

Колоната се точеше зад Калан докъдето поглед стигаше. Продължаваха напред, събирайки по пътя си тълпа от радостни войници. Зед махна с ръка, след като всички бяха тръгнали към него, за да го види и Калан, но разбра, че тя го бе гледала през цялото време.

Конете се заковаха пред него и тутакси се заеха да пръхтят, да рият с копита и да мятат защитените си в метални брони глави. Топлият им дъх се врязваше в ледения дъх, от ноздрите им се вдигаше пара. Мощните им мускули трепкаха под лъскавата им козина, докато краката им биеха земята. Енергичните животни стояха в готовност, размахвайки опашки.

Калан плъзна наоколо изпитателен поглед. От всички посоки се стичаха мъже. Всички гледаха в изумление, конниците бяха Галеанци.

Калан временно бе заместила на Галеанския трон природената си сестра Сирила, докато тя се възстанови — ако изобщо това бе възможно. Природеният брат на Калан Харолд, бе командващ Галеанската армия и не желаеш да носи корона, тъй като чувстваше, че е по—полезен щ родината си като войн. Във вените на Калан течеше Галеанска кръв, макар че при Изповедниците въпросите на произхода не бяха от значение. Но не и за Галеанците.

Калан преметна крак над гривата на коня и скочи на земята. Ботушите й отекнаха като мощен гръм, оповестяващ завръщането на Майката Изповедник. Кара, все в червената си униформа, наметната с подобно на Калановото вълче наметало, също скочи от коня си.

Изнурените от боя войници, насъбрали се около новодошлите, в миг притихнаха. Това не бе просто Майката Изповедник. Беше съпругата на Господаря Рал.

За миг, докато се бе втренчил в зелените й очи, Зед си помисли, че тя ще скочи в прегръдката му и ще избухне в безпомощен плач. Сбърка. Калан свали ръкавиците си.

— Докладвай.

Беше облечена с черна кожена ризница, запасала кралския Галеански меч на хълбока си и окачила дълъг нож на колана си. Гъстата й коса се спускаше като водопад над наметалото от вълча кожа, наметнато върху черна вълнена пелерина. В Средната земя дължината на женската коса показваше ранг и обществен статус. Никоя жена в Средната земя нямаше по—дълга коса от Калан. Но онова, от което Зед не можеше да отмести поглед, бе дръжката, стърчаща иззад лявото й рамо.

— Калан — прошепна той и пристъпи към нея. — Къде е Ричард?

Болката, която бе съзрял в онзи кратък миг, изведнъж бе изчезнала. Калан хвърли бърз гневен поглед към Вирна, която все още си проправяше път към тях. В следващия миг Зед видя очи, в които гореше зелен огън.

— Врагът го залови. Докладвай.

— Врагът? Какъв враг? — Калан отново стрелна с очи Вирна. Силата на погледа й накара Прелата да изпъне гръб и да забави ход. След малко вниманието на Майката Изповедник отново падна върху Зед. Погледът й поомекна, явно от съчувствие към мъката, изписана на лицето му.

— Отведе го една Сестра на мрака, Зед. — Краткият миг топлота в гласа и очите й угасна и тя отново сложи на лицето си студената, непробиваема маска на Изповедник. — Бих искала да ми докладваш за състоянието на нещата тук, ако обичаш.

— Заловила го е? Но… но той добре ли е? Имаш предвид, че го е взела като пленник? Откуп ли искат? Добре ли е той?

Тя посочи отстрани на устата си и той едва сега забеляза, че има подутина.

— Доколкото знам, е добре.

— Кажи ми какво става? — Зед хвърли във въздуха кокалестите си ръце. — Какво иска? Какво възнамерява да прави тя?

Вирна най—сетне се добра до тях и застана отляво на Зед. Капитан Мейферт и генерал Лейден също дотърчаха и застанаха до Ейди, отдясно на Зед.

— Каква Сестра? — попита Вирна, все още задъхана.

— Каза, че го заловила някаква Сестра. Как се казва?

— Ничи.

— Ничи… — ахна капитан Мейферт. — Господарката на смъртта!

Калан го погледна.

— Именно. А сега някой би ли благоволил да ми докладва за положението.

В гласа й се усещаше ясно както власт, така и ярост. Капитан Мейферт вдигна ръка на юг.

— Майко Изповедник, Императорският орден, цялата армия тръгнаха от Андерия. — Той се почеса по челото се мъчеше да мисли. — Вчера сутринта, струва ми се. Искахме да ги подмамим насам, в долината. — продължи Зед. — Идеята ни беше да ги изведем от открито поле, където нямаше как да ги контролираме, и да ги подмамим насам в долината, където шансовете ни да отвърнем на удара им бяха по—големи.

— Знаем — намеси се отново капитан Мейферт, — Че би било фатална грешка да ги оставим да преминат през нас и да се изсипят в Средната земя. Трябваше да ги принудим да действат, за да предотвратим изливането на могъществото им върху населението. Трябваше да им отвлечем вниманието и да ги изтощим. Единственият начин да го направим, бе като ги принудим да ни последват, за да ги изведем от откритата местност, където имаха безусловно предимство, за да се озовем тук, където силите ни биха се изравнили.

Калан кимна, погледът й продължаваше да изследва мрачната сцена.

— Какви са загубите ни?

— Струва ми се около петнадесет хиляди — каза капитан Мейферт. — Но това е само предположение. Може и да са повече.

— Нападнали са ви откъм фланговете, нали. — Не звучеше като въпрос.

— Точно така, Майко Изповедник.

— Какво се обърка?

Галеанските части зад нея представляваха мрачна стена от кожа, ризници и стомана. Офицери с напрегнати очи не изпускаха нито една дума и нито едно движение.

— А какво не се обърка? — изръмжа Зед.

— Някак си — обясни капитанът — бяха предугадили плановете ни. Макар че, предполагам, не е имало нищо кой знае колко сложно за отгатване, тъй като е ясно, че това е единственият ни шанс да се справим с ордите им.

Бяха сигурни, че ще ни победят независимо от всичко, така че се подчиниха на плана ни.

— Както вече попитах, какво се обърка?

— Какво се обърка! — прекъсна я разпалено генерала. — Бяха толкова много, че нямахме абсолютно какъв шанс. Ето това се обърка!

Калан го изгледа с хладен поглед. Той като че се поокопити и падна на коляно.

— Кралице — добави накрая обръщението, след което притихна.

Когато отново се обърна към капитан Мейферт, в погледа й вече нямаше толкова плам.

Зед забеляза как капитанът свива юмруци, докато продължава доклада си:

— Някак си, Майко Изповедник, успяха да прекарат една дивизия през реката. Бяхме почти напълно сигурни, че ще им попречим да използват полето на изток — бяхме се подготвили, в случай че опитат, както предполагахме.

— Значи — заключи Калан, — са прозрели, че ще си помислите, че е невъзможно, и са изпратили дивизия през реката — а може би много повече, готови да понесат жертви при преминаването, — пресекли са на север през планините, без да бъде подозирано присъствието им, без да бъдат видени, нито усетени, и са дошли отсам реката. Когато сте пристигнали, те вече са ви чакали. Територията, която сте възнамерявали да завземете, вече е била завзета от тях. С Ордена, притиснал ви зад гърба, сте нямали накъде да мърдате. Орденът е възнамерявал да ви унищожи, като ви заклещи между армията и тази първа дивизия, взела удобната за защитаване област.

— Именно — потвърди капитан Мейферт.

— Какво стана с причакалата ви в засада дивизия? — попита тя.

— Пометохме ги — отвърна капитанът с хладна ярост в гласа. — След като веднъж разбрахме какво се е случи — Но знаехме, че това е единственият ни шанс.

Калан кимна. Разбираше твърде добре какво огромно усилие му струват тези думи.

— А в същото време ни размазаха отзад! — Генерал Ден бе на ръба да изпусне нервите си. — Нямахме никакъв шанс.

— Очевидно — отвърна тя. — Превзели сте долината — И какво от това? Не можем да се бием срещу армия с такива размери. Беше пълна лудост да хвърляме хората си в тази месомелачка. И за какво? Спечелихме долината но на каква цена! Няма да успеем да удържим подобна огромна сила! Те ни намериха цаката — още от първия миг. Не сме ги спрели, просто се умориха да колят цяла нощ.

Някои от присъстващите отклониха глави. Погледите се забиха в земята. Само пукането на огньове и стенанията на ранените изпълваха ледения въздух. Калан отново се огледа.

— Какво правите сега?

Зед повдигна чело, повдигна се и гневът му.

— Два дена не сме мигвали, Калан.

— Чудесно. Но аз не допускам врагът да си легне с победа. Ясно ли е?

Капитан Мейферт поздрави с юмрук в гърдите:

— Ясно, Майко Изповедник.

Той хвърли поглед през рамо. Близкостоящите и по—далечните мъже поздравиха едновременно с юмрук до гърдите.

— Майко Изповедник — обади се генерал Лейден, като пропусна да добави „Кралица“ след обръщението, — войниците са уморени, от два дена не са почивали.

— Разбирам — отвърна Калан. — Ние също яздим без почивка три дена. Но нито единият, нито другият факт променят ситуацията.

Срещу суровото отражение на пламъка белезите на генерал Лейден приличаха на гневни вдлъбнатини. Той сви устни и се поклони, но щом вдигна глава, отново заговори:

— Кралице, Майко Изповедник, не може да очаквате от нас да предприемем среднощна атака в този момент. Няма никаква луна, почти всички звезди са се скрили зад облаците. В тъмното подобна атака би била пагубна. Това е лудост!

Калан най—сетне отмести ледения си поглед от келтонския генерал и огледа насъбралото се множество.

— Къде е генерал Рейбич?

Зед преглътна.

— Опасявам се, че това е той.

Тя проследи посоката, в която се вдигна ръката му — към трупа, върху който бе заспал, докато се бе опитвал да го лекува. Рижата брада бе сплъстена от засъхнала кръв. Сивозелените очи гледаха пусто, болката бе изчезнала от тях. Беше безнадеждно, Зед го знаеше, но сърце не му даваше да престане да опитва да излекува неизлечимото, да вложи в това цялата си останала енергия. Бе се оказало недостатъчно.

— Кой е следващият по ранг — попита Калан.

— Би трябвало да съм аз, Кралице — отвърна генерал Лейден и направи крачка напред. — И като офицер с такъв чин не бих могъл да позволя хората ми…

Калан вдигна ръка.

— Това е всичко, лейтенант Лейден.

Той се покашля.

— Генерал Лейден, Кралице.

Тя го прониза с отровен поглед.

— Да поставяш под съмнение заповедите ми веднъж е просто грешка, лейтенант. Два пъти е изменничество. При нас изменниците се екзекутират.

Агиелът на Кара скочи в ръката й.

— Отдръпнете се, лейтенант.

Дори на фона на натрапчиво оранжевите и зелени отблясъци на огъня Зед забеляза бялото като платно лице на Лейден, който отстъпи назад и мъдро, макар и късно, замълча.

— Кой е следващият по ранг? — отново попита Майката Изповедник.

— Калан — обади се Зед, — опасявам се, че родените с дарбата от Ордена насочиха силите си към унищожаване на офицерите с по—висок чин. Въпреки усилията ни, се опасявам, че загубихме старшите си офицери. Добре, че повечето платиха висока цена.

— Добре, все има и следващ чин?

Капитан Мейферт се огледа и след малко вдигна ръка.

— Не съм съвсем сигурен, Майко Изповедник, но ми се струва, че съм аз.

— Много добре, генерал Мейферт.

Той поклати глава.

— Майко Изповедник — каза той тихо, с поверителен глас, — не е задължително.

— Някой да е казвал, че е, генерале.

Новопроизведеният генерал енергично долепи юмрук до сърцето си. Зед забеляза мрачната усмивка на одобрение на устните на Кара. Сред хилядите насъбрали се лица това бе единствената усмивка. Не че хората не бяха съгласни — по—скоро си отдъхнаха, че командването поема човек с твърда ръка. Д’Харанците уважаваха желязната власт. След като не можеха да имат своя Господар Рал, приеха управлението на жена му, при това не по—малко твърдо. Може и да не се усмихваха, но Зед знаеше, че са доволни.

— Както вече казах, не позволявам на врага да си легне с победа. — Калан огледа втренчените в нея лица. — Искам кавалерията да е в готовност за атака след час.

— И кого възнамерявате да изпратите на такава атака, Кралице?

Всички знаеха какво има предвид с този въпрос бившият генерал Лейден. Той питаше кого изпраща тя на смърт.

— Ще оформим две крила. Едното ще заобиколи тайно лагера на Ордена, за да нападне от юг, откъдето ще сме най—малко очаквани. Другото ще остане в сянка, докато първото не заеме позиции, след това ще нападне отсам, от север. Възнамерявам да пролея малко вражеска кръв преди да си легна. — Тя погледна разжалвания в лейтенант генерал и отвърна на въпроса му: — Аз ще водя южното крило.

Всички освен новия генерал започнаха да протестират. Лейден извиси глас:

— Кралице, защо искате да подготвим други войници за кавалеристка атака? — Той посочи стената от хора, войски на коне, които стояха зад Калан. Бяха Галеанци — шпионките противници на Келтонците, какъвто бе Лейден. — Нали тези са готови?

— Тези мъже ще ни помогнат да си стъпим на краката ще отменят часови, които отдавна не са заменяни, ще помогнат в изкопаването на защитни ровове, ще запълват дупки, където е нужно. Онези, които вече са участвали в боя, трябва да си легнат със сладкия вкус на отмъщението в устата. Не бих се осмелила да отнема на Д’Харанците онова, което им принадлежи по право.

Тълпата се оживи.

Зед си помисли, че ако войната е лудост, то лудостта току—що откри своята господарка.

Генерал Мейферт направи крачка към нея.

— Ще събера най—добрите си хора и след час ще сме в готовност за атака, Майко Изповедник. При това преизпълнени с желание. Ще се наложи да разочаровам доста доброволци.

Калан кимна и лицето й поомекна.

— Събери хора за северното крило, генерале.

— Аз ще водя северното крило, Майко Изповедник.

Калан се усмихна.

— Много добре.

Тя даде знак на Галеанските войници да се заемат за юта. Само с едно мръдване на пръста тя освободили освен спешната група, която се събра около нея в малък кръг.

— Ами настояването на Ричард да не нападаме директно Ордена? — попита Вирна.

— Много добре си спомням думите на Ричард. Нямам намерение да нападам директно.

Той бе сигурен, че Калан помни тези думи. Та тя е била там тогава, а никой от присъстващите не е бил. Зед захвана деликатна тема:

— Основните сили ще бъдат съсредоточени в центъра, защитени. В края, където ще нападнете вие, ще има и защитници, разбира се, но там ще бъдат разположени най—вече придружаващите Ордена търговци и подобни.

— Хич не ме интересува — с ледена ярост просъска тя. — След като са с Ордена, значи са ни враг. Не ги очаква никаква милост. — Докато раздаваше заповеди, гледаше новия си генерал. — Все ми е едно дали избиваме цивилните или генералите им. Искам смъртта на всеки готвач и хлебар не по—малко от смъртта на всеки офицер и стрелец. Всеки убит човек от придружаващия ги персонал ще ги лиши от едно удобство, с което са свикнали. Искам да им вземем всичко, включително живота. Ясно ли е?

Генерал Мейферт кимна.

— Без капка милост. Няма да чуете нито един глас на неодобрение, Майко Изповедник — това е начинът, по който се бие Д’Харанският войник.

Зед знаеше, че във време на война Калан имаше последната дума. Всяка проститутка и търговец бяха избрали сами да станат част от този поход, да използват както могат кръвта и плячката, разпиляна в краката на Ордена. Вирна издигна глас:

— Майко Изповедник, Ан бе тръгнала към вас с Ричард. За последен път имахме вести от нея преди месец.

— Не си ли я виждала?

— Да, видях я.

Вирна облиза устни, забелязала ледения поглед в очите на Калан.

— Добре ли беше?

— Когато я срещнах, да.

— Да имаш представа защо нямаме никакви вести от нея?

— Хвърлих дневника й в огъня.

Вирна се надвеси напред, готова да сграбчи Калан за гърлото. Агиелът на Кара се изстреля като светкавица й застана на пътя й.

— Никой не може да докосва Майката Изповедник. — Студените сини очи на Морещицата подчертаваха смисъла на смъртоносните й думи. — Ясно ли е? Никой. Срещу вас стоят една Морещица и една Майка Изповедник. И двете в отвратително настроение — провлачи монотонно Калан. — Предлагам ви да не ни предоставяте извинение да си изпускаме нервите, защото в противен случай рискувате да не ни видите в добро настроение приживе.

Пръстите на Зед намериха ръката на Вирна и я дръпнаха назад.

— Всички сме уморени — рече той. — Имаме достатъчно проблеми с Ордена. — Той стрелна Калан с намръщен поглед. — Но колкото и уморени и разстроени да сме, нека не забравяме, че сме от една и съща страна на бойното поле.

Очите на Калан му подсказаха, че е готова да подложи на съмнение подобно изявление, но устата й не се отвори. Вирна промени темата:

— Ще събера някои от Сестрите, за да те придружават в атаката.

— Благодаря, но не смятам да прибягваме до тяхната помощ.

— Но те ще са ти нужни най—малкото за да ти помогнат да намериш пътя в тъмното.

— Вражеските огньове ще ни ориентират достатъчно.

— Калан — опита се Зед да й влее малко разум, — Орденът ще използва хора с дарбата, включително Сестри на мрака. Ще имаш нужда от закрила от тях.

— Не. Не искам никакви магьосници. Те очакват всяка наша атака да бъде придружавана от хора с дарбата. Техните Сестри ще душат за магически щитове. Вероятно ще пренебрегнат всеки приближаващ, непридружаван от магическо поле. Така ще проникнем по—надълбоко и ще пролеем повече кръв.

Вирна въздъхна пред подобна глупост, но не каза нищо — генерал Мейферт одобряваше плана. Зед знаеше, че не е права за по—дълбокото проникване сред врага, но все още и че отстъпването ще е по—трудно, когато врага ги засече.

— Зед, искам само една—единствена магия.

Той примирено се почеса.

— С какво мога да ти помогна?

Калан посочи към земята.

— Направи този прах да блести. Искам да се вижда в мрака и да може да се лепи.

— За колко време?

Тя сви рамене.

— За останалата част на нощта — мисля, че ще е достатъчно.

След като Зед оплете с магическа мрежа петното, което Калан бе посочила, и то заискри в зелено, Калан се наведе и потопи ръката си в него. Тя обиколи коня си и докосна с ръка двата му хълбока, като остави по едно светло петно.

— Какво правиш?

— Тъмно е, искам хората ми да ме виждат. Няма как да ме следват, ако не могат да ме виждат.

Той въздъхна пред поредната й лудост.

Генерал Мейферт се наведе и потопи длани в искрящия прах.

— И аз не искам да ме изгубят в тъмното.

— Не забравяй да си измиеш ръцете, преди да тръгнеш — предупреди го Калан.

След като изложи плана си пред новия генерал, Калан, Кара и Мейферт се заеха с подготовката.

Преди да са се отдалечили прекалено, Зед спря Калан с въпрос, зададен с тих глас:

— Калан, имаш ли някаква представа как можем да си върнем Ричард?

Тя го погледна смело в очите.

— Да. Имам план.

— Имаш ли нещо против да го споделиш с мен?

— Просто е. Възнамерявам да изтребя всеки мъж, жена и дете в Ордена, до последния жив. После, ако онази Сестра все още не ми го е върнала, ще убия и нея.