Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (28)

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Веднага щом Калан и кара се стопиха като отмъстителни духове в белотата, Ан се хвърли на колене и зарови ръце в огъня, за да спаси дневника си от погребалната клада на нажежените до бяло въглени.

— Прелате! — извика Алесандра. — Ще се изгориш!

Ан се дръпна за миг, покосена от първата смазваща вълна на изгарящата болка, но веднага след това възобнови усилията си и без да обръща внимание на миризмата на изгоряла плът, отново потопи длани в горещата жарава. По—скоро видя, отколкото усети, че държи в ръцете си безценната книга.

Акцията по спасяването й продължи само секунда, но през призмата на болката тази секунда й се стори цяла вечност.

Стиснала със зъби долната си устна, за да преглътне болката, Ан се изтърколи настрана. Алесандра се спусна към нея, напълнила шепите си със сняг. Хвърли го върху пушените кървящи ръце на Ан и стиснатата между тях книга.

Прелатът простена тихо, щом мокрият сняг обля обгорената й плът. Алесандра падна до Ан, стисна я за китките, едва поемаща си дъх през сълзите от ужас.

— Прелате! О, Прелате, не биваше!

Ан бе изпаднала в шок от болката. Пискливият глас на Алесандра достигаше до нея като далечно ехо.

— О, Ан! Защо не пробва с магия или поне с пръчка!

Въпросът й изненада Ан. В паниката й, че безценното й съкровище ще изгори в огъня, мисълта й бе обзета само от мисълта как да извади книгата, преди да е станало твърде късно. Безразсъдното й действие бе ускорено и от горчивината, заляла я след обвиненията на Калан.

— Не мърдай! — проплака Алесандра. — Не мърдай и ме остави да видя с какво мога да ти помогна. Ще се оправиш, само не мърдай.

Ан седеше на снежната земя, замаяна от болката, а и от думите, които още ехтяха мъчително в главата й. Алесандра се зае да излекува ръцете й.

Но нямаше как да излекува сърцето й.

— Не беше права — обади се Алесандра, сякаш прочела мислите на Ан. — Тя сбърка, Прелате.

— Нима? — попита Ан глухо, след като пронизващата болка в пръстите й най—сетне започна да отшумява, заменена от гъделичкащото докосване на магията, сновяща в плътта й и ръсеща лечебното си въздействие. — Нима не беше права, Алесандра?

— Разбира се. Тя не знае толкова, колкото си мисли, че знае. Та тя е просто дете — още не е живяла и тридесет години. За толкова време хората не могат да се научат да си бършат носовете.

Алесандра ръсеше празни приказки, Ан го знаеше — приказваше, колкото да каже нещо, за да разсее притеснението й около дневника и мъката й от думите на Калан.

— Тя е просто едно глупаво дете, което няма никаква представа за нещата. Тук става въпрос за много повече.

Много, много повече. Не е толкова просто, както тя си мисли. Никак не е просто.

Ан вече не бе толкова сигурна, че е така. Сякаш целият свят се бе превърнал в пустош. Петстотин години работа — нима всичко е било в името на осъществяването на една безумна задача, продиктувана от егоистични желания и безпочвена вяра? Нима тя, ако бе на мястото на Калан, нямаше да е на нейното мнение?

В главата си виждаше редици трупове. Какво можеше да каже в своя защита? Имаше хиляди отговори за обвиненията на Майката Изповедник, но в този момент всички те й се струваха безсмислени. Как щеше да се реабилитира Ан пред мъртвите?

— Ти си Прелат на Сестрите на светлината — вметна Алесандра, докато си почиваше. — Тя би трябвало да се отнася с по—голямо уважение към теб. С повече респект. Тя няма представа за какво става дума. Има още много други неща. Много други. В крайна сметка Сестрите на светлината не избират случайно своя Прелат.

— Нито пък Изповедниците своята Майка Изповедник.

Измина час, след него още един и чак след това Алесандра приключи трудната си и отегчителна работа по лекуването. Рани от изгорено се лекуваха трудно. Беше изморително и за Ан да стои безпомощна на студа, докато магията бушува в тялото й, а в главата й отекват раздиращите душата й думи на Калан.

Щом Алесандра свърши, Ан разкърши наранените си пръсти. Усети сянка от пронизваща болка — знаеше, че известно време ще е така. Но плътта бе здрава и можеше отново да използва ръцете си.

Когато всичко свърши обаче, тя си каза, че вероятно е изгубила доста повече, отколкото е възстановила.

Изтощена и трепереща от студ, Ан се отпусна край останките на огъня, който й бе причинил толкова болка. Алесандра я изгледа притеснено. В този момент искаше никога повече да не стане от мястото си. Годините й, почти хиляда, изведнъж я връхлетяха. Точно сега изпита изгарящ копнеж по Натан. Пророкът със сигурност щеше да намери някакви мъдри или прави думи за утеха. Каквото и да й кажеше той, все щеше да я накара да се почувства по—добре. Липсваше й надутият му глас, нежните му, детински, мъдри очи. Липсваше й допирът на ръката му.

Хълцайки тихичко през плач, тя най—сетне успя да заспи. Сънищата не й позволиха да се наслади на дълбок или поне спокоен сън. Събуди се предобед от докосването на нежната ръка на Алесандра по рамото й. Сестрата бе хвърлила още дърва в огъня, така че бе станало по—топло.

— По—добре ли си, Прелате?

Ан я излъга с кимване. Първата й мисъл бе за дневника. Мерна го скрит в скута на Алесандра. Изправи се внимателно пое обгарялата книга.

— Прелате, толкова се тревожа за теб.

Ан разсея грижите й с горчиво махване с ръка.

— Докато ти спеше, прегледах дневника.

Ан изсумтя.

— Не изглежда добре.

Алесандра кимна.

— И аз така си помислих. Не ми се вярва да може да се използва. Ан насочи към страниците, превърнати почти в пепел, лека струя от своя Хан и внимателно ги обърна.

— Оцелял е три хиляди години. Ако бе от обикновена хартия, отдавна да се е превърнал в прах, но това е магическа вещ, Алесандра, изпечена в огъня на магията, магьосници със сила, каквато не е срещана в последните три хиляди години… преди да се появи Ричард.

— Какво можем да направим? Знаеш ли как да го възстановим?

Ан поклати глава, вгледана в навитите, изгорени страници.

— Не знам дали изобщо е възможно. Просто казвам, че е магическа вещ. А където има магия, има и надежда.

Ан извади носна кърпичка от един джоб някъде дълбоко в пластовете дрехи. Постави дневника в средата й и внимателно завърза краищата отгоре му. Обви го със заклинание, което да го пази — поне засега ще трябва да намеря начин да го възстановя — ако мога. Ако изобщо е възможно.

Алесандра потърка ръцете си.

— Дотогава връзката ни с армията е прекъсната.

Ан кимна.

— Няма да знаем дали Орденът най—сетне е напуснал позициите си на юг и дали се е придвижил към Средната земя. Няма да мога да дам указания на Вирна.

— Прелате, какво си мислите, че ще стане, ако Орденът реши да атакува — и Ричард не е с нашите? Как ще постъпят те? Без своя Господар Рал, който да ги води…?

Ан положи всички усилия да отстрани ужасния товар на думите на Калан, докато обмисли създалата се ситуация.

— Сега Вирна е Прелат — поне за Сестрите, които пътуват с армията. Тя ще ги ръководи мъдро. А и Зед е с тях и помага на Сестрите да се подготвят за битката — ако се стигне до такава. Не биха могли да се надяват на по—добър съвет от този, който може да им даде магьосник с опита и силата на Зед. Като Пръв магьосник той е преживял невиждани войни. Ще трябва да вярваме, в името на Създателя, че той ще се грижи за тях. Докато не оправя дневника, аз няма да мога да съм им от полза. Докато не го направя, няма дори да знам в какво положение се намират.

— Можеш да отидеш при тях, Прелате.

Ан изтръска снега от рамото си, залепнал от лежането на земята, и обмисли предложението й.

— Сестрите на светлината мислят, че съм мъртва. Сестрите са приели Вирна за свой Прелат. За нея и за останахте Сестри би било ужасно да се втурна в живота им сред подобни тежки обстоятелства. Вярно е, че мнозина биха се зарадвали да ме видят жива, но появата ми ще посее семената на недоверие и объркване. А войната е най—подходящото време за покълване на такива семена.

— Но всички те ще се почувстват окрилени.

Ан поклати глава.

— Сега Вирна е техният водач. Появата ми може завинаги да разколебае вярата им в нейната власт. Не бива да губят увереността си в нея. Аз трябва да поставям на първо място техните интереси.

— Но, Ан, нали ти си Прелат.

Ан отвърна очи.

— Какво хубаво е донесло това на някого?

Алесандра сведе очи. Вятърът стенеше скръбно в клоните на дърветата. Поривите му развихряха синьосиви струйки сняг и ги запращаха срещу огъня. Слънцето се бе скрило зад тъжните облаци. Ан обърса носа си в края на заледеното си наметало.

Алесандра положи приятелска ръка на рамото й.

— Ти ме върна от Пазителя, в Светлината на Създателя. Аз бях в ръцете на Джаганг и се държах ужасно с теб, когато хората му те заловиха, и въпреки това ти нито за миг не се отказа от мен. Кой друг би ме изтърпял? Без теб душата ми щеше да бъде изгубена завинаги. Съмнявам се, че изобщо можеш да си представиш колко съм ти благодарна, Прелате.

Въпреки очевидното завръщане на Алесандра при Светлината Ан и друг път се бе оказвала излъгана от нея. Алесандра се бе обърнала към Пазителя преди години, бе станала Сестра на мрака, а Ан изобщо не беше разбрала. Как може човек да има вяра на някого след подобно предателство?

Тя се вгледа в очите на Сестрата.

— Надявам се. Моля се думите ти да са искрени.

— Искрени са, Прелате.

Ан повдигна ръка към засенченото слънце.

— И вероятно когато застана в Светлината на Създателя в другия свят, този благороден жест ще компенсира хилядите животи, отнети по моя вина?

Алесандра отвърна поглед, бършейки ръцете си в пластовете дрехи. Обърна се и сложи две съчки в огъня.

— Трябва ни топла храна. Така ще се почувстваш по—добре, Прелате. И двете ще се почувстваме по—добре.

Ан седеше на земята и наблюдаваше как Алесандра приготвя силната си лагерна супа. Ан се съмняваше, че дори вкусният аромат на топла супа ще може да възвърне апетита й.

— Как мислиш, защо Ничи е взела Ричард? — попита Алесандра, докато слагаше сушени гъби от една кесийка в супата.

Ан погледна озадаченото й лице.

— Представа нямам. Единственото, за което се сещам, е, че може да лъже и всъщност да го води при Джаганг.

Алесандра начупи на парченца малко изсушено месо и пусна и него във врящата смес.

— Защо? Ако го е хванала и той е бил принуден да прави каквото тя му заповяда, защо да лъже? Каква й е целта?

— Тя е Сестра, отдадена на Пазителя. — Ан вдигна ръце и ги отпусна обратно в скута си. — Това не е ли достатъчна причина, за да лъже? Да лъжеш е грешно. Да лъжеш е зло. Това е достатъчно добра причина.

Алесандра поклати глава.

— Прелате, аз също бях Сестра на мрака. Нали си спомняш? Знам, че не е така. Изобщо не е така. Нима ти казваш винаги истината, само защото си вярна на Светлината? Не. Има хора, готови да излъжат в името на Пазителя така, както и ти си готова на лъжа в името на Създателя, за да изпълниш повелята му, ако се наложи. Защо Ничи ще лъже за това? Държала е нещата в свои ръце и лъжа не й е била нужна.

— Нямам представа — Ан не можеше да се съсредоточи достатъчно, за да й отговори. В мислите й цареше пълен хаос. По нейна вина Ричард бе попаднал в ръцете на врага — не заради Ничи.

— Мисля, че го е направила заради себе си.

Ан вдигна поглед.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че Ничи продължава да търси нещо.

— Да търси нещо? Нямам представа за какво говориш.

Алесандра взе щипка подправки от навита промазана хартиена торбичка и ги пусна в супата.

— От първия ден, в който я взех от дома й, за да я заведа в Двореца на пророците, Ничи постепенно израстваше някак по — …отстранена. Винаги е правила всичко възможно, за да помага на хората, но винаги си е оставала дете, което ме караше да се чувствам неадекватна в изпълнението на нуждите й.

— Като например?

Алесандра поклати глава.

— Не знам. Винаги съм си мислела, че търси нещо. Предполагах, че може би е Светлината на Създателя. Товарех я безмилостно с надеждата да отворя очите й за Него и да запълня тази нейна вътрешна необходимост. Дори се постарах да я отделя от семейството й. Баща й бе влюбен в парите, а майка й … ами тя бе изпълнена с добри намерения, но винаги ме караше да се чувствам неловко в нейно присъствие. Мислех, че Създателят ще запълни празнотата в сърцето на Ничи. — Александра се поколеба.

— По—късно вече смятах, че онова, от което има нужда, е Пазителят.

— Значи мислиш, че е взела Ричард, за да запълни… някаква вътрешна необходимост?

— Не знам. — Алесандра въздъхна отчаяно и някак тежко. Разбърка супата и прибави щипка сол. — Прелате, мисля, че предадох Ничи.

— По какъв начин?

— Не знам. Вероятно като не успях да я обвържа адекватно с нуждите на другите — оставях й твърде много време, за да мисли за себе си. Винаги ми се бе струвала отдадена на своите съграждани, отговорна за благосъстоянието им, но може би трябваше да я ангажирам с нуждите и на други хора, да я науча на добродетелта на Създателя, като я накарам да се грижи за ближния повече, отколкото за собствените си егоистични нужди.

— Сестро, не ми се вярва да става въпрос за това. Веднъж тя ме помоли за екстравагантна черна рокля, която искаше да облече на погребението на майка си. Аз, разбира се, не позволих подобно безпътство, понеже не подобаваше на една послушница, която трябва да се научи да уважава най—напред другите. Но като се изключи този път, не си спомням Ничи някога да е молила за нещо за себе си. Справи се отлично с възпитанието й, Алесандра.

Ан си спомни, че от онзи случай нататък Ничи бе започнала да се облича само в черни рокли.

— Спомням си — Алесандра не вдигна поглед. — Когато баща й почина, отидох с нея на погребението му. Винаги съм съжалявала, задето трябваше да я откъсвам от семейството й, но й обяснявах, че е толкова талантлива, че в нея е скрит огромен потенциал да оказва помощ на другите и не бива да го пропилява.

— Винаги е трудно да доведеш в Двореца дете. Трудно е да го откъснеш от любящите му родители. Едни деца се приспособяват по—лесно, други по—трудно. Тя ми каза, че разбира. В това бе перфектна. Никога не се възпротивяваше за нищо, не отказваше никое задължение. Може би я ценя прекалено високо, понеже тя все се хвърляше да помага на другите, без никога да се оплаква. На погребението на баща й исках да й помогна да понесе по—леко мъката си. Макар външно да бе същата онази недостъпна и непроницаема Ничи, знаех, че отвътре я боли. Опитах се да я утеша, като й казах да не запомня баща си такъв, какъвто бе в онзи последен миг, а да го запази в спомените си какъвто е бил приживе.

— Мили думи за човек, изпитващ мъка, Сестро. Съветът ти е бил мъдър.

Алесандра вдигна глава.

— Това не я успокои, Прелате. Погледна ме с онези вой сини очи — нали си спомняш сините й очи.

Ан кимна.

— Да, спомням си ги.

— Та значи, погледна ме с пронизителните си сини очи, сякаш искаше да ме мрази, но дори това чувство бе отвъд нея, и каза с онзи неин безжизнен глас, че не може да си го спомня такъв, какъвто е бил приживе, понеже тогава никога не го е познавала. Нима това не е най—странното нещо, което някога си чувала?

Ан въздъхна.

— Съвсем в стила на Ничи. Тя винаги е казвала най—странни неща на най—странни места. Трябваше да положа повече грижи за нея. Трябваше да я обграждам с повече внимание … Но толкова много неща лежаха на плещите ми.

— Не, Прелате, това бе моя работа. И аз се провалих в изпълнението й. В известен смисъл провалих и Ничи.

Ан се загърна по—плътно в наметалото си, за да се предпази от острите зъби на вятъра. Пое подадената й от Алесандра паница супа и отпи. После внимателно я остави в скута си.

— Стореното — сторено, Алесандра.

Докато Алесандра сърбаше супата си, Ан отново се замисли над думите на Калан. Те бяха изречени в гняв и като така трябваше да й прости. А може би трябваше да ги възприема като израз на истинските й чувства?

Ан се страхуваше да опровергае истинността на думите на Калан. Опасяваше се, че може да са верни. Бе отдала векове от живота си в работа над пророчествата заедно с Натан, като се бе опитвала да предотвратява бедствията, представени й чрез тях и за които Натан я предупреждаваше. Ами ако той наистина й бе посочвал само мъртви думи, както твърдеше Калан? Ако всичко е било предназначено да подготви почвата за собственото му бягство?

В крайна сметка всичко, което Ан бе предприела за довеждането на Ричард в Двореца, също се бе оказало свързано с последвалото бягство на Пророка. Ами ако наистина бе превърната в жертвата, призована да предизвика всичките тези ужасни събития?

Можеше ли да е истина? Мъката в сърцето й бе едва поносима.

Започваше да се страхува, че е била толкова погълната от онова, което е считала за свое задължение, че е действала погрешно.

Може би Калан беше права. Прелатът на Сестрите на светлината можеше да се окаже отговорна за повече страдания, отколкото което и да е чудовище на света някога е стоварвало върху хората.

— Алесандра — обади се тя тихо, след като бе при вършила супата си, — трябва да се опитаме да намерим Натан. Един Пророк може да се окаже опасен сред хората, в един свят, който няма никаква защита срещу него.

— Къде предлагаш да го търсим?

Ан поклати безпомощно глава.

— Човек като Натан не остава незабелязан. Иска ми се да вярвам, че ако си съберем мислите, ще го открием.

Алесандра я изгледа внимателно.

— Е, както казваш, опасно е един Пророк да се мотае насам—натам по света.

— Наистина е опасно. Трябва да го намерим.

— На Вирна й бяха нужни двадесет години да открие Ричард.

— Да, така е. Но до известна степен всичко се разви по мой сценарий. Криех някои факти от Вирна. От друга страна, съм сигурна, че Натан също крие неща от нас. При всички случаи ние сме отговорни за него. Вирна е при Сестрите и армията. Те ще помогнат с каквото могат. А нашата задача е да намерим Натан. Това поне можем да сторим.

Алесандра остави паницата си.

— Прелате, разбирам притесненията ти относно Пророка и убеждението ти, че трябва да го намерим. Но аз съм убедена, че трябва да намерим Ничи. Моя е отговорността за обръщането й към Пазителя на отвъдния свят. Може да се окажа единственият човек, способен да я върне в Светлината. Прозрях неща относно това пътешествие на сърцето, което едва ли друг е долавял. Страхувам се от онова, което може да се случи с Ричард и ще се опитам да я спра. По—лошо — добави Алесандра, — страхувам се от онова, което може да сполети света, ако Ричард умре. Калан греши. Аз вярвам в стореното от теб за всичките тези години. Калан превръща сложното в просто, понеже сърцето й е сломено, но без твоето дело тя изобщо нямаше да се срещне с Ричард.

Ан се замисли над думите на Сестрата. В тях определено се чувстваше желание да я оправдае.

— Но, Алесандра, та ние нямаме ни най—малка представа накъде са тръгнали. Ничи е умница. Ако, както твърди, работи за себе си, сигурно се е постарала добре да заличи следите си. Как можеш дори да си помислиш да предприемеш подобно търсене? Натан е на свобода. Нали си спомняш какви проблеми ни е създавал в миналото. Той сам може да създаде такъв хаос, какъвто този свят никога не е виждал. Попадне ли в компанията на хора, той има навика да се отрупва с хвалби. Неговите следи със сигурност няма да са незабележими — хората ще си го спомнят. С Натан ми се струва, че съществува някакъв шанс да успеем. Докато с Ничи… Алесандра изгледа твърдо Ан.

— Прелате, ако Ричард умре, какви са шансовете на останалия свят?

Ан отвърна поглед. Ами ако Алесандра е права? Ами ако Калан е права? Трябва да намери Натан. Това бе единственият начин да разбере отговора.

— Алесандра…

— Все още ми нямаш пълно доверие, нали, Прелате?

Ан срещна погледа на другата жена, този път от позицията на сана си.

— Не, Алесандра, признавам, че ти нямам доверие. И как би могло да е другояче? Ти ме излъга. Обърна гръб на Създателя и се врече на Пазителя на отвъдния свят.

— Но се върнах обратно в Светлината, Прелате.

— Нима? Нима верният на Пазителя не е готов да излъже заради него, както ти сама каза преди малко?

Очите на Алесандра плувнаха в сълзи.

— Точно затова трябва да намеря Ничи. Трябва да ти докажа, че съм достойна за доверието ти. Нужно ми е, за да докажа себе си пред теб.

— А не е ли защото искаш да помогнеш на Ничи и на Пазителя?

— Знам, че не съм достойна за твоето доверие. Знам го. Казваш, че трябва да намерим Натан. Но освен това трябва да помогнем на Ричард.

— Две изключително важни дела — обади се Ан, — а не разполагаме с дневник, към който да се обръщаме за помощ.

Алесандра изтри очите си с длан. — Моля те, Прелате, нека ти помогна. Аз съм отговорна за обръщането на Ничи към Пазителя. Нека се реабилитирам пред теб. Нека се опитам да я върна. Знам какво е да се върнеш. Мога да й помогна. Моля те, позволи ми да опитам да спася вечната й душа!

Погледът на Ан потъна в земята. Коя бе тя, та да преценява достойнствата на друг човек? Какъв бе собственият й живот? Нима самата тя не се бе оказала най—верният съюзник на Пазителя? Ан се покашля.

— Сестра Алесандра, трябва да ме чуеш, при това добре. Аз съм Прелат на Сестрите на светлината и ти си задължена да изпълняваш моите заповеди. — Ан й се закани с пръст. — Няма да споря с теб, чуваш ли? Трябва да открия Пророка, преди да е извършил някоя глупост. Ричард е от изключителна важност за нас — това го знаеш. Аз вече остарявам и само бих забавила търсенето. Искам да тръгнеш след него. Без възражение. Ти трябва да намериш Ричард Рал и да върнеш у своенравната Сестра Ничи страха от Създателя.

Алесандра се дръпна назад.

— Прелате, ще можеш ли да пътуваш сама? Сигурна си, че ще можеш да се справиш?

— Пфу. Може да съм стара, но не съм съвсем безпомощна. Кой, мислиш, проникна в сърцето на армията на Джаганг, за да те освободи, дете?

Алесандра се усмихна през сълзи.

— Ти, Прелате — сам—сама. Никой друг освен теб не е способен на подобно нещо. Надявам се да направя макар и половината от това, което ти стори за мен, за Ничи, когато я открия.

— Ще го направиш, Сестро. Ще го направиш. Нека Създателят бди над теб, докато си на път.

Ан знаеше, че и двете поемат на трудни пътешествия, които може би щяха да отнемат години.

— Чакат ни тежки времена — заключи Алесандра. — Но Създателят има две ръце, нали така? Една за мен и една за теб, Прелате.

Ан не можа да се въздържи да не се усмихне пред тази мислена картина.