Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (26)

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Ричард разчупи наденицата, която Ничи му подаде от самара си, и я хвърли в канчето с къкрещ ориз. Нещата, които тя му каза, продължаваха да отекват болезнено в главата му и той се мъчеше да ги подреди по някакъв приемлив начин.

Не знаеше колко от чутото смее да приеме за истина.

Страхуваше се, че всичко е вярно. Явно Ничи нямаше полза да го лъже — поне не за казаното до момента. Не бе толкова … враждебна, колкото си бе мислил, че ще е. Ако е друго, поне изглеждаше някак меланхолична, вероятно заради стореното — макар да му бе трудно да повярва, че клета Сестра на мрака може да изпитва угризения на съвестта. Вероятно всичко това бе само част от постановката, някаква хитрина, предназначена да служи за крайната й цел.

Ричард разбърка ориза с една обелена от кората клечка.

— Каза, че имаме да обсъждаме някои неща. — Прокара клечката по ръба на съдината, за да я изчисти. — Предполагам това означава, че предстои да чуя някои заповеди.

Ничи примигна, сякаш бе прекъснал мислите й за нещо друго. Изглеждаше не на място, седеше скована, изправила гръб в хралупата на бора, облечена както винаги в черната си рокля. Ричард никога преди не би могъл да си представи Ничи сред природата, камо ли пък да седи на земята. Самата идея за това винаги го бе разсмивала. Роклята й постоянно му напомняше за Калан не само защото бе до такава степен нейна противоположност, че сама подтикваше към сравнение, но и още защото така още по—ясно виждаше ужасната връзка между двете.

Самата мисъл го прониза болезнено.

— Заповеди ли? — Ничи скръсти ръце в скута си и впери очи в него. — О, да, имам няколко искания, на които бих желала да обърнеш внимание. Първото е да не използваш дарбата си. Изобщо. По никакъв повод. Ясно ли е? Понеже така или иначе, доколкото си спомням, не изпитваш особено топли чувства към дарбата си, това не би следвало да ти представлява особена трудност, нито да ограничава правата ти, особено като се има предвид, че нещо, което обичаш, няма да оцелее, ако нарушиш това условие. Разбра ли ме?

Студените й сини очи съдържаха повече заплаха, отколкото думите й. Ричард кимна само веднъж, обещавайки нещо, което в този момент не разбираше изцяло.

Сипа димящата й вечеря в плитка дървена паница и й я подаде заедно с една лъжица. Ничи се усмихна в знак на благодарност. Ричард остави съдинката на земята между краката си и гребна лъжица ориз, подуха с уста, за да по—изстине, и я лапна. Наблюдаваше я с крайчеца на окото си как сръбва малка глътчица за вкус.

Освен изумителното си тяло Ничи имаше и изключително изразително лице. Всеки път, когато нещо не й бе по вкуса или пък решеше да изрази гняв, заплаха или неудоволствие, лицето й ставаше пусто и студено. Не се мръщеше с обичайната за хората гримаса при изразяване на подобни чувства; по—скоро лицето й придобиваше някакъв отстранен и хладен израз. И той по някакъв свой си начин бе по—смущаващ. Това бе нейното непобедимо оръжие.

От друга страна, когато изпитваше удоволствие или благодарност, цялото й същество се оживяваше. Нещо повече, тези й чувства изглеждаха искрени. Ричард я помнеше като изключително дистанцирана и макар все още да бе запазила благородното си излъчване, до известна степен внушението за сдържаност понякога отстъпваше ред на неподправено удоволствие пред всеки жест на внимание към нея, дори при всяка любезност.

Ричард имаше още от хляба, който му бе опекла Кара. Не му се искаше да го поделя с тази зла жена, но в момента тези му чувства му се струваха детински. Отчупи един комат и й го подаде. Тя го пое с благоговение, достойно за нещо много по—велико от парче хляб.

— Освен това очаквам да нямаш тайни от мен — продължи тя, след като отхапа от комата. — Няма да останеш доволен, ако разбера, че има нещо такова. Съпрузите нямат тайни от своите съпруги.

И Ричард бе на това мнение, но едва ли можеше да нарече тях двамата мъж и жена. Вместо да й го каже, вметна:

— Май си доста навътре в съпружеските отношения.

Вместо да клъвне, тя посочи с хляба гозбата си:

— Много е вкусно, Ричард. Наистина.

— Какво искаш, Ничи? Каква е целта на тези абсурдни твои изисквания?

Огънят озари гладкото й лице и косата й придоби неестествено оранжев цвят.

— Взех те, понеже трябва да намеря отговора на един въпрос и вярвам, че ти можеш да ми го осигуриш.

Ричард счупи на коляното си жилава пръчка.

— Сама каза, че съпрузите нямат тайни от своите съпруги. — Посъбра огъня с пръчката, преди да я хвърли. — Това не предполага ли и обратното?

— Разбира се. — Ръката й с хляба се отпусна. Положи китка на коляното си. — И аз ще бъда искрена с теб, Ричард.

— Тогава какъв е въпросът? Каза, че си ме взела, понеже мога да ти осигуря отговора на интересуващ те въпрос. Какъв е той?

Ничи отново отвърна глава и отново заприлича на жесток похитител. Имаше вид на човек, преследван от спомените или може би от страховете си. Беше по—ужасно, отколкото да си хвърлен в тъмница и да виждаш свирепото лице на тъмничаря отвън.

Дъждът навън се бе усилил и се чуваше глухият му тътен. Бяха приготвили лагера си точно навреме. Ричард не можа да избяга от спомена за уютните вечери, които бе прекарал в утробата на хралупести борове, сгушен в Калан. При мисълта за нея сърцето му трепна.

— Не знам — обади се накрая Ничи. — Честно ти казвам, Ричард, не знам. Търся нещо, но ще знам какво е едва когато го открия. След близо сто осемдесет и една години живот, в който не съм и подозирала за съществуването му, най—сетне разбрах, че го има едва наскоро… — Погледът й отново отплува нанякъде, някъде далеч. Гласът й също като че се отнасяше към далечното място, на където бе поел погледът й. — Стана тогава, когато стоеше изправен пред всичките онези Сестри и им се опъна. Може би ще открия отговора, когато разбера какво е било онова нещо, което съм съзряла тогава, в онази зала. Не беше само ти, но ти стоеше в основата…

Очите й се върнаха на лицето му. Гласът й прозвуча нежно и успокоително:

— Дотогава ти ще живееш. Нямам намерение да ти причинявам нищо лошо. Не се притеснявай, че ще те подложа на мъчения. Аз не съм като тях — като онази жена, Дена, или като Сестрите на светлината, които те използваха в плоските си игрички.

— Престани с това покровителствено отношение. Ти също ме използваш в своята игра — не по—малко, отколкото те в тяхната.

Тя поклати глава.

— Искам да знаеш, Ричард, че към теб изпитвам единствено и само уважение. Вероятно те уважавам повече от всеки друг, когото съм срещала през живота си. И именно затова те взех. Ти си рядко срещан човек, Ричард.

— Аз съм магьосник—войн. Просто никога преди не си срещала такъв.

Тя посрещна декларацията му с небрежно махване на ръка:

— Моля те, не се опитвай да ме впечатлиш със „силата“ си. Не съм в настроение за подобни глупости.

Ричард знаеше, че тя не го залива с празни приказки. Беше магьосница с удивителни способности. Съмняваше се, че би могъл да я надхитри в знанията й за магията.

При все това не се държеше така, както би очаквал да се държи Сестра на мрака. За момента Ричард отстрани гнева, болката и мъката си, знаейки, че така или иначе, ще трябва да приеме нещата каквито са и че не бива да влага надеждата си в напразни желания и да говори с Ничи с нежния тон, който тя използва.

— Не разбирам какво искаш от мен, Ничи.

Тя вдигна ръце в неволен жест, изразяващ объркване.

— Нито пък аз. И докато не разбера, ще правиш каквото ти кажа и всичко ще бъде наред. Няма да ти причиня нищо лошо.

— Като се имат предвид обстоятелствата, нима очакваш да ти повярвам?

— Говоря истината, Ричард. Ако се случи да си навехнеш крака, аз, като истинска добра съпруга, ще ти предложа рамото си, за да се облегнеш на него. Отсега нататък аз съм отдадена на теб, както и ти на мен.

Единственото, което можеше да направи на фона на цялата безумна ситуация, бе да примигне с очи. За малко да му мине през главата, че може да е луда. За малко. Но беше, че това би бил прекалено прост отговор. Както обичаше да казва Зед, нищо на този свят не се постига лесно.

— А ако реша да не изпълнявам желанията ти?

Тя отново сви рамене.

— Тогава Калан ще умре.

— Това ми е ясно, но ако тя умре, губиш контрола над яката, опасваща сърцето ми.

Тя впи в него студените си сини очи.

— Така ли мислиш?

— Тогава няма как да вземеш от мен онова, което искаш. Няма с какво да ме шантажираш.

— Не разполагам с онова, което търся, така че нямам какво да губя. Освен това, ако го направиш, император Джаганг ще остане приятно изненадан да получи в дар главата ти. А аз без съмнение ще бъда обсипана с признателност и какви ли не богатства.

Ричард не вярваше тя да иска точно това. Та нали в крайна сметка беше Сестра на мрака и той предполагаше, че ако наистина се стреми към богатства, може да ги има.

Въпреки това обаче знаеше, че главата му има определена цена и че ако Ничи реши, че той е неуправляем, може да го пожертва. Дори да не се блазнеше от признателност и богатства, със сигурност нямаше да откаже власт. И Ричард бе сигурен, че ако тя съумее да унищожи основния враг на Императорския орден, няма как да й бъде отказано последното.

Той се наведе към съдинката в краката си и продължи да се храни, потънал в мрачните си мисли. Нямаше смисъл да продължават този разговор. Движеха се в един нескончаем кръг.

— Ричард — обади се тя тихо и очите й отново срещнаха неговите, — мислиш си, че правя всичко това, за да ти причиня зло или за да те победя, понеже си враг на Императорския орден. Не си прав. Казах ти истинската причина.

— И значи когато най—сетне откриеш отговора, който търсиш, в замяна на моята „помощ“ ще ме пуснеш?

Думите му прозвучаха не толкова като въпрос, колкото като категорично обвинение.

— Да те пусна ли? — тя заби поглед в паницата си с ориз и наденица и я разбърка, сякаш отвътре можеше да й се покаже някаква тайна. Вдигна поглед. — Не, Ричард, тогава ще те убия.

— Ясно. — Не мислеше, че това е най—подходящият начин да го накара да й сътрудничи в търсенето, но не го каза. — А Калан? Искам да кажа, какво ще стане с нея, след като ме убиеш?

— Имаш думата ми, че ако реша да те убия, докато живея аз, ще живее и тя. Нямам нищо против нея.

Опита се да намери утеха поне в това. По някаква причина й вярваше. Това, че животът на Калан няма да бъде застрашен, му вдъхваше смелост. Бе готов да понесе съдбата си само и само да знае, че Калан ще е добре. Тази цена щеше да плати с готовност.

— И така, „съпруго моя“, къде отиваме? Къде ме водиш?

Ничи не го погледна, вместо това топна хляба си в паницата и продължи да се храни. Докато дъвчеше, обмисляше въпроса му.

— Ти си във война, Ричард? Кой е твоят враг? — Тя отхапа още веднъж от хляба.

— Джаганг. Джаганг и Императорският орден.

Подобно на учител, поправящ своя ученик, Ничи бавно поклати глава.

— Не, грешиш. Струва ми се, че и на теб са ти нужни някои отговори.

Тя играеше с него глупавите си игрички. Ричард стисна зъби, но запази самообладание.

— Тогава кой, Ничи? С кого или с какво се боря, ако не с Джаганг?

— Точно това се надявам да ти покажа. — Тя го изгледа така, че да се почувства неловко. — Възнамерявам да те заведа в Стария свят, в сърцето на Ордена, за да ти покажа срещу кого се бориш — да ти разкрия истинското лице на този, когото считаш за свой враг.

Ричард смръщи чело.

— Но защо?

Ничи се усмихна.

— Да кажем просто, че това ме забавлява.

— Искаш да кажеш, че се връщаме в Танимура? Там, където си прекарала целия си живот като Сестра?

— Не. Отиваме в сърцето и душата на Стария свят: Алтур’Ранг. Родината на Джаганг. Означава, общо взето, „Избраникът на Създателя“.

Ричард усети как по гърба му пробягват тръпки.

— Искаш да заведеш мен, Ричард Рал, там, в сърцето на вражеската територия? Не ми се вярва да продължим да си живеем като „съпруг и съпруга“ за дълго.

— Освен дето няма да използваш магията си, няма да използваш и името, свързано с нея — Рал, Вместо това ще се представяш с името, с което те познават в родината ти — Ричард Сайфър. Без магията и без името ти никой няма да види в теб повече от смирен човечец, пътуващ със съпругата си. Точно това ще бъдеш — точно това ще бъдем и двамата.

Ричард въздъхна.

— Е, ако врагът ми види в мен нещо повече, предполагам, че една Сестра на мрака би могла да… използва влиянието си.

— Не, не би могла.

Ричард я погледна.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма да използвам силата си.

Той настръхна.

— Моля?

— Силата ми е вложена във връзката с Калан, в това да закриля живота й. Така работи майчиното заклинание. Самото създаване на подобно сложно заклинание изисква огромно количество сила, поддържането му — още повече. Силата ми е необходима за запазването на тази връзка жива. Майчиното заклинание не оставя нищо след себе си. Съмнявам се, че бих могла да произведа дори искра. Ако някъде изникне проблем, ти си този, който ще се наложи да се оправя с него. Разбира се, аз винаги мога да се обърна към магьосническите си умения, но за да го направя, ще трябва да изтегля силата си от връзката. А направя ли го… Калан умира.

По лицето му пробяга ужас.

— Но какво ще стане, ако ти случайно…

— Няма. Докато се грижиш добре за мен, Калан ще е в безопасност. Ако обаче случайно падна от коня и си счупя врата, нея ще я сполети същото. Да се грижиш добре за мен, ще означава, че се грижиш добре и за нея. Точно за това е толкова важно да живеем като съпруг и съпруга — за да си ми наблизо по всяко време, а и за да мога да те направлявам и да ти помагам. Животът и на двама ни ще е труден без наличието на силата ни. Ще сме като едно обикновено семейство. Но ми се струва, че всичко това е необходимо, за да намеря каквото търся у теб. Разбираш ли?

Не беше сигурен, че я разбира напълно, но отвърна положително.

Беше направо слисан. Никога не би предположил, че тази жена е готова да жертва силата си доброволно, за да се сдобие с някакво неопределено познание. Самата идея за това изпълни вените му с див ужас.

Не разбираше. Тръгна опипом в един напълно подивял свят и гласът му излезе от устата, без дори да разбере как:

— Аз вече съм женен. Няма да легна с теб като твой съпруг.

Ничи примигна удивено, после се изкиска кокетно, прикривайки уста с опакото на ръката си, не от срам, а при самата мисъл за това, какво си бе представял той. Ричард усети как ушите му пламват.

— Не по този начин те желая, Ричард.

Той се покашля.

— Добре.

В тихата утроба на дървото, под нежния ромон на нощта отвън и меката светлина на пукащия огън напрегнатото, решително изражение на Ничи стана студено и каменно.

— Но ако реша, ще трябва да направиш и това.

Ничи беше красива жена — от този тип, който всеки мъж би искал да има в леглото си. Не това обаче го накара да повярва на думите й. А погледът в очите й. Неясната възможност за осъществяване на сексуален акт никога не му се бе струвала по—зловеща.

В гласа й изчезна желанието за разговор. Хралупата се изпълни с лишено от живот бръмчене, с някакъв нечовешки звук, оповестяващ неговата присъда. Присъда, която самият той бе готов да привлече върху себе си, за да спаси живота на Калан.

— Ще бъдеш мой съпруг. Ще изпълняваш всички съпружески задължения. Ще се грижиш за мен, както и аз за теб — като това ще включва всички аспекти на отношенията ни. Аз ще ти шия ризите и ще ти готвя, ще ти пера. Ти ще се грижиш за прехраната ни.

Оловните й думи се стовариха отгоре му с отчетливата сила на методично стоварвай отгоре му огромен чук.

— Никога повече няма да видиш Калан — това трябва да го разбереш. Но докато изпълняваш всичките ми желания, ще знаеш, че тя е жива. По този начин ще имаш възможност да й покажеш любовта си към нея. Всеки ден, когато се събужда, тя ще знае, че ти се грижиш за това да е жива. Няма друг начин да й покажеш любовта си.

Сви го стомахът. Отнесе се в спомени за друго време и място.

— А ако реша да сложа край на всичко това? — Тежестта на подобна лудост бе толкова съкрушителна, че той я обмисляше сериозно. — Вместо да бъда твой роб?

— В такъв случай вероятно това ще е формата, която ще приеме търсеното от мен познание. Може би този без смислен край ще бъде онова, което трябва да науча. — Тя щракна с два пръста като с ножица, сякаш прерязваше онази нишка магия, поддържаща живота на Калан. — Една последна зловеща конвулсия, която в крайна сметка ще докаже за пореден път безсмислието на съществуването.

Хрумна му, че тази жена не бива да бъде заплашвана, понеже е същество, което — вече започваше да го разбира — посреща с отворени обятия всеки ужасяващ обрат на съдбата.

— От всичко, което има значение за мен на този свят — прошепна той в мъглява агония, повече на себе си и на Калан, отколкото на похитителката си, — само едно е онова, което е незаменимо — Калан. Ако трябва да бъда роб, за да живее тя, тогава ще бъда.

Ричард осъзна, че Ничи безмълвно оглежда лицето му. За миг я погледна, после отвърна глава — не можеше да понесе ужасната противност на красивите й сини очи. Замени образа им с мисления образ на любовта на Калан.

— Всичко, което си изпитал с нея — цялата радост, щастие, удоволствия: всичко това ще си остане винаги в теб, Ричард. — Ничи сякаш проникваше до самото дъно на душата му, четеше страниците на миналото му, изписа ни в мислите му. — Пази като очите си тези спомени. Те ще те крепят. Никога повече няма да я видиш, нито тя теб. Тази глава от живота ти приключи. Сега и на двама ви предстои нов живот. Най—добре ще е да свикнеш, понеже така стоят нещата.

Така стоят нещата. Светът не бе какъвто му се искаше да бъде. Самият той бе убеждавал Калан, че трябва да се съобразяват с реалната ситуация, а не да губят ценните си мигове живот в мечти за неща, които не могат да се сбъднат.

Ричард прокара пръсти по челото си и се опита да придаде колкото се може повече сила на гласа си:

— Надявам се не очакваш от мен да се науча да се чувствам добре с теб.

Отпуснал ръце покрай тялото си, той скочи на крака.

— И за какво ти е цялото това знание? — запита той, воля на натрупаната в сърцето му горчивина. — Защо това е толкова важно за теб?

— Като наказание.

Ричард не можеше да повярва на ушите си.

— Моля?

— Не искам да ти причиня нищо лошо, Ричард — усмихна му се тя с отнесената си усмивка.

Той се отпусна на земята.

— Защо? — прошепна след малко.

Ничи скръсти ръце в скута си.

— Болката, Ричард, е единственото нещо, което може да докосне парчето лед в сърцето ми, наречено живот. Болката е единственото, заради което живея.

Той я гледаше като гръмнат. Помисли си за видението. Нямаше как да се пребори с преднината на Императорския орден. Не можеше да измисли нищо, с което да се противопостави на съдбата си с тази жена.

Ако не беше Калан, в същия този миг той щеше да се хвърли върху Ничи и в битката с нея да реши нещата веднъж завинаги. Щеше с готовност да се хвърли към смъртта си, възправяйки се срещу това жестоко безумие. Само дето разумът му го възпираше.

Трябваше да живее, за да живее и Калан. Само и единствено за това трябваше да поставя единия си крак пред другия и да върви към забвението.