Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (24)

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Ричард бе спрял да я погледне един—единствен път, преди да потъне сред дърветата. Стоеше на прага в бялата си Изповедническа рокля, дългата й гъста коса се полюшваше на вятъра, тялото й излъчваше неподправена — женственост, изглеждаше толкова красива, колкото бе при първата им среща. Погледите им останаха вкопчени един в друг за миг. Бе твърде далеч, за да види зеленото в очите й — цвят, който не съществуваше никъде другаде; цвят, изтъкан от такова съвършенство, че понякога спираше дъха му, друг път го учестяваше.

Но онова, което истински го бе спечелило, бе умът на тази жена — на нейния ум наистина нямаше равен.

Знаеше, че времето му изтича. Колкото и да не му се искаше да отвръща поглед от Калан, знаеше, че животът й зависи от това равновесие. Имаше ясна цел. Потъна в гората.

Бе минавал достатъчно пъти по тази пътека. Знаеше къде може да си позволи да тича и къде трябва да внимава. Сега, когато времето му изтичаше, не можеше да си позволи да внимава. Не се обърна повече.

Остана сам в гората. Не мислеше за нищо друго, освен че трябва да стигне навреме. За миг се почувства не на място в гората — безпомощен, незначителен, безнадежден. Оголели клони се клатеха на вятъра, други скърцаха и стенеха, сякаш в престорена тъга от раздялата с него. Опита се да не мисли.

С увеличаването на наклона около него се виждаха все повече ели и смърчове. Дъхът му бе насечен и бърз. В студените сенки на горския под вятърът долиташе до него само като далечен шепот, гонеше го, тласкаше го напред, прокуждаше го от най—щастливото място на земята. В по—ниските части, където растеше предимно кедър, земята бе покрита с купчини зелен мъх, все едно сватбени кейкове, наситени със зелена боя и напръскани с кафеникави шоколадови пръчици от кедровите иглички.

Ричард прекоси малко поточе, като пробяга по щръкналите във водата камъни на пръсти. В пътешествието си надолу по склона малкото поточе се криеше под скали я камъни и ромонът му ставаше кух и лековит, стъпките на Ричард отекваха глухо в кухините и оповестяваха похода му към затворничеството пред старите дъбове. В плоската сива светлина не забеляза червеникавия силует на един кедров корен. Просна се по очи на земята — последен акт на унижение пред прогонването му.

Докато лежеше сред студените, влажни, разпилени листа и мъртви клони и други останки от горския пейзаж, Ричард си помисли да не става изобщо. Можеше да остане да си лежи и всичко щеше да свърши — безразличният вятър щеше да смрази крайниците му, коварните паяци, змии и вълци щяха да го разкъсат до смърт, а накрая безчувствените дървета щяха да го закрият с телата си и само малцина ще оплачат загубата му — изчезването му ще е облекчение за повечето хора.

Куриер с послание, което никой не желае да чуе. Твърде скоро появил се водач.

Защо просто не остави нещата да свършат, да позволи на тихата смърт да отнеме и двама им и да се сложи край? Навъсените дървета до едно се бяха взрели да видят какво ще понечи да направи тази безполезна човешка твар, да видят дали ще има куража да се изправи на крака и да застане лице в лице с проблема. Самият Ричард не знаеше със сигурност.

Смъртта бе по—лесният избор и в този бездънен миг, по—малко болезнен за възприемане.

Дори Калан, колкото и да я обичаше, искаше от него нещо, което той не можеше да й даде: лъжа. Искаше от него да й каже, че нещо, което знае, че е еди—какво си, не е такова. Той бе готов на всичко за нея, но не можеше да промени истинността на нещата. Добре поне, че тя имаше достатъчно доверие в него, та се бе оставила да я изведе от мрачните сенки на тиранията, затъмняващи света, дори да не му вярваше, вероятно бе единственото същество, което искаше да го последва доброволно.

Всъщност остана легнал на земята едва няколко секунди, докато се окопити от падането и си поеме дъх, задавен от рукналите в главата му мисли — няколко кратки секунди, в които си позволи да прояви слабост, в замяна На предстоящите трудни моменти.

Слабост, за да балансира силата, която щеше да му е нужна. Съмнение, за да балансира убедеността си. Страх, за да балансира смелостта, която щеше да му се наложи да призове.

Дори докато се питаше дали ще стане, знаеше, че ще го направи. Изведнъж поривът му към самосъжаление внезапно секна. Бе готов на всичко заради нея. Дори на това. Дори на хиляди пъти по толкова.

С подновена решителност Ричард се насили да прогони обърканите мисли от главата си. Не беше чак толкова безнадеждно — можеше да се справи. В края на краищата се бе изправял на изпитания къде—къде по—сериозни от хватката на една Сестра на мрака. Веднъж бе измъкнал Калан от лапите на пет като тази Сестра. А тук Ничи бе сама. Щеше да се справи и с нея. При мисълта, че Ничи си въобразява, че двамата с Калан ще танцуват безропотно по нейната свирка, кръвта му кипна.

Унищожила отчаянието, във вените му се вля яростта.

В следващия миг той отново препускаше като вятър, тялото му бръснеше яростно показалите се над пътеката клони. Прескачаше паднали стволове и ями в скалните корита, вместо да слиза и да се изкачва внимателно по тях. Всяко скъсяване и скок му спестяваха по няколко безценни секунди.

Един счупен дървесен клон посегна към раницата му, изтръгвайки я от рамото му. Той се опита да я дръпне, без да спира, но клонът я държеше здраво и съдържанието й се разпиля по земята.

Ричард избухна в ярост, сякаш дървото го бе направило нарочно, за да го забави. Изрита враждебния клон, изтръгвайки го от мъртвото му рамо. Падна на колене и напъха вещите си обратно в раницата, събирайки парчета мъх заедно със златни и сребърни монети и борови шишарки заедно със сапуна, който му бе дала Калан. Нямаше време да проверява дали е прибрал всичко. Този път нагласи раницата си и през двете рамена, не я остави Да виси само от едното. Преди се бе опитал да печели време, но вместо това бе загубил.

Пътеката, която на места ставаше съвсем тясна, започна да се изкачва рязко нагоре, от време на време се налагаше да се задържа с две ръце за камъни или корени. Беше я ползвал достатъчно пъти, за да познава сигурните ръкохватки.

Въпреки студения ден Ричард избърса капчиците пот от челото си, понеже му замъгляваха погледа. Докато бъркаше с ръце към сигурните ръкохватки, изподраска кокалчетата си.

С вътрешното си око виждаше, че Ничи се придвижва прекалено бързо, покрива твърде много разстояние и набира прекалено много преднина. Знаеше, че е пълна лудост да изостане толкова назад, успокоявайки се с мисълта, че ще навакса по пряката пътека. Въпреки това му се искаше да бе останал още, да бе подържал още малко ръката на Калан.

Душата го болеше при мисълта каква агония е всичко това за Калан. Някак си усещаше, че за нея всичко е по—ужасно. Макар да бе свободна, а той не, за нея нещата бяха по—страшни, понеже в свободата си тя трябваше да се сдържа, когато не искаше нищо повече от това, да тръгне след него. Подвластен на своя господар, за Ричард нещата бяха прости — просто трябваше да изпълнява заповеди.

Изскочи измежду дърветата на по—широката пътека, извеждаща към края на просеката. Ничи не се виждаше. Той притаи дъх и плъзна поглед на изток, припрял от страх да не зърне силуета й от другата страна на просеката; Да върви надолу. Отвъд височинката, на която бе застанал, виждаше гори, разстлани пред него, и планини от Двете страни, повдигащи килима от гори. В далечината се извисяваха до умопомрачителни висини още по—гигантски планини, върховете и по—голямата част от склоновете им се открояваха в белите си одежди на фона на натежалото сиво небе.

Ричард не забеляза кон или ездач, но тъй като пътеката завиваше малко след като заслиза надолу, това не означаваше нищо. Върхът на просеката бе оголен, надолу всичко потъваше почти веднага в гъсти гори. Той бързо огледа земята в търсене на следи, надяваше се, че не се е отдалечила твърде далеч и че ще успее да я настигне, преди да е направила нещо ужасно. Не откри следи и сърцето му се отпусна.

Вгледа се в долината долу, оттатък кафеникавата поляна, към къщата им. Бе твърде далеч, за да може да види някого. Надяваше се Калан наистина да остане няколко дни, както я бе помолил. Не искаше да отива при армията, да се включва в една обречена война, да излага живота си на опасност напразно.

Разбираше желанието й да бъде със своя народ и да защитава родината си. Калан вярваше, че прави разлика. Не беше така. Не още. Може би никога нямаше да стане. Видението на Ричард не бе нищо повече от приемането на тази даденост. Като размахваш меча си пред слънцето, не му пречиш да залезе.

Ричард хвърли преценяващ поглед към облаците. През последните два дена си бе мислил, че по всичко личи, че скоро ще ги навести снегът. По вида на небето и аромата във въздуха можеше да счита, че е бил прав.

Знаеше, че няма да му е толкова лесно да избяга от Ничи, че да се върне в къщата им за няколко дни. Бе измислил тази история по друга причина. След като веднъж времето се промени и снегът засипе високите планини, следва яростна атака на зимата. Ако наистина предстоеше такава буря, признаци за каквато разчиташе във знаците наоколо, Калан и Кара щяха да се окажат затворени в къщата чак до пролетта. С цялата храна, която носеха отдолу, и със запасите, които Ричард бе натрупал от лов, двете щяха да имат достатъчно, за да преживеят тези месеци. Нацепените дърва също щяха да им стигнат.

Тук тя щеше да е в безопасност. При армията щеше да е изложена на непрекъсната опасност.

Пъстрата кобила се измъкна измежду дърветата и спря недалеч. Сините очи на Ничи се залостиха върху Ричард от първия миг.

Преди, когато Сестрите на светлината го бяха отвели в Двореца на пророците, Ричард бе обладан от погрешното убеждение, че Калан желае това. Той не знаеше и не можеше да разбере, че го е направила, за да му спаси живота. Ричард си бе помислил, че тя просто не иска да го вижда повече.

Докато бе затворник в Двореца, Ричард винаги бе считал Ничи за олицетворение на плътската страст. В нейно присъствие едва успяваше да си отвори устата. Направо не можеше да повярва, че е възможно да съществува толкова физически съвършено създание — освен в мечтите на един мъж.

Сега, докато я гледаше как се полюшва на седлото, насочвайки коня си нагоре по пътеката, втренчила сините си очи върху него, му се стори, че понася красотата си с някаква мрачна примиреност. До такава степен бе загубила изумителното си присъствие, че той дори не можеше да си представи защо някога бе изпитвал подобни чувства към нея.

По—късно бе разбрал какво представлява дълбочината на душата на истинската жена, измеренията на истинската любов, на истинското отдаване. В светлината на всичко това Ничи оставаше в сянка.

Докато я гледаше как се приближава, с изненада установи, че му се вижда тъжна. Сякаш едва ли не съжалява, че го вижда там. Нещо повече — в изражението й Ричард Долови нещо, което му заприлича на облекчение.

— Ричард, не ме разочарова. — Гласът й изразяваше известно съмнение. — Целият си потен. Искаш ли да починем?

Престорената й нежност накара кръвта му да закипи. Отмести поглед от меката й усмивка и се обърна към пътеката, тръгвайки пред коня й. Реши, че ще е най—добре да не казва нищо, преди да е овладял гнева си.

Недалеч надолу по пътеката откриха черен жребец с бяло петно на челото. Огромното животно бе вързано на малка полянка, свряна между няколко високи бора.

— Конят ти, както обещах — рече тя. — Надявам се ще ти хареса. Гледах да е достатъчно силен и едър, за да се чувстваш удобно на него.

Ричард провери как е обязден и установи, че юздичката е поставена както трябва. Ничи не измъчваше животните с жестоко врязани в устата им железни пластини, с каквито някои Сестри се чувстваха господарки на ездата. Останалата част от такъмите също изглеждаха на ниво. Конят имаше здрав вид.

Отдели малко време, за да се запознае с него. Напомни си, че животното няма никаква вина за проблемите му и че не бива да допуска лошо отношение към него заради Ничи. Не я попита за името му. Остави ръката си под муцуната му, за да може животното да я подуши и да изпръхти в нея, после погали гладкия му черен врат. Потупа го по хълбока — едно кратко запознанство без думи. Мощният черен жребец удари земята с копито. Все още не можеше да се каже, че е особено радостен от срещата си с Ричард.

Засега нямаха избор на пътища — имаше една—единствена пътека, която се виеше на изток от къщата, в която остана Калан. Ричард тръгна напред, за да не му се налага да гледа Ничи.

Не му се искаше да се мята на седлото още от първия миг и така да остави у животното лошо впечатление за себе си. По—добре да му позволи да го опознае, да походят заедно няколко километра. Държеше юздите отпуснати и вървеше отпред, като се стремеше да му остави време да свикне да следва новия си господар. Съсредоточаването му върху коня го отклоняваше от мислите, които застрашаваха да го замъкнат на дъното на едно море от мъка. След известно време жребецът като че се поуспокои и посвикна с него, така че Ричард най—сетне го яхна.

Тясната пътека не позволяваше на Ничи да върви до него. Петнистата й кобила пръхтеше ядно, задето трябваше да следва жребеца. Ричард бе доволен да види, че вече е успял да преобърне реда на нещата.

Ничи не направи опит да поведе разговор, вероятно — както си помисли Ричард — доловила настроението му. Той бе с нея, но тя по никакъв начин не можеше да се надява, че ще е доволен от този факт.

Когато започна да мръква, Ричард просто скочи от седлото си край едно поточе, където конете можеха да се напият с вода, и хвърли нещата си на земята. Ничи безмълвно прие избора му на място за пренощуване и свали багажа си от седлото на коня, след което разгъна одеялото си на земята. Седна върху него. Изглеждаше някак унила. Вечеря наденица със сухар, които прокарваше през гърлото си с вода. След първата хапка повдигна наденицата си към него. Той не отвърна на поканата й да хапне. Ничи прие реакцията му за отказ и продължи да се храни.

Когато приключи и се изми в поточето, се оттегли за малко зад ограда от гъсти храсти. Върна се и се зави в одеялото си, без да каже нито дума, обърна се и заспа.

Ричард остана седнал на мъхестата земя, скръстил ръце, облегнат на седлото си. Остана буден през цялата нощ. Гледаше как Ничи спи на светлината на надвисналото небе, озарявано от почти пълния кръг на луната. Следеше бавното й равномерно дишане, гледаше леко разтворените й устни, лекото потрепване на вената й на врата и през цялото време мислеше как да преодолее стореното от нея. Мина му през ума да я удуши, но знаеше, че е пълна глупост.

И друг път си бе служил с магия. В миналото не само бе усещал, но и бе използвал магия с неудържима мощ. Бе се изправял пред ситуации, изпълнени със смъртна опасност, породена от каква ли не магия. Ричард бе призовавал дарбата си, за да предизвика магия, каквато нито едно човешко същество не бе виждало, и бе наблюдавал раждането й на този свят по волята на неговото желание.

Дарбата му се предизвикваше най—вече чрез ярост или нужда. И с двете разполагаше в достатъчни количества.

Само дето не знаеше как ще му е от полза. Не разбираше достатъчно добре какво бе направила Ничи, за да започне да търси начин да й противостои. При положение че на другия край на изплетената от Сестрата магия висеше животът на Калан, той не можеше да си позволи да направи нещо, преди да е напълно сигурен в действията си. И така щеше да бъде — просто трябваше да намери пътя. Опитът му подсказваше, че в разсъжденията му има смисъл. Каза си, че е само въпрос на време. Ако искаше да запази разума си, трябваше да го вярва.

На следващата сутрин, без да каже нито дума на Ничи, оседла конете. Тя го гледаше, докато отпиваше от меха с вода, как затяга такъмите, като внимава нито едно железце да не убива на животните. Извади хляб от самара, оставен до нея, и попита Ричард дали би хапнал. Той не й обърна внимание.

Би трябвало да е изморен от нощното будуване, но гневът му го държеше нащрек. Под оловното небе двамата яздеха с равномерна, макар и не бърза крачка, през целия ден, прекосяваха безкрайни на вид гори. Усещането на топлия кон под него бе приятно. През цялото време слизаха все надолу, от високото, където се намираше къщата им, към низините.

На смрачаване дойде снегът.

Отначало се появиха само няколко гонещи се на вятъра снежинки. След малко се усили, цветът започна да изчезва от пейзажа наоколо, докато в един миг всичко стана абсолютно бяло. Видимостта намаля рязко, докато накрая снегът не се превърна в дезориентираща, плаваща, плътна стена. Ричард мигаше често, за да прогони огромните снежинки, влизащи в очите му.

За пръв път откакто бе тръгнал с Ничи, Ричард почувства някакво чувство на облекчение.

Калан и Кара, залостени високо в планината, щяха да се събудят в неколкосантиметров сняг. Ще решат, че е глупаво да се опитват да тръгват сега в снега, когато както със сигурност ще си помислят — той ще се стопи и след няколко дни ще могат да пътуват по—удобно. Горе в планината това ще бъде огромна грешка. Времето ще остане студено. Веднага след тази снежна буря ще последва друга и скоро снегът ще ги зарине до прозорците. Чакането ще ги поизнерви, но в крайна сметка ще решат, че е по—добре да изчакат — и без това няма за къде да бързат.

И така по всяка вероятност ще завършат заклещени в къщата за цялата зима. Когато той постепенно се изтръгне от лапите на Ничи, ще открие Калан в сигурното убежище на дома им.

Реши, че би било глупаво да остави гнева си да го води и да спят на открито. Можеха да замръзнат до смърт. Спомняше си прекрасно, че ако Ничи умре, умира и Калан. Когато мярна огромен хралупест бор, насочи коня си към него. Допирът до клоните изтупа снега от наметалото му. Ричард го свали и разтърси глава.

Ничи се огледа смутено, но не възрази. Скочи от седлото и зачака да види какво ще прави Ричард. Когато той хвана един клон и го дръпна встрани пред нея, тя се намръщи, но пъхна глава под него, за да види какво има оттатък. Изправи се с изражение на искрена детска радост. Ричард не отвърна на широката й усмивка.

Вътре, под дебелите клони, покрити със сняг, ги чакаше застинал, студен свят. Вътре бе тъмно — светлината не можеше да проникне през дебелия слой сняг. В сумрака Ричард издълба малка яма и запали огън със сухите клони, които внимателно бе събирал.

Щом пращящите пламъци заискриха топло, Ничи удивено огледа вътрешността на хралупата. Трепкащата светлина озаряваше приятно клоните над главите им. Долната част на дървото бе без клони, вътрешността образуваше кух конус, в долната част на който се намираха те.

Ничи безмълвно протегна ръце към огъня. Изглеждаше доволна — не че злорадстваше, че Ричард се е предал и е осигурил подслон и топлина и за двамата, а беше искрено доволна. Сякаш бе преживяла нещо наистина мъчително сега вече можеше да си отдъхне. Приличаше на жена, която не очаква нищо, но е благодарна за онова, което има.

Ричард не бе закусил с нея, не бе хапнал нищо и предишния ден. Гладът победи решителността му и той разтопи на огъня сняг, за да сготви ориз със зеленчуци. Гладуването нямаше да доведе до нищо добро нито за него, нито за Калан. Без да каже нищо, разчупи хляба си и в едната му половина изсипа половината от ориза. Подаде я на Ничи. Тя пое купичката от хляб и му благодари.

Предложи му изсушено на слънце парче месо. Ричард гледаше тънките й нежни пръсти, предлагащи му парчето месо. Гледката му заприлича на човек, който храни катеричка. Той грабна парчето от ръката й и откъсна със зъби малко от него. За да не я гледа, втренчи поглед в огъня и се съсредоточи върху ориза и хляба си. Единственият друг шум, освен пращенето на огъня, бе тътенът от преспите сняг, падащи от огъналите се от тежестта им клони.

Снеговете често превръщаха горите в място, обладано от призрачно спокойствие. Докато седеше край огъня, след като приключи вечерята си, приласкай от топлината на пламъка, галеща лицето му, Ричард най—сетне се поддаде на изтощението от дългата езда и предната безсънна нощ. Метна в огъня по—дебели цепеници и ги зарови в тлеещите въглени. Разгърна одеялото си срещу Ничи, от другата страна на огъня, докато тя тихо го наблюдаваше, пъхна се вътре и с мисълта за намиращата се на сигурно място в къщата им Калан заспа.

На другата сутрин станаха рано. Ничи не каза нищо, но веднага щом яхнаха конете, решително изпревари с петнистата си кобила неговия черен жребец и поведе напред. Снегът се бе превърнал в студена влажна мъгла. Падналият на земята сняг се бе разтопил на киша. Ниските части на планините все още не бяха готови да се предадат на зимата. По—високо, където се намираше Калан, бе по—студено и снеговалежът е бил по—обилен.

Докато се придвижваха по тесен път по едно било, Ричард се опитваше да гледа към гората, за да отклонява мислите си, но не можеше от време на време да не поглежда към Ничи, която бе точно пред него. Беше студено и влажно. Тя бе наметнала над черната си рокля тежко черно наметало. С черната си осанка, гордо вдигната глава и руса коса, разпиляна по наметалото, имаше царствен вид. Ричард бе облечен в дрехите си на горски водач и не се бе бръснал.

Петнистата кобила на Ничи бе тъмносива, почти черна, с по—светли сиви ивици тук—там по тялото. Гривата й бе тъмносива, същата като леко окосмените й крака, а опашката й — млечнобяла. Бе един от най—красивите коне, които бе виждал Ричард. Мразеше го. Беше нейн.

До следобеда пресякоха една пътека, водеща на юг. Ничи, която водеше, продължи на изток. До края на деня щяха да попаднат на още няколко разклонения, използвани предимно от случайни ловци или трапери. Планините бяха негостоприемни. Дори да ги нямаше многото дървета, почвата си оставаше камениста и рехава. На няколко места по—близо до Града на елените или край други населени места на север или юг се издигаха тревисти хълмове, които можеха да изхранват неголеми стада мършави овце или кози.

Докато усещаше движещите се под тялото му мускули на жребеца, Ричард плъзна поглед по земята, която обичаше и познаваше. Не знаеше кога ще се върне отново по тези места — ако изобщо се върне. Не бе я питал къде отиват, като предполагаше, че тя едва ли ще му каже толкова рано. Това, че се бяха насочили на изток, все още не означаваше нищо, понеже имаха ограничен избор от пътища.

В пасивния ритъм на ездата мисълта на Ричард продължаваше да се връща към меча и към факта, че го бе оставил на Калан. Тогава това му се бе сторило единственото възможно решение. Не искаше да го прави точно по онзи начин, но в същото време не можеше да измисли никакъв друг, който би й осигурил надеждна защита. Молеше се никога да не й се налага да го използва. Направеше ли го, щеше да почувства и яростта на оръжието.

На колана му висеше изящен нож, но без меча си се чувстваше гол. Мразеше това древно оръжие, мразеше начина, по който то изтръгваше от душата му всичките му черни инстинкти. Но в същото време не можеше без него. Често си припомняше думите на Зед, че мечът е просто средство.

Но бе и нещо повече. Мечът бе огледало, па било то и такова, което бе свързано с магия и способно да доведе до пълно разрушение. Мечът на истината можеше да унищожи всичко по пътя си — плът или стомана, — докато виждаше в него враг, и в същото време не би наранил приятел. Именно в това се криеше парадоксът на магията му: злото се определяше единствено от възприятията на човека, използващ меча, от онова, което той вярваше, че е истина.

Ричард бе истинският Търсач на истината и наследник на силата на меча, създадена от магьосниците в Голямата война. Мечът трябваше да е с него. Той трябваше да е с меча си и да го пази.

Много „трябва“, каза си след малко.

Късно следобеда напуснаха източната пътека и се насочиха на югоизток. Ричард познаваше пътеката, която избраха. След още някой ден щеше да ги изведе до едно село, след това щеше да се превърне в тесен път. Тъй като Ничи бе поела по новата пътека без колебание, той предположи, че сигурно я познава.

На здрачаване заобиколиха от север едно доста голямо езеро. Малко ято чайки се носеха ниско над измитата от дъждовете водна повърхност. По тези места не се срещаха често чайки, но не бяха и съвсем непознати. Той изброи на ум всички водни птици, които бе виждал в Стария свят. Морето го бе очаровало истински.

В далечината на отсрещния бряг Ричард мярна силуетите на двама рибари. От близката страна на езерото се забелязваше дълбок коловоз, издълбан от много поколения хора, идващи за риба от близкото селце на юг.

Двамата мъже, седнали на стърчаща над водната повърхност скала, им помахаха в поздрав. Ричард и Ничи бяха твърде далеч, за да ги видят добре мъжете — вероятно ги бяха помислили за трапери.

Ничи отвърна на поздрава им с небрежно махване с ръка — сякаш казваше: „Наслука. Де да можехме да ви правим компания.“ Заобиколиха по една чупка и най—сетне се скриха от погледите на мъжете. Ричард отметна мократа си коса от челото и се заслуша в плясъка на вълните, обливащи калния бряг. Оставиха езерото зад гърба си и потънаха в гората, а пътеката се заизкачва плавно по склона. Ничи бе вдигнала качулката си, за да се предпази от влагата и ситния дъждец, сипещ се между дърветата. Обгради ги сгъстяващ се мрак.

Ричард не искаше да предприема нищо, което би изложило на риск живота на Калан. Най—сетне бе дошъл моментът да си проговорят.

— Като срещнем човек, какво да говоря? Едва ли би искала да го информирам, че си Сестра на мрака, тръгнала на лов за хора. Може би предпочиташ да играя ролята на глухоням?

Ничи го стрелна странично с поглед.

— Ти си мой съпруг — рече, без да се замисли. — Очаквам да се придържаш към тази версия при всички обстоятелства и пред всеки срещнат. За да не се стига до усложнения, отсега нататък ти си мой съпруг, аз съм твоя съпруга.

Ричард стисна юздите на коня си.

— Аз си имам съпруга. Ти не си тя. Няма да се преструвам, че е така.

Леко поклащайки се на седлото, Ничи явно не обърна особено внимание на думите му, нито на скритото зад тях чувство. Вдигна глава, обхващайки с поглед смрачаващото се небе.

В низината бе твърде топло за сняг. През проблясващите от време на време парченца небе сред облаците Ричард все пак бе успял да мерне заснежените планински върхове и склонове по—нависоко. Калан бе в безопасност, на топло и сухо място.

— Дали би могъл да ни намериш още едно от онези дървета—къщички? — попита го Ничи. — Където да сме на сушина като снощи? Направо умирам за топло и сухо местенце.

Между редките пролуки сред боровете и през мрежата от голи клони на елши и ясен Ричард огледа хълма, спускащ се пред тях.

— Да.

— Чудесно. Ще трябва да си поговорим.