Метаданни
Данни
- Серия
- Мечът на истината (8)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Faith of the Fallen, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Невена Кръстева, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 79гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
ВЯРАТА НА ПРОКУДЕНИЯ. ЧАСТ I. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.6. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Faith Of The Fallen / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 512. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-175-2 (ч. 1)
ВЯРАТА НА ПРОКУДЕНИЯ. ЧАСТ II. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.6. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Faith Of The Fallen / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 447. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-176-0 (ч. 2)
История
- —Добавяне
- —Основна редакция от shanara и piki
- —Допълнителна редакция от piki
Статия
По-долу е показана статията за Вярата на Прокудения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Вярата на Прокудения | |
Faith of the Fallen | |
Автор | Тери Гудкайнд |
---|---|
Първо издание | САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | роман |
Вид | фентъзи |
Поредица | „Мечът на истината“ |
Преводач | Невена Кръстева |
Начало | SHE DIDN'T REMEMBER DYING. |
„Вярата на Прокудения“ (на английски: Faith of the Fallen) е шестият роман от епичната фентъзи поредица на Тери Гудкайнд, „Мечът на истината“. Публикуван е за първи път през април 2000 година. На български е преведен от Невена Кръстева и издаден през същата година.
Сюжет
В разгара на войната за спасяване на магията, Ричард е отвлечен от могъща магьосница на име Ничи – сестра на Мрака, отдадена на целите и философията на най-големия враг на Ричард – Джаганг. Ничи търси смисъла на живота си и е убедена, че може да го намери само в прекараното с Ричард време и наблюдението върху реакциите му. Залогът за пленничеството му е животът на любимата му – Калан.
|
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Ричард чу странен звук, който го накара да замръзне на място. Усети някакъв тътен дълбоко в земята и в гърдите си. Стори му се, че мярва светкавица над върховете на дърветата, но бе толкова за кратко, че не бе сигурен.
Звукът обаче, все едно удар на огромен чук в сърцето на планината, смрази кръвта във вените му.
Къщата не бе далеч. Хвърли връзката с пъстърви и буркана с лещанки и се втурна в бяг.
Точно преди да излезе измежду дърветата, за да стъпи на поляната пред къщата, спря. Сърцето се бе качило в гърлото му.
Пред прага на къщата забеляза двете жени — едната облечена в бяло, другата в черно. Бяха свързани с трептяща нагъната припукваща ивица млечнобяла светлина, върнатите нагоре длани на Ничи бяха леко повдигнати едно с ръцете й, и раздалечени малко повече от ширината на хълбоците й.
Млечнобялата светлина извираше от гърдите й, преминаваше разстоянието между двете жени и пронизваше Калан в сърцето. Трептящото сияние между двете бе ослепително, сякаш не можеше самото то да се спаси от собствената си агония.
Видът на Калан, разтърсвана от яростната светкавица, пронизваща я в гърдите, парализира. Ричард от страх за нея — страх, който му бе до болка познат от времето, когато тя бе на прага на смъртта. Нишката пронизваше и сърцето на Ничи и свързваше двете жени. Ричард не разбираше магията, която използва Ничи, но инстинктивно разбираше, че е изключително опасна не само за Калан, но и за самата Ничи, която очевидно също изпитваше болка. Това, че Ничи бе готова да изложи себе си на такъв риск, го изпълни с ужас.
Знаеше, че трябва да запази спокойствие и да мисли с главата си, ако иска Калан да има шанс за оцеляване. Неудържимо копнееше да вземе нещо и да удари Ничи с всичка сила, но знаеше, че нещата не са толкова прости. Вечно повтаряната фраза на Зед — нищо на тоя свят не се постига лесно — изведнъж проблесна в съзнанието на Ричард и той разбра истинския й смисъл.
В отчаяно търсене на отговори всичко, което знаеше за магията, се втурна бясно в главата му. Нищо не му подсказваше какво трябва да прави, но поне разбра какво не трябва. Животът на Калан бе част от равновесието.
В същия миг Кара изхвърча от къщата. Беше чисто гола. Всъщност не бе кой знае колко странно. Ричард бе свикнал с формите на тялото й, изложени на показ под впитата в тялото й червена кожена одежда. Като се изключи цветът, разликата не бе кой знае каква. От нея капеше вода. Косата й бе в безпорядък, което всъщност май му се стори по—необичайно за него от вида на голото й тяло. Беше свикнал да я гледа с вечната й плитка на гърба.
В юмрука й стърчеше червената кожена палка — нейният Агиел. Мускулите на краката, ръцете и раменете й щяха да се пръснат от напрежение.
— Кара! Не! — изкрещя Ричард.
Той вече хвърчеше през поляната, когато Кара бе стигнала до Ничи и забиваше Агиела си в шията й.
Ничи изпищя от болка и се свлече на колене. Калан направи точно същото — и движенията, и викът й бяха съвсем като на другата жена.
Кара стисна в юмрук косата на Ничи и дръпна главата й назад.
— Време е да умреш, кучко!
Ничи не правеше нищо, за да спре Кара, чийто Агиел бе само на милиметри от врата й.
Ричард летеше към Морещицата с отчаяната надежда, че няма да пристигне твърде късно. Агиелът на Кара тъкмо допираше плътта на Ничи, когато Ричард успя да я докопа за кръста и да я хвърли назад на тревата. Стори му се малко странна на пипане — с копринено мека кожа, опъната върху стегнати като пружина мускули. Когато и двамата се строполиха на земята, ударът я остави без дъх.
Кара бе толкова бясна, че замахна с Агиела си към Ричард, без в действителност да си дава сметка, че е той — за нея в момента това бе някой, който й пречеше да изпълнява задълженията си към Калан.
Жестокият удар в лицето бе като стоварване на метален блок, последвано от гръм. Болката го заслепи. Ушите му забучаха. Внезапните усещания го оставиха без дъх, разтърсиха цялото му същество и за една—единствена секунда възвърнаха в главата му цяла лавина от мъчителни спомени.
Кара се бе вторачила върху предстоящото убийство и всяко прекъсване я разяряваше до лудост. Ричард дойде на себе си тъкмо навреме, за да успее да я стисне за китките и да я притисне към земята, за да не може да се хвърли към Ничи. Морещицата бе удивителен боец, но истинският й талант бе да реагира на магия, не на мускули. Точно затова тя се опитваше да подмами Ничи да използва силата си. Само така можеше да измъкне магията от врага си и да я използва срещу него.
Мятането на голото й тяло на земята не направи почти никакво впечатление на Ричард. Усети кръв по устните си. Вниманието му бе съсредоточено върху Агиела на Кара — трябваше да й попречи да го използва отново. Главата му пулсираше болезнено, трябваше да се бори не само с Кара, а и със себе си — за да остане в съзнание.
Единственото, което можеше да направи, бе да я държи на земята.
В този момент Морещицата представляваше по—голяма заплаха за живота на Калан, отколкото Ничи. Ако Ничи бе искала да убие Калан, Ричард бе убеден, че вече щеше да го е направила. Макар и да не разбираше какво точно е направила Сестрата, по онова, което вече бе видял, можеше да схване за какво най—общо става дума.
Кръвта му капеше върху голите гърди на Кара — аленочервено петно на фона на млечнобялата й кожа.
— Кара, престани! — челюстта му се движеше, макар и с болка, така че съобрази, че вероятно не е счупена. — Аз съм, спри! Ще убиеш Калан.
Кара застина под него, втренчена объркано в очите му.
— Каквото причиняваш на Ничи, го усеща и Калан.
— По—добре го чуй — обади се Ничи иззад него с кадифения си глас.
Кара вдигна ръка, щом Ричард, я пусна, и докосна наранената му устна.
— Съжалявам — прошепна тя, дала си сметка за стореното. По гласа й разбра, че наистина го мисли. Той кимна и се изправи, като преди да се извърне към Ничи, подаде ръка на Морещицата.
Ничи стоеше изправена в онази своя характерна поза, излъчваща гордост и достолепие. Вниманието и магията й бяха насочени срещу Калан. Спокойната, но могъща сила в него се бе събудила и чакаше заповедите му. Ричард нямаше представа как да я използва, за да спре Ничи. Изчакваше от страх да не направи нещо, което ще увеличи още повече мъките на Калан.
Калан също бе станала, но отново бе прилепена към стената на къщата от млечнобялата ивица светлина. Зелените й очи бяха станали огромни от ужаса на онова, което вършеше Ничи с нея.
Ръцете на Сестрата се вдигнаха. Допря длани до сърцето си, над светлината. Беше с гръб към Ричард, но той виждаше светлината през нея, сякаш огън разяждаше средата на парче хартия, дупката се увеличаваше към краищата, сякаш се готвеше да я погълне. Извиващата се светлина правеше съвсем същото с Калан, сякаш изпепеляваше вътрешностите й, но Ричард виждаше, че не я убива. Все още дишаше, движеше се, бе жива — не реагираше като човек, чиито вътрешности наистина са проядени. Когато ставаше въпрос за магия, той знаеше, че човек не бива да вярва на очите си.
В средата на гърдите на Ничи, под ръцете й, тя бавно започва да възвръща плътта си, лъчите постепенно избледняваха и тялото й придобиваше цялост.
Ричард едва сдържаше гнева си. Мускулите му бяха напрегнати до крайност. Магията вътре в него се бе навила на кълбо като усойница, подготвяща се за нападение. Искаше само да разкъса тази жена на парчета. Единственото, което копнееше повече от това, бе Калан да е в безопасност.
Ничи се усмихна очарователно на Калан, след което се обърна към Ричард. Спокойните й сини очи небрежно отскочиха към побелелите кокалчета, стиснали дръжката на меча му.
— Ричард. Толкова време мина. Изглеждаш добре.
— Какво си направила? — изскърца той през зъби.
Тя се усмихна. Както майка се усмихва на рожбата си снизходително. Пое си дъх, сякаш за да си почине след изморителен труд, после посочи с ръка Калан:
— Направих заклинание на жена ти, Ричард.
Той чуваше тежкото дишане на Кара зад лявото си рамо. Морещицата предвидливо се бе дръпнала на достатъчно разстояние, че да е извън обсега на меча му.
— И какво целиш? — попита той.
— Ами да те пленя, разбира се.
— Какво ще стане с нея? Какво си й направила?
— Аз да съм й направила нещо? Не, каквото й се случи. Ще й бъде причинено само от твоята ръка.
Ричард се намръщи. Разбра думите й, но толкова му се искаше да греши.
— Искаш да кажеш, че ако те нараня, Калан също ще страда, така ли?
Ничи се усмихна по същия снизходителен, обезоръжаващ начин, който той си спомняше от времето на своето обучение. Не можеше да повярва, че някога си бе казвал, че ако има добър дух, то той сигурно изглежда като нея.
Ричард усещаше магията, вряща в тялото на жената. Беше се научил, благодарение на дарбата си, да разпознава присъствието на магията. Имаше неща невидими за останалите, които той виждаше. Виждаше го в очите им, понякога усещаше сиянието около тях. Рядко бе срещал жени с дарбата, около които въздухът да трепери от напрежение. Нещо повече — Ничи беше Сестра на мрака.
— Не само ще страда — по—лошо. Виждаш ли, двете с нея вече сме свързани с майчино заклинание. Странно име, не мислиш ли? Донякъде идва от самата му природа — да подхранва. Също както майката храни детето в утробата си и поддържа живота му. Светлината, която видя преди малко, е нещо като пъпна връв, изтъкана от магия. Променяйки самата природа на този свят, тя свързва нашите два живота, независимо на какво разстояние се намираме една от друга. Точно както аз съм дъщеря на майка си и нищо не може да промени този факт, така и в този случай нещата са дадени веднъж завинаги.
Тя говореше с тон на наставник, както някога в Двореца на пророците, когато бе една от учителките му. Никога не бе разточителна на думи и това според него бе прибавяло някакво благородство в цялостното й излъчване. По онова време Ричард не можеше да си представи да чуе от устата на Ничи лоша дума, но това, което тя му говореше сега, бе повече от ужасно.
Все още се движеше с несравнима, плавна елегантност. Ричард винаги бе намирал изкусителност в движенията й. Сега му се струваха като извивки на змия.
Магията на меча му напираше, готова да разкъса цялото му тяло и да излезе навън. Тя бе направена така, че да се възбужда от присъствието на враг, у когото усети зли намерения. В този момент Ничи толкова пълно отговаряше на всички условия, че Ричард едва удържаше оръжието си да не се впусне в самостоятелна битка за унищожение на заплахата за Търсача. Все още усещаше болката, причинена му от Агиела, а освен нея трябваше да се бори и с меча си. Усещаше релефните букви на думата ИСТИНА да се врязват в дланта му.
Този път, вероятно повече от всеки друг път, стоеше лице в лице с истината, в невъзможност да се поддаде на крещящите си желания. Животът и смъртта бяха в равновесие.
— Ричард — рече Калан с равен глас. Изчака погледът му да се обърне към нея. — Убий я. — В гласа й се усещаше власт, която не търпеше неподчинение. В бялата си Изповедническа рокля думите й звучаха наистина недвусмислено заповеднически. — Направи го. Не чакай друга възможност. Убий я. Недей да мислиш, а го направи.
Ничи изчака отговора му. Очевидно това, което щеше да каже Ричард, я интересуваше само от любопитство, нищо повече. Ричард нямаше какво да мисли или решава.
— Не мога — каза той на Калан. — Това ще убие и теб.
Ничи повдигна вежда.
— Много добре, Ричард. Чудесно.
— Направи го! — изкрещя Калан. — Направи го сега, докато все още можеш!
— Спокойно — отвърна й той, без да повишава глас. Обърна се към Ничи: — Да те чуем.
Тя сключи ръце по начина, по който обикновено го правеха Сестрите на светлината. Само дето тя не бе Сестра на светлината. В сините й очи се усещаше нещо много Дълбоко, но какво бе то, Ричард не знаеше и не можеше а си представи. Тя притежаваше напрегнатия поглед на човек, способен да понесе върху себе си цял свят от чувства — от копнеж до силна омраза. Онова, което виждаше със сигурност в погледа й, бе пълната решителност, по—важна за нея от самия живот.
— Нещата стоят така, Ричард; идваш с мен. Докато аз съм жива, и Калан ще живее. Умра ли, умира и тя. Просто е, нали?
— И друго? — продължи той.
— Какво друго? — примигна тя. — Няма друго.
— Ако реша да те убия?
— Ще умра. Но заедно с мен ще умре и Калан — сега животът на двете ни е свързан.
— Не това имах предвид. Искам да кажа, че сигурно целиш нещо. Какво друго ще стане, ако реша да те убия?
Ничи сви рамене.
— Нищо. Свободен си да решиш. Животът ни е в твои ръце. Ако искаш да запазиш нейния, ще се наложи да дойдеш с мен.
— И какво възнамеряваш да правиш с него? — попита Калан, приближила се бавно към Ричард. — Да изтръгнеш самопризнания, така че Джаганг да го призове на предпоставен процес, а след това да го екзекутира публично?
Ако не друго, Ничи изглеждаше изненадана, сякаш подобна мисъл никога не й бе хрумвала и я намираше отвратителна.
— Не, не това. Не искам да му причиня зло. Поне не засега. По—нататък, разбира се, е най—вероятно да се наложи да го убия.
Ричард я стрелна с поглед.
— Разбира се.
Калан направи крачка напред, но Ричард я спря с ръка. Знаеше какво възнамерява да стори. Нямаше представа какво точно ще стане, ако Калан освободи Изповедническата си сила срещу Ничи, докато двете са свързани от заклинанието, но не искаше да разбира, понеже бе сигурен, че едва ли ще свърши добре. Доколкото му бе известно, Калан бе готова да жертва живота си, за да спаси неговия.
— Засега не прави нищо — прошепна й той.
Калан изтръгна ръката си от неговата и посочи:
— Та тя току—що си призна, че възнамерява да те убие!
Ничи се усмихна успокоително.
— Засега можеш да не се притесняваш за това. Ако изобщо се стигне дотам, едва ли ще е много скоро. Може би след цял един живот.
— А междувременно? — попита Калан. — Какви планове имаш преди да зачеркнеш живота му като нещо незначително?
— Незначително …? — Ничи разпери ръце в невинен жест. — Нямам никакви планове. Възнамерявам само да го отведа оттук.
Отначало Ричард си мислеше, че ще разбере какво става, но след всяка следваща дума на Ничи се чувстваше все по—несигурен.
— Искаш да кажеш, че ще ме отведеш, за да не мога да се бия с Императорския орден?
Тя сбърчи чело.
— Ако ти харесва да го кажеш така, приемам, че е истина, че времето ти на предводител на Д’Харанската империя е свършило. Но не в това е работата. Работата е там, че всичко, свързано с досегашния ти живот — Ничи небрежно погледна Калан — е свършило.
Думите й сякаш вледениха въздуха наоколо. Със сигурност Ричард усети мраз.
— А останалото? — Той знаеше, че ще последва още нещо, нещо, което ще обясни нещата. — Какви други условия има, ако искам да запазя Калан жива?
— Е, разбира се, никой не бива да тръгва след нас.
— А ако го направим? — озъби й се Калан. — Мога да е последвам и да те убия със собствените си ръце, дори това да означава, че ще загубя живота си. — Зеленият поглед на Калан, изпълнен с ледена решителност, се стрелна застрашително към жената.
Ничи едва забележимо се наклони към Калан и бавно повдигна вежди — сякаш майка предупреждава детето си:
— Тогава всичко ще свърши, освен ако Ричард не те убеди да не вършиш подобна глупост. Всичко зависи от това какво ще реши той. Но си правиш грешно сметката, ако мислиш, че изобщо ме интересува — каквото и да стане. Наистина — не ме интересува ни най—малко.
— Какво очакваш от мен? — попита Ричард, отклонявайки смущаващо спокойния поглед на Ничи от очите на Калан. — Ами ако стигна там, където искаш да ме заведеш, а не изпълня онова, което желаеш от мен?
— Не си ме разбрал, Ричард, ако мислиш, че имам ясна идея какво ще искам от теб. Не, нямам. Предполагам ще постъпиш както искаш.
— Както искам?
— Е, разбира се, няма да можеш да се върнеш при твоите близки — Тя отметна глава, за да усмири няколко дълги руси къдрици, подгонени от вятъра пред сините й очи. Погледът й не се отлепи от неговия. — И предполагам, че ако се окажеш по някакъв начин невъзможно и не поправимо против, тогава това само по себе си би било отговор. Ще бъде жалко, разбира се, но в такъв случай няма да си ми нужен. И ще бъда принудена да те убия.
— Няма да съм ти нужен? Искаш да кажеш, няма да съм нужен на Джаганг.
— Не. — Ничи отново изглеждаше изненадана. — Не действам от името на Негово Сиятелство. — Тя потупа долната си устна. — Не виждаш ли? Махнах халката, която ме обозначаваше като негова робиня. Правя го само заради себе си.
Изплува още по—смущаваща мисъл.
— И как е възможно да не прониква в съзнанието ти? Да не може да те контролира?
— Няма нужда аз да ти отговарям на този въпрос, Ричард Рал.
Някак си не му се връзваше. Връзката към Господаря Рал важеше само за хората, които му бяха верни. В случая му се струваше абсурдно ставащото пред очите му да е вдъхновено от верноподанически чувства. Това бе един откровено насилствен акт, насочен срещу волята му. Предположи, че може би Джаганг е в съзнанието й, но тя не може да го усети. Хрумна му дори, че именно постоянното присъствие на Джаганг може да я е подлудило.
— Виж — каза той, обладан от чувството, че дори не говорят на един и същ език. — Не знам какво мислиш…
— Стига приказки. Тръгваме.
В сините й очи нямаше гняв. Ричард дори си помисли, че за Ничи Кара и Калан изобщо не съществуваха.
— Нищо не разбирам. Искаш да тръгна с теб, но не го правиш заради Джаганг. Ако е така, то…
— Струва ми се, че обясних нещата възможно най—ясно и просто. Ако искаш да си свободен, можеш да ме убиеш. Направиш ли го, Калан също ще умре. Това са ти възможностите. Макар да знам как би постъпил, не мога да бъда напълно сигурна. Пред теб има два пътя. Трябва да тръгнеш по единия.
Ричард чуваше гневното дишане на Кара зад гърба си. Беше навито на кълбо жило, готово да изхвръкне всеки един миг. Опасявайки се да не би Морещицата да направи някаква огромна глупост, той повдигна ръка, за да й покаже, че иска от нея да остане на мястото си.
— О, има и още нещо, в случай че се опиташ да направиш нещо или да ме измамиш, или пък да откажеш да изпълняваш дреболиите, за които ще те моля. Посредством заклинанието, което ни свързва, аз мога по всяко време да убия Калан. Трябва само да го пожелая. Не е нужно самата аз да умирам. Всеки един ден оттук насетне й е подарен от мен, а следователно и от теб. Нямам намерение да й причинявам нищо лошо, всъщност животът й ми е напълно безразличен, но нямам нищо против да продължи повече. Та все пак тя те е направила отлив и в замяна на това се надявам, че няма да плати с живота си. Но, от друга страна, ти самият ще си отговорен чрез поведението си.
Ничи изгледа твърдо Кара зад Ричард. После протегна Ръка и нежно изтри кръвта от устната му.
— Тази твоя Морещица те разкърви. Мога да излекувам раната ти, ако искаш.
— Не.
— Чудесно. — Избърса кървавите си пръсти в черната си рокля. — Ако не искаш да рискуваш някой друг да застраши живота на Калан, ти предлагам да се погрижиш никой да не действа без твое съгласие. Морещиците са действени и решителни жени. Уважавам отдадеността им на дълга. Но ако твоята Морещица ни последва и я усетя чрез магията си, Калан ще умре.
— А как ще знам, че Калан е добре? Може да се отдалечиш на километри оттук и чрез тази магическа връзка да решиш да я убиеш. И аз да не разбера.
Ничи свъси чело. Изглеждаше искрено объркана.
— Че защо да го правя?
Раздирани от ярост и паника, чувствата му се мятаха неудържимо в душата му.
— А защо правиш всичко това!
Тя го изгледа с мълчаливо любопитство за момент.
— Имам си причини, съжалявам, Ричард, че трябва да изстрадаш всичко това. Нямам за цел да те карам да страдаш. Давам ти дума, че няма да причиня нищо лошо на Калан, без да те уведомя.
— И очакваш да ти повярвам?
— Казах ти истината. Нямам причина да те лъжа. С времето ще започнеш да разбираш нещата по—добре. Докато аз съм в безопасност, а ти си с мен, Калан няма да пострада по никакъв начин от мен.
Без да знае защо, Ричард й повярва. Струваше му се стопроцентово искрена и напълно сигурна в себе си, сякаш бе премислила нещата хиляди пъти.
Не вярваше, че му казва всичко. Опростяваше нещата, за да може той да разбере важното и да му е по—лесно да вземе решение. Каквото и да бе другото, едва ли щеше да му прозвучи по—опустошително от първото. Мисълта, че ще бъде разделен от Калан, бе непоносима, но бе готов почти на всичко, за да й спаси живота. И Ничи го знаеше.
Загадката на поведението й отново изплува в главата му. Явно имаше нещо общо с всичко.
— Заклинанието, което предпазва съзнанието на човек от пътешественика по сънищата, е валидно само за хората, които са ми верни. Ако направиш това, не можеш да очакваш да си защитена от Джаганг. Това би било предателство.
— Джаганг не ме плаши. Не се притеснявай за моето съзнание, Ричард, достатъчно защитена съм от Негово Сиятелство. С времето вероятно ще си дадеш сметка колко грешно си възприемал доста неща.
— Мамиш сама себе си, Ничи.
— Ти виждаш само част от цялото, Ричард. — Тя загадъчно повдигна вежда. — Дълбоко в сърцето ти твоята цел е същата като на Ордена. Ти си прекалено благороден, за да бъде другояче.
— Може да умра в ръцете ти, но ще бъде с омраза към всичко, което правиш ти и Орденът. — Ричард сви юмруци. — Няма да получиш каквото искаш, Ничи. Каквото и да е то, няма да го получиш.
Тя го изгледа съчувствено.
— Всичко е за добро, Ричард.
Нищо, което той казваше, явно не можеше да стигне до сърцето й, а той на свой ред не разбираше онова, което му говореше тя. Яростта му кипеше. Магията на меча напираше. Едва я удържаше.
— Нима наистина мислиш, че някога ще повярвам на това?
Сините очи на Ничи като че ли гледаха някъде зад него.
— Вероятно не.
Погледът й отново се спря върху него. Тя изсвири с пръст. В далечината изцвили кон и след малко изскочи от гората.
— Имам кон и за теб. Чака ни от другата страна на просеката.
Ужасът се вкопчи в тялото му. Ръката на Калан се впи в дланта му. Кара го докосна по гърба. Спомените за предишното му залавяне и за всичко преживяно учестиха пулса му до луд бяг, дишането му стана неистово. Почувства се в капан. Нещата се изплъзваха от пръстите му и не можеше да види никакъв изход.
Повече от всичко му се искаше да се противопостави, да се бие, но не виждаше как. Де да беше толкова просто, че да може да повали противника на земята. Припомни си, че единственият му шанс е да мисли с главата си, а не да се оставя на чувствата и желанията си. Обърна се към спокойния център в душата си и с негова помощ успя да успокои надигащата се буря от паника.
Ничи стоеше в достолепната си изправена поза, вдигнала брадичка. Приличаше на човек, тръгнал с достойнство към ешафода. В този миг Ричард си даде сметка, че тя наистина е готова да поеме по който трябва път.
— Дадох ти възможност за избор, Ричард. Други възможности нямаш. Избирай.
— Няма какво да избирам. Няма да оставя Калан да умре.
— Разбира се, че няма. — Ничи се отпусна почти незабележимо. В очите й блесна нещо като топлота. — Тя ще е добре.
С приближаването конят забави ход. Когато красивата петниста кобила спря до Ничи, тя я хвана за юздата близо до муцуната. Сивкавата й грива танцуваше на вятъра. Кобилата пърхаше и отмяташе глава, явно притеснена от чуждото присъствие и изпълнена с желание да избяга.
— Но… но — заекна Ричард, щом Ничи вдигна крак в стремето — какво мога да взема?
Ничи преметна крак през гърба на животното и се намести на седлото с изправени рамене. Черната й рокля и русата й коса се открояваха ясно на фона на оловното небе.
— Всичко, което пожелаеш, стига да не е човек. — Тя цъкна с език, подкарвайки коня да се обърне към Ричард — Предлагам ти да си вземеш дрехи и такива неща. Всичко, което би искал да носиш със себе си. Вземи всичко, което можеш да носиш, ако искаш. Гласът й стана по—остър:
— Обаче остави тоя твой меч. Няма да ти трябва. — Тя се наведе, лицето й за пръв път бе студено и заплашително. — Ти вече не си Търсач, нито Господарят Рал, предводителят на Д’Харанската империя, и в този смисъл не си съпруг на Майката Изповедник. Отсега нататък си просто Ричард.
Кара пристъпи край него като буреносен облак.
— Аз съм Морещица. Ако си мислиш, че ще ти позволя да отведеш Господаря Рал, значи си ненормална. Майката Изповедник вече изрази желанието си. Мое задължение е, преди всичко друго, да те убия.
Ничи стисна юздата.
— Прави каквото трябва. Знаеш последствията.
Ричард спря с ръка Кара да не посегне към Ничи и да я свали от коня.
— Спокойно — прошепна й той. — Времето е на наша страна. След като всички сме живи, ще имаме възможност да измислим нещо.
Напрежението в тялото на Кара поутихна. Тя с неохота отстъпи назад.
— Трябва да си взема някои неща — обърна се Ричард към Ничи, опитвайки се да печели време. — Почакай поне да си събера раницата.
Ничи отпусна юздата и отново приближи към Ричард. Едната й ръка бе отпусната на седлото.
— Тръгвам. — Тя посочи с дългия си елегантен пръст: — Виждаш ли онази просека там? Ако ме настигнеш, докато стигна до върха, Калан ще живее. Прекося ли оттатък, а ти не си с мен, тя ще умре. Казах.
Всичко се случваше твърде бързо. Трябваше му време за размисъл.
— И какво ще спечелиш от всичко това?
— Ще разбера кое е най—важното за теб. — Тя се настани удобно на седлото. — Като се замислиш, излиза, че е доста сериозен въпрос. Тепърва предстои да намерим отговора. Докато стигна да горе, ще го знам.
Ничи смушка коня и той тръгна в бавен ход.
— Не забравяй, върха на просеката. Дотогава имаш време да се сбогуваш, да си събереш багажа и да ме настигнеш, ако искаш Калан да живее. Ако пък решиш да останеш, ще разполагаш пак с толкова време, за да се сбогуваш с нея, преди да умре. Докато правиш избора си, обаче не забравяй, че и двете решения са окончателни.
Калан се втурна след коня, но Ричард я хвана през кръста.
— Къде го водиш? — попита тя.
Ничи спря за миг коня си и погледна Калан с плашеща окончателност.
— В царството на забвението.