Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Faith of the Fallen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 79гласа)

Информация

Лека корекция
goblin(18.01.2007)
Корекция
piki(2008)
Корекция
shanara(2008)
Сканиране
Пламен Матеев

Издание:

ВЯРАТА НА ПРОКУДЕНИЯ. ЧАСТ I. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.6. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Faith Of The Fallen / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 512. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-175-2 (ч. 1)

ВЯРАТА НА ПРОКУДЕНИЯ. ЧАСТ II. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.6. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Faith Of The Fallen / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 447. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-176-0 (ч. 2)

История

  1. —Добавяне
  2. —Основна редакция от shanara и piki
  3. —Допълнителна редакция от piki

Статия

По-долу е показана статията за Вярата на Прокудения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вярата на Прокудения
Faith of the Fallen
АвторТери Гудкайнд
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видфентъзи
ПоредицаМечът на истината

ПреводачНевена Кръстева
НачалоSHE DIDN'T REMEMBER DYING.

„Вярата на Прокудения“ (на английски: Faith of the Fallen) е шестият роман от епичната фентъзи поредица на Тери Гудкайнд, „Мечът на истината“. Публикуван е за първи път през април 2000 година. На български е преведен от Невена Кръстева и издаден през същата година.

Сюжет

В разгара на войната за спасяване на магията, Ричард е отвлечен от могъща магьосница на име Ничи – сестра на Мрака, отдадена на целите и философията на най-големия враг на Ричард – Джаганг. Ничи търси смисъла на живота си и е убедена, че може да го намери само в прекараното с Ричард време и наблюдението върху реакциите му. Залогът за пленничеството му е животът на любимата му – Калан.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Надявам се обичате яйца — пропя Сестра Филипа, влизайки в палатката с димящ поднос.

Зед потърка ръце.

— Превъзходно!

В стаята все още бе увиснала напрегната, тягостна тишина. Сестра Филипа сякаш изобщо не забеляза увисналите ченета на присъстващите.

— Накарах готвача да сложи и малко шунка и каквото там друго му се намери. — Тя огледа мършавата фигура на Зед. — Струва ми се, че би ви дошло добре.

— Величествено! — изрече той грейнал в усмивка и свали от ръцете й препълнената с бъркани яйца и шунка чиния.

— Ъ… — понечи да каже генералът, очевидно затруднен да формулира въпроса си — бихте ли били така добър да ни обясните… какво по—точно имахте предвид, магьоснико Зорандер?

— Наричайте ме Зед. — Той за миг отвърна глава от димящата чиния. — Мъртви. — Прекара вилицата през гърлото си. — Нали разбирате — мъртви. Почти всички.

— Мъртви. — Той се обърна към Сестра Филипа. — Ухае чудесно. — Още веднъж вдъхна аромата, лъхащ от чиния та с яйца. — Направо прекрасно. Вие определено сте жена с добро сърце и пъргав ум, щом сте се сетила да накарате готвача да добави такива удивителни съставки. Наистина прекрасно.

Сестрата засия. Генералът вдигна ръка.

— Магьоснико Зорандер, бих искал…

Ейди смъмри снажния генерал да мълчи:

— Не бъдете достоен съперник на храната. Имайте търпение.

Зед забоде вилицата и докато преглъщаше, замърка от удоволствие. Докато набождаше втората хапка, Ейди го отведе към една пейка по—встрани. На масата пред нея имаше няколко чаши и лампа, която изпълваше шатрата не само с уютна светлина, но и с меко ухание.

Въпреки съвета на Ейди относно търпението присъстващите в един глас се втурнаха да задават въпроси и да изразяват несъгласия. Зед сякаш изобщо не ги чуваше, вниманието му бе погълнато изцяло от чинията с яйца. Огромните парчета шунка имаха превъзходен вкус. Той забоде едно особено сочно парче на вилицата си и го показа доволно на онемелите присъстващи. Подправките, лукът, чушките и топлите бучки сирене също бяха невероятно вкусни. Той завъртя очи и простена.

Това беше най—вкусната храна, която бе ял от дни насам. Походното му меню бе оскъдно и отдавна се бе отегчил от него. Честичко мърмореше, че Паячка се храни по—добре от него. Освен това тя винаги изглеждаше доволна, което за Зед бе немислимо. Според него не бе нормално един кон да е доволен от всичко, което правиш за него.

— Филипа — изръмжа Вирна, — какво толкова удивително има в една чиния яйца, че си толкова доволна?

— Ами бедният човек направо умираше от глад — посочи към Зед смутената от намръщеното лице на Вирна Филипа. — Погледнете го. Просто съм доволна да видя, че храната му харесва, и се радвам, че можах да помогна на едно от чадата на Създателя, родени с дарбата.

Лицето на Зед помръкна едва когато установи, че е към края на вечерята си и му остават само няколко последни хапчици. Като нищо би могъл да погълне още една чиния като тази. Генерал Рейбич, седнал на пейката срещу него, яростно навиваше на пръста си кичур брада. Не издържа и се наклони напред, втренчил напрегнатия си поглед върху Зед:

— Магьоснико Зорандер, настоявам …

— Зед, нали се разбрахме?

— Да, добре, Зед. Зед, аз нося отговорност за живота на тези войници. Би ли ме уведомил, ако смяташ, че ги грози опасност?

Зед заговори с пълна уста:

— Вече го направих.

— Но… кой и с какво ги заплашва?

— Родените с дарбата. Нали разбираш, магия.

Генералът се изправи с мрачно лице. Пръстите му по тънаха в мускулестите му бедра.

— Родените с дарба?

— Ами да. В редиците на врага има родени с дарбата. Мислех, че знаете.

Генералът запримига, опитвайки се да осмисли чутото, за да разбере невидимата опасност, съдържаща се в простичкото твърдение на Зед.

— Разбира се, че знаем.

— Аха. Ами тогава защо още не сте изкопали няколко масови гроба?

Вирна скочи на крака.

— В името на Сътворението! Ти за какви ни имаш, за някакви си слугини ли? Които са длъжни да ти сервират вечеря? Ние сме Сестри, родени с дарбата, които са тук, за да бранят армията от пленените от Джаганг Сестри!

Ейди тайничко направи знак на Вирна да седне и да се успокои. Гласът й прозвуча като чакъл в буркан с мед:

— Защо просто не ни кажеш какво си установил, Зед?

Бъда убедена, че Прелатът и генералът с радост ще се вслушат в съветите ти относно как бъде подобрена охраната ни.

Зед остърга малките жълти корички от дъното на чинията, събирайки ги в една последна, мизерно малка хапчица.

— Прелате, нямах намерение да проявявам неадекватно отношение към вас.

— Е, със сигурност…

— Просто сте прекалено добри — всички вие. Това е.

— Моля?

— Прекалено добри, казвам. Вие и вашите Сестри сте отдали живота си, за да помагате на хората.

— Е … аз, ние … ами, разбира се, че помагаме на хората. Нали това е призванието ни.

— Не и да убивате. Джаганг е решил да ви избие до крак.

— Това го знаем, Зед. — Генералът се почеса по брадата, погледът му шареше между Зед и Вирна. — Прелатът и нейните Сестри ни помогнаха да заловим доста от вражеските съгледвачи и с други неща. Точно както присъстващата тук Сестра Филипа усети, че приближаваш към лагера тази вечер, така и те откриха войниците, дошли с лоши намерения. Те си вършат работата, Зед, нямаме никакви оплаквания. Всички войници в този лагер са до волни, че Сестрите са сред нас.

— Всичко това е прекрасно наистина, но когато армията на Императорския орден нападне, нещата ще стоят другояче. Те ще използват родените с дарбата, за да ви унищожат до крак.

— Ще опитат — не отстъпи от позицията си Вирна, като се постара да звучи категорично, без да повишава тон, макар че явно именно това й идеше да направи, — но ние имаме готовност да посрещнем атаките им.

— Точно така — обади се Уорън и кимна с глава за убедителност. — Ние също разполагаме с родени с дарбата, които са в постоянна готовност.

— Това е чудесно, чудесно — провлачи Зед, сякаш за почваше да си променя мнението. — Значи сте елиминирали незначителните заплахи. Като комарите албиноси и тям подобни.

Гъстите вежди на генерал Рейбич надвиснаха над очите му.

— Моля?

Зед махна с вилицата си.

— Е, в такъв случай бихте ли ми казали, ей така, само за да задоволите любопитството ми, какво възнамеряват да правят родените с дарбата при евентуално нападение? Например как ще се справят с вражеска кавалерия?

— Ще издигнем пред кавалерията им стена от огън — без никакво колебание рече Уорън. — Атакуват ли ни, ще ги възпламеним преди още да са успели да изстрелят дори една стрела.

— Аха — отвърна Зед. — Огън значи. — Пъхна последната хапка в устата си. Всички в мълчание проследиха как я сдъвква. В един миг той спря и ги погледна. — Предполагам, че става въпрос за огромен огън. Колосални огнени кълба и тям подобни?

— За какви комари говори той — измърмори под мустак генералът към Вирна и Уорън, които седяха на пейка та до него срещу Зед и Ейди.

— Точно така — не обърна внимание на въпроса на генерала Вирна.

Рейбич въздъхна и скръсти ръце пред мощните си гърди.

— Истинска стена от огън. — Вирна изчака Зед да преглътне. — Намирате ли нещо незадоволително в това, Първи магьоснико?

Зед сви рамене.

— Ами… — млъкна, после сбърчи лице. Наклони се към генерала и го изгледа отблизо. Вдигна кокалест пръст пред скръстените му ръце. — Ето един. Комарът тъкмо се канеше да ви изпие кръвчицата, генерале.

— Моля? О! — Генералът го размаза. — Това лято ги има много. Но ми се струва, че сезонът им свършва. Мога да ви кажа, че с удоволствие ще се разделим с гадните животинки.

Зед отново размаха пръст. — И мислите, че всички са като този? Генерал Рейбич повдигна ръка и огледа размазаното насекомо.

— Да, кръвожадното малко… — гласът му заглъхна.

Вгледа се по—внимателно. Вдигна насекомото с два пръста и го приближи до очите си, за да го огледа по—добре.

— Ами бих … това нещо е … — Лицето му пребледня. — Бяло. — Сивозелените му очи се вдигнаха към Зед. — Как казахте…?

— Комари албиноси — довърши изречението му Зед и остави празната чиния на земята. Посочи с клечест пръст размазаната жертва на генерала. — Сблъсквали ли сте се някога с албиносовата треска, генерале? Някой друг от вас? Ужасно нещо е, мога да ви уверя.

— Какво е това албиносова треска? — попита Уорън.

— Не съм чувал за такова нещо. Убеден съм, че и в книгите не съм срещал нито дума по този въпрос.

— О, така ли? Ами значи трябва да е нещо, дошло от Средната земя.

Генералът продължаваше да се вглежда в малкото бяло насекомо между пръстите си.

— Какво причинява тази албиносова треска на хората?

— О, ами плътта става една такава смъртно бяла. — Зед размаха вилицата. — Знаете ли — продължи той и смръщи чело, сякаш внезапно разсеян от нещо, което е видял на тавана на палатката, — веднъж видях магьосник, който издигна наистина невероятна стена от огън пред атакуваща кавалерия.

— Е, дойдохме си на думата — обади се Вирна. — Значи знаеш за какво става дума. Виждал си как действа.

— Ами да… — провлачи Зед. — Проблемът беше в това, че врагът се оказа подготвен за подобен евтин номер.

— Евтин номер! — Вирна скочи на крака. — Не виждам причина да…

— Врагът бе предвидил вити щитове, които да обезопасят преминаването на войниците в подобен случай.

— Вити щитове? — Уорън отметна от челото си кичур къдрава руса коса. — Никога не съм чувал за такива. Какво …

— Магьосникът, издигнал огнената стена, разбира се, очакваше, че ще го посрещнат с щитове, така че бе предвидил огънят му да бъде устойчив на подобна предвидима защита. Тези щитове обаче не бяха направени с цел да спрат огъня. — Очите на Зед се преместиха от погледа на Уорън върху намръщеното лице на Вирна. — А да го завъртят.

— Албиносова треска? — Генералът продължаваше да стиска насекомото. — Бихте ли ни обяснили…

— Да завъртят огъня! — възкликна Уорън и се наклони напред.

— Ами да — каза Зед. — Започват да въртят огъня пред атакуващата кавалерия, така че вместо с обикновено нападение, защитниците трябва да се справят със смъртоносен огън, търкалящ се право към тях.

— Добри Създателю! — прошепна Уорън. — Това е хитро, но все пак щитът в един момент би загасил огъня.

Зед завъртя вилицата си в ръка, сякаш за да покаже как щитовете търкалят огъня.

— Създаден от собствения им магьосник срещу очакваната защита, огънят бе закален срещу щитовете, така че вместо да изтлява, той си оставаше действен. Това, разбира се, даде възможност на витите щитове да го търкалят обратно, без да го загасят. И освен това, понеже беше закален срещу щитовете, набързо скалъпените защитни щитове на нашия магьосник не можеха да спрат собствения му огън.

— Но той е могъл просто да го прекрати! — Уорън за почваше да изпада в паника, сякаш виждаше как собственият му огън се обръща срещу него. — Магьосникът, който го е създал, може и да го изгаси.

— Нима? — усмихна се Зед. — И той така си мислеше, но се оказа неподготвен за странните щитове на враговете. Не разбирате ли? Те не само връщаха огъня обратно, но и като го завъртаха, правеха невъзможна намесата на каквато и да е допълнителна магия.

— Разбира се … — прошепна сам на себе си Уорън.

— Освен това щитът бе напръскан със заклинание за намиране на произхода, така че изтласкваше огъня точно към магьосника, извикал го на живот. И той загина от собствения си огън — след като огънят бе покосил стотици по пътя си към него.

В шатрата се възцари тишина. Дори генералът, който все още стискаше комара, стоеше като замаян.

— Виждате ли — продължи най—накрая Зед, като хвърли вилицата в празната чиния, — използването на дарбата по време на война не е просто акт на употреба на силата, но и на ума. — Зед вдигна ръка. — Да вземем за пример комара албинос, който държи генерал Рейбич. Под прикритието на мрака, точно както сега, десетки хиляди като него, създадени от врага, се промъкват в лагера, за да заразят войниците ви с албиносова треска, а те дори и не разбират, че са атакувани. После, на сутринта, врагът напада една армия от болни и слаби войници и изтребва голяма част от тях.

Сестра Филипа, седнала от другата страна на Ейди, припряно замахна с ръка към един жужащ комар.

— Но нашите Сестри и магьосници биха могли да се справят с подобен проблем.

Думите й прозвучаха повече като молба, отколкото като твърдение.

— О, нима? Трудно се улавя подобна миниатюрна частица магия. До момента никой от вас не е усетил присъствието им, нали?

— Е, не, но… Зед стрелна с гневен поглед Сестра Филипа.

— Сега е нощ. През нощта те изглеждат като най—обикновени комари — досадни и не по—различни от обикновените. Ето, дори генералът не забеляза разликата. Нито пък някой от вас, родените с дарбата. Не можете да уловите и треската, която разнасят, понеже в нея също е вложена миниатюрна частичка магия, каквато вие изобщо не търсите — защото вниманието ви е насочено към нещо много по—огромно, могъщо и страховито. Повечето от Сестрите ще бъдат ухапани в съня си, без изобщо да разберат какво е станало, докато не се събудят в черната тъмнина, разтърсвани от ужасните пристъпи на неудържима треска, и не открият първия непогрешим симптом: слепота. Нали разбирате, когато се събудят, ще са оградени от черна тъмнина не защото е посред нощ — зората вече ще е пукнала. Не, те ще са слепи. След това ще установят, че краката не им се подчиняват. В ушите им ще бучи един звук, приличен на безкраен, дрънчащ писък.

Докато Зед продължаваше да говори, генералът завъртя поглед, сякаш за да изпробва очите си. Пъхна един от големите си пръсти в ухото, сякаш за да го почисти.

— До този момент всеки ухапан вече се чувства твърде слаб, за да се държи на краката си. Губят контрол над функциите на тялото си и лежат безпомощни в собствени те си секрети. Намират се на няколко часа разстояние от смъртта … но тези последни няколко часа ще им се сторят като година.

— Как можем да я предотвратим? — Уорън, седнал на крайчеца на пейката, облиза устни. — Какво е лекарството?

— Лекарство ли? Няма такова! В момента към лагера пълзи мъгла. Този път малкото оцелели надарени могат да усетят огромната маса врящ мрак, бълващ тъмна, задушаваща магия. Те предупреждават всички. Онези, които вече не могат да се държат на крака, започват да вият от ужас.

Те не виждат, но чуват далечните бойни викове на атакуващата вражеска армия. От ужас да не бъдат докоснати от смъртоносната мъгла всеки, който успее да се вдигне на крака, го прави. Твърде изтощени, за да се задържат прави, започват да пълзят. Останалите хукват да си спасяват кожата пред настъпващата мъгла. И това е последната им грешка — прошепна Зед. Плъзна ръка през пребледнелите им лица. — Втурват се презглава в дебнещия ги капан на смъртта.

Всички го гледаха с ококорени очи, седнали на ръба на пейките.

— Е, генерале — рече накрая Зед с ведър, жизнерадостен глас и се облегна назад. — Какво ще кажете за масовите гробове? Или възнамерявате онези от вас, които оцелеят, просто да изоставят болните да умрат, а труповете да се разложат? Е, идеята сигурно не е чак толкова лоша. И бездруго ще имате достатъчно други грижи, та да мислите за умиращите и за заравянето на труповете — особено като се има предвид, че едно докосване до побелялата им плът ще зарази здравите със съвсем неочаквана болест и…

Вирна скочи на крака.

— Но какво можем да сторим? — Тя вече усещаше надвисналия над главите им хаос. — Как да се справим с тази зловеща магия? — Тя разпери ръце. — Какво трябва да направим?

Зед сви рамене.

— Мислех, че вие и вашите Сестри вече сте го измислили. Мислех, че знаете какво правите. — Той махна с ръка през рамо на юг, към вражеските сили. — Доколкото си спомням, твърдяхте, че всичко е под контрол.

Вирна тихо се отпусна на мястото си до Уорън.

— Ъ… Зед… — Генерал Рейбич преглътна объркване то си. Вдигна комара. — Зед, струва ми се, че ми прилошава. Нищо ли не можеш да направиш?

— За кое?

— За треската. Като че ли погледът ми се замъглява.

— Нищо ли не може да се направи?

— Не, нищо.

— Нищо.

— Нищо, понеже нищо ти няма. Просто пуснах няколко комара албиноси за по—голяма убедителност. А работата е там, че онова, което видях на влизане в лагера, направо ми изкара акъла. Ако родените с дарбата, които използва Джаганг, изобщо имат лоши намерения — а след като са с него, съм склонен да вярвам, че е така, — тогава тази армия изобщо не е подготвена за реалната заплаха, която я грози.

Сестра Филипа вдигна ръка като ученичка в час.

— Но след като разполагаме с толкова хора, родени с дарбата, ние със сигурност… ще разберем … и изобщо…

— Точно това се опитвам да ви кажа: така, както са нещата в момента, хич няма да разберете какво става.

Става въпрос за чудесии, за каквито не сте чували, не сте виждали, не очаквате и дори не можете да си представите — точно такива ще са опасностите, с които ще се сблъскате. Врагът ще прибегне до конвенционална магия, която сама по себе си ще ви създаде достатъчно проблеми, но освен това ще има и комари албиноси — именно от тях трябва да се страхувате най—много.

— Но нали каза, че си ги направил само за убедителност — обади се Уорън. — Може би врагът не е чак толкова умен и не би се сетил за такива неща.

— Орденът не превзе целия Стар свят, понеже е глупав, а понеже е безжалостен. — Зед още повече свъси чело. Вдигна пръст към небето, за да подсили думите си: — Освен това отдавна са се сетили за подобни неща. Миналата пролет една от Сестрите в ръцете на врага използва ужасна магия, за да освободи смъртоносна чума, която не можеше да бъде уловена от никой, роден с дарбата. Десетки хиляди хора, от новородени до старци, умряха в не човешки мъки.

Сестрите, за които говореше Зед, представляваха постоянна и сериозна опасност. Ан бе тръгнала сама на мисия по спасяването им — или унищожаването им. Доколкото Зед бе видял в Андерия, мисията й явно се бе провалила. Нямаше представа какво става с нея, но знаеше, че Сестрите все още са пленнички на Джаганг.

— Но нали спряхме чумата — каза Уорън.

— Ричард я спря, понеже единствен той можеше да го направи — Зед задържа погледа си в очите на младия магьосник. — Знаеш ли, че за да ни спаси от тази ужасна съдба, трябваше да предприеме рисковано пътуване до Храма на ветровете, скрит зад воала на живота, в недрата на отвъдния свят? Нито ти, нито аз можем да си представим какво му е струвало всичко това. Видях призрака в очите му, когато ми разказваше какво е преживял. Не ми се ще дори да си представям колко минимален е бил шансът му за успех, когато е тръгвал на това безнадеждно пътешествие. Ако не бе успял да победи съдбата, досега да сме трупове, покосени от невиждана смърт, донесена от магия, която нито можем да усетим, нито да унищожим. Не ми се иска още веднъж да разчитам на подобни нищожни шансове за спасение.

Никой не можеше да не се съгласи с него. Всички закимаха мълчаливо или отвърнаха очи. Палатката се бе превърнала в обиталище на мрака.

Вирна вдигна пръсти към челото си.

— Гордостта няма да е от полза за мъртвите. Признавам си: родените с дарба между нас не са много опитни в използването на магия за военни цели. Вярно е, поназнайваме по нещичко за битките, може би всъщност не толкова малко, но съм съгласна, че е далеч от необходимото за целта. Ако искаш ни смятай за глупаци, но не си мисли, че сме ти врагове, Зед. Всички се бием на една и съща страна. — Кафявите й очи блестяха единствено с искреност. — Ние не само сме готови да използваме помощта ти, но и ще я приемем с дълбока благодарност.

— Разбира се, че ще ни помогне — смръщено изгледа Ейди стария магьосник.

— Е, добре започнахте. Да признаеш, че не си наясно с някои работи, е първата стъпка към натрупването на познание. — Зед се почеса по брадата. — Всеки ден се учудвам колко много неща не знам.

— Ще бъде чудесно — обади се Уорън — да ни помогнеш, искам да кажа. — Гласът му звучеше колебливо, но той все пак продължи: — Наистина бих се радвал да почерпя от опита на истински магьосник.

Отчаян от бремето на всичките си проблеми, Зед поклати глава.

— Много бих искал и наистина ще ви предоставя цялата помощ и съвети, които мога. Но истината е, че съм тръгнал на дълго и заплетено пътешествие, което, опасявам се, още не е приключило. Не мога да остана. Трябва да тръгвам възможно най—скоро.