Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (15)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Зедикус Зу’л Зорандер някак си бе успял — къде с приказки, къде с усмивки — да си проправи път през другите войници, но тези тук никак не се трогваха от обясненията му, че е дядо на Ричард. Започна да си мисли, че сигурно щеше да е по—добре да се появи в лагера денем — така би избегнал доста подозрения. Но бе уморен и въобще не си бе представял, че ще се получи такъв проблем.

Войниците с право бяха подозрителни — това му се нравеше, но, от друга страна, бе на прага на силите си, пък и имаше по—важна работа от това да отговаря на въпроси — всъщност самият той имаше доста неща да пита.

— Защо искате да го видите? — повтори по—едрият страж.

— Нали ви казах. Аз съм дядо на Ричард.

— Става въпрос за онзи Ричард Сайфър, когото споменахте, и който …

— Да, да, така се казваше като малък и затова така съм свикнал да го наричам, но имах предвид Ричард Рал, както се нарича сега. Нали се сещате, Господарят Рал, вашият пълководец? Мисля си, че дядото на човек от такава величина като вашия Господар Рал заслужава известно уважение. Защо не и топла вечеря.

— Аз пък мога да кажа, че съм брат на Господаря Рал — рече мъжът, стиснал здраво юздата на коня на Зед, — ама това не ме прави такъв.

Зед въздъхна.

— Казвам ви самата истина.

Колкото и да бе досадна цялата ситуация, някъде дълбоко вътре в себе си Зед бе доволен да види, че момчетата не са глупави, че не е лесно да ги измами човек.

— Но освен това съм и магьосник — прибави след малко, като за подсилване на ефекта свъси вежди. — Ако не бях приятелски настроен, можех да ви превърна в изгоряла факла и да си продължа по пътя, без вие двамата изобщо да ме спрете.

— Ако не бях приятелски настроен — отвърна мъжът, — можех да дам сигнал — и бездруго те оставихме да дойдеш толкова навътре, че си обграден отвсякъде — и дузината стрелци, които се спотайват в мрака наоколо, щяха да изстрелят стрелите си, които и в този момент те държат на прицел — всъщност както и от мига, в който стъпи на наша територия.

— Аха — доволно заби пръст във въздуха Зед, — всичко това е прекрасно, но…

— А дори да се наложи да изгоря като факла в служба на Господаря Рал, стрелите пак ще те намерят, без да е нужно да давам какъвто и да е сигнал.

Зед прибра пръста си и се покашля, но вътрешно се засмя. Ето го, Първият магьосник, а ако не влизаше в приятелски лагер, можеше да се окаже надхитрен в закачливата им игра от най—обикновен войник. А може би не.

— Първо на първо, сержант, както вече ви казах, аз съм магьосник, така че вече знам за стрелците и съм се погрижил за заклинания, възпиращи стрелите им, така че биха могли да излетят към мен, представлявайки не по—голяма опасност от кухненски парцали. Няма какво да се притеснявам от тях. Второ, дори да лъжа — което без съмнение си мислиш точно в този миг, — допусна грешка като ми каза за дебнещата ме заплаха, и това ми дава възможност, в качеството ми на прочут магьосник, да използвам магията си срещу нея.

Лицето на мъжа бавно се разтегна в усмивка.

— Виж, това е възхитително. — Той се почеса по главата. Погледна другаря си, после отново Зед. — Прав си точно това си мислех: че може да лъжеш за това, дето знаеш, че стрелците дебнат в тъмното.

— Ето, виждаш ли, млади човече? Значи в крайна сметка не си чак толкова умен.

— Прав сте, сър, не съм. Нали разбирате, бях толкова зает в разговора си с вас и толкова стреснат от магьосническите ви умения, че съвсем забравих да ви кажа какво друго има в мрака наоколо… — мъжът свъси чело — и което, осмелявам се да отбележа, би представлявало доста по—голяма заплаха от обикновените стрелци.

Зед го изгледа изпод вежди.

— Виж сега…

— Защо не ме послушате и не се върнете през деня, когато ще мога да ви разгледам по—добре, а вие ще можете да ни отговорите на някои въпроси?

Зед въздъхна отчаяно и слезе от коня. Потупа приятелски Паячка по гърба. Кафеникавата кобила на Зед имаше паякообразно черно петно на кадифената си задница, откъдето бе получила и името си. Млада, силна и с приветлив и жизнерадостен нрав, тя бе приятен спътник. Двамата със Зед бяха преживели доста заедно.

Зед пристъпи в малкото осветено от огъня на часовите пространство. Вдигна ръка и в дланта му се запали огън с бял пламък. Двамата войници ококориха очи. Зед ги погледна намръщен.

— Но след като толкова настоявате да ме огледате по—добре, аз разполагам със собствен огън. Така по—добре ли виждаш нещата, сержант?

— Ъ … ами да, сър, да — заекна мъжът.

— Да, наистина. — В светлия кръг пристъпи жена. — Защо просто не освободи своя Хан и не демонстрира уменията си? — Тя махна с ръка към мрака, сякаш да даде на останалите свободно. Извърна се с усмивка, която не изразяваше нищо повече от любезност.

— Добре дошъл, магьоснико. — тя се поклони дълбоко.

— Зедикус Зу’л Зорандер, Първи магьосник, на вашите услуги…?

— Сестра Филипа, магьоснико Зорандер. Аз съм помощник на Прелата.

Тя махна с ръка и сержантът взе повода от Зед, за да отведе коня му. Зед го потупа по гърба, за да му покаже, че няма лошо чувство към него, след това потупа и Паячка за да й даде да разбере, че няма нищо страшно и може да тръгне с мъжете.

— Отнасяйте се към нея с изключително внимание, сержант. Паячка е приятел.

Сержантът поздрави с отривист удар на юмрука в гърдите си.

— Ще се грижим за нея като за приятел, сър.

След като войниците отведоха Паячка, Зед рече:

— На Прелата ли? На кой по—точно Прелат?

Скулестата жена сключи длани.

— Прелат Вирна, разбира се.

— О, да, разбира се, Прелат Вирна.

Сестрите на светлината не знаеха, че Ан е жива. Или поне бе жива, когато Зед я видя за последен път преди няколко месеца. Ан бе пратила съобщение на Вирна чрез дневника си, че е жива, но в същото време я бе помолила е разкрива това пред другите — докато не му дойде времето. Зед се бе надявал Ан да се е намерила със Сестра на светлината в лагера на Д’Харанската армия. Със съжаление разбра, че явно не е. Заболя го за нея.

Е, не изпитваше особено благоразположение към Сестрите на светлината — цял живот несъгласие не се понася лесно, но се бе научил да уважава Ан като жена с дисциплина и решителност, макар някои от намеренията и някогашните й цели да не разбираше. Най—малкото бе убеден, че двамата с Ан имат редица общи качества, но станалите Сестри обаче не познаваше.

Филипа изглеждаше на средна възраст, но при тях възрастта говореше малко. Можеше да е живяла в Двореца на пророците едва година, а не бе изключено да е прекарала там векове. Имаше екзотичен вид с тъмните си очи и високи скули. Подобно на Средната земя, в някои части на Стария свят се срещаха хора със специфични физически характеристики. Сестра Филипа се движеше с маниерите на отдадена на възвишените си помисли жена — като лебед, приел човешка форма.

— С какво мога да ви помогна, магьоснико Зорандер?

— Можете да ми казвате само Зед. Тази ваша Прелат будна ли е?

— Да. Насам, Зед, ако обичате.

Жената се плъзна към мрачните силуети на палатките и Зед се шмугна след нея.

— Дали ще ви се намери и нещичко за хапване?

Тя го погледна през рамо.

— Толкова късно?

— Хм, ами такова, доста бързах насам … Пък и не е чак толкова късно, а?

В мрака тя му хвърли бърз поглед.

— Според учението на Създателя никога не е прекалено късно. Пък и ми изглеждате изтощен — от пътуването, убедена съм. — Усмивката й му се стори малко по—приятелска. — Тук винаги има готова храна. В лагера непрестанно има дежурни войници, а те трябва да бъдат добре нахранени. Сигурна съм, че ще успея да уредя нещо. — Тя обърна взор към едва различимата пътека.

— Би било много мило от ваша страна — оживи се Зед, но я изгледа смръщено в гърба. — Не е вярно, че съм изтощен. Аз съм жилав. Повечето жени намират слабите мъже за привлекателни.

— Така ли? Не ми беше известно.

Сестрите на светлината са надути кучки, помисли си Зед ядно. Хиляди години преминаването в Новия свят за тях бе равносилно на смъртна присъда. Зед винаги се бе отнасял към тях с малко повече снизхождение — но не прекалено. В миналото единствената причина, поради която Сестри на светлината припарваха в Новия свят, бе да крадат момчета, родени с дарбата — с твърдението, че ги спасяват. Бе работа на магьосниците да обучават магьосници. Преминаването на великата бариера, разделяща Двореца им от останалия свят, с такава цел бе според Зед най—тежко престъпление.

Миналата зима те се бяха появили, водени от същите намерения, и бяха взели със себе си Ричард. Сестра Вирна бе тази, която го бе отвлякла, за да го отведе в Стария свят. Под закрилата на заклинанието, ограждащо двореца им, Ричард можеше да остане там векове. И сега си е нямал друга работа, а да се сприятели с не друг, а точно със Сестрите.

Зед си помисли, че всъщност е квит със Сестрите — в крайна сметка те също имаха причина да му са сърдити. Нали именно той направи заклинанието, използвано от Ричард за унищожаване на Двореца им. Но Ан му бе помогнала, водена от убеждението, че това е единственият начин да попречат на Джаганг да се докопа до Двореца и пазените в него пророчества и да ги използва за лични цели.

Целият лагер се кръстосваше непрестанно от стражи — огромни стражи. Представляваха внушителна гледка в кожените си униформи, покрити с метални ризници. Нищо не можеше да убегне от зоркия им поглед. В лагера бе относително тихо, като се има предвид големината му. Шумът можеше да се окаже ценна информация за дебнещия наоколо враг. Не бе лесно да се накарат толкова много хора да пазят относителна тишина.

— Радвам се, че първият ни сблъсък с човек с дарбата се оказа с приятел — продължи Сестрата.

— Радвам се да видя, че хора с дарбата помагат на часовите. Но съществуват начини за вражеско нападение, които обикновени съгледвачи няма как да идентифицират.

Зед се запита дали наистина са готови да се сблъскат с подобен род проблеми.

— Ако бъде използвана магия, ние сме насреща — ще я идентифицираме.

— Предполагам сте ме наблюдавали през цялото време.

— Да — отвърна Сестра Филипа. — Откакто прекрачихте в подножието на хълмовете там долу.

Зед се почеса по брадата.

— Нима? Чак оттам?

Тя отвърна с доволна усмивка:

— Чак оттам.

Той надзърна през рамо в тъмнината.

— И двете. Чудесно.

Тя спря и се обърна към него.

— И двете? Значи сте знаели, че ви наблюдават двама души?

Зед се усмихна невинно.

— Но разбира се. Вие ме наблюдавахте, а тя стоеше доста по—надалеч и ви следваше, подготвяйки някакви гнусни хитринки, в случай че се окажа враждебно настроен.

Сестра Филипа примигна в изумление.

— Забележително. Усетили сте я как се обръща към своя Хан? От такова разстояние?!

Зед кимна доволно.

— Все пак не съм избран за Пръв магьосник само заради физическата си издръжливост.

Усмивката на Сестра Филипа най—сетне му се стори искрена.

— Радвам се, че идвате като приятел, а не с лоши намерения.

Тази жена нямаше представа колко истина има в тези й думи. Зед имаше опит в гадната, коварна задача за използване на магия по време на война. Още с приближаването към лагера той забеляза слабите места на охраната му и пропуските в начина, по който използват магията за тази цел. Те не влизаха в кожата на врага си. Ако Зед бе имал намерение да им причини зло, досега целият лагер да е нагоре с краката, независимо от приготовленията им за среща с такъв като него.

Сестра Филипа се обърна напред в нощта и продължи пътя си. Беше му някак несвойско да се движи из Д’Харански лагер — въпреки че знаеше, че вече се бият от една и съща страна на барикадата. Бе прекарал доста години от живота си като смъртен враг на същите тези Д’Харанци. Ричард бе променил всичко това. Зед въздъхна. Понякога си мислеше, че Ричард може да се сприятели дори със светкавица и гръмотевица и да ги покани на трапезата си.

Около тях се издигаха плътните сенки на палатки и каруци. Пики и копия бяха забити в земята в подредени, равни редици, готови да влязат в употреба веднага щом има нужда от тях. Някои от войниците вече хъркаха, други седяха в тъмното, разговаряха тихо или се смееха приглушено, трети патрулираха като черни сенки. Последните минаваха толкова близо до Зед, че той усещаше дъха им, но лицата им си оставаха неразличими в черната тъма.

На всеки възможен подстъп към лагера бяха поставени съгледвачи. Огньовете в лагера се брояха на пръсти и бяха предимно на часовите, далеч от основната част, така че самият лагер тънеше в тъмнина. Имаше войски, в които нощем кипеше активна дейност — поправяха се оръжия, приготвяха се необходими неща или се оставяха войниците да правят каквото си искат. Тези мъже пазеха тишина през цялата нощ, така че наблюдателни очи и вслушани уши да могат да дадат малко информация — ако изобщо успеят — за нападащата сила. Това бяха дисциплинирани, добре обучени, професионални бойци. От разстояние не можеше да се прецени размерът на лагера. А той бе огромен.

Сестра Филипа отведе Зед пред една доста просторна Шатра — достатъчно висока, за да стои вътре прав човек. Окачените от вътрешната страна лампи обливаха в мека светлина стените и тавана. Сестрата се наведе и пъхна глава под платнището на прага.

— Водя един магьосник, който желае да се срещне с Прелата.

Зед дочу приглушени гласове, изразяващи съгласие.

— Заповядайте — усмихна се Сестра Филипа и леко го подкани с ръка на гърба. — Аз ще се погрижа за вечерята ви.

— Ще ви бъда не само благодарен, но и дълбоко задължен — отвърна й Зед.

Щом влезе, завари намиращите се вътре хора да се изправят, за да го посрещнат.

— Зед! Ах ти, стари глупако! Значи си жив!

Зед посрещна с усмивка втурналата се в прегръдките му Ейди, старата чародейка, известна във втората им родина — Западната земя — като царицата на костите. Тя го прегърна толкова силно, че Зед за момент остана без дъх и изпъшка тежко. Той я погали по посребрялата черна, дълга почти до раменете коса, а тя притисна ръката му до сърцето си.

— Нали ти обещах, че ще се видим отново, а?

— Да, наистина — прошепна тя, заровила лице в тежката му роба.

Отдръпна се, стиснала ръцете му в своите, и го погледна. Посегна да приглади разрешената му немирна бяла коса.

— Прекрасна както винаги — рече й Зед.

Тя се взря в лицето му с абсолютно белите си очи. Зрението й бе отнето още като младо момиче. Оттогава Ейди виждаше с взора на дарбата си. В известен смисъл дори по—добре от преди.

— Къде бъде шапката ти?

— Шапка ли?

— Купих ти прекрасна шапка, а ти я загуби. Както виждам, още не си я сменил. Обеща ми да си купиш нова. Помня, че ми обеща.

Зед ненавиждаше смешната шапка с дълго перо, която Ейди му бе купила заедно с другите дрехи. Хиляди пъти предпочиташе да носи семплата си роба, отговаряща на сана и положението му, но Ейди я „загуби“, след като му купи претруфените червеникавокафяви одежди с черни ръкави и качулка на раменете, които носеше в момента. Ръкавелите бяха опасани с три нишки сребърен брокат. От врата и през цялата му предница се спускаше по—дебела ивица златен брокат. Тънкият му кръст бе пристегнат от червен копринен колан със златна тока. Подобни дрехи бяха белег за начеващ магьосник. За човек, който не е роден с дарбата, бяха знак за благороден произход или поне за принадлежност към заможно търговско съсловие, така че въпреки ненавистта, с която Зед ги носеше, те се бяха оказали безценно прикритие. Освен това Ейди го харесваше повече в тях. Шапката обаче му бе дошла в повече. И бе сменила мястото си.

Забеляза, че Ейди е с все същите си дрехи. Единствената украса на семплата й рокля бяха жълтите и червените мъниста, обикалящи деколтето и зашити във формата на древни символи на професията й на чародейка.

— Бях доста зает — отвърна той и махна с ръка, с надеждата да минат на друга тема. — Иначе щях да си купя нова.

— Да бе! — изпухтя Ейди. — Пак си вършил пакости.

— Виж, аз…

— Тихо сега — прекъсна го Ейди и като го стисна здраво за ръката, го представи с жест: — Зед, това бъде Вирна, Прелат на Сестрите на светлината.

Жената изглеждаше на превала на тридесетте си години, вероятно в началото на четиридесетте. Но Зед знаеше, че е доста по—възрастна. Ан, предшественичката на Вирна, му бе казала колко е годишна тя и макар той да не си спомняше точната цифра, знаеше, че не е далеч от сто и шестдесет — впрочем млада за Сестра на светлината.

Имаше правилни, непретенциозни и приятни черти, кестенява коса с точно колкото трябва къдрици и тяло, от което лъхаше изисканост. Напрегнатите й кафяви очи сякаш можеха да откъртят мъх от гранит. Чертите на мрачна решителност, застинали върху красивото й лице, подсказваха, че е жена, скрита под черупката на бръмбар.

Зед се поклони с глава.

— Прелате. Първи магьосник Зедикус Зу’л Зорандер на вашите услуги.

По тона му се разбра, че думите му са просто фигура на речта.

Това бе жената, отвела Ричард в Стария свят. Дори тя да бе вярвала, че го прави, за да му спаси живота, Зед като Пръв магьосник приемаше постъпката й за отвратителна. Сестрите, всички те чародейки, вярваха, че могат да обучат младите мъже с дарба да станат магьосници. Грешаха. Подобно нещо можеше да бъде адекватно извършено единствено от друг магьосник.

Тя поднесе ръката си със златния пръстен със слънчевия символ, представящ поста й. Зед се наведе и я целуна, понеже реши, че вероятно това влиза в обноските им. Щом той свърши, тя на свой ред взе неговата ръка в своята и също я целуна.

— За мен е чест да се запозная с човека, отгледал Ричард. Вие сигурно сте рядко срещан човек, какъвто е и той, имах случай да се убедя по време на обучението му.

— Тя се засмя пресилено. — Беше истински кошмар да се опитваме да обучим този ваш внук.

Зед леко промени мнението си за жената, но остана нащрек. Въздухът в палатката бе застоял и тежък.

— Така е, защото всички вие сте като волове, които се опитват да научат един кон да тича. Вие, Сестри, би трябвало да се занимавате с неща, които по—точно отговарят на природата ви.

— Да, да, ти бъдеш прекрасен човек, Зед — сгълча го Ейди. — Абсолютно ненадминат. Някой ден дори аз ще започна да ти вярвам. — Тя го дръпна за ръкава, за да го накара да се извърне от пламналото лице на Вирна. — А това бъде Уорън — добави тя.

Зед понечи да се поклони, но момчето вече бе паднало на колене и навеждаше русата си глава.

— Магьоснико Зорандер! Каква чест! — Той скочи и сграбчи ръката на Зед в своите, като започна да я разтърсва толкова силно, че Зед си помисли, че ще се откачи от ставите. — Толкова се радвам да се запознаем. Ричард ми е разказал всичко за вас. Толкова се радвам да се запозная с магьосник с вашето положение и таланти. За мен би било истинско удоволствие да се уча от вас!

Колкото по—радостен изглеждаше Уорън, толкова по—намръщено бе лицето на Вирна.

— Ами и аз се радвам да се запознаем, момчето ми — Зед не спомена пред Уорън, че Ричард не му бе споменавал нито дума за него. Но едва ли поради неуважение или незачитане. Ричард така и не успя да каже на дядо си толкова много важни неща. По ръкостискането на Уорън Зед успя да прецени, че младежът пред него притежава необикновен талант.

В шатрата влезе едър мъжага с къдрава рижа коса, бял белег, прорязващ лицето му от слепоочието до челюстта, и натежали вежди. Сивкаво—зеленикавите му очи бяха втренчени в Зед напрегнато, но усмивката на лицето му бе като на войник на дълъг поход, забелязал буре с бира.

— Генерал Рейбич, главнокомандващ Д’Харанските части на юг — отривисто рече мъжът и стисна ръката на Зед веднага щом Уорън я пусна и най—сетне застана до Вирна. — Дядото на Господаря Рал! Истински се радвам Да се запозная с вас, сър. — Ръкостискането му бе здраво, но не болезнено. — Наистина съм щастлив.

— Да, така е — промърмори Зед. — Макар и при тези не особено щастливи обстоятелства, генерал Рейбич…

— Не особено щастливи…?

— Е, няма значение, за момента … — отпрати Зед въпроса му и сам зададе въпрос: — Кажете ми, генерале, започнахте ли вече да копаете всичките тези масови гробове? Или възнамерявате малцината, които ще останат живи, просто да изоставят труповете.

— Труповете ли?

— Ами… да, труповете на всички ваши войници, които ще погинат.