Метаданни
Данни
- Серия
- Мечът на истината (8)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Faith of the Fallen, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Невена Кръстева, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 79гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
ВЯРАТА НА ПРОКУДЕНИЯ. ЧАСТ I. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.6. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Faith Of The Fallen / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 512. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-175-2 (ч. 1)
ВЯРАТА НА ПРОКУДЕНИЯ. ЧАСТ II. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.6. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Faith Of The Fallen / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 447. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-176-0 (ч. 2)
История
- —Добавяне
- —Основна редакция от shanara и piki
- —Допълнителна редакция от piki
Статия
По-долу е показана статията за Вярата на Прокудения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Вярата на Прокудения | |
Faith of the Fallen | |
Автор | Тери Гудкайнд |
---|---|
Първо издание | САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | роман |
Вид | фентъзи |
Поредица | „Мечът на истината“ |
Преводач | Невена Кръстева |
Начало | SHE DIDN'T REMEMBER DYING. |
„Вярата на Прокудения“ (на английски: Faith of the Fallen) е шестият роман от епичната фентъзи поредица на Тери Гудкайнд, „Мечът на истината“. Публикуван е за първи път през април 2000 година. На български е преведен от Невена Кръстева и издаден през същата година.
Сюжет
В разгара на войната за спасяване на магията, Ричард е отвлечен от могъща магьосница на име Ничи – сестра на Мрака, отдадена на целите и философията на най-големия враг на Ричард – Джаганг. Ничи търси смисъла на живота си и е убедена, че може да го намери само в прекараното с Ричард време и наблюдението върху реакциите му. Залогът за пленничеството му е животът на любимата му – Калан.
|
ПЪРВА ЧАСТ
ПЪРВА ГЛАВА
Нямаше спомен да е умирала. Някакво неясно предчувствие я подкани да си зададе въпроса дали далечните гневни гласове, достигащи до слуха й, не означават, че отново ще я споходи онзи трансцендентен край — смъртта.
И така да бе, не можеше да направи абсолютно нищо.
Вярно, нямаше спомен да е умирала, но в един момент в главата й се завъртя неясната идея за някогашен тържествен шепот, за един глас, който неспирно й бе повтарял, че е мъртва, че смъртта е дошла да я вземе, но че „той“ е прилепил устни до нейните, изпълнил е утихналите й дробове със своя дъх, със своя живот и така я е съживил. Не знаеше нито кой й говори с такава непоколебима увереност, нито кой е „той“.
През онази първа нощ, когато бе доловила неясните безплътни гласове — сякаш призрачен шепот, — бе осъзнала, че край нея има хора, които не вярват — въпреки че виждат, че е жива, — че ще прескочи трапа и ще посрещне утрото. Тя обаче го бе посрещнала. Не само него, а и много други след това — вероятно в отговор на отчаяните молитви и искрени обещания, прошепнати над нея именно през онази първа нощ.
Нямаше спомен да е умирала, но за сметка на това не бе забравила болката, вцепенила тялото й, преди да премине в бездната на забравата. Тази болка не забрави никога. Сети се как се съпротивляваше сам—сама, яростно на всичките онези мъже — зверове, вкопчили се в плътта й със зъби и нокти, сякаш глутница подивели вълци, докопали заек. Пред очите й изплува картината на побоя — порой от жестоки удари, повалили я на земята, и канонада от стоварващи се отгоре й тежки ботуши. Чу звучното пращене на кости. Спомни си вцепеняващия ужас, който я обзе, когато установи, че не може да си поеме дъх, за да преодолее болката. Че не може да изкрещи, за да отхвърли от плещите си смазващия товар на агонията.
След известно време — дали бяха минали часове или дни, това не знаеше — установи, че лежи в легло, застлано с чисти чаршафи. Видя взрените в лицето й сиви очи и разбра, че има човек, комуто е отредена болка, по—непоносима дори от изпитаната от нея.
Нямаше представа кой е той. Но погледът му излъчваше нечовешка мъка, която й казваше категорично, че би трябвало да го познава. Че е длъжна да знае името му — по—добре от своето собствено. Но не го знаеше. Никога в живота си не бе изпитвала по—голям срам.
Оттогава нататък всеки път, когато затвореше очи, в мислите й изплуваха неговите. В тях виждаше не само безпомощна мъка, но и блясъка на яростна надежда, каквато би могла да породи единствено истинската любов. Дори в най—непроходимите дебри на обвиващия съзнанието й мрак тя не позволи на този блясък в очите му да изгасне, потушен от неспособността й да събуди у самата себе си воля за живот.
В един момент си спомни името му. През по—голямата част от времето го помнеше. Понякога го забравяше. Понякога, когато болката притъпяваше усещанията й, забравяше дори собственото си име.
Сега, когато Калан чу онези груби мъжки гласове да викат някого, вече знаеше името. Познаваше човека. Вкопчи се в това име с всички сили — Ричард. Скъта в душата си спомена за този мъж — за това кой е той и какво е означавал за нея.
Дори в моментите, когато хората около нея изказваха опасения, че все още не е прескочила трапа, тя знаеше, че ще живее. Трябваше да живее — заради Ричард, нейния съпруг. Заради детето в утробата си. Неговото дете. Тяхното дете.
Хорът от разгневени мъжки гласове, повтарящи името му, най—сетне я накара да отвори очи. Запримига, посрещната от нов прилив на болка. Сънят никога не успяваше да я прогони изцяло, но поне я правеше по—поносима.
Намираше се в малка, потънала в мека светлина стаичка. Сумракът я наведе на мисълта, че или прозорецът и вратата са затъмнени, или е привечер, винаги когато се събуждаше — както сега, — си даваше сметка, че няма представа нито коя част на деня е, нито колко е спала.
Прокара език по сухата си, обложена уста. Тежкият, неспокоен сън като че бе превърнал тялото й в парче олово. Беше й зле, както в онзи горещ и ветровит ден от детството й, когато бе изяла три захаросани ябълки, преди да тръгне на пътешествие с кораб. Сега не беше горещо. Понечи да се изправи, но в същия миг нещо рязко я дръпна и тя се понесе в безпаметната мрачна бездна на една лишена от будност мъглявина. Всичко в стомаха й се преобърна. Трябваше да концентрира всичките си усилия върху мисълта да не повърне. Знаеше, че при сегашното й състояние малко неща бяха по—болезнени от повръщането. Клепачите й отново се приклопиха и тя потъна в още по—непрогледен мрак.
Постепенно събра сили да изплува обратно, събра мислите си на повърхността и отново се насили да отвори очи. Спомни си: даваха й билки, за да притъпят болката и да й помогнат да заспи. Ричард разбираше от билки. Те поне я унасяха във вцепеняващ сън. Болката, макар и не тъй остра, я откриваше и там.
Пое си дъх бавно и внимателно, за да не даде възможност на болката, причинена сякаш от острие на наточена кама, впито дълбоко между ребрата й и забравено там, да изригне наново. Дробовете й се изпълниха с боров аромат, който подейства успокояващо на стомаха й. Не бе мирис на гора, в който се усещат жилки от миризмата на различни дървета, влага, отровни гъби и канелена папрат. Ухаеше на наскоро отсечени и нацепени стволове. Събра сили да избистри погледа си и видя долния край на леглото, опрян в стена от бледожълтеникави, прясно обелени греди, по които тук—там още сълзеше смола, бликнала изпод скорошните удари на секира. Талпите като че ли бяха дялани бързешката, но въпреки това конструкцията бе стегната и внушаваше вещина и прецизност, присъщи единствено на познанието и опита.
Стаичката бе миниатюрна. В Двореца на Изповедниците, където бе израсла Калан, подобно помещение би служело за килер. При това би било изработено най—малко от камък, ако не от мрамор. Въпреки това й харесваше. Предположи, че Ричард я е построил специално за нея, за да й осигури надежден подслон. Дървото й внушаваше усещане за близостта на грижовните му ръце. Мраморът с достолепната си хладина не би имал това излъчване на спокойствие и уют.
Срещу леглото си забеляза издълбана върху дървената стена летяща птичка. Беше изработена с няколко уверени маха на ножа върху равната повърхност на една от гредите и малко по—голяма от дланта й. Ричард й бе осигурил храна за очите.
Понякога, докато седяха около огъня, тя го бе наблюдавала как небрежно превръща парче дърво в лице или животно. Птичката, понесла се на широко разперените си във въздуха криле, бдеше над нея и й вдъхваше усещане за свобода.
Измести поглед вдясно и видя, че на прага виси кафяво вълнено одеяло. Отвън се чуваха откъслеци от ядосани, заплашителни гласове:
— Не го правим заради себе си, Ричард… Трябва да мислим за семействата си … жени и деца…
Победена от желанието да разбере какво става, Калан се опита да се надигне, подпирайки се на левия си лакът. Ръката й не направи онова, което се очакваше от нея. Болката изригна мигновено, проникна до мозъка на костите й и се втурна навън през рамото й.
Унищожителната агония, съпътстваща опита за движение, я остави без дъх и тя се строполи по гръб още преди да е успяла да повдигне рамото си макар и на милиметър от леглото. Бързото й дишане веднага активира впитите между ребрата й остриета. Трябваше да си наложи да успокои дишането си, за да овладее раздиращата болка. След като всичко се поуспокои, най—сетне успя да простене едва чуто.
С премерено спокойствие плъзна поглед по дължината на ръката си. Беше с шина. Щом я видя, веднага си спомни — разбира се, че е с шина. Укори се, задето не се бе сетила по—рано, преди да я натоварва с тежестта си. Знаеше, че билките размътват мисълта й. Опасявайки се да не предприеме още някое необмислено движение, пък и след като така или иначе не можеше да стане, се зае да съсредоточи усилията си върху проясняването на мислите си.
Внимателно повдигна дясната си ръка и прокара пръсти по плувналото си в пот чело — пот, бликнала при внезапно предизвиканата болка. Ставата на дясното й рамо също я болеше, но поне можеше да се движи сравнително добре. Това й донесе известно удовлетворение. Опипа подпухналите си очи и в същия миг разбра защо изпитва такава болка, когато погледне към вратата. Пръстите й предпазливо обходиха непознатия релеф на отекла плът. Въображението й я оцвети в ужасяващо моравосиньо. Щом пръстите й стигнаха до прорезите по бузата, сякаш горещи въглени се впиха в оголените нерви.
Не й бе нужно огледало, за да разбере, че представлява ужасна гледка. Разбираше го и по израза в очите на Ричард. Толкова й се искаше да изглежда добре — ако не за друго, поне за да облекчи онзи негов измъчен поглед. Сякаш прочел мислите й, той я успокояваше: „Добре съм. Престани да се тревожиш за мен и мисли за себе си, за възстановяването си.“ С примесен с горчивина сладък копнеж Калан се виждаше легнала до Ричард, двамата останали без дъх, телата им преплетени в блажена отмала, кожата му гореща върху нейната, огромните му ръце отпуснати върху корема й. Беше ужасно болезнено да мечтае да го вземе в прегръдките си, ала да не може. Каза си, че е само въпрос на време, само трябва да се оправи. Бяха заедно и единствено това имаше значение. Самото му присъствие бе лекарство.
Зад одеялото дочу строго премерения му глас, произнасяше отчетливо всяка дума, сякаш му струваше състояние.
— Трябва ни само малко време …
Мъжете говореха разпалено и настойчиво, един през друг.
— Не го правим, защото искаме. Ти знаеш, Ричард, познаваш ни … Ами ако това ни докара беля? … Чухме за боевете. Нали сам каза, че е от Средната земя. Не можем да позволим … Няма …
Калан напрегна слух да чуе звъна на меча му. Ричард бе почти безкрайно търпелив, но не бе способен да прави компромиси. Кара, личната му охрана и тяхната приятелка, без съмнение също бе навън. Тя не бе нито търпелива, нито способна на компромиси.
Вместо да извади меча си, Ричард каза:
— Не моля никого за нищо. Единственото, което искам, е да бъда оставен на мира на някое самотно място, където да мога да се грижа за нея. Щеше ми се да съм по—близо до Града на елените, в случай че тя се нуждае от нещо. — Той спря за малко. — Моля ви … само докато се позакрепи.
Калан бе готова да му изкрещи: „Не! Да не си посмял да им се молиш, Ричард! Нямат право да те принуждават да им се молиш! Нямат право! Те дори не могат да разберат жертвата ти.“ Единственото, което можа да направи, бе едва—едва да прошепне името му.
— Не ни подлагай на изпитания … Ако трябва, на клада ще те качим! Не можеш да се справиш с всички ни — правото е на наша страна.
Мъжете сипеха гръмки фрази и ругаеха. Беше убедена, че този път със сигурност ще чуе звъна на меча му. Вместо това Ричард със спокоен глас произнесе думи, които Калан не бе сигурна, че разбира. Настъпи ужасяваща тишина.
— Не че го искаме, Ричард — чу се най—сетне глуповат свенлив гласец. — Ама нямаме избор. Нали имаме семейства, близки …
Друг мъж даде израз на справедливото си възмущение:
— Освен това ти май нещо си се издигнал, станал си от голямото добро утро — с тия лъскави дрехи, с тоя меч.
Не си какъвто те помним от времето, когато беше горски водач.
— Така си е — подкрепи го друг. — Това, че си напуснал родината си и си видял това—онова, не означава, че можеш да се върнеш когато ти скимне и да си мислиш, че си нещо повече от нас.
— Значи съм погледнал по—нагоре, отколкото всички вие сте решили, че ми е позволено — това ли имаш пред вид? — отвърна му Ричард.
— Обърна гръб на своите, забрави корените си — така мисля аз. Явно нашите момичета не ги бива достатъчно за великия Ричард Сайфър. Не, той трябва да си вземе жена от чужбина. А после се връщате да ни се пъчите пред очите.
— С какво? Какво съм направил? Оженил съм се за жената, която обичам. Това ли ви се струва суета и перчене? Това ли ми отнема правото ми да живея спокойно? А нея лишава от възможността да бъде лекувана и да се оправи?
Тези хора го познаваха като Ричард Сайфър, обикновения горски водач. Не като човека, който той бе установил, че представлява и в който се бе превърнал. Всъщност Ричард си беше същият, само дето неговите съграждани не бяха и подозирали за съществуването на много от качествата му.
— Трябва да паднеш на колене и да молиш Създателя да излекува жена ти — обади се друг. — Цялото човечество е сполетяно от нещастна и незаслужена съдба. Трябва да отправяш молитви и да молиш Създателя да опрости злите ти дела и греховете ти. Това ти докара проблемите — на теб и на жена ти. Вместо това искаш да ги стовариш на нас, честните работещи селяни. Нямаш право да стоварваш на нашите глави греховните си проблеми. Това противоречи на желанията на Създателя. Би трябвало да помислиш за нас. Създателят иска от теб да си смирен и да помагаш на хората. Затова жена ти е в това състояние: за урок и на двама ви.
— Той лично ли ти каза всичко това, Албърт? — по пита Ричард. — Нима този твой Създател идва да споделя с теб намеренията си и да ти доверява желанията си?
— Той говори на всеки, който е достатъчно смирен и честен, за да може да Го чуе — изфуча Албърт.
— Освен това — обади се и друг — за този Императорски орден, за който ни предупреждаваш, могат да се кажат и добри неща. Ако не беше толкова твърдоглав, Ричард, щеше да го забележиш. Няма нищо лошо в това да искаш всеки човек да получи достойно отношение. Това означава само да си справедлив. И е правилно. Такива са желанията на Създателя, трябва да го признаеш. Именно на това ни учи и Императорският орден. Ако не можеш да видиш в тях поне дотолкова добро — е, добре, тогава по—хубаво да изчезваш от тук, при това веднага.
Калан притаи дъх. Ричард произнесе мрачно:
— Нека бъде тъй.
Той познаваше тези хора. Обръщаше се към тях по имена и им припомняше за прекараните заедно години, за общите им начинания. Беше търпелив. Когато най сетне търпението му се изчерпа, дойде край и на склонността му към компромиси.
Мъжете наскачаха по седлата, юздите на конете им заскърцаха, животните запристъпваха на място и зацвилиха.
— Утре сутрин ще се върнем, за да изгорим това място. Ще е най—добре да не те заварим — теб и близките ти — по тези места, че и ти ще пламнеш заедно с къщата.
След още малко крясъци и ругатни мъжете препуснаха по пътя си. Звукът на биещи се в земята конски копита отекна през целия гръб на Калан. Дори това й причиняваше болка.
Усмихна се едва—едва на Ричард, макар той да не можеше да забележи усмивката й. Само да не се бе молил заради нея. Знаеше, че никога не би молил за нищо, ако ставаше въпрос за него самия.
Одеялото на вратата се отметна и по стената пробяга светла ивица. От посоката и интензивността на светлината Калан си извади заключение, че денят е леко навъсен и преваля обяд. Ричард застана до нея, високата му фигура се извиси над леглото, сянката му падна през средата на тялото й.
Беше по потник, без ризата и великолепната си черно—златиста туника, виждаха се мускулестите му рамене. На лявото му бедро, откъм нея, проблясваше ножницата на великолепен меч. На фона на широките му рамене стаята се смали още повече. Свежо избръснатото му лице, силната челюст, крехката линия на устните допълваха идеално здравото му тяло. Косата му, на цвят между руса и кестенява, се спускаше до врата. Но онова, което бе привлякло вниманието й още от първия миг на първата им среща, бе интелигентността в тези негови сиви очи.
— Ричард — прошепна тя, — няма да позволя да се молиш заради мен.
Крайчетата на устата му се свиха в нещо като усмивка.
— Ако искам да се моля, ще го направя. — Подпъхна одеялото й, за да е сигурен, че е добре завита, макар да виждаше, че се поти. — Не предполагах, че си будна.
— Много ли спах?
— Известно време.
Тя си помисли, че това „известно време“ явно е продължило доста. Не си спомняше да пристигат на това място, нито Ричард да строи къща.
Чувстваше се по—скоро на осемдесет, отколкото на двадесет. Никога преди не бе ранявана, поне не тежко — не и така, че да се намира на прага на смъртта и да е напълно безпомощна за толкова дълго време. Ненавиждаше това си състояние. Не можеше да се примири с мисълта, че е лишена от възможността да върши дори най—елементарни неща за себе си. През повечето време това й се струваше по—страшно дори от болката.
Неочакваното и пълно осъзнаване на преходността на живота, на собствената й преходност и смъртност й подейства като гръм от ясно небе. И преди бе рискувала живота си и се бе оказвала в опасност, но когато сега си мислеше за миналото, не смяташе, че някога наистина е вярвала, че би могло да й се случи подобно нещо. Срещата с него й действаше смазващо.
През онази нощ нещо в нея като че ли се бе прекършило — някаква идея за самата нея, някаква сигурност и увереност. Можеше да си умре като едното нищо. Тяхното бебе можеше да умре преди още да е имало шанса да живее.
— Вече си по—добре — рече Ричард, сякаш отгатнал мислите й. — Не го казвам просто така. Наистина виждам с очите си, че състоянието ти се подобрява.
Тя го погледна и след малко събра смелост да попита:
— Откъде знаят за Ордена чак тук?
— Някои от бегълците след последната битка са се на сочили насам. Привържениците на Императорския орден са стигнали чак до тук — до местата, където съм израсъл.
Говорят благи приказки — направо да им повярва човек, ако не мисли с главата, а с чувствата си. Кое е истина и кое не — това явно не влиза в сметките — добави след кратък размисъл. После отговори и на неизречения въпрос в очите й: — Самият Орден не е навлязъл още. Онези глупаци отвън просто повтаряха вече чути неща, това е.
— Но искаха да си вървим. Звучаха ми като хора, които изпълняват обещанията и клетвите си.
Ричард кимна, но след малко на устните му се върна предишната усмивка.
— Знаеш ли, че сме на един хвърлей място от пътя, където се срещнахме за първи път миналата есен? Спомняш ли си?
— Как бих могла да забравя деня, в който те срещнах?
— Тогава животът и на двама ни беше в опасност и се наложи да бягаме. Никога не съм съжалявал за това. Това бе началото на моя живот с теб. Докато сме заедно, всичко друго е без значение.
Кара се шмугна през вратата и спря край Ричард, сянката й се прибави към неговата върху синьото памучно одеяло, покриващо Калан чак до подмишниците. Стегнато във впита кожена дреха, тялото на Кара излъчваше плавната грациозност на хищна птица: властно, бързо и смъртоносно. Морещиците обличаха червените си униформи винаги когато очакват неприятност. Дългата руса коса на Кара, сплетена в дебела стегната плитка на гърба, бе другият отличителен белег на професията й — Морещица, представителка на елитните Охранителни части на самия Господар Рал.
Ричард, така да се каже, бе наследил Морещиците заедно с трона на Д’Хара — страна, за която доскоро не беше и чувал. Не го бе обзела жажда за власт — просто така се бяха стекли обстоятелствата. Сега от него зависеше животът на огромен брой хора — всъщност на всички в Новия свят: Западната земя, Средната земя и Д’Хара.
— Как се чувстваш? — с искрена загриженост в гласа попита Кара.
Калан едва успяваше да шепне:
— По—добре.
— Е, щом е така — изръмжа Кара, — кажи на Господаря Рал да ме остави да си върша работата и да сложа на мястото им такива като тези. — Застрашителните й очи се стрелнаха към мястото, където само допреди миг бяха — стояли разгневените мъже. — Поне които от тях оставя живи.
— Кара, мисли с главата си — прекъсна я Ричард. — Не можем да се оградим като в крепост и да се отбранява ме във всеки един миг. Ти видя едни уплашени хора. Няма значение, че грешат. За тях ние сме заплаха за живота им и за живота на техните семейства. Защо да се впускаме в безсмислена битка, щом можем да я избегнем.
— Но, Ричард — намеси се Калан, като едва успя да повдигне отмалялата си ръка към стената, — ти си построил това …
— Само тази стая. Исках най—напред да осигуря подслон за теб. Не ми отне кой знае колко време — трябваше само да насека и нацепя малко дърва. Още не сме построили останалата част. Безсмислено е да проливаме кръв.
Колкото Ричард изглеждаше спокоен, толкова Кара имаше вид на човек, готов да ръси огън и жупел край себе си.
— Би ли казала на твоя опърничав съпруг да ми позволи да убия някой, преди да съм се побъркала окончателно? Не мога просто да си седя и да слушам как някакви си сополивци ръсят заплахи срещу вас двамата! Та аз съм Морещица!
Кара приемаше изключително на сериозно задълженията си като охрана на Ричард — в качеството му на Господаря Рал на Д’Хара — и Калан. Станеше ли въпрос за неговия живот, тя не се колебаеше и първо убиваше, после мислеше дали е постъпила правилно. Към подобно поведение Ричард бе безкомпромисен.
Единственият отговор на Калан бе усмивка.
— Майко Изповедник, не можеш да позволиш на Господаря Рал да се подчини на волята на глупаци като тези. Кажи му го.
Вероятно хората, които през целия й живот я бяха наричали с името „Калан“, без да добавят пред него поне „Изповедник“, се брояха на пръстите на едната й ръка. Беше чувала последната си титла — Майко Изповедник — безброй пъти, произнасяна с гласове, в които можеше да се открие от благоговейно страхопочитание до абсолютен ужас. Мнозина, паднали на колене пред нея, бяха неспособни да произнесат дори само титлата й през треперещите си устни. Други, в нейно отсъствие, я повтаряха със смъртна заплаха в гласа.
Калан бе провъзгласена за Майка Изповедник в зората на двайсетте си години — най—младата сред себеподобните си, избирана някога на този величествен пост. Оттогава бяха изминали вече няколко години. Сега бе останала единственият жив Изповедник.
Калан се бе научила да понася титлата, поклоните и колениченето, почитанието, благоговението и ужаса, убийствените намерения — просто не бе имала избор. Нещо повече — тя беше Майка Изповедник — по наследство и избор, по право, по клетва и по дълг.
Кара винаги се обръщаше към нея с „Майко Изповедник“. Но от устата на Морещицата тези думи излизаха едва забележимо по—различни. Звучаха като предизвикателство, като открито неподчинение, примесено с воля за отстъпка, и заедно с това с намек за привързаност и нежност. От устата на Кара Калан не чуваше толкова „Майко Изповедник“, колкото „Сестро“. Кара бе от далечна Д’Хара. Според нея нямаше човек, който да заема по—висока длъжност и да е натоварен с по—голям дълг от нея — с изключение на Господаря Рал, разбира се. Най—многото, което можеше да допусне, бе да приеме Калан за равна в дълга й към Ричард. Което всъщност бе наистина огромна чест.
Когато обаче Кара се обръщаше към Ричард с „Господарю Рал“, това не означаваше „Брате“. Думите й носеха смисъла, който изричаше устата й: Господарю Рал.
За разгневените мъже, с които бе разговарял Ричард, идеята за Господаря Рал бе не по—близка от далечна Д’Хара. Калан бе от Средната земя, разделяща Д’Хара от Западната земя. Жителите на Западната земя не бяха и чували за Средната земя или пък за някаква си Майка Изповедник. Десетилетия наред трите части на Новия свят стояха разделени от непреодолими граници, отвъд които всичко бе загадка. Предната есен тези граници бяха разрушени.
После, през зимата, общата граница на юг от тези три земи, която през последните три хиляди години ги бе предпазвала от заплахата на Стария свят, също падна и така върху всички се изля огромното море на Императорския орден. През последната година светът се преобърна наопаки. Животът, който хората водеха отколе, се промени.
— Няма да ти позволя да сториш зло на хората, само защото са отказали да ни помогнат — рече Ричард на Кара. — Това няма да доведе до нищо, само ще ни докара повече неприятности. Започнатото тук не ни отне много време. Мислех си, че мястото ще е сигурно, но съм се лъгал. Просто трябва да потърсим друго. — Той се обърна отново към Калан. Гласът му омекна: — Надявах се да те отведа у дома, на тихо и спокойно място. Както изглежда обаче, родината ми не ме иска. Съжалявам.
— Тези мъже, Ричард, само те не те искат.
В Андерия, точно преди Калан да бъде нападната и пребита, хората гласуваха против него и присъединяването на страната им към приближаващата Д’Харанска армия под негово командване. Вместо това избраха закрилата на Императорския орден. Ричард отведе Калан в родината си с желанието да остави миналото зад гърба си.
— Тук имаш и истински приятели. Потърси ли ги?
— Не остана време … Исках най—напред да ти осигуря покрив над главата. А сега вече е късно. Може би друг път.
Калан посегна към ръката му, отпусната върху одеялото. Пръстите му бяха твърде далеч.
— Но, Ричард …
— Виж, тук вече не е безопасно. Нещата стоят така: доведох те, защото си мислех, че ще си на сигурно място, ще можеш спокойно да се възстановиш и да укрепнеш. Явно съм бил в грешка. Нещата не стоят така. Не можем да останем тук, разбираш ли?
— Да, Ричард.
— Трябва да се махаме.
— Да, Ричард.
Имаше и нещо, което той не й казва — Калан бе сигурна. Нещо много по—сериозно от възобновяването на болката, на което щеше да я подложи едно следващо пътуване. Видя го в отнесения тревожен поглед в очите му.
— Ами войната? Всички разчитат на нас — на теб. Аз едва ли ще съм особено полезна, докато не се оправя. Но ти им трябваш сега. Д’Харанската империя има нужда от теб. Ти си Господарят Рал. Ти ги водиш. Какво правим тук? Ричард … — Изчака погледът му да се върне на нея.
— Защо бягаме, след като всичко зависи от нас?
— Правя каквото трябва.
— Каквото трябва? Тоест?
Той отвърна помръкнало лице.
— Имах… видение.