Хуан Кобос Уилкинс
Дворецът вътре

Навътре в гъстотата, по-навътре

в последното концентрично единение на това, което вече не е, иска

и все още иска, но било е

толкова любов.

 

В тайната, най-глъбинна стая на тази празна

къща блести потирът,

откъдето пия скрит плътта и думите

със съмнение или смутеност. Отваря

язвата друга агония, когато, преобразен, нападаш и ти пиша:

 

навътре в гъстотата

и да окървява венецът от нежни тръни останките на следобеда,

да не остане в тази крепост нито зъбец от стена,

на който да могат да отпочиват раздраните си крила ангелът или смъртта.

 

Във възторгнатото тяло, съзерцаващо обреда без светлик как озарява

това разлъчване, докато вкъщи се приготвя, безтегловна, вечерята

и в самота ти пиша:

 

обезкървяват по-навътре смърт и ангел

устните на клеймото и скриват в мириса си на виолетки, по-навътре,

кръговия лабиринт, където се губи стрелата, разсякла

като на две разпукнат нар сърцето.

 

В онзи натрапчив стих като река, препълнена с юноши,

по която се преструва тялото ми, че левитира, а то е безпътното безсъние, навлизащо

в дома, което всъщност ме издига, ако ти пиша:

 

ограден град вътре в друг град,

със стена и той сред друг все по-навътре в друг, вълни

от камък в езерото, Корта Аталая, спираловидна мина или ад

под открито небе в Риотинто, пръстени на отрязани дънери, които разкриват

легенди, последователното време на моето дърво, и там: уязвима

мишена от меланхолията на тъй тъжен изстрел, че прилича на опера.

 

Дума или тяло или дом. Опустошен дворец

от този бавен сняг, издигащ се срещу притеглянето и вече в небето

влизащ в кристална сфера, за да падне после в паметта ми

като преспапие, което съм разбил в светкавица през зима: светлина

на ангел или смърт, където имало е толкова любов:

                        никога не си представях, никога,

че още, навътре в стихотворението, ще продължава да живее.