Тери Гудкайнд
Душата на огъня (47)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

— О, КОЛКО МИЛО! — с престорена възхита възкликна Зед, щом жената постави тежкия том в светлината на високата лампа. — Сега вече съм сигурен. Няма никакво съмнение. Вие сте самият добър дух, притекъл се на помощ на моята скромна особа, мадам Фиркин.

Жената изведнъж стана срамежлива като девойка. Бузите й пламнаха и на устните й се разля свенлива усмивка.

— Това ми е работата, господин Рибник.

Той се надвеси към нея и й пошепна закачливо:

— Предпочитам красивите жени да ме наричат Рубен.

Когато се налагаше да се представя под друго име, Зед предпочиташе Рубен Рибник. Звучеше му зашеметяващо. Фактът, че водеше скромен живот, от време на време го подтикваше към желание за подобни пищни определения и думи. Според него леките отклонения от ежедневието бяха нужни за поддържането на равновесието. Нещо толкова простичко като употребата на името Рубен Рибник задоволяваше тази нужда.

Жената примигна, явно не схванала флирта. Изненадващо, както си помисли Зед, тъй като тя наистина бе достатъчно симпатична, за да може да се предполага, че през целия си дълъг живот е била обграждана от тълпи обожатели. Зед се почувства принуден да изясни нещата:

— Ето защо, мадам Фиркин, предпочитам да ме наричате Рубен.

Тя продължаваше да го гледа с немигащ поглед, после в един момент той видя как в тъмните й очи се прокрадва пламъчето на просветлението и в следващия просторното помещение вече гърмеше от звънкия й смях. Някои от другите посетители, насядали на околните маси, вдигнаха очи. Един от стражите на входа също се обърна и ги изгледа. Мадам Фиркин бързо вдигна длан към устата си и лицето й пламна.

— Рубен — изкикоти се тя палаво, повтаряйки името му. Огледа се и се осмели да се наведе към него. — Ведета.

— А! — изгука Зед. — Ведета. Прекрасно име.

Тя се изкикоти отново и се отдалечи от мястото му, стъпките й отекнаха меко в огромната зала на първия от двата етажа в пищната Андерианска библиотека. От мястото си Зед вече доста време се бе наслаждавал на слънчевия залез. Множеството запалени лампи обливаха в мека светлина червеникавата дъбова ламперия на залата и осигуряваха достатъчно светлина на онези, които бяха предпочели да вкусват сладостта на думите, а не на вечерята.

Зед придърпа тежкия том, който Ведета му бе донесла. Един бърз поглед му бе достатъчен, за да разбере, че няма да му свърши никаква работа. Все пак разгърна корицата и се направи, че чете с дълбок интерес.

Но всъщност изобщо не беше така. Книгата, която в действителност четеше, се намираше по-нагоре вдясно, но дори и с наведена глава можеше да извръща поглед и да хвърля по едно око в нея, така че да заблуди всеки, минаващ наблизо. Не че наоколо гъмжеше от любопитни.

Той вече бе произвел истинска сензация с величествената си поява, изправяйки се на централния вход на библиотеката и обявявайки на висок глас, че има хипотеза за закона за отговорността на вторичните доставчици на стоки пред подписващата страна в търговските споразумения, унищожени от клаузи, включващи Творчески актове не специфично специфицирани в подтекста, но подразбиращи се от общия закон на древните търговски принципи, и че е сигурен, че ще успее да ги докаже, опирайки се на чудесни примери из историята на Анерианския закон.

Никой не набра достатъчно смелост, за да му опонира. Служителите в библиотеката се задоволиха с това просто да го оставят да си върши работата. Присъствието на Франка му бе от голяма помощ, тъй като тук хората я познаваха.

Ставаше късно и библиотекарките изгаряха от нетърпение да се приберат у дома, но се страхуваха да не възбудят гнева на човек, толкова издълбоко запознат със закона. И понеже Зед се позабави, от присъствието му се възползваха още неколцина посетители. Той не бе сигурен дали защото искаха да поработят още малко, използвайки неочаквано предоставената им възможност, или просто им се щеше да го държат под око.

Франка седеше от другата страна на масата, леко встрани, за да има достатъчно място за всичките разхвърляни по плота книги. Тя прелистваше дебелите томове и от време на време му обръщаше внимание на отделни пасажи, които смяташе, че може да представляват интерес за него. Франка бе умна и му посочваше неща, които малцина други биха могли да разберат. Но досега така и не бяха стигнали до нещо с практическа полза. Всъщност Зед не беше съвсем наясно какво точно търси, но бе сигурен, че още не го е открил.

Потънал в размисъл, той се стресна, когато една ръка се отпусна на рамото му.

— Извинявайте — прошепна Ведета.

Той се усмихна на свенливата дама.

— Няма нищо, скъпа Ведета. — Повдигна въпросително вежди.

— О! — тя посегна към джоба на престилката си. Лицето й отново пламна, докато ровеше с ръка из джоба си.

В един миг ръката й застина.

— Ето я.

— Кое? — прошепна Зед.

Тя се наведе към него и сниши глас още повече. Зед забеляза, че Франка ги наблюдава, правейки се, че чете някаква книга.

— Не би трябвало да показваме това на всеки. Книгата е изключително рядка и ценна. — Лицето й бе аленочервено. — Но вие сте специален човек, Рубен, толкова умен и въобще. Затова реших да ви я покажа за минутка.

— Наистина ли, Ведета? Колко изключително мило от твоя страна?! И каква е книгата?

— Всъщност не знам точно. Но е принадлежала на самия Джоузеф Андер.

— Нииима? — провлачи Зед.

Тя кимна енергично.

— Планината.

— Моля?

— Планината. Така са го наричали някои от съвременниците му. Когато нямам работа, понякога чета някои от древните текстове от онова време — за да науча нещо повече за светия ни претеча Джоузеф Андер. Та, както разбирам, някои от съвременниците му са го наричали Планината.

Докато тя изваждаше книгата от джоба си, Зед вече бе насочил към нея цялото си внимание. В ръката й се появи миниатюрен предмет. Сърцето му трепна, тъй като му се стори прекалено малък за книга.

Но веднага след това видя, че наистина е малка черна книжка, и сърцето му щеше да литне от възбуда.

Дневник на пътуване.

Дори моливът се бе запазил в гръбчето му.

Зед навлажни устни и протегна ръце към книгата. Вдигна пръст към долната си устна. Ведета нямаше да го остави насаме с подобна ценност, дори да бе най-гениалният учен. Двама от стражите огледаха зорко помещението, но не обърнаха на Зед особено внимание.

— Мога ли да надзърна вътре, Ведета? — напрегнато прошепна той.

— Ами е, предполагам нищо няма да й стане.

Жената внимателно отгърна корицата. Дневникът бе в идеално състояние, но и този на Ан бе също толкова древен, а състоянието му не бе по-лошо. Дневниците на пътуване бяха магически предмети и вероятно с това се обясняваше почти непокътнатото им състояние дори след хилядолетия употреба. С това, а и с изключително внимателното отношение на Сестрите към ценните книги. Хората тук явно се отнасяха към тях не по-малко грижовно. Зед зяпна. Планината.

Разбра. „Двойникът на планината“ бе втората книга от чифта на този дневник. Нещата се подредиха в главата му. „Двойникът на планината“ е била унищожена и заедно с нея — вероятно — и информацията за обиталището на Хармониите.

Но тази книга, дневникът на пътуването на Джоузеф Андер, би трябвало да съдържа същите думи — ако не са изтрити.

Зед гледаше като замаян как Ведета Фиркин отгръща първата празна страница. Магьосник, живял преди три хиляди години, щеше всеки миг да заговори пред него.

Зед се вгледа втренчено в думите на следващата страница. Напрегна всичките си сили. Не разбра нищо. Заклинание, каза си той, което не позволява на чужди погледи да разчитат съдържанието.

Не, не беше това. Пък и нали магията се сриваше. Подобно заклинание не би могло да продължава да действа. Докато се взираше в написаното, осъзна, че е на език, който не познава.

Изведнъж разбра. Беше на високо Д’Харански.

Сърцето на Зед помръкна. В днешно време практически никой не знаеше този език. Ричард му бе споменал, че го е научил. Зед не се съмняваше в думите му, но в момента внукът му пътуваше към Ейдиндрил. Нямаше как да го намери, камо ли да го стигне.

Освен това библиотекарите нямаше да му позволят да изнесе оттук книгата, а Зед не притежаваше магията си, за да може да направи нещо по въпроса.

— Каква величествена гледка — промълви той, докато жената бавно разгръщаше страниците пред очите му.

— Да, наистина — благоговейно промълви тя. — По някога слизам в подземията и просто гледам нещата, на писани от Джоузеф Андер, представям си как пръстите му са отгръщали страниците. Това ме кара да потръпвам — призна му тя.

— И мен — отвърна Зед.

Отговорът му явно й достави удоволствие:

— Жалко, че никой не е успял да я преведе. Дори не знаем на какъв език е написана. Някои от учените ни предполагат, че е древен код, използван от магьосниците.

— Джоузеф Андер е бил магьосник — глухо додаде тя. — Не всички го знаят, но наистина е бил такъв. Бил е велик човек.

Зед се запита откъде ли знаят, че е велик, след като нямат представа какво е оставил след себе си. Но веднага си отговори, че вероятно именно това е причината да го смятат за толкова велик.

— Магьосник — повтори Зед. — Човек би помислил, че един магьосник ще иска хората да помнят думите му.

Ведета се изкикоти.

— О, Рубен, явно нищо не разбираш от магьосници. Те са такива. Тайнствени и изобщо.

— Сигурно — разсеяно отвърна той, напрягайки се да намери поне една дума, която да му подскаже нещо.

Нямаше такава.

— Ето — едва чуто прошепна Ведета и хвърли бърз поглед в двете посоки — това тук. — Тя му показа една страница в самия край. — Успях по някаква случайност да разчета това тук. Само това.

— Наистина ли? — Зед запримига срещу неразбираемите знаци.

— Фуер оубенс.

Той се вгледа във въодушевените очи на жената.

— Ведета, наистина ли знаеш какво означава „Фуер оубенс“, или просто предполагаш.

Тя свъси сериозно чело.

— Наистина знам. Съвсем случайно попаднах на едно място в друга книга, наречена „Могъществото на огнивото“, където го има същото. В книгата се говори за някак ви…

— Значи си разбрала какво означава, а?

Тя прошепна в ухото му:

— Пещите.

Зед извърна глава и се вгледа в тъмните й очи.

— Пещите ли?

Тя кимна.

— Пещите.

Той се намръщи.

— Имаш ли представа какво означава това?

— Съжалявам, не. — Тя се изправи. — Става късно, Рубен. Стражите ме предупредиха да затварям, след като ти покажа това.

Той не се постара да прикрие разочарованието си.

— Разбира се. Всеки би искал да се прибира, да вечеря и след това да почива.

— Но утре заповядай пак, Рубен. За мен ще е удоволствие отново да ти помогна, с каквото мога.

Зед поглади долната си устна, замислен за късчетата информация, до които бе успял да се добере, и опитвайки се да разбере дали нещо от наученото ще му бъде от полза. Не беше много вероятно.

— Моля? — Той я погледна. — Какво каза?

— Че ще се радвам да дойдеш отново утре. За мен ще е удоволствие да ти помогна. — Тя се усмихна със същата свенлива усмивка. — Ти си истинско предизвикателство в сравнение с повечето посетители тук. Малцина се интересуват от древните книги като теб. А според мен е срамно. Хората днес не уважават знанието на миналото.

— Да, наистина е така — с цялата си сериозност отвърна той. — С удоволствие ще се върна утре, Ведета.

Лицето й пламна.

— Може би, ако искаш, заповядай на гости в апартамента ми. Бих могла да ти приготвя нещо за ядене?

Зед се усмихна.

— С най-голямо удоволствие, Ведета, ти наистина си много мила, но няма да е възможно. С Франка съм. Тя е моята любезна домакиня и трябва да се връщаме във Феърфийлд и да обсъдим събраната днес информация. Относно проекта ми, нали разбираш. Законът.

Лицето й помръкна.

— Разбирам. Е, тогава надявам се, ще се видим утре.

Тя тръгна да си върви, но Зед я стисна за ръкава.

— Ведета, може би утре ще мога да се възползвам от предложението ти? Ако важи дотогава, разбира се.

На лицето й отново светна сияещата усмивка.

— Ами, всъщност утре ще е по-удобно. Ще имам вре ме да е, ще бъде по-добре. Утре вечер дъщеря ми ще отсъства от къщи, сигурна съм, и ще можем да си направим чудесна вечеря — насаме. Съпругът ми почина преди шест години — добави тя, прихващайки яката си. — Беше чудесен човек.

— Сигурен съм. — Зед стана и й се поклони дълбоко. — Значи утре. — Той вдигна пръст във въздуха. — И благодаря, че ми показа специалната книга от подземието. За мен беше истинска чест.

Тя се обърна и тръгна, отнасяйки сияещата усмивка със себе си.

— Лека нощ, Рубен.

Той й помаха и й се усмихна широко. Веднага щом я видя да потъва във вратата към подземията, се обърна и направи знак на Франка.

— Да вървим.

Тя затвори книгите и заобиколи масата. Зед й предложи ръката си и двамата заслизаха по просторната стълба. Дъбовите перила, дебели тридесетина сантиметра и с изящен профил, отразяваха отблясъците на лампите, осветяващи стълбата.

— Намери ли нещо? — прошепна тя, щом се отдалечиха на безопасно разстояние.

Зед се огледа назад, за да е сигурен, че никой от онези, които бяха проявили интерес към присъствието на двамата в библиотеката, не ги е последвал. Поне трима души му се сториха подозрителни, но те бяха твърде далеч, за да могат да чуят нещо от разговора му с Ведета. Освен ако не притежаваха дарбата.

Но при положение, че магията се сриваше, той нямаше защо да се притеснява. Поне едно предимство от цялата ситуация.

— Не — отчаяно отвърна той на въпроса й. — Абсолютно нищо, което би могло да ни е от полза.

— Каква беше онази малка книжка, която тя ти изнесе от подземията? Дето не ти позволи да я държиш?

Той махна с ръка.

— Нищо особено. Беше на високо Д’Харански. — Той я изгледа с крайчеца на окото си. — Освен ако не знаеш високо Д’Харански.

— Не. Виждала съм само няколко текста в живота си.

Зед въздъхна.

— Жената знаеше значението само на една дума от цялата книга: „Пещите“.

Франка рязко се спря. Почти бяха се изкачила на горната площадка.

— Пещите ли?

Зед се намръщи.

— Да не би да ти говори нещо?

Франка кимна.

— Това е име на една местност. Известна е на малцина, само на родени с дарбата. Майка ми ме е водила веднъж.

— Какво представлява? Що за място е?

Франка се обърна към спомените си.

— Ами ненормално горещо. Пещера. Можеш да почувстваш силата, магията в тази гореща пещера, но вътре няма нищо.

— Не разбирам.

Франка сви рамене.

— Нито пък аз. Вътре няма нищо, но мястото е странно, могат да го оценят единствено хора, родени с дарбата.

Изпълва те с, не знам. С някакви пристъпи на сила, която започва да се излива през теб, докато си стоиш там, в Пещите. Но онези, които не притежават дарбата, не усещат нищо. — Тя се огледа, за да е сигурна, че никой не ги слуша. — Това е място, за което не казваме на никого. Тайно място — само за родени с дарбата. Тъй като не знаем какво има в него, го пазим в тайна.

— Трябва да го видя. Можем ли да отидем сега?

— Намира се в планината. На няколко дни път. Ако искаш, можем да тръгнем сутринта.

Зед се замисли.

— Не, струва ми се, че ще е по-добре да отида сам.

Франка явно остана обидена, но дори да беше така, Зед не искаше да я пуска да се приближава до това място. Освен това той наистина не я познаваше добре и не знаеше дали може да й има пълно доверие.

— Виж, Франка, може да е опасно и никога няма да си простя, ако ти се случи нещо. Ти вече самоотвержено ми предостави времето и връзките си. Рискува достатъчно.

Това явно я успокои.

— Предполагам, някой ще трябва да предаде на Ведета, че няма да можеш да й гостуваш утре за вечеря. Ще остане разочарована. — Тя се усмихна. — Ако бях на нейно място, със сигурност щях да съм.