Тери Гудкайнд
Душата на огъня (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

ЩОМ РИЧАРД, КАРА И КАЛАН напуснаха сградата, в която бе положено тялото на Джуни, за да бъде подготвено за погребението, откъм тревистите полета се разнесе грохот, който отекна мощно в тесните улички на селото.

Къщата на мъртвите не бе по-различна от останалите — с дебели стени от тухли, направени от кал и измазани с глина, и с покрив от трева. Единствено покривът на къщата на духовете бе по-различен — от плочи. Всички прозорци в селото бяха без стъкла, някои покрити с груби парчета плат за предпазване от студ, вятър и жега. Сградите пък бяха с все същия бозав цвят, от което селото понякога придобиваше вид на изоставено. Пред къщата на мъртвите имаше ниска стена с подредени отгоре й три големи саксии със специални билки, отглеждани в знак на почит към злите духове. Те обаче не бяха достатъчни, за да съживят пустата уличка, посещавана предимно от гонещите в нея се ветрове.

Две кокошки избягаха с кудкудякане изпод краката им. Калан хвана косата си в ръка, за да не я пилее вятърът по лицето й. Хората, някои облени в сълзи, бързаха покрай тях, за да почетат загиналия ловец. Калан се почувства още по-ужасно, задето бяха оставили Джуни на място, вонящо на кисела, влажна и разлагаща се слама.

Тримата бяха изчакали, докато Нисел, старата лечителка, дойде да огледа тялото. Старицата каза, че според нея вратът не е счупен, нито пък по тялото има следи от падане. Накрая заключи, че Джуни се е удавил.

Когато Ричард я попита как ли е станало, старицата сякаш се изненада от въпроса, очевидно смятайки нещата за пределно ясни.

Обяви, че смъртта е причинена от зли духове. Калните вярваха, че освен духовете на предците, които извикваха по време на Съвещания, от време на време ги посещават и зли духове и отнемат живот като компенсация за нещо лошо, извършено от хората. Такава смърт според тях можеше да бъде причинена от болест, нещастен случай или предизвикана по друг неестествен начин. Човек, намерен удавен в педя вода, без никакви следи по тялото, изглежда, беше безспорен случай на намеса на такива сили — поне според Нисел. Чандален и останалите ловци споделяха мнението й.

Старицата нямаше време да разсъждава какво може да е разгневило злите духове. Трябваше да бърза по друга работа — чакаха помощта й в израждането на бебе.

В качеството си на официално лице — Изповедник — Калан бе посещавала селото на Калните редица пъти, също както бе ходила и при други народи в Средната земя. Макар някои от тях да затваряха границите си за външни посетители, нямаше страна в Средната земя, независимо колко откъсната, скептично настроена, уединена или могъща е тя, която да не допусне в себе си Изповедник. Наред с всичко останало Изповедниците бяха и окото на справедливостта — независимо дали това се харесва или не на съответния владетел.

Изповедниците бяха адвокати пред Съвета на Средната земя на всички онези народи, които нямаха друга подкрепа. Някои, като народа на Калните, не се доверяваха на чужденци и не желаеха чужда намеса в своите дела; единственото, което желаеха, бе да бъдат оставени на мира. Калан следеше желанията им да бъдат уважавани. Думата на Майката Изповедник пред Съвета бе окончателна и имаше силата на закон.

Разбира се, всичко това се бе променило.

Както и с други народи в Средната земя, Калан бе научила не само езика на Калните, но и техните нрави. В Магьосническата кула в Ейдиндрил се пазеха книги, описващи езиците, управлението, обичаите, храната, занаятите и нравите на всеки народ в Средната земя.

Тя знаеше, че Калните често правят дарения от оризов кейк и китки ароматни билки пред малки глинени фигурки в няколко от празните сгради в северната част на селото. Тези сгради бяха предназначени изключително за ползване от злите духове, изобразявани от глинените фигурки.

Калните вярваха, че когато злите духове са разгневени и отнемат човешки живот, душата на жертвата отива в отвъдния свят и се преселва при добрите духове, грижещи се за Калните, като по този начин помага злите духове да бъдат държани под око. Това според тях възвръщаше равновесието между световете, така че те вярваха, че злото се самоограничава.

Макар да бе ранен следобед, докато Калан, Ричард и Кара се придвижваха през селото, им се струваше, че е надвечер. Сякаш току над покривите на къщите вряха ниски, надвиснали облаци. Блесна светкавица, озарила високите стени на сградите. Последва оглушителен гръм — почти веднага — и земята потрепера.

Калан усети в тила й да се блъскат едри капки дъжд, носени на тласъци от силния вятър. Дъждът отчасти я радваше. Щеше да изгаси огньовете. Не беше правилно да горят празнични огньове, когато в селото има умрял човек. Дъждът щеше да спести някому неприятното задължение да потуши остатъците от празничните огньове.

От уважение към ловеца Ричард бе носил тялото му през целия път към селото. Останалите проявиха разбиране. Джуни бе загинал, докато бе изпълнявал задълженията си на защитник на Калан и Ричард.

Кара обаче побърза да си извади друго заключение — Джуни се бе превърнал от защитник в заплаха. Как или защо — това не бе важно. Важен бе фактът. Кара възнамеряваше следващия път, когато се случи нещо такова, да бъде готова.

Ричард бе имал кратък спор с нея по този въпрос. Ловците не разбираха думите им, но разпознаха напрежението в тях и не настояха за превод.

В края на краищата Ричард бе оставил нещата така. Може би Кара просто се чувстваше виновна, задето бе пуснала Джуни да мине покрай нея. Калан и Ричард вървяха за ръка зад Морещицата, оставяйки я да следи за опасност в село, пълно с приятели. Свиха по една уличка, после по друга, насочвайки се към мястото, където бяха отседнали Зед и Ан.

Въпреки убедеността си, че Кара греши, Калан изпитваше необяснимо притеснение. Забеляза Ричард да поглежда през рамо. В погледа му се четеше онова търсещо безпокойство, което й подсказваше, че той също е нащрек.

— Какво има? — попита го тя.

Погледът му обхождаше пустите улички. Той поклати отчаяно глава.

— Косъмчетата на тила ми са настръхнали, сякаш някой ме наблюдава, а наоколо няма жива душа.

Макар тя също да бе нервна, не знаеше дали усеща нечии лоши очи върху себе си, или просто безпокойството й я кара да бъде нащрек. Забързаха по мрачната уличка между сгушените сгради. Калан разтърка ледените иглички, плъзнали по ръцете й.

Кара тъкмо стигна до къщата, където отиваха, когато заваля силно. Стиснала Агнела си в ръка, тя огледа в двете посоки тясната уличка, преди да отвори простата дървена врата и да се плъзне първа в стаята.

Вятърът развяваше косата на Калан пред лицето й. Навън святкаше и гърмеше. Една от кокошките, претичваща през уличката, уплашена от светкавицата и гръмотевицата, се стрелна между краката й и потъна напред.

В ъгъла на скромната стаичка гореше малък огън. Върху дървена полица, закрепена за стената край сводестото огнище, бяха подредени няколко тумбести лоени свещи. Под полицата имаше складирани съчки и туфи трева. Пред огнището бе разстлано парче еленова кожа — единственото официално място за сядане. При по-силните тласъци на вятъра парчето плат, увесено на прозореца без стъкла, плющеше яростно и подгонваше пламъка в огнището.

Ричард затвори вратата с рамо и я залости, за да не се отвори от вятъра. Стаята ухаеше на свещи и горяща трева. Усещаше се и лютивият мирис на пушек, неуспял да се измъкне през дупката на покрива горе.

— Сигурно са в задните стаи — каза Кара и посочи с Агнела си тежката завеса, преграждаща прага.

Кокошката, доволно поклащайки глава и без да спира да кудкудяка, се затътри из стаята, като сякаш нарочно заобиколи един символ, изрисуван с пръст или може би с пръчка в пръстта на пода.

Още от малка Калан бе гледала как магьосници и чародейки рисуват древния символ на Създателя, живота, смъртта, дарбата и отвъдния свят. Рисуваха го, когато изпадаха в транс или когато ги подгонеше тревога. Правеха го най-вече за да внесат успокоение в душите си — да напомнят на самите себе си за връзката на всеки с всичко.

Правеха го и за да извикат магията.

За Калан това бе успокоителен спомен от детството — от времето, когато магьосниците си играеха с нея, гъделичкаха я и я гонеха из коридорите на Магьосническата кула, а тя пищеше и се заливаше от смях. Понякога й разказваха истории, които я караха да ахка от изумление, сгушила се в нечий скут, защитена и на сигурно място.

Беше време, преди да започне обучението й, когато й бе позволено да бъде дете.

Сега всички тези магьосници бяха мъртви. Всички освен един бяха пожертвали живота си, за да й помогнат в борбата и да може тя да прекоси границата и да намери помощ, с която да бъде спрян Мрачният Рал. Този единствен магьосник я бе предал. Но някога, много отдавна, всички магьосници й бяха приятели, партньори в игрите, близки хора, учители и обекти на благоговение и любов.

— Виждала съм го и друг път — каза Кара, оглеждайки набързо нарисуваното на пода. — Мрачният Рал го рисуваше понякога.

— Нарича се Милост — каза Калан.

Вятърът повдигна парчето груб плат, прикриващо прозореца и през Милостта пробяга внезапно блеснала светкавица.

Ричард понечи да попита нещо, но се поколеба и въпросът му увисна във въздуха неизречен. Наблюдаваше кокошката, кълвяща по пода близо до завесата към задните помещения. Обърна се към Кара:

— Отвори вратата, ако обичаш.

Щом Морещицата изпълни желанието му, Ричард размаха ръце, за да изгони кокошката навън. Подплашена, тя запляска с криле и се залута насам-натам, опитвайки се да се скрие някъде. Явно не искаше да излезе.

Ричард се спря с ръце на хълбоците, загледан в упоритото животно. Кафеникаво-белите й пера бяха набраздени с черни ивици. Кокошката се заоплаква с кудкудякане, щом Ричард запристъпва към нея, като подритваше с крака, за да я прогони.

Преди да стигне до нарисуваното на пода, кокошката изкудкудяка пронизително, размаха криле в пристъп на нов ужас и се спусна встрани, обиколи стаята покрай стената и най-сетне излезе през вратата. Беше странно — животно да е толкова ужасено, че да не може да излети в права линия към отворена врата, предлагаща му сигурност.

Кара затвори.

— Ако има същество, по-глупаво от кокошката — злъчно обяви тя, — значи все още не съм го открила.

— Каква е тази врява? — чу се познат глас.

Беше Зед, показал се на прага към задните помещения. Беше по-висок от Калан, но не колкото Ричард — горе-долу с ръста на Кара, но вечно разрошената му във всички посоки бяла коса създаваше илюзия, че е по-висок. Тежка червено кафява роба с черни ръкави и спуснати рамене затвърждаваше впечатлението, че клечестата му фигура е по-масивна, отколкото е в действителност. Три редици сребърен брокат обвезваха ръкавелите му. По-дебел златен ширит се спускаше около врата и надолу през гърдите му. Червеният копринен колан със златна тока прибираше дрехата му в кръста.

Зед винаги бе носил най-обикновена и незабележителна роба. За магьосник с неговия ранг и власт тази кокетна одежда изглеждаше, меко казано, странна. Бляскавите дрехи бяха знак, че магьосникът, който ги носи, е в началото на пътя си. За човек без дарбата подобни дрехи обикновено са символ на благополучие и благородническо потекло. Или знак, че притежателят им е заможен търговец. И Макар Зед да не си падаше по лъскавите неща, тези дрехи се бяха оказали ценно прикритие.

Ричард и дядо му се прегърнаха сърдечно и двамата наслаждавайки се на факта, че са заедно. Отдавна не се бяха виждали.

— Зед — започна Ричард, като задържа стареца на ръка разстояние, очевидно по-объркан от външния му вид дори и от Калан. — Къде се сдоби с тия дрехи?

Зед повдигна с пръст златната тока на колана си и каза:

— Заради златната тока е, нали? Идва ми малко в повечко?

Ан повдигна тежката завеса и се пъхна под нея. Ниска и набита, тя носеше семпла вълнена рокля, обозначаваща поста й на водач на Сестрите на светлината — чародейки от Стария свят. Бе се наложило да заблуди всички тях, че е мъртва, за да си спечели свободата да се заеме с важни дела. На години изглеждаше колкото Зед, макар Калан да знаеше, че е доста по-възрастна от него.

— Зед — смъмри го Ан, — престани с тая твоя суета. Чака ни работа.

Старецът я стрелна с намръщен поглед. Тъй като вече бе видяла подобно намръщено изражение да прескача и в двете посоки, Калан се запита как ли са успели двамата да пътуват заедно, без да се стигне до нещо повече от вербални сблъсъци. Калан се бе запознала с Ан едва предния ден, но Ричард питаеше към нея огромно уважение — независимо от обстоятелствата, които ги бяха срещнали.

Зед огледа дрехите на Ричард.

— Трябва да призная, момчето ми, че ти самият си интересна гледка.

По призвание Ричард бе горски водач и винаги се бе обличал простичко, така че за Зед тези му одежди бяха новост. Ричард бе намерил повечето от принадлежащите на далечни негови предци дрехи в Магьосническата кула. Очевидно някога е имало магьосници, които не са се обличали съвсем семпло — може би като предупреждение за силата и могъществото си.

Черните ботуши на Ричард бяха украсени по ръбовете с кожени шипове, забодени със сребърни символи с щамповани върху тях релефни геометрични изображения. Черният му вълнен панталон се пъхаше в ботушите.

Върху черната риза се спускаше черна туника без копчета, украсена със символи, криволичещи върху широка златна ивица, която обхождаше всички ръбове. Богатата туника се пристягаше в кръста от широк колан, изработен от няколко пласта кожи. Коланът бе нагизден със същите сребърни символи като ботушите, а от двете страни на токата висяха извезани със злато кесийки. Накитниците му бяха широки, изработени от кожа и сребро и украсени с още от странните символи. От мускулестите му рамене се спускаше блестящо наметало, сякаш изтъкано от чисто злато.

Дори и без меча си Ричард имаше едновременно благороден и зловещ вид. Царствен, но и смъртоносен. Сякаш бе кралят на кралете. Въплъщение на думите, с които го назоваваха древните пророчества: онзи, който носи смърт.

Под целия този блясък Калан знаеше, че тупти едно добро и щедро сърце — сърцето на същия онзи горски водач от миналото му. Вместо да заличава ефекта от всичко останало, искреността му само засилваше общото впечатление за власт и сила.

Зловещият му вид бе категоричен, но в същото време и измамен. Колкото бе целенасочен и жесток в битките си с врага, толкова — Калан го знаеше — бе нежен, мил и съчувстващ с приятелите си. Тя не познаваше по-честен и търпелив човек от него. За нея той бе наистина рядко срещана личност.

Ан се усмихна широко на Калан и докосна лицето й с жест на любяща майка, галеща челото на детето си. Калан мигом почувства топлината и искреността на тази жена. С искрящи очи Ан направи същото и с Ричард. После прокара пръсти по хванатата си на хлабава опашка посребрена коса и се обърна да хвърли в огъня още стиска трева.

— Надявам се, че първият ден от брачния ви живот върви добре?

Калан и Ричард си размениха бърз поглед.

— Преди няколко часа ходихме да се изкъпем в топлите извори.

От усмивките на Калан и на Ричард не остана и следа.

— Един от ловците, които ни охраняваха, загина.

При тези думи и Зед, и Ан насочиха към тях цялото си внимание.

— Как стана? — попита Ан.

— Удави се — Ричард покани с ръка всички да седнат. — Потокът бе плитък, но доколкото можахме да преценим, ловецът нито се е подхлъзнал, нито е паднал. — Щом четиримата насядаха около нарисувания на пода символ, той посочи с пръст през рамо. — Отнесохме го в една сграда ей там.

Зед проследи с поглед пръста на Ричард, сякаш можеше да проникне през стената и да види тялото на Джуни.

— Ще отида да го огледам. — Той погледна Кара, застанала на пост с гръб към вратата.

— Ти как мислиш, какво е станало?

Кара отвърна без колебание:

— Според мен Джуни се е превърнал в опасност. Докато е търсел Господаря Рал, за да му навреди, е паднал и се е удавил.

Зед повдигна вежди. Обърна се към Ричард:

— Опасност! Че защо ще му е да се обръща срещу теб?

Ричард изгледа свъсено Морещицата.

— Кара греши. Джуни никому не се е опитвал да навреди. — Доволен, че тя не се възпротиви на мнението му, той отново се обърна към дядо си. — Когато го открихме — мъртъв, — в очите му имаше странно изражение. Преди да умре, е видял нещо, което е оставило на лицето му маска на, не знам, на копнеж може би. Нисел, лечителката, дойде да огледа тялото му. Каза, че няма рани, но че се е удавил. — Ричард се сви напред, обгърнал коляното си с ръка. — Удавил се е, Зед, в педя вода. Нисел каза, че са го убили злите духове.

Зед повдигна вежди още по-високо.

— Злите духове ли?

— Калните вярват, че понякога злите духове идват и отнемат живота на някой от тях — обясни Калан. — Те имат традиция да оставят дарове пред глинените фигурки в някои от къщите ей там. — — Тя посочи с брадичка на север. — Очевидно вярват, че като оставят оризов кейк, ще умилостивят злите духове. Като че ли те могат да ядат или пък са толкова лесно подкупни.

Дъждът се блъскаше яростно в стените на къщата. Под прозореца потече мътно ручейче, тук-там тревистият покрив прокапа. Гърмеше почти непрекъснато, сякаш звукът бе дошъл да замести притихналите тъпани.

— Аха, ясно — обади се Ан. Вдигна глава с усмивка, която се стори странна на Калан. — Значи според теб Калните са ти организирали оскъдна сватба, в сравнение с онова, което би получила в Ейдиндрил, хм?

Объркана, Калан свъси чело.

— Разбира се, че не. Това бе най-прекрасната сватба, която можехме да си пожелаем.

— Нима? — Ан обиколи с ръка стаята, посочвайки селото. — Хора, облечени в безвкусни рокли и животински кожи? С намазани с кал коси? Голи деца, които щъкат насам-натам и непрекъснато се смеят и играят по време на толкова тържествена церемония? Мъже, боядисали лицата си в страховити бойни маски, които танцуват и разказват истории с животни, ловни случки и бойни подвизи? Това ли е представата ти за хубава сватба?

— Не, нямах предвид тези неща, материалното — Калан не знаеше какво да каже. — Онова, което прави сватбата ни толкова специална, е скритото в сърцата на тези хора. Фактът, че те искрено споделяха радостта ни, бе много важен за нас. Но какво общо има това с даровете от оризов кейк за въображаемите зли духове?

Ан прокара пръст над линията на Милостта, обозначаваща отвъдния свят.

— Когато казваш: „Добри духове, бдете над душата на майка ми“, нима очакваш от тях мигом да хукнат да го правят само защото си изразила с думи желанието си?

Калан усети как лицето й пламва. Тя често се молеше на добрите духове да бдят над душата на майка й. Започваше да разбира защо Зед намираше Ан за малко досадна и дразнеща.

Ричард й се притече на помощ:

— Човек не отправя молитвите си като директна молба — всички знаем, че при духовете нещата не са толкова прости. Но една молитва може да предаде дълбоки чувства на любов и надежда за покой на душата на близките ни в отвъдния свят. — — Той прокара ръка над линията, противоположна на онази, която бе показала Ан. — Също както моите молитви за майка ми — добави накрая шепнешком.

Ан се усмихна и бузите й набъбнаха.

— Правилно, Ричард. Калните със сигурност са наясно, че не могат да подкупят и умилостивят с парче оризов кейк могъщите сили, в които вярват и от които се боят, нали така?

— Важен е самият акт на предлагането на дара — допълни мисълта й Ричард.

По спокойното отношение на Ричард към Ан Калан разбра, че той е намерил правилния подход към тази жена. Разбра още и какво има предвид той.

— Това е молитва към силите, от които те се страхуват, отправена с цел да бъде умилостивено неизвестното.

Ан вдигна пръст във въздуха и заедно с това изви вежда.

— Именно. Самият дар е наистина само символичен, той има за цел да изрази почитта на онзи, който го предлага. А демонстрацията на подчинение пред дадената сила се прави с надеждата силата да бъде умилостивена. — Пръстът й се смъкна надолу. — Понякога актът на вежливо предлагане на един дар е достатъчен, за да задържи на разстояние разгневения враг, нали?

Калан и Ричард едновременно се съгласиха с нея.

— По-добре да убиеш врага и да приключиш с цялата работа — намеси се Кара откъм вратата.

Ан се изкикоти и се наведе напред да погледне Кара.

— Е, понякога, скъпа моя, този избор също има своите достойнства.

— И как по-точно би „убила“ злите духове? — намеси се Зед с тъничък гласец, който едва надмогна тропота на дъжда.

Кара не можеше да му отговори на този въпрос и вместо това само го изгледа яростно.

Ричард не ги слушаше. Заговори, сякаш изцяло потънал в Милостта:

— Освен това злите духове и други подобни могат да бъдат разгневени с жест на неуважение.

Калан тъкмо се канеше да отвори уста и да го попита защо така изведнъж започна да възприема насериозно злите духове на Калните, когато пръстите на Зед я докоснаха по крака. Косият му поглед й подсказа, че е по-добре да замълчи.

— Някои наистина мислят, че е така, Ричард — прошепна старият магьосник.

— Защо си изрисувал този символ, Милостта? — попита Ричард.

— Двамата с Ан го използвахме, за да преценим някои неща. Има моменти, в които Милостта може да ти окаже неоценима помощ. Тя е нещо просто и в същото време безкрайно сложно. Изучаването на Милостта може да отнеме цял един живот, но както при детето, което се учи да ходи, винаги има първа крачка. Понеже си роден с дарбата, двамата с Ан си помислихме, че моментът е подходящ да ти дадем някаква начална информация за нея.

Дарбата на Ричард бе почти изцяло загадка за него. Сега, когато бе отново с дядо си, му се искаше да се порови в мистерията на придобитото по рождение и най-сетне да започне да обхожда непознатия пейзаж на собствената си сила. Калан страстно желаеше да разполагат с времето, нужно на Ричард за това, но, уви, нямаха го.

— Зед, наистина бих искал да огледаш тялото на Джуни.

— След малко дъждът ще спре — успокои го Зед. — Тогава ще отидем да погледнем.

Ричард прокара пръст по линията, изобразяваща дарбата, магията.

— След като първата крачка е толкова важна за мен — вдигна той въпросителен поглед към Ан, — тогава защо Сестрите на светлината не се постараха да ме научат нещо за Милостта, когато ме отведоха в Двореца на пророците в Стария свят? Когато имаха тази възможност.

Калан знаеше колко бързо Ричард застава нащрек и губи доверието си в някого, стига да реши, че той се е опитал да го изпързаля — независимо колко фино го е направил или с какви невинни намерения. Някога Сестрите бяха поставили яка около врата му. Ан стрелна с очи Зед.

— Сестрите на светлината никога преди не са имали възможност да обучават човек с твоите способности роден с дарбата за Субстрактивна магия, наред с обичайната Адитивна. — Тя внимателно подбираше думите си: — Трябваше да действаме предпазливо.

Ричард ловко бе сменил ролите и сега вече бе разпитващият, а не разпитваният.

— И въпреки това сега мислиш, че е време да науча нещо за тази Милост?

— Невежеството също е опасно — загадъчно промълви Ан.