Тери Гудкайнд
Душата на огъня (19)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

ФИЧ СКРЪСТИ КРАКА и седна на тревата. Хладната тухла му подейства добре срещу потния гръб. Пое си дълбоко дъх, вдиша уханната нощ, аромата на печащо се месо, която се носеше през отворените прозорци, и бистрата миризма на ябълкови цепеници. Тъй като щяха да работят до късно, за да оправят хаоса след празненството, им се полагаше малка почивка.

Морли му подаде бутилката. Още не можеха да се напият както им се искаше, но нищо не им пречеше да ударят по глътка. Фич надигна здраво бутилката. Изведнъж се закашля силно, отдели я от устата си и изплю по-голямата част от погълнатото. Морли се изсмя.

— Нали ти казах, че е силна.

Фич обърса с ръкав капещата си брадичка.

— Така си е. Откъде я взе? Добра е.

Фич никога не бе пил нещо толкова силно, което така издълбоко да прогаря гърлото. Доколкото бе чувал, щом едно питие прогаря гърлото ти, значи е добро. Бяха му казали още и че ще бъде глупак, ако не опита добро питие, удаде ли му се такава възможност. Отново се закашля. Някъде дълбоко в носа му, дълбоко в гърлото му пареше ужасно.

Морли се надвеси към него.

— Един важен човек наредил да се върне. Казал, че била помия. Нали се правят на големи клечки пред всеки.

Пит, виночерпецът, я върна и я остави на мястото й. Когато взе друга и излезе с нея, аз пък взех тази и я пъхнах под дрехите си, преди да ме е видял някой.

Фич бе свикнал да пият вино, което са си откраднали. Бе изпивал почти до дъно малки канчета и бутилки. Никога обаче не бе държал в ръцете си такъв рядък алкохол.

Морли бутна бутилката към устните на Фич. Той отпи внимателно, този път, без да изплюва. Коремът му бе като врящ казан. Морли кимна одобрително. Фич се усмихна с неясна гордост.

През далечните отворени прозорци се чуваха разговори и смехове в балната зала, хората бяха в очакване да започне празненството. Фич вече започваше да усеща ефекта от питието. По-късно, като свършеха с почистването, щяха да имат възможност да я довършат и да се нафиркат истински.

Фич разтърка настръхналите си ръце. Музиката, носеща се от прозорците, повдигна настроението му. Музиката винаги му въздействаше така, изпълваше го с желание да стане и да направи нещо. Нямаше представа какво, но нещо. Нещо голямо.

Морли протегна ръка и Фич му подаде бутилката. Гледаше как адамовата ябълка на другаря му се повдига с всяка глътка. Прочувствената музика набираше скорост. Прибавена към ефектите от алкохола, тя го изпълни с ледени тръпки.

Някъде встрани от Морли, Фич забеляза към тях да приближава висока фигура. Мъжът вървеше с уверена крачка, не бе излязъл просто на разходка, а отиваше някъде. На фона на жълтата светлина, извираща от всички прозорци, Фич мерна отблясъците на сребърна ножница. Позна благородните черти и осанка.

Беше Далтон Камбел. Идваше право срещу тях.

Фич ръгна приятеля си в ребрата и се изправи. Закрепи се на крака, после пооправи туниката си. Предницата му бе олята с алкохола, който бе изплюл при първата глътка. Ритна Морли с крак и му направи знак да стане.

Далтон Камбел заобиколи купчината дърва и тръгна право към тях. Високият Андерианец явно прекрасно знаеше къде точно отива. Фич и Морли, когато се измъкваха само двамата да споделят някоя бутилка, никога не казваха на никой къде отиват.

— Фич, Морли — повика ги Далтон Камбел, приближавайки.

— Добър вечер, Господарю Камбел — вдигна ръка за поздрав Фич.

Фич си помисли, че при така добре осветената къща сигурно не е чак толкова трудно да се гледа в двора. Морли се открояваше добре, стиснал бутилката зад гърба си. Сигурно помощникът на Министъра ги е видял да се отправят към купчината дърва.

— Добър вечер, Господарю Камбел — обади се и Морли.

Далтон Камбел ги огледа, сякаш пред него стояха войници. Протегна ръка.

— Може ли?

Морли примигна и извади ръката с бутилката иззад гърба си. Подаде му я.

— Ние такова…

Далтон Камбел удари стабилна глътка.

— О! — възкликна той, връщайки бутилката на Мор ли. — Вие двамата сте извадили късмет с тази пълна бутилка с хубав алкохол. — Той скръсти ръце зад гърба си. — Надявам се не прекъсвам нещо.

И Фич, и Морли, втрещени от факта, че Далтон Камбел отпи от тяхната бутилка и още повече от факта, че им я върна, енергично заклатиха глави.

— Не, сър, Господарю Камбел — каза Морли.

— Добре тогава — продължи Камбел. — Вас търся. Възникна малък проблем.

Фич се наклони леко напред и сниши глас:

— Проблем ли, Господарю Камбел. Можем ли да ви помогнем с нещо?

Камбел се вгледа в очите на Фич, после на Морли.

— Да, всъщност можете. Точно затова ви търся. Нали разбирате, помислих си, че може би ще искате да докажете себе си пред мен. Да започнете да ми показвате, че наистина притежавате онзи потенциал, който се надявам да имате. Мога и сам да свърша работата, но си помислих, че може би вие двамата ще искате да получите един шанс да свършите нещо полезно.

Фич се чувстваше така, сякаш добрите духове току-що го бяха попитали дали иска да му бъде дадена възможност да направи добро.

Морли остави бутилката на земята и изпъчи рамене като войник, застанал мирно.

— Да, сър, Господарю Камбел, аз със сигурност бих искал да получа такъв шанс.

Фич също се изпъна.

— И аз, Господарю Камбел. Само кажете и двамата с радост ще приемем шанса да докажем, че сме мъже, които могат да носят отговорност.

— Добре, много добре — каза Далтон, без да спира да ги оглежда. Помълча още известно време, след което каза: — Работата е важна. Много важна. Мислех да я възложа на някой друг, на човек с по-голям опит, но реших да ви дам възможност да ми докажете, че на вас двамата може да се има доверие.

— Ще направим всичко, Господарю Камбел — отвърна Фич и наистина го мислеше. — Вие само кажете какво се иска от нас.

Фич трепереше от възбуда, че ще получи шанс да се докаже пред Далтон Камбел. Музиката сякаш го изпълваше с желание да извърши нещо важно.

— Суверенът не е добре — каза кратко Камбел.

— Това е ужасно! — възкликна Морли.

— Съжаляваме — добави Фич.

— Да, за жалост той е на години. Министър Чанбоор е все още млад и жизнен. Той без съмнение ще бъде избран за Суверен и това по всяка вероятност ще стане съвсем скоро. Тази вечер тук присъстват повечето от Директорите, дошли да обсъдят с нас някои важни дела — касаещи поста на Суверена. Да проведат някои проучвания. Те желаят да получат конкретни факти за Министъра. Ровят се дълбоко в характера му, за да разберат що за човек е. За да са сигурни, че е човекът, когото трябва да подкрепят, щом му дойде времето.

Фич стрелна с поглед приятеля си и видя, че Морли гледа Далтон Камбел с широко отворени очи. Фич сам не можеше да повярва, че чува толкова важни новини от устата на толкова важен човек — та те бяха най-обикновени Хакенци в крайна сметка. Пред тях стоеше помощникът на Министъра, Андерианец с положение, който им говореше за неща от най-първостепенна важност,

— Благодарим на Създателя — промълви Фич. — Нашият Министър най-сетне ще получи признанието, което заслужава.

— Да — някак странно провлачи Далтон. — Е, работата е там, че има хора, които биха искали да осуетят провъзгласяването на Министъра за Суверен. Те искат да му навредят.

— Да му навредят ли? — повтори Морли, очевидно изумен.

— Точно така. И двамата си спомняте как трябва да бъде защитаван Суверенът, че всичко, направено в името на Суверена, е добродетел?

— Да, сър — каза Морли.

— Да, сър — повтори като ехо и Фич. — И след като Министърът ще бъде избран за Суверен, то тогава и той трябва да бъде защитаван по същия начин.

— Много добре, Фич.

Фич засия от гордост. Искаше му се питието да не замъгляваше толкова способността му да концентрира погледа си.

— Господарю Камбел — каза Морли. — Ние искаме да помогнем. Искаме да се докажем пред вас. Готови сме.

— Да, наистина, готови сме — добави Фич.

— В такъв случай ще дам шанс и на двама ви. Ако се справите добре н си държите езика зад зъбите, независимо от обстоятелствата, което означава докато сте живи, ще се радвам, че вярата ми във вас е била основателна.

— Докато сме живи — — каза Фич. — Да, сър, ще го направим.

Фич дочу странен металически звук. С ужас осъзна, че под брадичката му е опрян меч.

— Но ако някой от вас ме предаде и не отговори на очакванията ми, ще бъда много разочарован, защото това ще изложи на опасност Министъра. Ясно ли е? Не допускам хора, на които съм оказал доверие, да ме провалят. Да излагат на риск бъдещето на Суверена. Ясно ли е и на двама ви?

— Да, сър! — почти извика Фич.

Мечът се плъзна към брадичката на Морли и опря в изпъкналата му адамова ябълка.

— Да, сър! — извика и той.

— Някой от вас споменавал ли е пред трети човек къде ще отидете да си изпиете питието тази вечер?

— Не, сър — едновременно отговориха Фич и Морли.

— И въпреки това аз знаех къде да ви намеря. — Високият Андерианец повдигна вежда. — Запомнете думите ми, в случай че някога ви хрумне, че можете да се скриете от мен: ако ми създадете проблем, ще ви открия където и да сте.

— Господарю Камбел — каза Фич, след като преглътна, — кажете какво можем да направим за вас и ще го направим. Можете да ни имате доверие. Няма да ви разочароваме — кълна се.

Морли кимна.

— Точно така. Фич има право.

Далтон Камбел пъхна меча обратно в ножницата и се усмихна.

— Вече се гордея с вас, момчета. И двамата ви чака добро бъдеще. Убеден съм, че ще заслужите доверието ми.

— Да, сър — каза Фич. — Можете да разчитате и на двама ни.

Далтон Камбел постави едната си ръка на рамото на Фич, другата на рамото на Морли.

— Добре тогава. Слушайте ме внимателно.

 

— Ето я, идва — прошепна Морли в ухото на Фич.

Фич погледна в посоката, в която сочеше приятелят му, и кимна. Морли се промъкна към черната бездна на отворените врати към сервизните помещения, докато Фич приклекна зад някакви варели, натрупани встрани от товарителната рампа. Фич си спомни, че по-рано същия ден наблизо до това място бе застанал Брауни, впрегнат в каруцата на месаря. Избърса длани в панталона си. Денят бе пълен с важни събития.

Бяха си говорили на път за насам и Морли бе на същото мнение. Макар дори самата идея за предстоящото да караше сърцето на Фич да се блъска в гърдите му, той не можеше да си представи, че ще разочарова Далтон Камбел. Морли мислеше същото.

Музиката, идваща през отворените прозорци отвъд поляната — цигулки, рогове и арфа, — изпълваше главата му с решимост, караше го да се гордее с това, че Далтон Камбел е избрал именно него.

Министърът, бъдещият Суверен, трябваше да бъде защитен.

Тихо, с леки стъпки, тя изкачи четирите стъпала до рампата. Взря се в дълбоките сенки с изпънат врат. Фич преглътна пред красивата й външност. Бе малко старичка, но хващаше окото. Никога досега не бе гледал толкова продължително и директно Андерианска дама.

Морли се постара гласът му да звучи дебело, за да изглежда по-възрастен.

— Клодин Уинтроп?

Тя се завъртя с очакване към приятеля на Фич, застанала на тъмния праг.

— Аз съм Клодин Уинтроп — прошепна. — Значи сте получили съобщението ми?

— Да — отвърна Морли.

— Слава на Създателя. Директор Линскот, важно е да говоря с вас за Министър Чанбоор. Той претендира, че поддържа Андерианската култура, но е възможно най-лошият избор за този пост. И за който и да е друг. Преди да обсъждате името му като кандидат за бъдещ Суверен, трябва да знаете що за корумпиран човек е той. Тази свиня ме нападна, изнасили ме. Но това е само началото. Става все по-лошо. В името на нашия народ, трябва да ме изслушате.

Фич гледаше красивото й лице, осветено от меката жълта светлина, идваща откъм прозорците. Далтон Камбел не спомена, че е толкова красива. Беше по-възрастна, разбира се, а следователно и не бе от жените, които обикновено смяташе за красиви. Изненада го, че може да мисли за толкова възрастна жена — изглеждаше почти на тридесет, — че е красива. Пое си бавно и безшумно дъх, опитвайки се да си вдъхне кураж. Но не можеше да отклони погледа си от онова, с което се бе облякла, и по-точно казано, от местата, където не носеше нищо.

Фич си припомни разговора между двете жени на площадката. Бяха споменали нещо за роклите като тази, която Клодин Уинтроп носеше сега. Фич никога не бе виждал толкова щедро показани женски гърди. Начинът, по който се повдигаха, когато тя чупеше ръце, караха очите му да се ококорват.

— Няма ли да излезете от сянката? — попита тя шепнешком към тъмнината, където се спотайваше Морли. — Моля ви? Страх ме е.

Фич изведнъж осъзна, че е време да свърши своята част от работата. Измъкна се иззад варелите, като гледаше да стъпва бавно и безшумно, за да не го чуе тя.

Усещаше стомаха си свит на топка. Наложи се да изтрие потта от очите си, за да може да вижда. Опита се да успокои дишането си, но сърцето му сякаш си имаше собствен разум. Трябваше да го направи. Но, добри духове, беше повече от уплашен.

— Директор Линскот? — прошепна тя към Морли.

Фич я сграбчи за лактите и изви ръцете й зад гърба. Тя ахна. Той се изненада от това с каква лекота успява да държи ръцете й зад гърба, докато тя се съпротивляваше с всички сили. Жената бе объркана и изплашена. Морли изскочи от тъмното веднага щом видя Фич да я хваща.

Преди да е успяла да извика истински, Морли я удари с юмрук в корема с всичка сила. Мощният удар едва не повали и нея, и Фич на земята.

Клодин Уинтроп се преви на две и повърна, опръсквайки цялата рампа. Фич пусна ръцете й. Тя се прихвана през корема и падна на колене, като дишаше тежко. Двамата с Морли отстъпиха назад, докато тя продължи да повръща по рампата и роклята си. Така или иначе не успяха да се отдалечат на повече от ръка разстояние от нея.

След като дългите гърчове отминаха, тя се поизправи, явно свършила, и се опита да стане, като все още дишаше тежко. Морли я вдигна и я завъртя. Със силната си ръка хвана китките й зад гърба.

Фич знаеше, че това е неговият шанс да се докаже. Неговият шанс да защити Министъра. Да накара Далтон Камбел да се гордее с него.

Удари я в корема, колкото можа да се осмели.

Никога досега не бе удрял някого освен другарите си, при това на шега. Никога като сега, нарочно, с цел да причини болка. Коремът й бе плосък и мек. Той виждаше каква болка й причинява юмрукът му.

Прилоша му. Помисли си, че също ще повърне. Точно по този начин са се държали жестоките му предци. Точно затова са били толкова ужасни. Затова той е толкова ужасен.

Очите й се уголемиха от ужас, докато все по-безнадеждно се мъчеше да си поеме дъх, явно напразно. Докато отчаяно се бореше за глътка въздух, очите й намериха очите на Фич. Сякаш добиче погледна своя заколител. Както нейните предци Андерианци са гледали неговите.

— Тук сме, за да ви предадем едно съобщение — каза Фич.

Бяха се споразумели Фич да говори. Морли не помнеше добре какво трябваше да кажат на Клодин Уинтроп. Фич винаги бе притежавал по-добра памет.

Най-сетне тя успя да си поеме дъх. Фич се наклони напред и я шамароса три пъти. Бързо. Силно. Ядосано.

— Чувате ли ме? — изръмжа той.

— Ах ти, малко Хакенско копеле.

Той освободи цялата си сила. От удара го заболя ръката. Дори Морли за малко да падне. Тя се задържа, подкрепяна от Морли, и отново заповръща, прекъсвана от сухи гърчове. Фич бе я ударил през лицето, през устата. Но Далтон Камбел му бе дал строги нареждания да удря само там, където няма да се вижда.

— На ваше място не бих го нарекъл отново с това обръщение — Морли стисна кичур от косата й и яростно я дръпна нагоре.

От рязкото движение гърдите й изхвръкнаха от деколтето. Фич се вцепени. Чудеше се дали да дръпне роклята й обратно нагоре. Докато я гледаше втренчено, устата му зяпна. Морли погледна през рамото й. Ухили се широко на Фич.

Тя също сведе поглед и видя плътта си разлята извън деколтето. След миг вдигна глава и затвори очи отчаяно.

— Моля ви — каза накрая едва, впила очи в тавана, — не ме наранявайте повече!

— Сега готова ли си да слушаш?

Тя кимна.

— Да, сър.

Това изненада Фич дори повече от вида на гърдите й. Никой през целия му живот не го бе наричал „сър“. Тези две кротки думи се разтопиха толкова странно в ушите му, че застана насреща й неподвижен. За миг си помисли, че тя му се подиграва. Но погледът, който откри в очите й, му подсказа, че не е така.

Музиката го изпълваше с чувства, каквито не бе изпитвал никога досега. Никога досега не бе се чувствал важен, никога досега не го бяха наричали „сър“. Тази сутрин към него още се обръщаха с „Феч“. А сега, вечерта, една Андерианска дама го нарече „сър“. И всичко това благодарение на Далтон Камбел.

Фич отново я удари в корема. Просто защото усети, че му харесва.

— Моля ви, сър! — изплака тя. — Моля ви, спрете! Кажете ми какво искате. Ще го направя. Ако искате мен, ще се подчиня — само не ме наранявайте повече. Моля ви, сър!

Макар в корема на Фич да бе останал спомен за неприятното усещане от онова, което правеха в момента, към него се бе прибавило и друго — че никога в живота си не се е чувствал по-важен. Тя, Андерианката, с разголените си гърди, да го нарича „сър“.

— А сега ме чуй, мръсна малка уличнице.

Собствените му думи го изненадаха толкова, колкото и нея. Фич не ги бе планирал. Просто сами излязоха от устата му. Но звученето им му хареса.

— Да, сър — проплака тя. — Слушам ви. Само кажете какво искате.

Изглеждаше толкова безпомощна, жалка. Ако само преди час някоя Андерианка, било то и самата Клодин Уинтроп, му кажеше да коленичи и да излиже пръстта пред краката й с език, той щеше да го стори, при това цял разтреперан. Никога не си бе представял колко лесно може да е всичко. Няколко удара и тя вече го молеше да й каже желанията си. Никога не бе предполагал колко е лесно да си важен, да накараш хората да правят онова, което пожелаеш.

Фич си припомни думите, които Далтон Камбел му бе казал да й предаде.

— Ти сама се натискаше на Министъра, нали? Предлагаше му се, нали така?

Той се постара да звучи не съвсем като въпрос.

— Да, сър.

— Ако още веднъж ти мине през главата да разправяш на някого, че Министърът те е изнасилил, ще съжаляваш. Разпространяването на подобни лъжи е държавна измяна. Ясно ли ти е? Измяна. Наказанието за държавна измяна е смърт. И когато открият тялото ти, никой няма да може да те познае. Това схвана ли го, кучко? Ще намерят езика ти забит на някой клон.

Това, дето Министърът те е изнасилил, е лъжа. Долна, изменническа лъжа. Ако още веднъж си позволиш да изречеш подобно нещо, смъртта ти ще бъде наистина тежка.

— Да, сър — простена тя. — Никога повече няма да лъжа. Съжалявам. Моля ви да ми простите. Никога, повече няма да лъжа, кълна се.

— Ти непрекъснато се показваше на Министъра и му се предлагаше. Но той е по-достоен човек от това да си има работа с теб. Или с която и да било. Той те отхвърли. Отказа ти.

— Да, сър.

— Нищо непочтено не се е случило. Ясно ли е? Министърът никога не ти е сторил нищо непочтено. Нито на теб, нито на която и да е било жена.

— Да, сър. — Тя проплака продължително, главата й увисна напред.

Фич измъкна кърпичка от ръкава й. Изтри очите й. Дори на слабата светлина се виждаше, че гримът й след цялото повръщане и реване бе истински кошмар.

— А сега престани да ревеш. Лицето ти не прилича на нищо. По-добре се прибери в стаята си и се пооправи, преди да отидеш на празненството.

Тя подсмъркна, опитваше се да спре сълзите си.

— Не мога да се върна на празненството сега. Роклята ми е съсипана. Не мога да се върна.

— Можеш и ще го направиш. Оправи си лицето и си облечи друга рокля. Ще се върнеш. Ще има човек, който ще следи дали си се върнала. Да се увери, че си получила съобщението. Ако се измъкнеш още веднъж, ще нагълташ острието на меча му.

Очите й се ококориха от ужас.

— Кой?

— Това няма значение. Нищо не ти говори. Онова, което е важно за теб, е, че си получила съобщението и си разбрала какво ще ти се случи, ако продължиш да разпространяваш мръсните си лъжи.

Тя кимна.

— Разбирам.

— Сър — добави Фич.

Челото й се сгърчи.

— Разбирам, сър!

Тя опря гръб в Морли.

— Разбирам, сър! Да, сър. Наистина ви разбрах.

— Добре — заключи Фич.

Тя се погледна. Долната й устна потрепера. По бузите й се изтърколиха няколко сълзи.

— Моля ви, сър, мога ли да си оправя роклята?

— Когато свърша.

— Да, сър.

— Била си на разходка. Не си разговаряла с никого. Ясно ли е? С никого. Отсега нататък просто си дръж устата затворена относно Министъра или когато следващия път я отвориш, ще намериш в гърлото си острие на меч. И това ли разбра?

— Да, сър.

— Добре тогава — Фич махна с ръка. — Можеш да си оправиш роклята.

Докато тя наместваше деколтето си, Морли надзърна през рамото й. Фич бе на мнение, че прикриването с рокля, която показва и без друго толкова много, не върши особена работа, но със сигурност му доставяше удоволствие да стои срещу нея и да я наблюдава. Никога не си бе и помислял, че може да стане свидетел на подобно нещо. Особено пък пред Андерианка.

Тя изведнъж подскочи с вик и Фич реши, че Морли сигурно е направил нещо отзад, под роклята й. Той би искал да направи същото, но си спомни за Далтон Камбел.

Сграбчи Клодин Уинтроп за ръката и слезе с нея няколко стъпала.

— А сега тръгвай.

Тя хвърли бърз поглед на Морли, после отново погледна Фич.

— Да, сър. Благодаря ви. — Поклони се сковано: — Благодаря ви, сър.

Без да каже нищо повече, събра полите си в ръка и забърза надолу по стълбата, след малко се изгуби в тъмнината.

— Защо я отпрати? — попита Морли. — Можехме да се позабавляваме. Беше готова да направи каквото пожелаем. А след като видях какво предлага, направо ми се прииска.

Фич се наклони към недоволния си приятел.

— Защото Господарят Камбел не е споменавал, че можем да направим подобно нещо, ето защо. Ние вършим работа на Господаря Камбел, това е. Нищо повече.

Морли се намръщи.

— Да, сигурно. — Погледна към купчината дърва. — Остана ни доста пиене.

Фич си припомни ужаса, изписан на лицето на Клодин Уинтроп. Чу стоновете и плача й. Знаеше, че Хакенските, момичета, разбира се, плачат, но никога преди не си бе представял, че това важи и за една Андерианка. Не знаеше защо, но наистина не си бе представял, че е възможно.

Министърът бе Андерианец, така че Фич реши, че едва ли е възможно да греши. Жената сигурно си го е просила с тази ниско изрязана рокля и начина, по който се е държала пред него. Фич бе виждал как се държат жените пред него. Сякаш с радост биха му се отдали.

Спомни си Беата, седнала на пода, обляна в сълзи. Видя тъгата, изписана на лицето й, тогава, горе, когато Министърът я изхвърли, след като приключи с нея.

Фич си спомни и шамара, който получи.

Насъбра му се твърде много. В момента не му трябваше нищо друго, освен да се напие до смърт.

— Прав си. Да вървим да пийнем. Има какво да празнуваме. Тази вечер станахме важни клечки.

Прегърнати през раменете, те се насочиха към бутилката.