Евгений Гуляковски
Дългият изгрев на Ена (18)

5.

След като получи задачата от Ротанов, Олег реши да намери някой, който да му покаже пътя. Селцето на бореите се намираше на няколко часа път от крайбрежието, където кацна лодката, но в чужда страна е по-добре да не пътешествуваш сам. Трябваше му човек, на когото можеше да се довери. Ротанов го помоли да запази в тайна експедицията до лодката и вероятно имаше сериозни причини за това. След дълги размишления Олег реши да поговори с Ларт, далечен роднина на стопанина на колибата, в която го бяха настанили. Между двамата се бяха установили почти приятелски отношения. Ларт допадаше на Олег, защото не беше приказлив и имаше открита душа, а с тези качества обикновено са надарени силните хора, които с лекота преодоляват трудностите. Освен всички негови достойнства Ларт бе смятан и за един от най-добрите ловци на племето и сигурно отлично познаваше местата наоколо, както и обичаите на племената, които живееха наблизо.

Ларт посрещна Олег като стар приятел, настани го на най-хубавото място и помежду им се завърза спокоен разговор за времето, за предстоящия лов и за други незначителни неща. Бореите не обичаха излишната прибързаност нито в работата, нито в сериозните разговори. Най-после Олег реши, че етикетът е спазен, и премина към въпроса, за който беше дошъл.

— Ходил ли си някога до южното крайбрежие?

— Разбира се. Преди сто нощи поставих там капани за курлани. Пълно е с дивеч. Някога често ловувахме на юг.

— А би ли ме съпроводил до мястото, където оставихме нашата огнена лодка?

Олег реши да не скрива от Ларт целта на пътуването. Смяташе, че щом кани един човек за такава работа, трябва да му се довери напълно. Ларт размишлява минута-две. После отговори, като гледаше встрани. Личеше си, че му е неприятно да разговаря за това.

— Сега там е чужда територия. И не е позволено да ходим на южното крайбрежие без разрешението на роите.

Олег не знаеше кои са роите, в дадения случай това не го интересуваше много, но допълнителната пречка го разтревожи и той се опита да разбере как стоят нещата.

— Един борей ни посрещна, щом се приземихме, нима е искал разрешение от роите?

— През последните сто нощи бореите не са ходили до крайбрежието.

— Но нима човекът, който ни изпрати до селото, не беше борей? Той ни поздрави от името на „Онази, която крие лицето си“.

— Така наричат богинята на Юстара и нейните жрици, тя е почитана от различни племена на нашия остров. Човекът, който ви доведе, не беше борей, а рой.

— Добре, нека да е рой. Та ние няма да ловуваме на тяхна територия. Щом той може да дойде свободно в селото, защо и ние да не направим същото? — продължи да държи на своето Олег.

— Роите нямат свой дом и ходят навсякъде, където пожелаят. Те не се нуждаят от дом.

— Нямат къщи, но имат своя земя, тъй ли? Не те разбирам.

— Земята по крайбрежието беше наша, но роите казаха, че им трябва. Вече не бива да отиваме там без разрешение.

— Е, щом е необходимо, да поискаме разрешение от тях.

— С роите могат да разговарят само жрецът и вождът.

Ставаше все по-сложно; Олег и без това беше нарушил указанията на Ротанов, като посвети Ларт в своите планове. Сега на всяка цена трябваше да намери начин да доведе работата докрай, да склони Ларт да минат без жреца и вожда.

Двамата седяха до огнището и пиеха от пръстени чаши нещо подобно на лещена чорба. Олег вече добре се оправяше в местните обичаи, тази чаша му даваше правото да пита стопанина за всичко, което го интересува, и да разчита, че ще получи точен и изчерпателен отговор, тъй като такава чорба предлагаха само на онзи, когото смятаха за приятел. А Олег стана приятел на Ларт откакто го научи по особен начин да закалява остриетата на своите копия, единственото оръжие, позволено по време на лов. Не беше разрешено копията да се внасят на територията на селището. По въпроса за оръжието бореите имаха цял кодекс от сложни правила, понякога доста противоречиви и объркани. Създаваше се впечатлението, че част от тях са наложени на племето отвън. Може би от роите?

Олег чувствуваше, че разговорът за роите не е особено приятен на ловеца. Въпреки че положението му на приятел на този дом му даваше големи права, той не биваше да злоупотребява с тях. Все пак се осмели да попита направо:

— Ларт, а какво представляват роите, защо си длъжен да им се подчиняваш?

Той му отговори веднага, макар че Олег забеляза как се напрегнаха мускулите на големите му ръце, което говореше, че е ядосан или развълнуван.

— Роите притежават необикновена сила. Те могат да се разпореждат със съдбата.

— Да се разпореждат с какво? — не повярва на ушите си Олег.

— Ако някой не се подчини на рой, може да си счупи крака при лов или да изгори колибата му, може да се разболее или да срещне опасен звяр извън ловната зона, може и да му се строши копието.

— С други думи, заклинанието рано или късно се сбъдва… Добре измислено…

— Не си прав. Роите не са магьосници. Но могат да превърнат хубавия ден в лош и тогава на човек не му върви. С роите не бива да се караш. Те идват и си отиват когато поискат. Виждаме ги рядко, понякога веднъж-дваж през целия си живот.

— Искат ли нещо от твоето племе? Плащате ли им данък?

— Какво е това данък?

— Давате ли им продукти, оръжие?

— Роите не се нуждаят от такива неща. Те не ловуват, дивечът сам идва при тях, когато им трябва. Дървото, от което рой откъсне плод, винаги ражда най-хубавите, най-зрелите плодове. Ако някой рой поиска да утоли жаждата си, ще намери извор на две крачки от себе си. Роите нямат врагове. Всеки звяр, всеки ловец, дори воините от племето дари, които не се страхуват от никого, винаги правят път на роите. В нашия свят съществува само един остров, над който роите нямат власт. Но защо е така, не знам. Хората от нашето племе не ходят в чужди земи, стигат ни и нашите.

— Нима не разменяте стоки с други племена?

— Защо? Всичко си имаме.

— А не ти ли се иска да половуваш по нови места, да видиш нови хора? — не се предаваше Олег.

Ларт дълго мълча.

— Ти ми разказа за своя свят. Той е устроен другояче. Тук човек не живее дълго. Ние нямаме време за чужди земи.

Ларт помръкна и Олег изведнъж си спомни, че всички членове на племето бореи бяха все млади хора, сред тях почти нямаше старци, като изключим жреца и вожда… Помисли си, че сигурно има сериозна причина, за да умират хората млади в тази страна на непрекъснато изобилие, където едва ли не на всяка крачка целогодишно зреят годни за ядене плодове. Помисли си и друго: че не е много тактично да разпитва Ларт, има неща, за които е трудно да се говори пред чужденци. Но ще мине време и те няма да бъдат чужди тук. За да стане това, трябва да се съобразяват с тукашните обичаи и нрави, дори и да не им е приятно. Олег бавно се изправи, сбогува се със стопанина и тръгна към вратата. Ларт го спря, когато прекрачваше прага.

— Непременно ли трябва да отидеш до земята на роите?

— Там остана моята лодка. Вие я наричате „огнена колесница“.

— А в нея има ли копия?

— Копия ли?

— Копия с остри наконечници, каквито ме научи да правя, дълги и много здрави копия, които могат да стигнат до небето.

Олег се опита да скрие колко го смая въпросът на Ларт.

— Да, в моята лодка има такива копия. За какво ти трябват?

Добродушното лице на Ларт помръкна. Върху широкото му открито чело се появиха бръчки, той отметна назад дългите кичури коса, които падаха на раменете му изпод бронзовия обръч. Вероятно съжаляваше, че е подхванал този разговор.

— Трябва ми не обикновено копие, а такова, с което мога да убия стрик.

— Какво е това стрик?

— Ти почти нищо не знаеш за нашата земя. Със стрика плашат децата. Родителите ми умряха млади… — Ларт млъкна и се обърна.

— И виновен за това беше стрикът, тъй ли?

Ларт кимна, без да се обръща.

— Мисля, че в моята лодка ще се намери копие, способно да убие всеки стрик.

— Тогава ще дойда с теб.

— А какво ще правим с роите?

— Първо идват роите, после долита стрикът. Те винаги са заедно. Досега никой не е успял да убие стрик. Самите рои не са толкова страшни, но заедно със стрика са непобедими. Сигурен ли си, че копието ти е толкова яко?

Олег съжали, че е започнал този разговор. Той помнеше правилата, които забраняваха използуването на земно оръжие на чужди планети с разумен живот. Правила, продиктувани не от каприза на някой кабинетен чиновник, а от дългия и не чак толкова безоблачен опит, придобит при общуването на хората с Други светове. И тук, след като унищожат този загадъчен стрик, на острова може да избухне война, така вече стана на Гарта, където свирепите хищници, нападнали колонистите, бяха смятани от местното племе за свещени животни, принадлежащи на някакво неизвестно божество. Малко познаваха тази планета и твърде голяма беше вероятността да направят погрешна, неточна стъпка. Той не искаше да лъже Ларт, а не знаеше как да му обясни колко е сложно създалото се положение. И все пак трябваше да се опита, нямаше друг изход.

— Не знам дали ще ме разбереш, приятелю, но ние също имаме свои закони и те ни забраняват да използуваме в чужда страна нашето оръжие, онова, което ти наричаш „яко копие“. Може би по-късно, когато ви опознаем по-добре, ние ще можем да помогнем на твоя народ, но сега ти трябва да ни помогнеш.

— Ларт не търси отплата за своята помощ! Но ми обещай да вземеш своето най-яко копие. Ще ти покажа стрик, а ти сам ще решиш какво да направиш.

Това условие бе приемливо за Олег и двамата повече не засегнаха тази тема. Не се приготвяха дълго. На другата сутрин те се срещнаха при завоя на реката, отвъд която започваха владенията на роите.

Мрачен и мълчалив, Ларт отблъсна от брега повален от бурята ствол и след като се увери, че ще издържи двама души, направи знак на Олег да го последва. На отсрещния бряг, в който сега опря дървото, направлявано от уверената ръка на Ларт, не се чуваше никакъв шум. Близо минута той стоя неподвижно, ослушвайки се, после внимателно се мушна в храсталаците, като подкани Олег да тръгне след него. Ларт го водеше по нов, по-пряк път, но въпреки това той скоро позна извивката на реката, която запомни при кацането. Заобикаляха ги познатите храсталаци, от които изскочи „странникът“ с паяковите крака. Ларт удвои вниманието си. Движенията му станаха бавни и плавни. Непрекъснато се ослушваше. Но никакъв звук не нарушаваше тишината. Дори крясъците на кукувиците, които долитаха откъм противоположния бряг, достигаха дотук приглушено. Сърцето на Олег заби по-бързо, когато разтвори клоните и видя поляната, насред която стоеше лодката. Бледи сребристи отблясъци играеха по бордовете й. Пясъкът беше засипал старите следи, а нови не се виждаха. Стори му се, че през цялото време нито едно живо същество не се е приближавало до лодката. Олег знаеше, че другояче не можеше и да бъде. Защитното поле, което се включваше автоматично след всяко тяхно излизане, нямаше да допусне на поляната чужд човек. На откритото място, което ги отделяше от лодката, нищо не ги заплашваше, но Ларт замръзна на мястото си, като изнесе напред късото си копие. Свикнал да се доверява на интуицията на своя приятел, Олег последва примера му. Секундите летяха в пълна тишина, без да се случи нещо, но ето че най-сетне Ларт се размърда и прошепна само с устни:

— Там има рои…

Сякаш в потвърждение на това отдясно на поляната изскочиха трима души и се спряха на тридесет-четиридесет метра от храсталаците, които скриваха Олег и ловеца. Сега те им преграждаха пътя към лодката и макар че ръцете им не държаха оръжие, а в небрежните им пози не се долавяше нищо застрашително, тревогата на Ларт се предаде и на Олег. Твърде изненадваща беше появата на непознатите. Облеклото и на тримата бе съвсем скромно: къси платнени ризи, стегнати в кръста с колани и украсени с нещо подобно на орнаменти или символични рисунки. На краката си носеха сандали от нещавена кожа, сигурно удобни и леки. Онзи, който стоеше встрани от другите, държеше в ръце странни дървени тръбички, които влизаха една в друга и наподобяваха тояга или копие без наконечник. Ако се съдеше по начина, по който се бяха разположили, и по насмешливите им погледи, насочени към гъсталаците, роите наистина знаеха за тяхното присъствие. Олег се изправи и каза на Ларт:

— Каквото и да се случи, не мърдай оттук. Чакай ме.

Без да обръща внимание на протестите на Ларт, той разтвори храсталаците и стъпи на поляната. Роите не помръднаха, дори не се обърнаха, само онзи, който стоеше на пътечката, водеща към лодката, като гледаше встрани, рече:

— Насам е забранено, чужденецо.

— Лодката е наша. И ще идваме тук винаги, когато имаме нужда от това — спокойно отвърна Олег и без да бърза, продължи по пътечката. Но едно малко камъче, кръгло и хлъзгаво, се оказа точно на мястото, където щеше да стъпи. Кракът му се подгъна и съвсем неочаквано Олег се просна на земята.

— При роите не се идва без разрешение, знае го всеки дивак.

Ето каква била работата… Олег седна, вдигна камъчето и с точно и изненадващо движение го запрати напред. Камъчето улучи в слънчевото сплитане застаналия на пътеката човек и той се преви от болка.

— Това е за дивака. Не е учтиво така да се посрещат гости.

Олег се изправи и изтръска пясъка от дрехите си. Сега другите двама рои застанаха на пътеката и му преградиха пътя към лодката. На Олег никак не му харесваха дървените тръби, застрашително насочени към него, ами ако бяха някакво непознато оръжие, и той вече се канеше да ги избие от ръцете им, когато роят, когото така болезнено удари, изведнъж вдигна ръка, за да предотврати намерението му.

— Стойте. Нека първо да покаже пътя към небесната лодка.

— Добре — усмихна се Олег, — това е съвсем лесно. Вървете след мен.

Олег знаеше, че защитното поле се настройва индивидуално и няма да допусне страничен човек до лодката, тъй че не рискуваше нищо. Но за всеки случай се обърна и след като се увери, че Ларт не се е показал от храстите, доволно се усмихна. Този човек му харесваше все повече и повече. Въпреки гордостта си и вродената си независимост, той прекрасно разбираше колко важно е да си дисциплиниран в сложна обстановка и ако по пътя дотук Олег се подчиняваше безпрекословно на всички негови указания, то сега, когато бяха близо до лодката, Ларт на свой ред безусловно изпълни неговото нареждане — и без съмнение щеше да стои в гъсталаците дотогава, докато не се върнеше Олег.

Останалото беше съвсем просто. Олег свободно премина през защитното поле, сякаш не съществуваше никаква преграда, а тримата рои, които вървяха непосредствено след него, отскочиха назад, отхвърлени от осезаема и еластична стена. В същия миг онзи, с дървените тръбички, вдигна една от тях и на границата на защитното поле, на мястото, където допреди малко беше гърбът на Олег, лумна пламък. Не напразно се страхуваше от тези тръбички. Когато се приближи до лодката, люкът се отвори, а на границата на защитното поле изригна още един пламък. Ако се съди по мощността, оръжието наподобяваше реактивна пушка… биваше си ги тия дървени пръчици, примитивното оръжие на древните народи. Едно е ясно — не са толкова прости тези рои, както биха искали да изглеждат. Сигурно някъде имаха производствена база, такива тръбички не растат по дърветата, я.

Щом люкът се затвори и Олег се обърна към пулта, погледът му бе привлечен от разходомера на горивото. Беше останало съвсем малко активно вещество, много по-малко, отколкото след кацането… В условията на тази планета защитното поле поглъщаше толкова енергия, че акумулаторите работеха на границата на възможностите си, още две седмици такъв режим и в тях изобщо няма да остане нищо. Олег седна в креслото на пилота и се замисли. Батериите ще се изтощят след няколко часа, не действуват индивидуалната защита, оръжието, предавателите. Енергията сякаш потъва вдън земя. Планетата я изсмукваше като помпа. Незабавно трябваше да предприеме нещо. Но какво? Можеше да програмира защитата така, че да се включва само при подаден от датчиците сигнал за опасност. Не е толкова сигурно, като при постоянното поле, затова пък ще имат защитни ресурси почти за месец напред. Само да намери тук активно вещество, което да замени горивото… Но откъде да го вземе? По принцип преобразувателите на лодката можеха да използуват и обикновена вода за водороден синтез, но водата на тази планета се оказа особена, в нея липсваше деутерий — изотопът на тежкия водород, — а без него нямаше да започне реакция. Подходящи бяха и тежките уранови елементи, но за да ги намери, трябваше да направи специални геоложки проучвания, пък и за сондирането отново ще е необходима енергия — получаваше се затворен кръг.

Един месец не беше малък срок, но ако през това време не измислят нещо, ще трябва да се разделят с лодката. И тя ще попадне в чужди ръце, не току-тъй дежурят роите тук. Олег си спомни колко безпомощен се почувствува на арената, когато дронът се нахвърли върху Ротанов, а неговият бластер вместо плазма изплю безобиден пламък. Ако се вярва на разказите на Ларт, тук има зверове по-страшни и от дрона. Пък и въобще, ако не използуват оръжие срещу хора, а разполагат само със сигурна защита, те щяха да се чувствуват много по-спокойни на чуждата планета и щяха да накарат роите да се съобразяват с тях. Трябваше да измисли нещо още сега. Тъй като, щом излезе от лодката, роите няма да му останат длъжни… Спомни си синкавия пламък, изригнал зад гърба му, и настръхна — разбира се, защитата на скафандъра ще действува час-два с току-що заредената батерия, но къде е гаранцията, че за това време ще успеят да се избавят от роите? Ами ако ги последват в селото? А ще трябва да помогне и на Ротанов, не току-тъй го прати до лодката. Мозъкът му трескаво работеше, той упорито търсеше изход, замисляше и отхвърляше различни варианти — навсякъде опираше до енергията. Механизмите на планетарния комплекс, изобщо всички земни механизми работеха с малките, но с изключително висок капацитет мезонни батерии и щом останеха без тях, ставаха безпомощни… Но някога, преди да се появят тези батерии, на Земята е съществувала добра техника и оръжие… „Стоп, заслужава си да се помисли по това.“ Разбра, че най-после му е хрумнала наистина ценна мисъл. Щом засича съвременното оръжие, ще трябва да се направи нещо по-просто, което ще действува ефикасно в условията на тази необикновена планета. При това правилата за извънземни контакти позволяваха в случай на необходимост да се използуват оръжие и снаряжение, които не се различават съществено от известните на местната цивилизация. Ако успее да измисли такова оръжие, ще изпълни и молбата на Ларт… Роите използуват реактивни пушки, значи за тук ще са подходящи взривни химически вещества. Дребна работа, трябва да определи състава, да изчисли скоростта на отделяне на газовете по време на взрива и да направи оръжие, годно да действува на такава основа. Докато работят механизмите на лодката, няма да е трудно да свърши всичко необходимо, по-сложно ще бъде с изчисленията, в паметта на малкия мозък, управляващ лодката, едва ли ще се намерят нужните данни. Ще се наложи да си припомни всичко, което е учил в училище. Олег включи екрана, направи предварителни изчисления и сега в общи линии знаеше какво му е потребно. Все пак няма да мине без експеримент, следователно трябва да зададе предварителна задача на планетарния производствен комплекс. Ще са му необходими чертеж и общ принцип на действие, изходни данни. Всичко останало е работа на изчислителния център… Докато има енергия, той е господар на положението. И тъй, какво му е нужно? На първо място, химическо вещество, което да отделя при нагряване или удар достатъчно количество газ. Но той не биваше да изтича с голяма скорост, защото цевта нямаше да издържи. Може би някакво нитридно съединение… Олег неколкократно набира на пулта различни комбинации и конверторът послушно произвеждаше малки дози от веществата, после ги изпробваше в затворена камера, измерваше налягането и подаваше нова задача. След два часа напрегната работа отново бе открит пироксилиновият барут, с основание забравен на Земята. След това се зае да изчисли състава на стоманата и дебелината на цевта. Цифрите от предварителните изчисления бяха записани на чертежа. Най-сетне в общи линии Олег разбра какво се е получило — нещо средно между старинна барутна карабина и реактивна пушка. Оръжие с миниатюрни размери, но годно да убие всяко животно. Трябваше да увеличи масата на куршума и калибъра на оръжието. Затова пък цевта излезе къса и ако постави сгъваем приклад, карабината можеше да се носи на колана… Оставаше мерника и за него Олег не пожали време. Бластерите изхвърляха широк лъч и не бе задължително да се грижиш за точността на попадението, тъй че те не притежаваха снайперски навици. Изхождайки от тези съображения, той монтира на края на цевта мощна съвременна оптика с коригиращо устройство. Олег постави чертежите и окончателните изчисления в машината и се замисли. Роите разполагаха с реактивно оръжие, бореите — с примитивни копия, които всъщност бяха забранени. Островът не бе голям и с реактивното си оръжие роите без много труд можеха да защитят селищата на бореите от опасните животни. Ала бореите, кой знае защо, умираха млади, докато роите май не се тревожеха много от това.

Имаха ли право да се намесват в този объркан баланс на силите, след като още не са разбрали кой какъв е? Може би ще имат време да се ориентират; оръжието лесно може да се пусне в ход, но много по-мъчно е да се премахне причиненото от него зло. А послушните механизми на долния етаж на лодката не преставаха да боботят, изпълнявайки поставената задача. Хората не биваше да станат пионки в нечия чужда игра, не затова Земята ги бе пратила тук. Но сега не трябваше да мисли по общите стратегически въпроси. От него се искаше нещо много по-просто — да се върне при Ротанов и да му помогне, ако успее. Пътят се оказа по-сложен, отколкото очакваше. Много време беше загубено. Защо ли им е лодката на роите? Поведението им никак не приличаше на обикновеното любопитство на невинни диваци… Скептицизмът, с който посрещна разказите на Ларт за свръхестествените възможности на роите, понамаля, след като под крака му попадна оня камък. Разбира се, в основата на умението им да се разпореждат със съдбата има обективни причини, но ако то е възможно по принцип и те наистина го владеят, няма лесно да се справи с роите и неговите барутни оръжия могат да се-окажат детска играчка… Е, това тепърва ще се разбере. Въпреки своето могъщество роите не бяха влизали в лодката. Там, където на една сила трябва да се противопостави друга, те се чувствуват неуверени, но могат ли да изхитруват и да нанесат удар от засада, нямат равни на себе си. Ларт не без основание му говореше за копия, които неочаквано се чупят, за замаскирани ями, изпречили се на пътя на някой ловец, когото роите искат да премахнат. Най-добре ще е да избегне сега контакта с роите, да излети с лодката и да я прехвърли на друго място, както искаше Ротанов. Ако горивото не беше на свършване, той щеше да постъпи точно така. Но в условията на Ена един полет, дори на късо разстояние, ще глътне и остатъка от активното вещество. Олег въздъхна и тръгна към люка, който водеше към машинния сектор. В края на автоматичната линия на формуващите агрегати, свързани с конвертора, който произвеждаше необходимите материали, мигаше зелена лампичка, сигнализирайки, че поръчката е изпълнена. Олег извади от приемника още горещото оръжие. То имаше неугледен вид и не беше много удобно. Затова пък по отношение на мощността и точността не можеше да има съмнение. Поръча двеста заряда и още четири карабини и излезе от лодката с твърдото намерение да провери оръжието.

Роите се въртяха наблизо и щом го забелязаха, веднага вдигнаха дървените си тръбички. Двата пламъка, избухнали на границата на защитното поле, ги накараха да се откажат от безполезната стрелба. Изглежда, не разбираха какво става и не можеха да си обяснят неуязвимостта на човека. Защитното поле имаше еднопосочно действие. Отвън то не пропускаше странични материални предмети, затова пък пътят навън беше открит. Олег реши да се възползува от това. Интересно, как ли ще се държат тези сигурни в своята безнаказаност надменни повелители на съдбата, ако сега си разменят ролите? Той бавно вдигна карабината и започна да се прицелва. Прикладът беше неудобен, затова пък оптиката надмина всичките му очаквания, той можеше да разгледа старателно оскубаната клиновидна брадичка на роя, чието лице сега изпълваше кръстчето на мерника. Олег свали дулото по-ниско, премести го малко надясно и плавно натисна спусъка. Тежкият куршум със свистене се заби в скалата на половин метър от роя. Каменните отломки и оловните искри го накараха да подскочи. Той с вик се спусна към храстите. Вторият изстрел откърти изпод краката му голяма буца земя. Роят се препъна в нея и уплашено се скри в някакъв процеп на скалата. Вторият рой вдигна своята тръбичка и стреля три пъти поред в Олег.

— Продължавай, продължавай… Свикнал си да стреляш по обезоръжени хора, а как ще ти хареса това?

Олег улови в кръстчето на окуляра края на дървената му тръбичка, оптиката му даваше възможност да изпрати куршума с точност до сантиметър. Увери се, че е така, след изстрела, когато разцепените на трески останки от оръжието се разпаднаха в ръцете на неговия противник. Още два-три изстрела и роите изчезнаха от поляната. Пътят беше свободен. Той се върна в лодката, взе боеприпасите, другите карабини, комплект батерии и вече се канеше да тръгва, когато си помисли, че случайностите на тази планета са прекалено много. Както и неочакваните и непредвидени положения. Ами ако обстоятелствата се стекат така, че в края на месеца никой от тях не успее да се върне тук! Не биваше да рискува. Олег отиде до пулта и набра на управляващия център програма, според която последните останки от енергия в акумулаторите да бъдат изразходвани за унищожаване на лодката. Сега поне щеше да е сигурен, че тя няма да попадне в чужди ръце. Олег метна на рамо тежката торба, зареди с нова батерия защитния си костюм и потегли.

Ларт го чакаше на същото място, където го остави. Явно битката, която се разигра до лодката, страшно го бе поразила. Ловецът беше по-мрачен от облак.

— Няма да ни се размине. Роите ще ни отмъстят.

Олег се усмихна.

— Сега имаме копия, каквито искаше. Вече няма да ни е страх от роите.

— Техните копия са по-яки. Те никога не прощават обидата.

Сякаш в потвърждение на думите му, огромното стъбло, покрай което минаваха, неочаквано се прекърши. Тежкият ствол с остри като бръснач ръбове се стовари върху гърба на Олег. Ако не беше защитният му костюм, щеше да умре на място. Ударът беше толкова силен, че костюмът, станал монолитен в момента на удара, потъна на няколко сантиметра в земята, а стъблото отлетя встрани.

— Не се шегуват — промърмори Олег. — Ако продължават така, наистина ще си изпатим. Но сигурно и те имат слабо място. Трябва да разберем откъде са дошли и какво представляват в действителност тайнствените им способности да измислят такива поразии.

— Цялата им сила идва от стрика. Когато долети стрик, умират много бореи, а роите стават непобедими. Ако твоето копие срази стрика, ние ще се справим с роите.

— В такъв случай да търсим твоя стрик.

— Не е нужно да го търсим. Той ще прелети покрай онази скала. Ако успеем да се доберем до върха и роите не ни убият по пътя, ти ще видиш стрика.