Педро Салинас
Ако ме позовеше…

АКО ме позовеше, да,

ако ме позовеше!

 

Бих изоставил всичко,

всичко бих захвърлил:

цените, каталозите,

синьото на океана върху картите,

дните и нощите им,

старите телеграми

и една любов.

Ти, която не си любовта ми,

ако ме позовеше!

 

И още очаквам гласа ти:

под телескопи,

откъм звездата,

по огледала, из тунели,

през високосни години

може да дойде. Не знам откъде.

Откъм чудото, винаги.

Защото, ако ти ме викаш —

ако ме позовеше, да, ако ме позовеше! —

ще бъде откъм някое чудо,

инкогнито, без да го видя.

 

Никога откъм устните, които ти целувам, никога откъм гласа, който казва: „Не си отивай!“