Лари Нивън
Протектор (3)

III.

Ужасното мълчание се взриви от смеха на Люк.

— Мисли за него като за извънземно същество и ще възприемаш спокойно с-странните му — ха-ха-ха…

Ник почувства как гърлото му се стяга от паника.

— Ти? Ти си Бренън?

— Да. А ти си Ник Сол. Виждал съм те веднъж в затвора. Но не познавам приятеля ти.

— Лукас Гарнър. — Люк се овладя. — Снимките ти не те представят в този ти вид, Бренън.

— Извърших глупост — отвърна Бренън-чудовището. Гласът му не беше човешки, а видът му бе не по-малко заплашителен. — Срещнах се с Аутсайдера. Вие се опитвахте да сторите същото, нали?

— Да. — В очите и гласа на Люк се долавяше сардонична развеселеност. Независимо дали вярваше на Бре-нън-чудовището, ситуацията му доставяше удоволствие. — Имаше ли наистина Аутсайдер, Бренън?

— Да, освен ако не искаш да спориш за определението.

Сол се намеси.

— За Бога, Бренън! Какво е станало с теб?

— Това е дълга история. Бързаме ли за някъде? Не, разбира се, вие сте запалили двигателя. Добре, искам да ви я разкажа но свой собствен начин, тъй че моля ви, запазете почтително мълчание и помнете, че ако не се бях случил аз, вие щяхте да изглеждате точно като мен. — Той погледна мрачно към двамата мъже. — Греша. Нямаше да изглеждате така. И двамата сте минали възрастта.

Е, бъдете търпеливи с мен. Съществува раса двуноги същества, която живее близо до ръба на сфера от нагъсто разположени слънца, в ядрото на галактиката…

Най-важното нещо за тях е, че минават през три степени на зрелост. Първо е детството, което няма нужда да обяснявам. След това е степента на гледача — дву-ного, лишено от разум, чиято цел е да създаде повече деца. И накрая идва протекторът.

На около четирийсет и двегодишна възраст наше време гледачът започва да яде корена на един храст. Дотогава стои настрана от него, защото му мирише отблъскващо. И изведнъж започва да му мирише великолепно. Храстът расте по цялата планета и не съществува реална опасност да не достигне за всеки гледач, живял достатъчно дълго, за да го поиска.

Коренът предизвиква известни промени — и физиологични, и емоционални. Преди да се впусна в подробностите, ще ви открия голямата тайна. Расата, за която говоря, нарича себе си… — и Бренън-чудовището щракна рязко с роговата си човка. — Пак. А ние я наричаме Homo habilis.

— Какво? — Ник се почувства в положението на човек, с когото се подиграват и това не му харесваше. Но Люк седеше, притиснал безполезните си крака към гърдите си и се хилеше с огромно удоволствие.

— Имало е една експедиция, приземила се на Земята преди около два и половина милиона години. Храстът, който донесли със себе си, не растял както трябва, затова на Земята не останал нито един Пак-протектор. Ще стигна и дотам.

Когато гледачът изяде корена, започват тези изменения. Неговите или нейните гонадни^[1] и явни полови белези изчезват. Черепът му омеква и мозъкът му започва да нараства, докато не стане много по-голям и сложен от вашите, господа. После черепът се втвърдява и израства костният гребен. Зъбите, колкото са останали, опадат. Венците и устните започват да растат заедно и оформят твърда, почти плоска човка. Моето лице е прекалено плоско — изменението настъпва по-добре при Homo habilis. Цялата коса изчезва. Някои стави се издуват невероятно, за да дадат много по-здрава опора на мускулите. Увеличава се защитеността, разбирате ли? Кожата се втвърдява и набръчква, за да оформи своего рода броня. Ноктите стават като животински и могат да се прибират, така че пръстите на протектора всъщност са по-чувствителни и по-ловки отпреди. Там, където двете вени от краката се сливат, за да стигнат до сърцето, както и, по дяволите, да се наричат те, се оформя просто двукамерно сърце. Направи ли ви впечатление, че кожата ми там е по-дебела? Е, има и по-малко сериозни изменения, но всички те допринасят, за да направят протектора могъща, интелигентна бойна машина. Гарнър, като че ли вече не ти е смешно.

 

— Всичко ми звучи ужасно познато.

— Чудех се дали ще забележите това… Емоционалните изменения са драстични. Единственият стремеж на протектора е да закриля членовете на рода си. Познава ги по миризмата. Нарасналата интелигентност не му помага, защото хормоните ръководят мотивите му. Ник, досети ли се, че всички тези изменения са своего рода преувеличение на тези, които настъпват при мъжете и жените със старостта? Гарнър го разбра веднага.

— Да, но…

— Ами допълнителното сърце? — прекъсна го Люк. — Какво ще кажеш за това?

— Както и развилия се мозък, то не се появява без дървото на живота. След навършването на петдесетго-дишна възраст, без съвременно медицинско обслужване, нормалното човешко сърце започва да функционира неадекватно. В края на краищата спира.

— О.

— Струва ли ви се убедително? Люк не отговори директно.

— Защо питаш?

— Всъщност, искам да убедя най-вече Ник. Гражданството ми в Пояса зависи от това да ви убедя, че съм Бренън. Да не споменавам за банковата си сметка, за кораба и товара си. Ник, разполагам с изоставен резервоар за гориво от „Маринър XX“, завързан за кораба ми, който последно оставих да се носи из слънчевата система на висока скорост.

— Все още е в това състояние — отвърна Ник. — Както и кораба на Аутсайдера. Трябва да направим нещо за възстановяването му.

— За Файнъгъл, да! Конструкцията му не е толкова добра, бих могъл да направя някои подобрения и със завързани очи, но с монополюсите му можеш да купиш цялата Церера!

— Първо по-важната работа — меко каза Гарнър.

— Този кораб се отдалечава, Гарнър. А, разбирам какво имаш предвид — страхуваш се да позволиш на едно извънземно чудовище да се доближи до действащ космически кораб. — Бренън-чудовището хвърли поглед назад към сигналния пистолет, после очевидно изостави идеята да отвлече лодката. — Ще останем тук, докато се убедите. Става ли? По-добра сделка не бихте могли да сключите.

— Не и с един поясар. Бренън, има сериозни доказателства, че човекът е свързан с другите примати на Земята.

— Не се съмнявам в това. Имам някои предположения.

— Казвай.

— Относно онази последна колония. Тук е пристигнал голям кораб. Приземили са се четири лодки с около трийсет протектора и много гледачи. Една година по-късно протекторите са осъзнали, че са избрали неподходяща планета. Храстът, от който се нуждаели, не растял както трябва. С лазер пратили съобщение за помощ и после умрели. Гладуването е нормалната смърт за протектора, но обикновено е доброволно. А тези протектори са гладували против волята си. — В гласа и в подобното на маска лице на Бренън не се долавяше чувство. — Те умрели. Гледачите се размножавали без надзор. Имало е безкрайно пространство и протекторите сигурно са били унищожили всички опасни форми на живот. Можем да предполагаме какво се е случило после. Протекторите били мъртви, но гледачите били свикнали с помощта им, тъй че останали край корабите.

— И?

— И реакторите се нагорещили без протекторите, които да ги балансират. Сигурно са били атомни реактори, като се има предвид тогавашното състояние на техниката. Може да са експлодирали. Може и да не са. Радиацията предизвикала мутации, които довели до всичко от лемурите до горилите и шимпанзетата, а оттам — до древния и съвременния човек.

Това е едната теория — рече Бренън-чудовището. — Според друга, протекторите съзнателно са започнали да предизвикват мутации, за да дадат на гледачите възможност да оцелеят в някаква форма, докато не пристигне помощ. Резултатите биха били същите.

— Не ти вярвам — каза Ник.

— Ще повярваш. Сега трябва да повярваш. Има достатъчно доказателства, особено в религиите и народните приказки. Какъв процент от човечеството искрено се надява, че ще живее вечно? Защо в толкова много религии се говори за раса от безсмъртни същества, които непрекъснато се сражават помежду си? Какво е обяснението за култа към предците? Знаеш какво става с човек без съвременната геронтология: с възрастта мозъчните му клетки започват да умират. И все пак хората продължават да го уважават и да се вслушват в него. Откъде произхождат ангелите-хранители?

— Расова памет?

— Навярно. Трудно е за вярване, че една традиция може да оцелее толкова дълго.

— Южна Африка — рече Люк. — Трябва да са се приземили в Южна Африка, някъде близо до Националния парк „Олдувай Гордж“. Всички примати са там.

— Не съвсем. Може би един кораб се е приземил в Австралия, заради металите. Знаеш ли, протекторите може просто да са разпръснали радиоктивен прах. Без естествени врагове, гледачите биха се размножили като зайци и радиацията би предизвикала у тях измененията. След смъртта на всички протектори им се е наложило да развият нови умения. Някои са придобили сила, други подвижност, а трети — разум. Повечето са загинали, разбира се. При мутациите е така.

— Струва ми се, че се досещам — каза Люк. — Процесът на стареене при човека може да се сравни с края на програмата на една космическа сонда. Щом сондата изпълни задачата си, няма значение какво става с нея. По същия начин, щом прехвърлим възрастта, на която можем да имаме деца…

— …Еволюцията у теб завършва. Движиш се само по инерция, като следваш курса си без корективни механизми — кимна Бренън-чудовището. — Разбира се, коренът поддържа програмата за третата степен. Сполучливо сравнение.

— Имате ли някакви предположения какво не е било наред с корена? — попита Ник.

— А, това не е загадка. Макар че е подлудило пакс-ките протектори за известно време. Не е чудно, че една малка колония не е успяла да открие решението. В корена живее вирус, който носи гените на изменението от гледач към протектор. Той не може да живее навън, затова протекторът често трябва да яде още корени. Ако в почвата не се съдържа талий, коренът пак израства, но не поддържа вируса.

— Звучи доста сложно.

— Да си работил с хидропонна градина? Взаимовръзките в една стабилна екосистема могат да бъдат сложни. В пакския свят не е имало проблеми. Талият се среща рядко, но трябва да е доста разпространен из всички онези звезди тип „Популация II“. А коренът расте навсякъде.

— Каква е ролята на Аутсайдера? — попита Ник. Чу се съскане и щракване на човка: „Фсстпок“.

— Фсстпок открил стари документи, включително и молбата за помощ. Бил е първият протектор от два и половина милиона години, който разбрал, че има начин да открие Слънцето или поне да стесни диапазона на търсене. И е нямал деца, тъй че бързо трябвало да намери Причина, преди да го е напуснало желанието да се храни. Това се случва с протектора, когато загине родът му. Липса на по-нататъшно програмиране. Между другото, можете да си отбележите сериозната защита срещу мутация в пакския вид. Мутантите не миришат както трябва. Това може да е важно в галактическото ядро, където радиацията е силна.

— Значи е докарал тук семена?

— И чували с талиев окис. Окисът се пренася най-лесно. Не ми беше ясна конструкцията на кораба му, но можете да разберете защо товарното му отделение е зад животоподдържащата система. В малки количества радиацията не е вредна за него. Той не може да има деца.

— Къде е сега?

— Трябваше да го убия.

— Какво? — Гарнър беше шокиран. — Нападна ли те?

— Не.

— Тогава… не разбирам. Бренън-чудовището изглежда се поколеба.

— Гарнър, Сол, изслушайте ме — каза той. — На двайсет километра оттук, на около петнайсет метра под пясъка се намира част от кораба му, пълна с корени, семена и чували талиев окис. Корените, които мога да отгледам от семената, са в състояние да направят човек почти безсмъртен. Сега какво? Какво ще правим с тях?

Двамата мъже се спогледаха. Люк като че ли понечи да каже нещо, но затвори уста.

— Труден въпрос, а? Но можете да се досетите какво е очаквал Фсстпок, нали?

Фсстпок сънуваше.

Знаеше точно колко време ще е необходимо на Бренън да се събуди. Възможно бе и да грешеше, разбира се. Но в такъв случай, Бренън щеше да е мутирал прекалено далеч от пакския вид.

Като знаеше с колко време разполага, Фсстпок можеше да спи спокойно. Марсианците вече не представляваха опасност, макар че после щеше да се наложи да направи нещо по въпроса. За протектора сънят е изкуство. Разполагаше с около десет дни. В продължение на седмица той сънува миналото, до деня, в който беше напуснал пакската планета. По време на пътуването сетивното стимулиране бе оскъдно. Той се пренесе в бъдещето.

Фстпок сънуваше…

Щеше да започне, когато пленникът му се събудеше. От това, което виждаше, мозъкът на пленника щеше да е по-голям от неговия — наклонът на лицето му бе нарушен от фронтална изпъкналост. Щеше да усвоява бързо. Фсстпок щеше да го научи как да бъде протектор и какво да нрави с корените и семената на дървото на живота.

Дали гледачът имаше деца? Ако беше така, той щеше да използва тайната и да използва дървото на живота, за да направи протектори от собствените си деца. Това беше добре. Ако имаше достатъчно разум да пръсне семейството си и да избягва браковете в него, родът му щеше да обхване по-голямата част от пакската раса на тази система.

Навярно щеше да убие Фсстпок, за да запази тайната. И това беше добре.

В съня на Фсстпок имаше момент на кошмар. Защото пленникът не изглеждаше както трябва. Ноктите му не се развиваха правилно. Главата му сигурно нямаше точната форма. Тази предна изпъкналост… а и човката му беше прекалено плоска, както и цялото му лице. Гърбът му беше извит, краката не както трябва, а ръцете — прекалено къси. Видът му бе имал прекалено много време за мутация.

Но реакцията му към корените беше правилна.

Бъдещето беше несигурно… освен за Фсстпок. Стига пленникът да научеше това, което трябваше да знае, стига да продължеше делото, ако бе в състояние. Щеше да дойде ден, когато Земята щеше да се превърне във втори свят на Паките. Фсстпок беше направил каквото можеше. Щеше да научи пленника и как да умре.

Бренън се размърда. Той изпъна сгърченото си тяло, протегна се силно и отвори очи. После се втренчи без да мига във Фсстпок, сякаш четеше ума на протектора. Всички нови протектори правеха така: като се ориентираха в спомените, те започваха да разбират.

— Питам се дали мога да ви накарам да разберете колко бързо стана всичко това — каза Бренън-чудовището. Той гледаше двамата възрастни мъже — единият беше два пъти по-стар от другия, но и двамата бяха минали възрастта на прехода — и се чудеше дали те трябва да са неговите съдници. — За два дни научихме езиците си. Неговият е много по-бърз от моя и приляга по-добре на новата ми уста, затова използвахме него. Разказа ми живота си. Обсъдихме проблема с марсианците и разработихме най-ефикасния метод да ги унищожим…

— Какво!

— Да ги унищожим, Гарнър. По дяволите, вече са убили тринайсет души! Приказвахме на практика безспирно, като през повечето време говореше Фсстпок. И непрекъснато имахме работа: дооформи ме с упражнения, направихме перки за костюма му, така че да може да плува в пясъка, създадохме инсталация за извличане на всеки въздушен и воден атом извън животоподдържащата система и за вкарването му в базата. Никога не я бях виждал и трябваше да екстраполираме данните за конструкцията й, за да разберем как да я надуем отново и да я запазим.

На третия ден ми разказа как се отглежда дървото на живота. Беше отворил сандъка и ми обясняваше как безопасно да размразя семената. Даваше ми нареждания, все едно бях говорящ компютър. Искаше ми се да го попитам дали изобщо имам някакъв избор, но не го направих.

— Не те разбирам — рече Гарнър.

— Нямах никакъв избор. Бях прекалено интелигентен. Откакто се събудих, беше все така. Намирах отговора още преди да съм свършил с формулирането на въпроса. Ако винаги намирах най-доброто решение, тогава къде оставаше правото ми на избор? Къде беше свободната ми воля? Не можете да си представите колко бързо стана всичко това. Само за един миг видях цялата логическа верига. Блъснах силно главата на Фсстпок в ръба на хладилника. Това го зашемети за достатъчно време, за да мога да строша врата му на ръба. После отскочих назад в случай, че ме нападне. Смятах, че ще мога да го задържа настрани, докато се задуши. Но той не ме нападна. Не го беше предвидил така, поне не още.

— Прилича ми на убийство, Бренън. Нали не е искал да те убие?

— Още не. Аз бях блестящата му надежда. Дори не можеше да се защитава от страх да не ме нарани. Беше по-стар от мен и знаеше как да се бие. Можеше да ме убие, ако беше поискал, но не искаше. Били са му необходими трийсет и две хиляди години реално време, за да ни донесе онези корени. А аз трябваше да довърша делото.

Според мен той умря с вярата, че е успял. Почти очакваше да го убия.

— Бренън, защо?

Бренън-чудовището сви пъпешовидните си рамене.

— Той грешеше. Убих го, защото щеше да се опита да унищожи човечеството, когато откриеше истината. — Той бръкна в разцепения балон, пренесъл го през двайсет километра течен прах и извади нещо, което тихо бръмчеше. Беше неговото устройство за пречистване на въздуха, направено от части от контролния пулт на

Фсстпок. Бренън го остави в лодката. След това извади половин жълт корен, който приличаше на суров сладък картоф и го поднесе под носа на Гарнър. — Помириши.

Люк го помириса.

— Доста приятно. Като ликьор.

— Сол?

— Прекрасно. Как е на вкус?

— Ако знаеш, че ще те превърне в нещо като мен, би ли отхапал от него? Гарнър?

— Тутакси. Бих искал да живея вечно и се страхувам да не изкуфея.

— Сол?

— НЕ. Още не съм готов да се откажа от секса.

— На колко си години?

— На седемдесет и четири. След два месеца имам рожден ден.

— Вече си прекалено стар. Бил си такъв и на петдесет и това щеше да те убие. Щеше ли да опиташ на четирийсет и пет?

Сол се засмя.

— Най-вероятно не.

— Е, това е половината от отговора. От гледна точка на Фсстпок, ние сме провал. Другата половина е, че нито един нормален човек не би допуснал корена на Земята, в Пояса или където и да било другаде.

— Надявам се. Но да чуем твоите доводи.

— Война. В пакския свят винаги се е водила война. Процесът е бил естествен — всеки протектор се е опитвал да разшири и защити рода си за сметка на всички други. Непрекъснато се загубва познание. Расата не може да си сътрудничи и за миг отвъд точката, където протекторът вижда предимство за себе си в измамване-то на другите. Те не могат да осъществят какъвто и да е напредък поради това постоянно състояние на война.

И да допусна това на Земята? Можеш ли да си представиш хиляда протектори, които са решили, че на внуците им трябва още пространство? Твоите осемнайсет милиарда земяни вече живеят достатъчно натясно и се налага да пестите ресурсите си.

Освен това, нямаме действителна нужда от дърво на живота. Гарнър, кога си роден? През деветстотин и четирийсета или някъде там?

— Трийсет и девета.

— Геронтологията напредва толкова бързо, че децата ми биха могли да живеят хиляда години. Ще постигнем дълголетие без дърво на живота, без да жертваме каквото и да било.

А сега да погледнем въпроса от гледната точка на Фсстпок — продължи Бренън-чудовището. — Ние сме мутанти. Уседнали сме в слънчевата система и сме основали междузвездни колонии. Трябва да се откажем от корена и дори, когато ни принуждават да го изядем, получилите се мутирали протектори са нетипични. Фсстпок разсъждаваше мащабно. Ние не сме Паки, не ни бива за такива и е естествено някой ден да стигнем до слънцата в галактическото ядро. Паките ще ни нападнат в мига, в който ни забележат и ние ще отвърнем на удара. — Той сви рамене. — И ще победим. Паките не се обединяват ефективно. За разлика от нас. И техниката ни ще е по-добра от тяхната.

— Нима?

— Казах ви, те не могат да съхраняват познанията си. Всичко, което не може да се използва незабавно, се загубва, докато някой не го открие в Библиотеката. Военната информация никога не постъпва там — семействата я пазят в дълбока тайна. А единствените, които използват Библиотеката, са бездетните протектори. Те не са много и нямат истинска мотивация.

— Не можеше ли да се опиташ да поговориш с него?

— Гарнър, той щеше да ме убие в мига, в който поискаше. Обучен е да се бие с протектори. Нямаше да имам никакъв шанс. А после щеше да се опита да унищожи човешкия род. За него щяхме да сме нещо много по-лошо от враждебни извънземни. Ние сме изопачение на самия пакски вид.

— Но не би могъл да го направи. Беше съвсем сам.

— Имах предвид някои неща, които би опитал. Нито едно от тях не е напълно сигурно, но не можех да рискувам.

— Кажи някое от тях.

— Да засади дърво на живота из целия Национален парк „Конго“. Да направи маймуните и шимпанзетата протектори.

— Той беше изолиран тук.

— Би могъл да отвлече кораба ти. Щеше да вземе тъпия ти сигнален пистолет толкова бързо, колкото и аз. Господа, може ли да отбележа, че слънцето почти залязва? Струва ми се, че не бихме искали да влизаме в пръстеновидната стена на тъмно. Люк запали двигателя.

— Мартин Шефър от Церера вика Ник Сол на борда на „Ю Тант“. Ник, не знам как върви преследването ти, но от „Фобос“ докладват, че си се приземил успешно в базата „Олимп“. В момента проследяват дирята от прашната ти лодка. Сигурно ще видиш това на записа, когато се върнеш.

Пратихме „Синия вол“ да те пресрещне, като предположихме, че може да имаш нужда от компютъра като средство за превод. Командва го Ейсаку Икеда. „Волът“ трябва да стигне в базата „Олимп“ един ден след флотата на ООН.

Ейнар Нилсън е мъртъв. Скоро ще получим доклада от аутопсията.

Пратихме кораби с гориво и строителни съоръжения да пресрещнат кораба на Аутсайдера. Към него вече се приближават два едноместни кораба, а самият той има собствен теглителен кабел. Може би ще бъдем в състояние да го изтеглим с тях. Все пак ще е трудно и ще отнеме много време. Възможно е да успеем да го докараме в Пояса чак след няколко години.

Ник, когато „Волът“ стигне там, бъди внимателен с Тина Джордан. Не я карай да се вълнува. Преживя ужасен шок. Струва ми се, че се самообвинява за това, което се случи с Ейнар.

Повтарям…

Люк докара лодката, когато вече почти се бе стъмнило.

— Ще трябва да почакаш тук, Бренън — каза той. — Ник не може да носи и двама ни.

— Аз ще се търкалям — отвърна Бренън-чудовището.

Обиколката на Ник по пътеката покрай брега на прашния басейн беше необичайно бърза.

— По-спокойно — възрази Люк. — Не можеш да препускаш в тази тъмнина. Ще паднеш и ще разцепиш шлемовете и на двама ни.

— Той ще стигне до кораба преди нас — остро отвърна Ник.

Бренън минаваше напряко, като се търкаляше направо през праха.

— По-бавно. Не можеш да го изпревариш, а пък той не може да се качи по стълбата.

— Може да е измислил някакъв начин. Ако го направи… о, по дяволите! — Ник тръгна по-бавно. Бренън се бе изтъркалял нагоре до основата на стълбата на „Ю Тант“ и ги чакаше там като прозрачен кремвирш.

— Ник? Вярваш ли му?

Изминаха няколко секунди, преди да отговори.

— Според мен, разказът му е правдоподобен. Той е поясар. Или бивш поясар.

— Когато ругае, казва „по дяволите“, вместо „по Файнъгъл“.

— Аз също. А и ме позна. Не, ще ти кажа какво всъщност ме убеди. Той не попита за жена си, защото тя може да се грижи сама за себе си. Попита ме за товара си. Наистина е поясар.

— В такъв случай приемаме разказа му. Антропологичните му теории и прочее. Еха!

— Разказа му — да. Люк, ще те кача горе, а после ще се върна за Бренън. Но няма да сляза, докато не разговаряш с Церера. Искам всичко това да се документира, преди да го пусна на кораба. Все още не съм сигурен в мотивите му.

— О!

— Той сам го каза. При протекторите мотивите се променят.

Гарнър вече беше свършил радиопредаването, когато Бренън изпълзя от закопчания си балон. Не спомена нищо за закъснението.

— Ако се притеснявате за настаняването ми, мога да мина без противоускорително кресло — каза той. — Всъщност, мога да пътувам навън в товарна мрежа, ако ми осигурите радиовръзка. Ако закърпеният ми въздушен балон се спука, бих искал да мога бързо да вляза вътре.

— Няма да е необходимо. Ще бъде тясно, но не чак толкова — отвърна Ник. Той мина покрай Бренън и потрепери вътрешно от докосването до сухата му кожа, а после се настани в контролното кресло. — Изглежда имаме съобщение.

Те млъкнаха и се заслушаха в записа на гласа на Лит Шефър.

— Случаят с Нилсън е много неприятен — каза накрая Бренън. — Не е имало голяма възможност да го оставят да изяде достатъчно от корена, даже да не беше минал възрастта.

Никой не му отговори.

— Шефър е прав. Така ще ви трябват няколко години, за да изтеглите кораба на Фсстпок в Пояса.

— Имаш ли по-добра идея?

— Разбира се, че имам по-добра идея, Ник, идиот такъв. Мога да откарам кораба лично.

— Ти ли? — зяпна го Ник. — Да не би Аутсайдерът да те е оставил да работиш с пулта за управление?

— Не. Но го видях и не ми изглежда особено загадъчен. Просто е сложен. Сигурен съм, че мога да открия как да го управлявам. Вие само ще трябва да заредите кораба с гориво и да ме откарате до него.

— Хм-хм. А какво да правим с товарното отделение? Да го оставим там, където си е?

— Не. В него има гравитационен поляризатор.

— А?

— Да не споменавам за корените, от които се нуждая, независимо дали ви трябват и на вас. Семената също влизат в сметката. Господа, когато най-после схванете степента на великолепната ми интелигентност, ще оцените какво представляват тези семена. Те са застраховка за човешката раса. Ако някога наистина изпитаме нужда от водач, можем да си направим такъв. Просто ще си изберем един четирийсет и двегодишен бездетен доброволец и ще го пуснем в лехата с дърво на живота.

— Не съм сигурен дали това ми харесва — рече Гарнър.

— Е, гравитационният поляризатор е достатъчно важен. Вие и флотата на ООН можете да го вземете, докато ние с Ник потърсим кораба на Фсстпок…

— Само… — започна Ник.

— Засега можете да не се притеснявате за марсианците. Излях полагащия се на Фсстпок дял вода в пясъка точно преди да тръгна. Не пускайте когото и да било в товарното отделение без костюм под налягане. Необходимо ли е да обяснявам?

— Не — отвърна Гарнър. Чувстваше се като човек, качил се за пръв път на ски. В някакъв момент беше изгубил контрола над положението и сега събитията се движеха прекалено бързо.

— Я почакай — каза леко ядосан Ник. — Какво те кара да мислиш, че ще те оставя да караш кораба на Аутсайдера?

— Не бързай. Помисли си — рече Бренън. — Запасът ми от корени ще остане при теб като залог. А и къде бих могъл да отида с бусардов реактивен таран? Къде бих могъл да го продам? Къде бих могъл да се скрия в този вид?

Ник изглеждаше като хванат в капан. Къде беше останала собствената му свободна воля?

— Това навярно е най-ценната вещ в човешкия космос — продължи Бренън. — Движи се в посока навън с неколкостотин километра в секунда. Всяка минута, която изгубиш, за да вземеш решение, ще ни струва няколко часа повече да върнем кораба от междузвездното пространство. Ще платиш за това с повече гориво, провизии, човекочасове и забавяне. Но не бързай. Помисли си.

Бренън-чудовището имаше способността да се отпуска. Някога в бъдещето щеше да има периоди на яростна активност…

Оставиха Лукас Гарнър на „Фобос“, заредиха там с гориво и потеглиха. Гарнър не видя Ник в продължение на седем месеца. А Бренън не видя никога повече.

През останалата част от живота си той си спомняше онзи неудобен разговор. Бренън — легнал в извънредно неудобна поза по гръб с вдигнати колене — беше само неясен полунечовешки глас зад неговото контролно кресло. Трудно произнасяше „В“ и „У“, но можеше да бъде разбран. Речта му бе пълна с щракащи звуци.

Безкрайно напрежение падна от душата на Ник веднага, щом преминаха към свободно падане. Марс бавно се наклони, а ярката му, разнообразна повърхност почервеняваше колкото повече се отдалечаваха.

— Деца. Ти имаш деца — спомни си изведнъж Люк.

— Знам това. Но не се страхувам. Нямам намерение да им стоя над главите. Така ще имат по-голям шанс за щастие.

— Не са ли подействали хормоналните изменения?

— Безполов съм като земна пчела. Трябва да са подействали в някаква степен. Според мен, желанието на протектора да умре, след като е загинал родът му, в по-голямата си част има културна основа. Обучение. Аз не притежавам това обучение, това убеждение, че гледачът не може да бъде щастлив или в безопасност без предците му непрекъснато да му казват какво да прави. Ник, не можеш ли да обявиш, че Аутсайдерът ме е убил?

— Какво? Защо?

— Така е най-добре за децата. Бих могъл да продължа да ги виждам без да влияя върху живота им. За Шар-лот също е най-добре така. Нямам намерение да се връщам отново в обществото като такова. Там няма нищо за мен.

— Поясът се грижи за сакатите хора, Бренън.

— Не — твърдо отсече Бренън. — Дай ми някой астероид, който да мога да балоноформирам и ще отглеждам дърво на живота. Осигури ми месечна връзка с Церера и аз мога да ви държа в течение за текущото положение. Ще бъда в състояние да плащам за всичко това с нови изобретения. Смятам, че мога да конструирам управляем реактивен таран. По-добър от този на Фсстпок.

— Наричаш това „дърво на живота“? — попита Гарнър.

— Името е подходящо. Нали си спомняш, че Адам и Ева са яли от Дървото на познанието на Добро и Зло. Според „Битие“, причината, поради която са били изхвърлени, е, че е имало възможност да ядат и от Дървото на живота и да живеят вечно. „И да стане като един от Нас“ — това би ги направило равни на ангелите. Изглежда, като че ли и двете дървета са били еднакви.

Люк извади цигара.

— Не знам дали ми харесва идеята да отглеждаш дърво на живота.

— А на мен не ми харесва много идеята за държавната тайна — рече Ник. — Поясът никога не е имал държавни тайни.

— Надявам се да успея да те убедя. Не мога да закрилям децата си, но мога да се опитам да закрилям човешката раса. Ако потрябвам, ще бъда там. Ако потрябват още, коренът ще е налице.

— Най-вероятно лекарството ще е по-лошо от самата болест. — Люк използва запалката си. — Хей! — Една възлеста ръка се бе протегнала покрай аварийното кресло, беше дръпнала цигарата от устата му и я бе загасила в корпуса на кораба.

Това беше шок. Спомни си го с потреперване, когато минаваше през двойната херметична камера при оста на Фермерския астероид.

Много отдавна Фермерският астероид представляваше приблизително цилиндър от никел и желязо, орбитиращ между Марс и Юпитер. После поясната промишленост го бе балоноформирала: настрои въртенето му, загря метала почти до точката на топене и го наду чрез взривяване на мехури с вода, като го превърна в цилиндричен балон с радиус осем километра. Въртенето му установи половин гравитация. Повечето от храната на Пояса се отглеждаше там.

Люк беше посещавал вече веднъж Фермерския астероид. Харесваше му ландшафта на интериора, пръсте-новидното езеро, разнообразната селскостопанска земя, която се разполагаше във всички възможни посоки и която бе разоравана от мънички трактори на шестнайсет километра над главата му.

Херметичната камера го изведе до оста. Беше студено тук, зад слънчевия щит, където никога не достигаха лъчите на осевата дюза. От въздуха се кондензираха айсберги, постепенно се освобождаваха и се плъзгаха надолу, а после се стопяваха в реките, които течаха в дълбоките си корита към пръстеновидното езеро, опасващо Фермерския астероид. Ник Сол се срещна с него там и му помогна да се спусне по склона до мястото, където го чакаше инвалидната му количка.

— Мога да се досетя защо си тук — каза му Ник.

— Официално съм тук по молба на властите на съвместната междузвездна колония. Получиха искането ти да пратят предупредително съобщение във Вундерланд. Изобщо не бяха наясно какво е положението и аз не бях в състояние да им окажа особена помощ.

— Получихте доклада ми — малко остро каза Ник.

— Не приличаше много на доклад, Ник. След малко Ник кимна.

— Вината е моя. Просто не исках да говоря за това — затова и сега не отваряй въпрос. А и бях ужасно закъснял. Знаеш, че не се отказахме просто така. Проследихме го.

— Какво стана, Ник?

— Вече бяха свършили доста работа, когато пристигнах там с Бренън. Идеята беше да свържат два едноместни кораба с дюзи, насочени под около десет градуса встрани и да закачат конструкцията за тринайсеткило-метровия кабел зад животоподдържащата кабина на пакския кораб. После бихме могли да го изтеглим до Пояса с бавна скорост. Но Бренън каза, че двигателното отделение на Аутсайдера ще усили тягата десет пъти.

Затова се качихме в пакската животоподдържаща сфера и Бренън започна да си играе с пулта за управление. Прекарах два дни, като го гледах. Оказа се, че целият корпус може да става прозрачен или поне част от него — така беше, когато го намерихме. Разширихме отвора, който бе направила Тина Джордан и вградихме в него херметична камера.

След два дни игра Бренън каза, че е разбрал как работи и трябва само да заредим с гориво двигателното отделение. Каза, че ако се опитаме да го закачим отзад, ще разстроим всички видове системи за безопасност. Гарнър, откъде, по дяволите, можех да знам…

— Не си можел. Но все още нищо не разбирам. Ник прокара ръка през белия гребен на косата си.

— Вече бяха сложили помощен кран, за да осигурят горивния кран на пакския кораб. Бренън настоя да свърши цялата работа сам и даже трябваше да използва противорадиационен костюм и щит. Закачихме собствения му едноместен кораб за теглителния кабел, просто в случай, че стане нещо по обратния път. Идеята беше моя, Гарнър.

— Хм-хм.

— Бренън се насочи към Слънцето. Опитахме се да летим в строй с него, но той извършваше с кораба различни маневри, за да изпита системите за управление. Държахме се на разстояние. После — той просто зави обратно и се насочи към междузвездния космос.

— Опитахте ли се да го хванете? Ник изсумтя.

— Не само, че се опитахме. Та ние летяхме успоредно с него! Не исках да предприемам никакви заплашителни ходове, но той не осъществяваше контакт с нас, а горивото ни бе на привършване. Наредих на Дубчек и Гортън да използват двигателите си като оръжие, ако не промени курса си.

— Какво стана после?

— Според мен, сигурно е запалил бусардовото си реактивно поле. Електромагнитните ефекти изгориха достатъчно от съоръженията ни, за да останем безпомощни в космоса. Имахме късмет, че не се взривиха двигателите ни. Най-накрая пристигна един кораб с гориво и успяхме да ремонтираме някои неща. Дотогава Бренън вече беше развил огромна скорост.

— Добре.

— Откъде, по дяволите, можех да знам? Хранителните му припаси бяха при нас! Онзи сандък с корени беше почти пълен. Дали не беше просто елегантен начин да се самоубие? Дали не се страхуваше от това, което бихме могли да направим с един управляем бусардов реактивен таран?

— Не съм мислил за това. Може и така да е. Ник, спомняш ли си как загаси цигарата ми?

Ник се изкикоти.

— Естествено. Извиняваше се непрекъснато, но каза, че не можел да те остави да пушиш. Помислих си, че ще го удариш.

— Той е протектор. Каквото и да прави, то е за наше собствено добро. — Люк се намръщи, като си спомни за… не, това беше единственото, което помнеше за нея. Дали не беше гимназиална учителка? — Не е искал да вземем пакския кораб или да научим нещо от него. Или от самия Бренън.

— Тогава защо е прекарал два месеца там, отвъд Плутон? Бусардов реактивен таран не се спира просто така, по средата на пътя! Това коства резервно гориво! А и там няма съвсем нищо…

— Наричат го „Кометния пояс“. Повечето комети прекарват по-голямата част от времето си отвъд Плутон. Тънък е, но има материя. Там е и десетата планета.

— Изобщо не се е приближил до Персефона.

— Но може да е минал покрай много комети.

— …Прав си. Добре, прекарал е там два месеца неподвижно, доколкото са в състояние да определят монополюсните ни детектори. Миналия месец започна да се движи отново. Следихме го дълго, докато се убедим. Насочва се към Алфа Центавър. Вундерланд.

— За колко време ще стигне там?

— А, поне за двайсет години. Пътят е дълъг. Но можем да ги предупредим и да устроим нещата така, че наследниците ни да ги предупредят отново след петнайсет години. Просто за всеки случай.

— Добре, можем да го направим. Какво друго? Вече си разбрал, че изровихме товарното отделение.

— Това е всичко, което знаем. ООН също могат да пазят тайна.

— Унищожихме корените и семената. Всъщност, никой не хареса идеята, но го направихме.

Измина дълго време преди Ник да отговори.

— Добре.

— Добре или зле, направихме го. Нямахме никакъв късмет — не успяхме да разберем абсолютно нищо от гравитационния поляризатор. Ако е бил такъв. Бренън може да ни е излъгал.

— Наистина е бил гравитационен поляризатор.

— Откъде си толкова сигурен?

— Анализирахме записа на курса на Аутсайдера до Марс. Ускоряването му варира в зависимост от местните гравитационни градиенти: не само от скоростта, но и от посоката.

— Добре, това ще ни е от полза. Какво друго можем да направим?

— По отношение на Бренън — нищо. В края на краищата ще умре от глад. Междувременно винаги ще знаем къде е.

— Или къде е монополюсният му източник. Търпението на Ник започна да се изчерпва.

— Без монополюсите си все едно, че няма кораб. Няма и хранителни припаси. Точка. Мъртъв е, Гарнър.

— Непрекъснато си напомням, че е по-умен от нас. Ако открие начин да постигне хибернация, това ще му помогне да стигне до Вундерланд. Процъфтяваща колония… тогава какво? Каква работа има там?

— Нещо, за което не сме се сетили.

— Никога няма да разбера. Ще бъда мъртъв преди Бренън да стигне до Вундерланд. — Люк въздъхна. — Бедният Аутсайдер. Изминал е целия този път, за да ни донесе корените, които биха ни позволили да водим нормален живот.

— Намеренията му са били добри. Животът е суров с нас, героите — сериозно каза Ник.